Джули Джеймс
Любовни престрелки (28)

Глава двадесет и осма

Камерън стоеше пред отворения гардероб и се опитваше да напъха шаферската си рокля в един калъф за дрехи, когато усети, че някой се приближава до нея.

— Май те чух да си тананикаш „Очите на Бета Дейвис“? — каза Джак, потискайки прозявката си.

Камерън се изчерви — мелодията й беше дошла някак несъзнателно. Хм, беше я накарал да стигне до оргазъм два пъти и тя беше пропяла — в буквалния смисъл думата.

— Е и какво, ако съм си тананикала малко — отвърна тя престорено равнодушно.

Той я погледна.

— Мислех, че това е вашата песен с Колин.

— С Колин нямаме „наша“ песен. Това е просто песен, която харесвам — отговори тя развеселена.

Джак сякаш беше доволен от отговора й.

— Интернет връзката ти е ужасно бавна.

Раздразненият Джак й харесваше. С него знаеше как да се справи. Но онзи Джак, който обгръщаше лицето й с ръце, шепнейки й най-романтичните и секси неща, които беше чувала, докато правеха любов на собственото й стълбище, я държеше в пълно подчинение.

— Онзи ден спомена за това — отвърна тя. — Никога преди не съм имала проблем с интернет връзката си. Да не се опитваш да използваш някоя супер бърза програма на тайните служби?

Игривият му поглед караше корема й да се свива. Значи това било да си влюбен — момент, моля — още не съм готова, помисли си тя. Бяха заедно от два дена само.

— Нали не очакваш да ти отговоря защо връзката е толкова лоша — обърна се тя към него. — Когато се появи проблем, просто изключвам компютъра и пак го включвам. Ако това не помогне, звъня на Колин.

Джак кръстоса ръце.

— Мисля, че трябва да обсъдим тази твоя зависимост от грижите на Колин. В града вече има нов шериф.

— Хм. Не съм сигурна, че борбата ти за надмощие ми допада — смъмри го Камерън.

Всъщност се мъчеше да скрие възбудата си.

— Ще погледна компютъра на горния етаж — отвърна Джак. — Може би някой съсед използва безжичния ти интернет. В града, където къщите са разположени една до друга, това често се случва. Каква е паролата ти?

— Няма да ти трябва. Никога не изключвам компютъра, просто го оставям да заспи.

Джак я погледна с неодобрение.

— Сега разбирам защо имаш проблем с интернета.

— Между другото, какво точно се опитваш да свършиш? — попита го Камерън.

— Искам да подготвя някои неща, преди Уилкинс да се е обадил. Мога да влизам в мрежата на федералните служби от разстояние — ще ми се да прегледам списъка с обаждания от мобилния телефон на Ломбарт, който получихме преди няколко седмици. Освен това мисля да проследим телефона му. За това обаче ще ми е нужна помощта на някой от техническия екип. Така ще знаем къде е бил той през последните няколко дни.

Камерън закачи роклята си в гардероба и го погледна през рамо.

— Трябва ти разрешително, иначе е незаконно.

— Какво ме интересува дали е законно, или не. Няма да ми е за първи път.

— Това не съм го чула.

— Какво не си чула? Нищо не съм казал.

 

 

Джак се качи на третия етаж, сви вляво и влезе в кабинета. Бюрото на Камерън беше срещу прозореца, който гледаше към улицата и предния двор. Джак седна на него. Компютърът се включи още при първото докосване на мишката.

Сигурно само трябваше да го рестартира, след като тя никога не го правеше. Но не искаше да претупва нещата, затова реши първо да провери колко компютъра бяха вързани към рутера — както й беше обяснил, вероятно някой източваше безжичната й връзка и затова интернетът беше толкова бавен. Когато прозорецът на контролния панел се отвори, той се облещи.

Не можеше да е истина.

Общо петнайсет устройства използваха интернет връзката на Камерън. Джак знаеше кои са две от тях — неговият лаптоп и персоналният й компютър.

Откъде, по дяволите, се бяха взели останалите тринайсет? Нищо чудно някой съсед да й краде интернета или дори някоя съседска двойка, но беше изключено тринайсет съседи да се бяха вързали към рутера й.

