Джули Джеймс
Любовни престрелки (5)

Глава пета

— Все още ми е трудно да повярвам, че не си ни потърсила, докато си била в хотела.

От тона Камерън разбра, че Колин беше не само притеснен за нея заради екшъна, който бе преживяла, но и ядосан, че чак сега научава новините.

В защита на Камерън трябва да се каже, че след като Джак и Уилкинс я докараха вкъщи, първата й мисъл бе да се обади на Колин и Ейми. Двамата бяха най-добрите й приятели още от колежа и обикновено им споделяше всичко. Тогава обаче Камерън се сети, че беше събота, което означаваше, че Колин работи, а Ейми е зарината от задачи покрай подготовката на сватбата си, още повече че големият ден бе само след две седмици.

Ето защо, вместо да им се обажда, Камерън изпрати и на двамата кратко съобщение с предложение за вечеря в ресторант Фреска. След това се гушна под завивките в леглото и прекара следващите шест часа в дълбок и сладък сън.

В ресторанта Камерън едва изчака да бъдат настанени и нетърпеливо започна да разказва на Колин и Ейми събитията от предната нощ — пропусна единствено името на сенатор Ходжис, тъй като според ФБР това беше конфиденциална информация.

Колин беше седнал точно срещу нея и от изражението на лицето му Камерън бързо забеляза, че всяка нейна дума го прави все по-неспокоен. След няколко минути той прокара пръсти през светлокестенявата си коса и кръстоса ръцете на гърдите си — жест, който обикновено правеше, когато беше погълнат от много тревожна мисъл.

Ейми беше седнала от лявата страна на Камерън и както винаги изглеждаше много изискано. Беше облечена с кафява рокля шемизета, а русата й коса стигаше до раменете и беше подстригана екстравагантно на асиметрична черта. В сравнение с Колин Ейми бе далеч по-дипломатична в отговора си.

— Явно си имала много тежка нощ, Камерън. Но не биваше да преживяваш всичко това съвсем сама.

— Щях непременно да се обадя, ако от ФБР не ми бяха забранили да ползвам телефона — отвърна Камерън, като гледаше втренчено Колин, сякаш това оправдание бе специално за него. — И да, имах много тежка нощ. Благодаря ти за загрижеността, Ейми.

Камерън посегна към чашата с вино, но Колин неочаквано протегна ръката си и сграбчи нейната.

— Недей! Знаеш, че и аз се притеснявам за теб.

Камерън го погледна гневно, но не дръпна ръката си от неговата.

— Тогава престани да се оплакваш, че не съм ти се обадила.

Колин й отвърна с една от онези невинни усмивки, които се бяха превърнали в негова запазена марка. Камерън беше виждала тази усмивка много пъти през последните дванайсет години и тя все още успяваше да я разнежи. Поне в повечето случаи.

— Моля те да ме извиниш — каза Колин. — Просто полудях от притеснение, след като чух какво ти се е случило, и съвсем неуместно дадох воля на емоциите чрез гнева си. Това е типично за нас, мъжете. — Колин стисна ръката й. — Не ми харесва това, че едва не си станала свидетел на убийство, Кам. Странни звуци, мистериозен мъж с качулка, който си следяла през шпионката. Всичко това прекалено много ми напомня на филм на Хичкок.

— А дори все още не съм ви казала най-шокиращата новина — възкликна Камерън. — Джак Пелъс е един от агентите на ФБР, които се занимават със случая.

На Ейми й бяха нужни няколко секунди, за да се сети как изглеждаше мъжът с това име.

— Искаш да кажеш агент Секси?

— Искам да кажа агент Тъпанар — поправи я Камерън.

Всъщност самата тя бе измислила прякора „агент Секси“, когато за първи път се срещна с Джак, но беше спряла да го използва много отдавна — откакто Джак я обвини, че е вземала подкупи от хората на Роберто Мартино.

— Виж това наистина е шок. И какво прави сега агент Тъпанар? — попита суховато Колин. Като най-добрият приятел на Камерън той се чувстваше длъжен да демонстрира неприязън към Джак Пелъс.

