Сара Джоузеф
Сега и завинаги (2)

Втора глава

У дома. Кортни изпитваше наслада от самата дума, и се остави цялото това усещане, което бе доловила при отключването на входната врата, да я завладее изцяло. Нямаше друго такова място. И след всичко, което бе преживяла с Дейвид в Сан Франциско, тя никога вече не би смятала, че домът е някаква даденост. И никога вече не би изпитвала желание да се махне и да отиде на някое по-екзотично и вълнуващо място. Въпреки че на моменти Далас бе скучен, поне не се тресеше.

Тя качи двата куфара в спалнята си на горния етаж, остави ги до голямото си легло и бавно се върна през хола в кабинета си. Ръцете й леко трепереха, когато постави куфарчето си върху бюрото и го отвори. Вътре, най-отгоре, точно там, където го бе поставила, бе онзи договор за сливането на предприятията, който законно бе превърнал „Брайънт Електроникс“ в част от „Силватек корпорейшън“. За нея притежаването на този документ означаваше много. Възможно беше стойността на високия процент, който бе спечелила с подписването на този договор да се изрази с шестцифрено число. В края на краищата, тя бе успяла да го направи и сега бе една от големите в сложния свят на деловите и търговските взаимоотношения. Тя беше някой, с когото трябваше да се съобразяват.

Кортни прелисти страниците, пръстите й преминаха през черно-белите параграфи, над които бе прекарала толкова много безсънни нощи. Стигна до последния лист и множеството подписи, положени там. Видът на подписа на мистър Брайънт я накара да изпита лека тъга. Почеркът му бе толкова слабохарактерен и несигурен, също като самия осемдесет и осем годишен старец. Но тя си спомни, че по време на срещата той не бе показал ни най-малка слабохарактерност или несигурност. Той бе сдържан, ясен и много благосклонен към хората, които щяха да купуват неговата компания.

С изключение на един, всички останали подписи й изглеждаха като драсканици на мъже, твърде заети с разни други неща, за да могат да си позволят да губят време да изписват четливо имената си. Само Дейвид, който бе свидетел на подписването на Брайънт, се беше подписал четливо.

Тя разгледа неговия подпис, забелязвайки с каква сила и сигурност дясната му ръка бе изписала всяка буква.

Дясната му ръка…

Силни пръсти, милващи шията й с изумителна и опияняваща нежност…

Кортни затвори очи и се пренесе в спомените си.

Лявата му ръка — плъзваща се надолу по шията й, пъхвайки се в блузата й и по-надолу…

Топли, влажни, устни, които обхващаха…

Нахален език, разтварящ нейните устни и проникващ зад зъбите й…

Силен, мускулест крак, плъзнал се между нейните, от което коленете й се подкосиха…

Парещо удоволствие, обхващащо цялото й тяло…

Мекотата на сатена под голия й гръб…

Силата на обвитите му около нея рамене…

Топлината на тялото, му надвесило се над нея…

Тръпнещата сладост, която тя най-после изпита, когато той…

Звънът на телефона я извади от топлите вълни на унеса, в които бе потънала и я върна към действителността. Тя отвори очи, задъхана и с разтуптяно сърце.

— Глупак такъв — измърмори тя ядовито. — Ах, ти, ужасен глупак.

Повторното иззвъняване на телефона я накара да се опита да си възвърне обичайното спокойствие, което обаче не й се удаде лесно. Тя силно се стараеше да се успокои, но дъхът й секваше при спомена за Дейвид и за двата дни, които бяха прекарали заедно. Тя просто не можеше да мисли за нищо друго.

Дейвид…

— О, господи, нека да прекъсне! — каза си тя, питайки се дали Дейвид не се опитва да й се обади.

