Сара Джоузеф
Сега и завинаги (10)

Десета глава

— Честна дума, Кенди, как бих искала и ти да беше там — каза Кортни невесело в слушалката. — Ако ги беше чула как си говорят помежду си — не на мен, обърни внимание — щеше да бъдеш почти толкова разстроена, колкото съм аз. Кълна се, държаха се така сякаш аз въобще не съм в стаята. Е, аз съм бъдещата майка, какво толкова. — Тя държеше с една ръка слушалката на телефона до ухото си, а с другата усилено триеше с хавлиена кърпа мократа си коса. Даже и душът, изпод който току-що бе излязла, не й помогна много да се отърве от мрачното си настроение.

— О, за бога, Кортни — въздъхна. Кендис.

— Какво „за бога“? Да не искаш да кажеш, че аз съм си виновна и че тяхното унизително мъжко отношение към мен е само плод на въображението ми?

— Не, изобщо нямах това предвид. Но от това, което току-що ми разказа, ми се струва, че Дейвид и доктор Уелман са стари приятели покрай голфа.

— Да, Дейвид спомена нещо докато ме докара вкъщи.

— Ами това обяснява всичко. На твое място аз не бих се тревожила. Нали знаеш какви са мъжете.

— Жалки и безчувствени идиоти?

— Не. Повечето мъже се чувстват много неудобно и объркани, когато в разговора се подхване някаква, дори и съвсем отдалечена тема, засягаща жените. А едва ли може да се измисли по-женска тема от бременността. Те вероятно не са си поставили за цел нарочно да не ти обръщат внимание.

Доктор Уелман, акушер-гинеколог, да е объркан и смутен от обсъждането на подобни състояния при жените? Кортни се усмихна презрително на подобна мисъл. Та нали жените и техните проблеми бяха работата на този човек. Нали служебното му задължение беше да обсъжда тези неща с всички заинтересовани страни.

— Виж — каза Кендис, — може пък Дейвид да е искал да разбере как вървят нещата от някого, който е компетентен. А за тази цел едва ли може да се намери някой по-подходящ от доктор Уелман.

— Ами аз? Аз също знам как вървят нещата. Аз също съм компетентна по този въпрос, нали? Искам да кажа, та аз участвам в тази ситуация от самото начало. В края на краищата, аз съм тази, която е бременна. Той би могъл да попита и мен.

— А ти би ли му казала нещо?

— Разбира се… ако има нещо за казване. Защо ще крия от него нещо, което е свързано с бебето?

Кендис изсумтя с недоверие.

— Ти ли питаш? Ти имаш дързостта и явното нахалство да задаваш такъв глупав въпрос? Боже мой, Корт, та ти пазеше в тайна от него дори факта, че ще има бебе.

— Добре, може и така да е било. Но това беше различно.

— Не виждам с какво чак толкова е било различно? Тайната си, е тайна, за жалост, както и да го погледнеш.

— Напротив, различно е. Исках да съобщя на Дейвид, когато дойде подходящият момент за мен, когато аз съм готова, когато аз реша, че е уместно. И сега вече съм го направила.

— Май доста време ти беше необходимо — само това мога да кажа.

— Хайде сега, какво значение има? Дейвид вече знае и всъщност това е важното.

Кортни пое дълбоко дъх и си наложи да се успокои. Тя трябваше да потисне чувството на яд, което напираше в нея, яд, който тя съзнаваше, че няма за какво да изпитва. Кендис най-малко бе имала намерение да й причинява болка, говорейки тези неща. Тя само се опитваше да представи другата страна в един невъзможен спор — страната на Дейвид. Но поради причини, които Кортни не можеше да обясни, всяко обсъждане на миналите й прегрешения, колкото и невинни или пък преднамерени да бяха те според нея, все още като че ли й лазеше по нервите. Поради това, най-добрият начин да се избегне спора бе да се стои настрани от опасната тема. Освен това, тя вече бе уморена от обсъждане на грешките си — достатъчно поучения беше изслушала и от Кендис, и от Дейвид, достатъчни й бяха за цял живот.

— Имаш ли нещо против да сменим темата? — попита тя спокойно.

— Не, мисля, че не — отвърна Кендис.

— Благодаря. Тя вече е като изнемощял стар кон, който ние буквално сме изтощили до смърт. Време е да го оставим да си почине. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи. — Но, като стана дума за доктор Уелман…

— Да?

— Какво каза той за твоето състояние? Да или не? Беше ли при него?

— О, да. Ходих при него.

— И?

— Определено съм бременна — каза Кендис.

— Страхотно!

— Да, наистина.

Безстрастният тон на приятелката й изненада Кортни.

— Май не си много ентусиазирана. Съвсем не си така развълнувана, както когато само предполагаше, че си бременна.

— Е, нещата се промениха, стара приятелко. Напоследък не мога да се ентусиазирам или развълнувам от нищо. Страдам от това, което доктор Уелман нарича временни затруднения при моето състояние.

Самата тя бе чувала същите думи от добрия доктор и отлично знаеше за какво говори Кендис.

— Сутрешните повръщания, а?