— По-важно е да ни кажеш как се почувства ти, когато го видя отново след толкова дълго време — намеси се Ейми.

— През цялото време си разменяхме язвителни коментари и обиди. На мен ми беше забавно, не съм очаквала, че ще го срещна отново точно в такава ситуация.

— А все още ли е толкова секси? — попита Ейми и погледна дяволито към Колин. — Не ми се сърди, все един от нас двамата трябваше да зададе този въпрос.

— Не мисля, че това има нещо общо с моята история — каза Камерън, отпи от виното си и много умело направи така, че на лицето й да се изпише пълно безразличие и пренебрежение към темата. След това обаче преглътна твърде бързо, почти се задави и започна да кашля, едва поемайки си въздух.

— Приемам това за „да“ — усмихна се Ейми.

Камерън леко попи с кърпичка сълзите, които всеки момент щяха да бликнат от очите й, и се обърна с молещ за помощ поглед към Колин.

— Не ме гледай така, аз нямам нищо общо с този тип — каза той.

— Бих искала да напомня и на двама ви, че този идиот ме унижи в национален ефир.

— Не, този идиот унижи сам себе си в национален ефир — каза Ейми.

Камерън подсмръкна, донякъде успокоена от тази интерпретация.

— Искам също така да посоча, че заради този тип абсолютно всеки агент на ФБР в Чикаго ми има зъб. Което означава, че през последните три години доста съм се позабавлявала, тъй като работя с агентите на ФБР почти всеки ден.

— Няма да се налага да се срещаш с него отново, нали? — попита Колин.

— Не би трябвало, не и ако на този свят има Господ — отвърна Камерън и изведнъж стана много сериозна. — Всъщност не знам. Възможно е да искат да ми зададат някои допълнителни въпроси. Мога обаче със сигурност да ви кажа едно — ако отново имам работа с Джак Пелъс, аз ще диктувам играта. Миналата нощ ме хвана неподготвена, но следващия път ще се постарая далеч по-добре. Или поне ще бъда облечена подходящо за случая.

— Какъв беше проблемът миналата вечер? Как беше облечена? — учуди се Ейми.

— С клин за йога и — което е по-важно — гуменки — надсмя се над себе си Камерън. — С други думи, все едно съм била гола — каза тя, намеквайки за скромния си ръст.

— Това определено би направило разпита далеч по-интересен. — Колин се облегна на стола си с високомерието, типично за доволните от живота си мъже.

— Ти и високите ти токчета. Трябва да си благодарна, че не си била по бельо. Какво предпочиташ — да бъдеш разпитвана по бельо или гуменки? — попита той.

Камерън се замисли за няколко минути.

— Сценарият с бельото включва ли и високи токчета?

— Това най-вероятно е реторичен въпрос. Знаеш, че определено имаш проблем.

Камерън се усмихна.

— Ето защо бих искала пластична операция за вертикално уголемяване на… Та аз нямам дори метър и шейсет! Да не говорим, че невинаги вървя изпъната като струна.

Веднага след като приключиха с вечерята, Ейми се извини, че трябва да тръгва — щеше да става рано сутринта; за да се срещне с цветарката, която бе наела за сватбата. Камерън и Колин си поръчаха по още едно питие, след което тръгнаха към нейната къща, която се намираше само на пет преки от ресторанта.

Октомврийската вечер беше свежа, но хладна. Камерън повдигна яката на палтото си и стегна колана.

— Не съм сигурна, че Ейми ще дочака сватбата, без да изпадне в нервна криза. Опитвам се да я убедя, че трябва да ми позволи да й помогна, но засега не успявам.

— Знаеш каква е Ейми. Започнала е да планира как ще премине този ден още когато е била петгодишна — каза Колин. — Като говорим за планиране, как върви подготовката на моминското парти?