А може би не бяха тринайсет компютъра. Може би беше нещо друго. Джак реши да провери. Отвори данните на първото устройство.

Странно.

Излъчваше аудиосигнал.

Но Джак не чу нищо. Усили копчето за звука на компютъра. Пак нищо. Следващото устройство също беше с аудио излъчване.

И отново нищо не се чуваше.

Какво става по дяволите?

Провери и останалите — всички сигнали бяха звукови. От осмото поред устройство се чу нещо.

Беше гласът на жена, която си тананика. Дълбок глас. Глас, който добре познаваше.

Всички момчета я мислят за шпионин. Тя има очи като на Бети Дейвис.

Чуваше как Камерън пее в спалнята си.

Мръсен негодник!

Нарочно потупа с пръсти по бюрото. Провери и останалите устройства. Подозираше какво ще открие. От последното се чу звук от потрепване на пръсти по дървена повърхност. Неговите пръсти. Звукът ехтеше из цялата стая.

Прииска му се да изпсува на глас.

Цялата къща се подслушваше.

Мислите му прескачаха. Маскираният мъж… четвъртък следобед… тогава предполагаха, че мъжът се опитва да нападне Камерън, щом тя се върне от работа. Сега Джак разбра, че убиецът не се е криел в къщата в четири и половина следобед, за да избегне полицията. Мотивите му да влезе тук са били съвсем различни. Искал е да ги подслушва. Искал е да разбере какво Камерън знае за убийството.

Съвременните подслушвателни устройства бяха толкова микроскопични — по-малки дори от копче. Достатъчно беше да имаш компютър, безжичен интернет и IP адресите на следящите устройства. Монтирането на микрофоните беше все едно да монтираш миникамера, особено ако знаеш какво правиш.

Джак извади блекбърито си — за щастие, сега когато беше наясно с плановете на убиеца, можеше да обърне нещата в своя полза. Ако убиецът на Менди следеше подслушвателните устройства, тогава Джак можеше да проследи компютъра, който използваше. Щом го откриеше, щеше да разбере местонахождението на убиеца.

Джак започна да пише съобщение на Уилкинс — естествено не можеше да му се обади или да позвъни на когото и да било друг, след като цялата къща се подслушваше. После изведнъж спря да пише и реши, че ще е много по-лесно двамата с Камерън да отидат в колата, откъдето можеше да говори спокойно. Трябваше да й напише бележка, за да й обясни всичко. Не трябваше да казват нищо, което касаеше убиеца — той сигурно ги подслушваше и в момента.

Стомахът му се сви на топка.

Убиецът сигурно ги подслушваше.

Вероятно беше чул всичко, което си бяха казали тази вечер. Части от разговора отекваха в главата на Джак.

Сигурна съм, че убиецът на Менди Робърдс е носил оръжие в нощта, когато я е удушил.

Името му е Грант Ломбарт. Той е лична охрана на сенатор Ходжис… отговаря на физическото описание на човека, когото търсим…

Дали Грант Ломбарт има алиби за вечерта на убийството на Менди Робърдс?

Може би трябва да го попитам дали има алиби за времето, когато те нападнаха.

После Джак си припомни един друг техен разговор и кръвта му се смръзна.

За да дезактивираш алармата, е достатъчно да въведеш кода. Какво е 5–2–2–5?

Така се изписва Джак с цифри на клавиатурата. Лесно е за помнене.

Убиецът знаеше кода за алармата.

— Камерън — прошепна той и сърцето му подскочи. Беше я оставил сама… в момента не я чуваше… беше прекалено тихо на втория етаж… Джак захвърли телефона си и посегна към пистолета.

— Не си го и помисляй — процеди през зъби някой зад него.

Чу се звук от свалянето на предпазител на пистолет.

Ръката на Джак замръзна на кобура, той се извъртя леко назад. Разгледа внимателно мъжа, застанал на вратата с насочен право в главата му пистолет.

— Ломбарт — изръмжа Джак.

— За малко да ме спипаш, а? Но за малко. Сега свали пистолета си бавно. Много бавно.

Първото нещо, което Джак забеляза, е, че Ломбарт нямаше заглушител. Значи Камерън беше все още жива. Явно искаше да се отърве първо от него.

— Казах да си свалиш оръжието. Веднага! — процеди Ломбарт.