— Де да беше само това! Ако ми се повръщаше само сутрин, мисля, че щях да се справя. Всъщност, чувствам се ужасно по двадесет и четири часа в денонощието. Напоследък единственият ми близък контакт е бил все с тоалетната чиния. Кланям се на бога на порцелана по всяко време на деня и нощта. Горкият Ник, бои се дори да доближи до мен, какво остава да ме докосне, от страх, че ще позеленея и ще започна да повръщам.

Кортни потрепери от съчувствие към приятелката си. Сега като се замисли, тя си спомни, че нейните сутрешни пристъпи бяха също толкова неприятни, въпреки че по онова време, поради своята глупост, тя бе мислила, че това се дължи на стомашния вирус. Хубав вирус, помисли си тя, такъв, който изпълва талията на широката й рокля и й придава все по-закръглен вид.

— Знам, че може би звучи банално — каза тя, — но с времето това ще отмине.

— И доктор Уелман непрекъснато ми повтаря същото. Лично аз — и можеш да му кажеш, че аз съм го казала — нямам намерение да спирам дишането си непрекъснато.

Кортни пусна мократа кърпа на земята до себе си и прокара пръсти по влажната си коса.

— Той за кога ти каза да очакваш?

— Към средата на май.

— Два месеца след мен? Но това е страхотно, Кенди! Ние ще бъдем бременни заедно.

— Всъщност, ако включиш в сметката и момчетата, ние ще бъдем и шестимата бременни заедно.

— И шестимата?

Кортни се намръщи. Те с Дейвид плюс Кендис и Ник — това правеше само четирима бъдещи родители, не шестима.

— Да. Тя не ти ли каза?

— Кой да ми е казал?

— Ели. Те с Тони също очакват дете.

— Елиз и… — Кортни спря, за да си поеме дълбоко дъх. — Ели е бременна?

— Да.

— А ти кога го разбра?

— Когато тя ми се обади да ми каже, в началото на седмицата. Каза, че след като свършим да говорим, ще ти се обади, но както разбирам, не сте се чули.

— Правилно разбираш. Ели не ми се е обаждала от седмици насам. Чудя се защо не ми се е обадила след това, или не е оставила съобщение на телефонния секретар.

— О, хайде сега. Когато човек има да съобщава такава важна новина, като нейната, той предпочита да я изстреля направо в ушите на другите, а не да я поверява на някакви машини. Още повече, сигурна съм, че ще ти се обади, когато двамата с Тони се върнат.

— Откъде да се върнат?

— Тя ми каза, но аз забравих. Някакъв малък градец в Ню Хемпшър. Или пък беше във Върмънт? Както и да е, направили са си резервация за уикенда в някакъв малък и уютен хотел, сгушен сред дървета, на които тъкмо сега им падат листата. Сигурно е великолепно, не мислиш ли?

— Да — каза Кортни, мислейки си колко романтично звучи всичко това. Да заминеш за уикенда, да бъдеш сама със съпруга си, с мъжа, когото обичаш, с бащата на детето си.

Внезапно, остро усещане за самота и отчужденост я заля подобно на студена, ледена вълна. И Елиз, и Кендис се бяха омъжили за съпрузи, с които можеха да споделят топлината си, мечтите си, страстите и желанията си. Тя, обаче, нямаше такъв.

Нямаше друг, освен детето й, осъзна тя, сграбчвайки в шепа мекия вълнен плат на широката рокля, която покриваше корема й. Е, може сега да беше сама, но тя не се оплакваше. Нямаше намерение да завижда на Ели и Кенди за щастието, което те бяха намерили. Би било глупаво и, в крайна сметка, това водеше до самоунищожение. Тя не бе недоволна от живота си, чувстваше се удобно в него, знаеше, че сама си го е направила такъв. И ако тя можеше и да мине без съпруг, детето й си имаше баща. И по всичко личеше, че той се грижи за него почти толкова, колкото и нея самата.

Кортни тръсна глава, като че за да отхвърли самосъжалението си.

— Точно както в добрите стари времена, нали? — попита тя. — Ти, Ели и аз, правим едно и също нещо по едно и също време.

— Да, само че този път неразделната тройка не отива да й слагат шини на зъбите, нито пък трите госпожици отиват на първата си среща. Този път трите са бременни.

— Трудно е да се повярва, нали?

— Да, права си — Кендис въздъхна. — Как ми се иска Ели да беше сега с нас.

— И на мен. Ако тя беше тук, представяш ли си какво бихме могли да правим? Кой знае какви щяхме да ги забъркаме? Щяхме да обикаляме магазините, да обядваме на открито, да ходим на фризьор…

— Бихме могли да уговаряме посещенията си при доктор Уелман по едно и също време. Обзалагам се, че това ще бъде доста силно изживяване за него.

Кортни се изсмя.

— Шегуваш ли се? Ако ни види трите заедно, тогава вероятно ще му окапе и малкото останала му коса, горкия човечец.

— Да, или пък съвсем ще побелее.

Последва кратко мълчание, след което Кендис каза:

— Знаеш ли, тя наистина ми липсва.

— Да, знам.