— Братовчедките й настояват да наемем стриптийзьор — каза Камерън, говорейки за другите две шаферки на сватбата. — Проблемът е, че Ейми ме принуди да се закълна в майка си и баща си, че на партито няма да има никакви стриптийзьори, кичозни сватбени воали и секс играчки. Ето защо първо ще поканя момичетата вкъщи на чаша вино и десерт, след което ще отидем в бар. Надявам се, че Ейми ще е доволна. Ако бъда уволнена като главна шаферка на сватбата, ти ще трябва да поемеш тази роля, да знаеш.

Колин прехвърли ръка през рамото й и я прегърна.

— За нищо на света, миличка.

Камерън се усмихна, отпусна главата си върху рамото на Колин и сложи ръка на гърдите му, опитвайки се да се почувства по-спокойна. На свой ред Колин я придърпа по-близо до себе си и изведнъж стана много сериозен.

— Знаеш, че преди малко в ресторанта само се шегувахме, нали?

— Знам.

— Защото и двамата сме много притеснени за теб.

— Знам и това.

Бяха стигнали до нейната къща. Колин се обърна с лице към Камерън и тя ясно видя в нежните му лешникови очи тревога.

— Говоря сериозно, Кам. Станала си свидетел, макар и не директно, на убийство. Видяла си и как убиецът си тръгва. Не искам дори да си помислям за това, но трябва да попитам — възможно ли е той да знае, че си го наблюдавала?

Камерън си беше задавала същия въпрос няколко пъти през последните дванайсет часа.

— През цялото време бях зад вратата. Дори да е чул шум или поради някаква друга причина да подозира, че зад вратата има човек, няма как да знае, че това съм аз. Хората от чикагската полиция и ФБР със сигурност са запазили името ми в тайна.

— Не е била най-добрата нощ, която някога си имала, нали?

— Меко казано.

Колин кимна с глава по посока на къщата.

— В такъв случай може би ще имаш нужда от малко компания тази вечер.

Камерън се замисли. След странните събития преди двайсет и четири часа мисълта, че ще прекара нощта съвсем сама в огромната къща, не й се стори много привлекателна. Знаеше обаче, че ако Колин остане при нея, щеше да си навлече неприятности.

— Благодаря ти за предложението, Колин. Но Ричард и без това вече мисли, че прекарваш прекалено много време с мен. Ще се справя и сама.

Колин леко трепна и в очите му лесно можеше да се види силна емоция.

— Всъщност с Ричард решихме да си дадем почивка.

Новината шокира Камерън. Знаеше, че Колин и Ричард имат проблеми — лично тя обвиняваше Ричард, който беше малко арогантен и незнайно защо не оценяваше подобаващо Колин, буквално боготворен поне от половината мъжко население в Чикаго — но двамата вече бяха заедно цели три години и Камерън беше приела, че връзката им е стабилна.

— Кога се скарахте? — попита тя.

— Миналата вечер. Ричард заяви, че вече не му се ходи на сватбата на Ейми. Използва изтърканото извинение, че щял да се чувства неудобно, но всъщност истината е, че просто не искаше да жертва цял уикенд в тъпия според него Мичиган — каза Колин и направи ужасена физиономия, очевидно показвайки презрение към Ричард. — Казах му, че сватбата ще бъде в много приятен хотел, но нали знаеш що за сноб е Ричард — трябва да спи в хотел от категорията на Фор Сийзънс, всичко останало му е под нивото. Както и да е… Първо спорихме за сватбата, след това започнахме да се караме за други неща и ето докъде се стигна.

— Мислиш ли, че има шанс всичко да отшуми за няколко дена? — попита внимателно Камерън, осъзнавайки колко деликатна е ситуацията.

Колин поклати глава.

— Ако Ричард не може да направи това за мен, няма смисъл да сме заедно. Той знае много добре колко важна е тази сватба за мен и мисля, че точно това е проблемът. Както винаги се опитва по възможно най-глупавия начин да се съревновава с теб и Ейми. Няма значение. Факт е, че тази вечер си изнася багажа от къщи. Може би дори прави това точно в този момент.

— Много съжалявам, миличък — въздъхна Камерън и прегърна Колин. — В такъв случай правилният въпрос е дали ти нямаш нужда от малко компания тази вечер?