След всичко, което им се бе случило, след всичко, което бяха направили заедно през последните два дни, колкото и чудесно и приказно да беше то, тя нямаше ни най-малката представа какво трябва да му каже. Трябваше ли да се държи като че ли нищо не се е случило? Та нали, в края на краищата, след, спасението си, те бяха решили, че така ще бъде най-добре и за двамата. Но това споразумение се отнасяше до поведението им в кантората. Сега тя беше у дома си и никой не я наблюдаваше.

Но, така или иначе, Дейвид все пак й беше шеф. Той — не й беше любовник. Или поне не й беше такъв официално. Двете денонощия, прекарани, заедно, не бяха кой знае каква любовна авантюра, поне не им даваха основание да се обявяват за „любовници“.

Малко след като телефонът бе иззвънял за трети път, Кортни вдигна слушалката.

— Ало. — Тя се молеше гласът й да звучи нормално и да не трепери от вълнение. Но в това й състояние той едва ли можеше да не бъде емоционален. Емоционален, възбуден, треперещ до възбуда от спомените за любовното им приключение с Дейвид.

— Корт, как мина в Сан Франциско?

Гласът на Кендис й възвърна онова спокойствие, от което тя така силно се нуждаеше.

— Чудесно, Кенди.

— Чудесно, а? Искаш да кажеш, че успяхте?

— Точно така.

— Трябва ли да разбирам, че мистър Брайънт е получил всичко, което е очаквал от тази сделка?

— Може и така да се каже. — Кортни се усмихна. Кенди имаше способността да улучва право в целта.

— Охоо! И това означава ли, че наред с мистър Брайънт, и ти си направила големия удар?

— В действителност, спечели фирмата — каза Кортни. — Но моят процент от тяхната печалба също не е за пренебрегване, смея да кажа.

— Хайде, хайде, стига си скромничила. Няма да ти мине номера, така че престани, Корт, Познавам те. Веднага ще изтичаш да си купиш дълго палто от норки, каквото винаги си искала, познах ли?

— Не всъщност, няма да го направя. Поне няма да е истинско. Може би имитация на норка. Напоследък мисълта за носене на палта от кожите на убити животни ме отвращава.

— Е, че ако не си купиш палто от норки, за какво тогава ще похарчиш парите? Трябва нещо да си купиш. Трябва да ги вложиш в нещо. Но нали си те знам, ти вече си го обмислила. О, господи, Корт, кажи ми, че няма да натикаш всичките тези чудесни пари в някоя безмълвна, безлична банкова сметка. Кажи ми, че ще направиш някое лудо пазаруване и ще ме вземеш със себе си.

Кортни се изсмя. Кендис бе омъжена от по-малко от месец и вече се съобразяваше със строгия семеен бюджет. Очевидно й липсваше усещането за пръскане на пари. Не че Кортни прахосваше много пари. Всъщност — да, обичаше да живее удобно. Може да се каже дори комфортно. Но в никакъв случай не пилееше пари.

— Добре — каза тя, — ще отидем да пазаруваме.

Щастливото бъбрене на Кенди накара Кортни да се изсмее по-силно.

— Кога? — попита Кенди. — Утре ли?

— Не, не утре. Трябва да ходя в кантората и да свърша някои неща. Цяла седмица ме нямаше и съм поизостанала с работата. В сравнение с останалите, ако разбираш какво имам предвид.

— Е, кога тогава? В края на седмицата?

Кортни помисли малко, опитвайки се да си спомни дали има някакви неотложни планове за предстоящия уикенд. Но не се сети за нищо.

— Да — каза тя, — в края на седмицата е много удобно. Ще мина да те взема към десет часа. Ще отидем в „Галерията“ и ще обядваме там.

— „Галерията“? Милостиви боже, ти трябва да си спечелила цяло състояние.

— Може и да съм, но това не означава, че съм милионерка. Виж, Кенди, искаш ли да говорим за това в събота?

— Защо да не говорим за това сега?