По погледа му разбра, че не блъфираше. Джак откопча препаската за кобура си и остави пистолета на пода. Нямаше как да помогне на Камерън, ако Ломбарт му пръснеше черепа в този момент.

— Ритни го насам — нареди му той.

Джак се подчини. Погледът му остана върху спусъка на пистолета на Ломбарт. Едно потрепване и щеше да се свлече на стола. Трябваше да залегне на пода, да дръпне бюрото над себе си и да го използва като щит. Планът не беше блестящ, но все пак беше нещо.

Тогава Ломбарт промени играта.

— Камерън Линд — провикна се той силно и гласът му отекна през цялата къща, — пистолетът ми е насочен в главата на твоя приятел. Ако до три секунди не се покажеш на площадката, ще го убия.

Джак се опитваше да звучи спокойно и уравновесено.

— Излез от къщата, Камерън. Остави ме аз да се оправя с това.

Ломбарт сякаш не го беше чул.

— Три секунди, Камерън. Едно, две…

— Недей! — Разтрепераният й глас проехтя от площадката на долния етаж.

— Добро момиче — каза Ломбарт.

Тримата останаха неподвижни. Ломбарт на вратата с насочен в главата на Джак пистолет, а Камерън някъде там долу.

— Ако чуя изстрел, ще побягна. А и двамата знаем, че аз съм тази, която ти трябва.

— Не е нужно да има ранени. Можем да постигнем споразумение — отвърна Ломбарт.

— Не го слушай, Камерън. Излез от проклетата къща, сега! — нареди й Джак.

— Предлагам ви сделка — прекъсна го Ломбарт. — Ти си прокурор, Камерън, имаш власт. А пистолетът в ръката ми е твоята мотивация. Знам едно друго — например името на човека, който ми каза за теб. Има къртица, при това доста голяма. Ще ви помогна да я заловите. Но трябва да го обсъдим очи в очи. Не мога да съм сигурен, че в момента не се опитваш да набереш телефона на полицията по мобилния си апарат. Така че се качи бавно по стълбите и искам да виждам ръцете ти. Направи го сега, Камерън. Или Джак ще умре.

Звучеше доста убедително. Джак се молеше Камерън да не се върже на думите му.

— Това е капан, Камерън. Ако се качиш по тези стълби, той ще убие и двама ни.

Последва мълчание. Тя не каза нищо. Вероятно обмисляше какво да направи.

Джак знаеше, че сега е моментът да действа. За него имаше само един възможен сценарий — да я държи колкото се може по-далече от Ломбарт. Независимо какво щеше да му коства това.

Тя беше казала, че ще побегне, ако чуе изстрел. Дано да го мислеше. Щеше да натисне спусъка на Ломбарт и да даде възможност на Камерън да избяга. На всяка цена трябваше да се добере до Ломбарт.

Не се опитваха да го убият за първи път, а заради Камерън беше готов да изпробва късмета си и сега.

Джак се приготви да атакува.

По челото на Ломбарт бяха избили ситни капчици пот. Той отново се провикна, но този път гласът му прозвуча напрегнато и нетърпеливо.

— Остават ти само две секунди, Камерън. Или ще качиш прекрасния си задник тук, или ще кажеш сбогом на твоя приятел.

— Добре! Качвам се — бързо извика Камерън.

Но вече не се виждаше на площадката. Чу се лек звук от изскърцване на врата някъде на долния коридор. Нещо метално издрънча.

— Тя има пистолет — изсъска Ломбарт.

За щастие, Джак познаваше доста по-добре от него разположението на къщата. Това не беше пистолет, знаеше точно какво прави Камерън.

И беше гениално.

Тя беше отворила вратата на шкафа за спално бельо — тази, която се намираше най-близо до стълбището. И въпреки че там нямаше скрито оръжие — или поне не такова, за което Джак да знаеше — имаше нещо друго, което можеше да им помогне.

Електрическото табло.

Търпението на Ломбарт се беше изчерпало.

— Майната ви!

Той присви очи и се прицели. Всичко се случи много бързо. Ломбарт дръпна спусъка, Джак залегна, малко преди той да успее да произведе изстрел. После някъде отдолу се чу едно силно ЩРАК.

Светлините в цялата къща изгаснаха.