— Да, права си — отвърна Колин, отвори външната врата и направи път на Камерън. — Но трябва да ми обещаеш, че имаш достатъчно алкохол, за да мога здраво да се напия.

Камерън тръгна нагоре по стълбите.

— При едно условие — сутринта все пак да ми направиш закуска.

— Скъпа, кога не съм ти правил закуска? Та ти дори не можеш да си стоплиш замразен сандвич.

— Това се случи само веднъж. — Ставаше въпрос за глупава случка от последната им година в колежа, която Колин постоянно й напомняше. — Направих каквото пишеше на кутията. А защо тостерът гръмна, остава голяма мистерия за мен до ден-днешен.

 

 

Нащрек на поста си в цивилната кола от другата страна на пътя, полицай Фелпс и полицай Кеймин наблюдаваха внимателно как двойката се изкачва по стълбите на къщата.

— Сигурен съм, че ние сме последните хора, които виждаме двамата сладури тази вечер — каза Кеймин доволен, сгъна вестника си и даде сигнал на Фелпс да запали колата. — За секунда си помислих, че нашето момче няма да схване, че мацето иска да го покани вкъщи. — Фелпс присви очи, опитвайки се да огледа по-добре момчето и момичето, преди да влязат в къщата.

— Сигурен ли си, че Слонски ни нареди да следим момичето?

— Абсолютно.

— Защото момчето ми изглежда много познато. Не мога обаче да се сетя откъде.

Кеймин повдигна рамене.

— Не мога да ти помогна. Слонски каза да минем с колата край къщата на момичето и да се уверим, че положението е под контрол. Това е всичко, което знам.

— Може би не е зле да изчакаме още малко, за да ни е чиста съвестта.

Тъй като идеята да му бъдат възложени по-опасни и трудни случаи съвсем не въодушевяваше Кеймин, той се съгласи почти без да се замисля.

— Става — каза той.

Двамата прекараха следващите двайсетина минути в тишина, нарушавана само от шумоленето на вестника, който Кеймин четеше. Беше забил поглед в спортната страница, когато изведнъж се сепна и извърна глава към Фелпс.

— Ако знаеш само какво намерих — каза Кеймин и обърна вестника към Фелпс. — Това е момчето, което току-що видяхме, нали?

Фелпс леко се наклони встрани, погледна набързо снимката във вестника и със задоволство се отпусна на седалката си.

— Нали ти казах! Момчето ми изглеждаше познато.

 

 

В другия край на града Джак вече беше пристигнал в офиса. Крясъците от кабинета на Дейвис отекваха из цялата сграда, макар и сподавени. Този път обаче Джак можеше спокойно да си отдъхне, защото караницата нямаше връзка с него. Или поне не пряка.

Джак и Уилкинс бяха единствените агенти в офиса, което не беше толкова необичайно — все пак беше събота, а и минаваше единайсет часът вечерта. Седнал на един от столовете пред бюрото на Джак, Уилкинс кимна по посока на шефския кабинет.

— Винаги ли е така?

— По-добре свиквай с това отсега — отвърна Джак.

Всъщност Джак не се дразнеше много от откъслечните гневни изблици на Дейвис. Докато служеше в армията, беше принуден да се подчинява на няколко командири, в сравнение, с които пристъпите на Дейвис изглеждаха като бледо копие. Между тях обаче имаше и общи неща. Подобно на бившите му командири Дейвис биеше топката право в целта, при това беше лоялен до гроб към агентите, с които работеше в службата. Беше положил страшно много усилия, за да върне Джак на работа в офиса в Чикаго веднага щом се освободи подходяща за него позиция.

Няколко минути след като врявата в кабинета на Дейвис утихна, вратата изведнъж се отвори, той подаде главата си и огледа наоколо.

— Пелъс, Уилкинс, елате при мен!