— Защото се прибрах преди по-малко от четвърт час. Още не съм започнала да си разопаковам нещата, а на бюрото ми има цяла купчина писма, които трябва да прегледам. Ако и това не ти е достатъчно — съсипана съм от умора.

— Добре, добре. Само ми кажи още нещо и после ще те пусна. Ще умра, ако трябва да чакам до събота, за да го разбера.

Кортни въздъхна уморено.

— Само ако е нещо много малко и бързо.

В момента съвсем не й беше до това да обсъжда с Кортни подробностите от пътуването си. Въобще нямаше подобно намерение. Някои неща, и тя добре го знаеше, не биваше да се излагат на показ.

— Прекарахте ли добре с Дейвид?

Да прекарат добре? С Дейвид? Кортни усети, че буцата в стомаха й отново се разтопява. Ако Кортни знаеше…

— Искам да кажа, разгледахте ли Сан Франциско? — попита Кендис — Казват, че бил толкова романтичен.

— Е, видяхме това-онова — отвърна Кортни съвсем искрено. — Но се боя, че то съвсем не беше романтично. Хотелските ни стаи, заседателната зала на „Силватек корпорейшън“ и части от града през прозореца на таксито.

— И не е имало безцелни разходки по Ломбард стрийт? Нито лудешки съботни изживявания в Китайския квартал? Не сте се шляли в неделя по рибарския кей?

Двамата с Дейвид не бяха дори приближавали до Ломбард стрийт. В събота бяха останали в хотелската стая, а в неделя бяха в трескава подготовка, опаковане на багажа, уреждане на нещата в хотела, съвсем набързо, за да хванат полета за Далас.

— Не — каза тя, — нищо подобно.

— Дявол да го вземе.

Разочарованият глас на приятелката й накара Кортни да се усмихне.

— Това беше чисто и просто командировка, Кенди, а не пътуване за удоволствие.

Въпреки че бе имало и удоволствия, помисли тя. Нещата можеше и да не се бяха развили така, но в края на краищата, това се бе случило. Удоволствието бе наистина доста голямо. Поне за нея. Тя не знаеше как е било за Дейвид.

— И така, нищо ли не се случи? — попита Кендис.

— Е, не бих казала.

— Тогава, нещо се е случило. Какво? Кажи ми, Корт.

— Ами, ако искаш да знаеш, двамата с Дейвид се заклещихме в стаята в хотела по време на земетресението.

— На какво?

— Земетресението. Виж, Кенди, не беше кой знае какво.

— Имало е земетресение и ти казваш, че не е било кой знае какво!

— Точно така. И двамата сме добре. Но сега не мога да говоря за това. Ще ти разкажа, докато обядваме заедно в събота.

— Кортни!

— Не, нито дума повече — каза тя. — Не сега. Трябва да вървя. До скоро.

Без повече да чака Кенди да я засипе с нови въпроси и забележки, Кортни бързо затвори слушалката. Тя поклати глава, излизайки от кабинета си и се отправи отново към спалнята си.

От двадесет и осемте години на своето съществуване тя бе познавала Кендис точно в продължение на двадесет и три. Досегашният й опит я караше да не вярва в съществуването на понятие като „кратък разговор“ в общуването между жени. Часове на бърборене — да, но не и кратък, съдържателен диалог. Тя нямаше време за празни приказки с Кендис. Трябваше да разопакова куфара си, да се къпе, да почива след уморителното пътуване… и да изживява спомените от една тъй незабравима седмица.

Това бе всичко, каза си тя, когато започна да се съблича. Една паметна седмица с Дейвид Балард в Сан Франциско. Промеждутък между по-важни събития, чудесно преживяване, нещо, което се случва веднъж в живота и което не се повтаря повече.

— Най-добре е просто да забравя — промълви Кортни. — В понеделник ще отида в кантората и ще се държа, като че ли нищо не се е случило.

Освен това, имайки предвид слуховете, които се носеха за неговите похождения, сигурно и той щеше да постъпи така.