Куршумът изсвистя в тъмното и мина над главата на Джак. Без да губи време, той се изправи на крака и потърси Ломбарт, който бързо се беше ориентирал в тъмнината и беше побягнал към вестибюла. Ломбарт стреляше като обезумял след себе си, куршумите рикошираха в стените, но Джак продължаваше да го преследва. Успя да го настигне малко преди стълбището и да се хвърли отгоре му с цялата си тежест. Сграбчи пистолета му и с все сила го блъсна към парапета на стълбището. Пое си дълбоко въздух — това щеше да боли много — и блъсна Ломбарт в перилата. Чу се силен пукот.

Вкопчени един в друг двамата полетяха надолу.

Строполиха се във фоайето на първия етаж. Чу се сковаващ звук от чупене на кости, а после и писъците на Ломбарт, който лежеше под Джак.

Джак инстинктивно грабна пистолета му, а внезапната болка в гърдите му го накара да стисне зъби — сигурно беше спукал няколко ребра. Беше зашеметен от падането, но успя да се изправи на крака и да насочи пистолета срещу Ломбарт.

Опитвайки се да успокои дишането си, той избърса кръвта от челото си с опакото на ръкава. Един от куршумите беше рикоширал толкова близо до него, че шрапнелът беше засегнал леко лицето му.

— Почти ме уцели, Ломбарт — каза той задъхано. — Почти.

На горния етаж се чуха стъпки. Вдигна глава и видя Камерън да тича към тях. Щом го забеляза, тя се спря на стълбите между първия и втория етаж и се свлече до стената с облекчение. Джак си помисли, че с Ломбарт сигурно са прелетели точно пред очите й.

Ужасена, тя погледна нагоре към третия етаж и после отново към него.

— Боже мой, Джак!

После погледът й попадна на осветената от лунната светлина фигура на Ломбарт и тя затаи дъх. Той лежеше на пода пред Джак, а десният му крак беше гротескно свит под тялото му. Дишаше тежко и притискаше дясната си ръка до гърдите, без да изпуска Джак от поглед.

Джак не помнеше колко куршума Ломбарт беше изстрелял по него. Той завъртя барабана на пистолета, за да провери дали е зареден. Бяха останали още три куршума — повече от достатъчно.

С Ломбарт имаха сметки за разчистване.

— Качи се в спалнята си, Камерън. И недей да излизаш оттам, преди да съм те повикал — обърна се Джак към нея.

Тя кимна.

— Добре. Ще извикам подкрепление и ще се обадя на Бърза помощ.

— Недей да звъниш никъде! Просто се качи горе.

Очите й се разшириха.

— Какво смяташ да правиш?

— Не ти трябва да знаеш. Ти си помощник-прокурор, не е добре да ставаш част от това.

Ломбарт се взираше нервно в него.

За момент Камерън се поколеба и той си помисли, че няма да го послуша.

— Добре — най-накрая отговори тя. Обърна се и след няколко секунди я чу да затваря вратата на спалнята си.

Сега вниманието му беше насочено изцяло към Ломбарт, който продължаваше да лежи на пода пред него и да псува разгорещено.

— Преди малко спомена, че знаеш кой е издал връзката на Камерън с убийството на Робърдс. Искам да знам името на този човек.

Ломбарт се изкашля, хриповете му бяха силни и болезнени.

— Майната ти, Пелъс!

— Остави псувните за после, когато разбереш какво съм ти замислил.

— Въпреки това, майната ти!

Джак приклекна до Ломбарт.

— През цялото това време си ни подслушвал — прошепна той.

Ломбарт се опита да се изсмее, но не успя да произведе нито звук.

— Чух почти всяка ваша дума. Любима ми е онази част, когато отказа да спиш с нея, в деня, когато я прострелях. Ти си слабак, Пелъс. Една жена накара коленете ти да омекват.

Ломбарт смяташе Камерън за слабост на Джак, но тази вечер тя беше скритото му оръжие.

— Тогава знаеш колко много означава тя за мен. Готов съм да убия всеки, който се опита да я нарани — каза той с равен, студен глас. — Дай ми име и този път може да направя изключение.

Ломбарт мълчеше. Но и самодоволството му беше започнало да се изпарява.

Джак опря пистолета в него.