Двамата агенти чинно се подчиниха и влязоха в шефския кабинет. Джак намираше тази стая за малко странна, тъй като тя не беше много по-голяма от кабинетите, с които разполагаха останалите агенти в Чикаго. ФБР можеше поне да предложи на Дейвис по-интересен изглед, имайки предвид с колко глупости се занимава по цял ден, мислеше си Джак. Сега от прозорците шефът им можеше да види единствено сивия паркинг пред сградата. Познавайки добре характера на Дейвис обаче, Джак нямаше да се учуди, ако се окаже, че той сам е пожелал да работи в този кабинет, за да може да държи всичко и всички под око. При сегашната ситуация със сигурност не изпускаше почти нищо от погледа си.

— Току-що разговарях с един от адвокатите на сенатор Ходжис — започна Дейвис. — Той „помоли“ да бъде информиран за всички развития и разкрития, свързани с нашето разследване.

— А вие какво му казахте? — попита Уилкинс.

— Казах му, че вече съм стар и имам склонност да забравям много неща. И че ако още някой от лагера на сенатора ми се обади тази вечер, може „случайно“ да забравя обещанието си да пазя в тайна това разследване. Последва лавина от псувни и обиди, но поне засега положението изглежда овладяно — повдигна вежди Дейвис и направи жест към замлъкналия телефон на бюрото си. — Сега… нека помислим как можем да се справим с тази каша. — Дейвис погледна към Джак. — Докъде стигна разследването на чикагската полиция?

— Връзката ми там е с детектив Тед Слонски, който има зад гърба си двайсет години опит, а през последните десет се е занимавал най-вече с убийства. Според него единствените отпечатъци, които са намерени в хотелската стая, принадлежат на жертвата и на сенатор Ходжис. Открили са следи от сперма в леглото, върху бюрото и тоалетната масичка, както и няколко използвани презерватива в кофата за боклук. Всички са от един и същи мъж.

— Поне знаем със сигурност, че сенатор Ходжис прави безопасен секс, когато изневерява на жена си — каза Дейвис. — Нещо друго?

— Върху китките на жертвата е имало следи от насилие, най-вероятно причинени от убиеца, който е завързал към леглото ръцете на жената, преди да я удуши.

— Имало ли е кръв на мястото на престъплението? Коса? Части от дрехи?

— Никакви следи от кръв. Все още чакаме пълните резултати от изследванията в лабораторията — отвърна Джак. — За съжаление, нямахме голям късмет и с охраната на хотела. В коридора на първия етаж и стълбите няма камери. И макар че такива са поставени в лобито, гаража и друга места, до които всеки гост на хотела има достъп, на записите няма и следа от нашия човек. С други думи, показанията на госпожица Линд са единственото доказателство, че мистериозният втори мъж съществува.

Джак забеляза, че при споменаването на името Камерън Дейвис повдигна многозначително едната си вежда, но се въздържа от коментар. Поне за момента.

— Добре, нека сега ви припомня докъде се простират нашите правомощия — каза Дейвис. — Според закона в компетентността на ФБР са единствено онези части от разследването, които имат отношение към подозренията за изнудване. Неофициално обаче фактите са повече от потресаващи — американски сенатор е записан на видеокасета как прави секс с проститутка, която само няколко минути по-късно е умъртвена чрез удушаване в същата тази хотелска стая. При това положение няма как да останем просто наблюдатели. Мислиш ли, че детектив Слонски ще ни създава проблеми?

— Не мисля. Слонски изглеждаше облекчен да разбере, че може да разчита и на нашата помощ, след като е замесен и сенатор — отговори Джак.

Дейвис кимна.

— Ясно. Какви са вашите версии?

Джак запази мълчание, давайки възможност на Уилкинс първи да каже какво мисли.

Уилкинс се настани по-удобно на стола си.

— В момента работим върху две версии, които са базирани на презумпцията, че жертвата Менди Робърдс е участвала в схема, целяща впоследствие да изнудва сенатора.

— Имаме ли солидни аргументи за тази презумпция? — попита Дейвис.

— Полицията е открила видеокасетата в чантата на жертвата. От записа се вижда ясно, че тя е човекът, който спира камерата, след като сенаторът излиза от стаята. Накратко — освен ако Менди не е искала да подари касетата на сенатора месеци преди Коледа, спокойно можем да приемем, че е имала нечестиви мотиви.

Дейвис погледна към Джак изумен, но усмихнат.

— Чу ли това? „Нечестиви мотиви“. Ето какво се получава, когато наемаме момче, завършило Йейл.

— Преди малко изпусна поредица от бисери — светотатство, необщителен, кръвнишки.

— Кръвнишки?

— Очевидно ставаше въпрос за мен.

— Очевидно това е шега — каза Уилкинс и се обърна към Дейвис: — Разбрахте ме добре, нали?

Дейвис обаче не му отговори. Беше завъртял стола си към бюрото и съсредоточено пишеше нещо на компютъра.

— Нека да видим какво казва Google. Ето и дефиницията. Кръвнишки — намръщен, печален, мрачен, с черен хумор. — Дейвис се обърна отново към двамата агенти и кимна към Уилкинс. — Знаете ли, мисля, че речникът на Мериам-Уебстър е много прав. Погледът ти наистина понякога е кръвнишки, Джак — каза Дейвис, след което погледна Уилкинс. — Да, това беше шега. Обикновено е нужна година, за да забележиш плахите опити на агент Пелъс в областта на хумора и сатирата, но рано или късно и ти ще се ориентираш.

В този момент Джак упорито се опитваше да си спомни защо, по дяволите, толкова искаше да се върне в Чикаго. В Небраска човек поне можеше да потъне в мислите си, без някой да го притеснява.

— Може би е крайно време да се върнем към разговора за убийството — измърмори той.

— Правилно. И така, първата ни версия е, че момичето е в основата на схемата за изнудване на сенатора. Може би си е сътрудничил с някой друг, може би не, това е нещо, което в момента не знаем. Важното е, че по-късно човек, свързан със сенатора, разбира за пъкления план и убива момичето, за да запази историята в тайна — обясни Уилкинс.

— Странно е, че са оставили видеокасетата в стаята — отбеляза Дейвис.

— Може би дори не са знаели, че касетата е в стаята. Или са били обзети от паника, след като са убили момичето. Или нещо ги е изплашило — може например да са чули как госпожица Линд се обажда на охраната от съседната стая.

Дейвис започна да върти в ръцете си писалката, очевидно представяйки си този сценарий.

— А каква е втората версия?

— Втората ни версия е, че цялото това нещо е било постановка и някой е убил момичето, за да натопи сенатора. Това, което не са предвидили обаче, е, че госпожица Линд ще види през шпионката как истинският убиец напуска хотелската стая — каза Уилкинс.

— Ако приемем, че това са единствените правдоподобни версии до този момент, кои са потенциалните заподозрени? — попита Дейвис.

— Общо взето, всеки, който харесва или мрази сенатор Ходжис — отвърна Уилкинс.

— М-да, очевидно списъкът е много конкретен — каза Дейвис, облегна се на стола и започна да разсъждава на глас. — А как интерпретираме факта, че Ходжис наскоро е бил назначен за шеф на Банковата комисия към Американския сенат?

— Опитваме се да видим събитията и през тази призма — каза Джак. — Това, което ме притеснява, са множеството противоречия — мястото на престъплението е чисто като сълза, не са оставени никакви физически доказателства. Което ме навежда на мисълта, че зад това престъпление стои професионалист, някой, който е знаел много добре какво прави или поне е помислил за всеки детайл предварително. Самото убийство обаче е извършено по много аматьорски начин. Показва, че убиецът е мразил силно жертвата си. Да удушиш някого с двете си ръце, издава лично отношение, не е като куршум в главата. Нещо не ми се връзва. Мисля, че първо трябва да разпитаме хората, близки до Ходжис, и да разберем кой е знаел за изневерите му.

— Не съм сигурен, че сенатор Ходжис ще хареса тази идея. Или пък адвокатите му — опонира Дейвис.

— Може би сенаторът ще бъде по-въодушевен, след като ясно обясним, че желанието му за съдействие е единственото нещо, което за момента го спасява от обвинение в убийство и арест — разпали се Джак.