— Ти я простреля. Видях как опря точно този пистолет под челюстта й. Ей така. — Той сграбчи Ломбарт и притисна дулото на пистолета точно под брадата му. Ломбарт потрепери, дишането му стана тежко. Дулото опираше дълбоко в кожата му. — Само ми дай повод да дръпна спусъка. Едвам се сдържам да не го направя.

— Нека сключим сделка — смотолеви Ломбарт.

Джак кимна.

— Май този път наистина го мислиш. — Сега оръжието беше върху слепоочието на Ломбарт. — Ето какво ще направим. Кажи ми това, което искам да знам, и няма да се налага да обяснявам на съдебния лекар как съм ти пръснал главата при самозащита.

Ломбарт преглътна шумно. Продължаваше да мълчи, но Джак прочете в погледа му готовност да преговаря. Поражението на Ломбарт беше пълно.

Той се отпусна на пода и най-сетне изрече това, което Джак очакваше да чуе.

— Сайлъс Бригс.

 

 

Къщата се беше изпълнила с цивилни и униформени полицаи само десет минути, след като Джак се обади за подкрепление. Той обясни на медицинския екип какво точно се беше случило на Ломбарт, а след това проведе бърз разговор с Уилкинс и останалите полицаи.

Джак стоеше до Уилкинс и наблюдаваше как лекарите поставят шина на врата на заключения с белезници Ломбарт и го слагат на носилка. Той погледна към Камерън. Беше останала да седи на стълбището. Усети, че не иска да се доближава прекалено близо до Ломбарт. Дано не избягваше и него.

— Искам да остана за малко насаме с Камерън — обърна се Джак към Уилкинс. — Можеш ли да се погрижиш за това?

Уилкинс кимна.

— Разбира се! Ще накарам екипите да останат долу.

Джак грабна едно от одеялата, което медицинският екип беше донесъл, мина покрай Ломбарт и заизкачва стълбите. Надвеси се над Камерън и я загърна с одеялото.

— Добре ли си?

Тя поклати глава.

— Не.

Джак забеляза, че трепери. Помогна й да се изправи, после я поведе нагоре по стълбите към спалнята й. Затвори вратата след тях, хвана я за ръката и седна до нея на леглото.

— Кажи нещо, Камерън. Каквото и да е.

Гласът й беше някак чужд.

— Когато той се провикна от горния етаж, аз стоях точно тук, до леглото. — Тя се намръщи. — Опитвах се да реша какво бельо да си сложа, чудех се дали предпочиташ черно или червено. — Гласът й потрепери. — И тогава той извика, че е насочил пистолет в главата ти и че ти остават три секунди живот.

Джак коленичи на пода пред нея.

— Справи се страхотно. Да прекъснеш електричеството, беше най-умното нещо, което можеше да направиш в този момент.

Тя избърса сълзите си.

— Да бе! Голям герой съм. Ти прелята близо осем метра. Аз просто дръпнах шалтера.

Камерън подсмърчаше. Носът й се беше зачервил, спиралата й за мигли се беше размазала. Джак си помисли, че не беше виждал по-красива жена. А какво само можеше да се случи… за малко да я изгуби…

— Отново взе да гледаш сериозно. — Камерън докосна бузата му и го погледна угрижена. — Ранен ли си? Всъщност няма как да не си след такова падане.

— Май съм пукнал няколко ребра — отвърна Джак.

— Какво?! Веднага трябва да те прегледат! Може да имаш вътрешен кръвоизлив или нещо такова.

 

 

— Не се притеснявай. Като привършим тук, ще се прегледам.

Тя поклати глава.

— Няма да чакаме. Трябва веднага да те погледнат. Ти не си неуязвим.

— Не ме издавай… толкова години се опитвам да скрия тази истина.

Най-сетне Камерън му се усмихна леко. Джак се изправи и седна на леглото до нея.

Тя облегна глава на рамото му.

— Не влязох в стаята си. Останах на стълбището и чух всичко.

— Предположих.

Камерън се извърна към него.

— Това, което каза на Ломбарт… блъфираше ли?

Джак се замисли над отговора. Беше казал доста неща на Ломбарт. И ги мислеше.

— Има ли значение? — попита я той.

За момент Камерън замълча, а после поклати глава.

— Не.