— Ясно. Уведомете ме, ако имате нужда от моята помощ в комуникацията с адвокатите на Ходжис. Вече имам челен опит. И още един последен въпрос — какво се случва с нашата свидетелка? Изглежда сенаторът е извадил голям късмет с нея.

— Нека първо уточним, че много малко хора извън тази стая знаят за свидетеля — каза Уилкинс. — Смятаме, че е добре за момента да пазим тази информация в тайна. Професионалната етика обаче изисква да признаем, че детектив Слонски изпрати миналата нощ екип полицаи до къщата на госпожица Линд, за да се уверят, че всичко е наред, макар и да не познават в детайли случая. Обадиха се преди няколко минути и докладваха, че госпожица Линд се е прибрала вкъщи, придружавана от мъж, и че няма място за притеснение относно нейната сигурност.

— Имаме ли основания да мислим, че животът на Камерън Линд е в опасност? — попита Дейвис.

— Не и докато нейната самоличност се пази в тайна — отвърна Уилкинс.

Дейвис забеляза, че Джак не споделяше това мнение.

— Джак, личи ти, че не си съгласен. Защо?

— Като говорим за сигурността на свидетелката, не мисля, че е разумно да разчитаме изцяло и единствено на добрата воля на другите хора и надеждата, че те ще пазят самоличността й в тайна. Това просто е ненужен риск.

Дейвис кимна с глава.

— И аз съм на същото мнение. Освен това, имайки предвид поста на госпожица Линд в американската прокуратура, предпочитам да съм много внимателен, дори някои да сметнат това за прекалено. В политически план ще бъде истински кошмар, ако по време на ФБР разследване нещо лошо се случи с американски помощник-прокурор.

— Предлагам да постановим постоянно полицейско наблюдение с цел осигуряване сигурността на свидетеля — каза Джак. — Мога да координирам това с чикагската полиция.

— Добре — отсече Дейвис. — От вас искам да ми докладвате два пъти на ден как се развива случаят. И още нещо — в понеделник сутринта имам уговорена видеоконферентна връзка с шефа на ФБР, за да съобщя последните новини около разследването. Очаквам и двамата да сте тук, когато разговарям с него. А сега, Уилкинс, не ми се сърди, но искам да разговарям с агент Пелъс насаме.

Джак не се изненада от това. Още при първото споменаване на името Камерън Линд имаше странното чувство, че Дейвис много скоро ще започне да му чете конско.

Дейвис започна разговора чак след като Уилкинс затвори вратата на кабинета след себе си.

— Имам ли повод да се притеснявам за нещо, Джак?

— Не.

С острия си сивкав поглед Дейвис наблюдаваше всяка мимика върху лицето на Джак.

— Доколкото разбирам, госпожица Линд е проявила пълна готовност и желание да съдейства на това разследване.

— Така е.

— Очаквам ние да й отвърнем със същото.

— Разбира се.

Настъпи момент тишина, по време на който — Джак беше сигурен в това — Дейвис много добре забеляза изопнатите му скули и напрежението, което струеше от цялото му тяло.

— Не ме разбирай погрешно, не се опитвам да се заяждам — каза Дейвис с много благ тон. — Просто исках да ти кажа, че ако работата с нея ще е проблем за теб…

— Няма никакъв проблем — отсече Джак, гледайки Дейвис право в очите. Камерън Линд може и да е била някога проблем за него, но това е грешка, която той няма никакво намерение да повтори. — За мен това е просто поредното убийство и ще работя по него както по всяко друго.

— Длъжни сме да уведомим госпожица Линд, че е под постоянно полицейско наблюдение. Искам да съм сигурен, че тя няма нищо против. В противен случай ще влезем в ролята на натрапници.

— Няма проблем. Ще говоря с нея още утре сутринта.

След като спря погледа си върху Джак за няколко секунди, Дейвис се усмихна видимо доволен.

— Добре. С този въпрос приключихме. А сега ми кажи как се справя детенцето — каза той и кимна с глава към кабинета на Уилкинс.