Приятният спомен за Елиз изплува в съзнанието на Кортни, жив и ясен, както когато я бе видяла за последен път. Елиз и Кендис бяха най-старите и най-близките й приятелки. Те се познаваха от години — всъщност, още от детската градина. Като деца бяха почти неразделни и въпреки че отидоха да учат в различни университети и тръгнаха по различни професионални пътища, с годините те като че ли ставаха все по-близки. Единствено великата и свята институция на брака ги разделяше. Елиз се бе преместила да живее в далечния Ню Йорк със съпруга си, Тони, докато те двете с Кендис бяха останали в Далас.

— Чудя се дали ще се върне вкъщи да се види с роднините си за празниците — каза Кортни.

— Би било чудесно, нали? — зарадва се Кендис. — Мога да си представя как стоим трите една до друга, с кореми, издути като рекламните балони на фирмата „Гудиър“.

— А моят е вече почти колкото „Хинденбург“.

— Не може да е толкова голям. Ти си само два-три месеца по-напред от нас.

Може и да съм няколко месеца по-напред по отношение на бременността, мислеше си Кортни, когато по-късно в кухнята приготвяше самотната си вечеря, но съм светлинни години зад Елиз и Кендис що се отнася до брака. В сферата на стабилните връзки тя едва ли някога щеше да ги настигне. Те от самото начало бяха поели по правилен път — намериха мъже, влюбиха се, ожениха се, а след това забременяха. Тя, от друга страна, го бе направила по доста различен начин — напред със задните си части, както би казал баща й. Тя бе намерила мъж и бе успяла да забременее от него, без каквито и да е изгледи в обозримото бъдеще за брак, да не говорим за влюбване в него.

Любов — толкова проста и същевременно толкова сложна дума. Тя поклати глава докато ръсеше високомаслено сирене върху разбърканата салата. Поне при нея любовта бе доста нетрайна стока. Другите като че ли доста лесно я откриваха, а защо при нея не се получаваше? Още в колежа любовта бе успяла да й се изплъзне. Да не си спомня за гимназията. Доста срещи беше имала, за да не я смятат за стара мома — футболисти, разни състезатели, дори и един победител в тест за интелигентност — но нито една от тези връзки не се оказа трайна.

В началото на всяко ново запознанство, тя бе винаги убедена, че новопоявилият се мъж в живота й е чудесен, че той е тъкмо този, когото е търсила, че това е мъжът на мечтите й. Но после, както и с всички, които си бяха отивали преди него, тя постепенно изгубваше интерес. Той правеше разни неща, или казваше нещо, или пък закъсняваше с няколко минути за някоя среща, опитваше се да се сближи с нея, да направи връзката им по-трайна, или просто се оплакваше, че тя прекарва твърде много време в правния отдел на университетската библиотека. Във всеки случай, той скоро се озоваваше в списъка й от бивши приятели. При все това, никога те не скъсваха с нея. Винаги тя беше тази, която ги отписваше, преди те да имат възможността да го направят.

Вероятно имаше, някакъв дълбок психологически подтекст в нейните действия, реши тя. Но като се замислеше за миналото си, оказваше се, че основната й цел тогава е била да планира бъдещето си, да съсредоточи цялата си енергия и мисли върху това как по-успешно да завърши юридическото си образование и да положи изпита си за правоспособен адвокат. А връщайки се още по-назад в мислите си, когато беше съвсем малка, тя си спомни, че винаги бе вярвала, че ще открие единствения, единствената истинска любов в своя живот, и че той вероятно също я чака с нетърпение, може би зад ъгъла. За жалост, ъглите, които тя с надежда заобикаляше, с течение на годините се оказваха все по-безлюдни. Всички подходящи мъже междувременно бяха отмъкнати от други жени.

Докато заливаше салатата с двойно рафинирано олио и оцет, Кортни продължаваше да се пита как ли изглежда любовта, истинската любов. Тя знаеше, че такова нещо съществува — Елиз, Кендис и всички останали хора на тази планета бяха живи доказателства за това. Но в какъв ли вид се показваше тази емоция на различните хора? Дали идваше тихо и незабележимо, нападайки незабелязано нищо неподозиращите жертви, подобно на лека лятна настинка? Или пък беше нещо по-мощно и очевидно, връхлитащо човека като дизелов мотор, движещ се с деветдесет мили в час по празен междуградски път? И щом индивида веднъж биваше заразен или поразен, защо ли това поглъщаше целия му живот, принуждавайки го да забрави всичките си цели, амбиции и мечти? Честна дума, тя не знаеше.

Но, въпреки че самата тя никога не бе попадала в тази измамна клопка, наречена любов, тя силно се съмняваше, че това състояние имаше нещо общо с неконтролируемата страст, на която двамата с Дейвид се бяха оставили в Сан Франциско. Не, тя бе сигурна, че в онзи случай не бе имало нещо повече от обикновени животински страсти. Две нормални човешки същества със здрава психика, само че с леко потиснати потребности, се бяха доближили едно до друго и от този сблъсък бяха изскочили искри.

Искри? Що за подценяване на случилото се? — помисли си Кортни и в този момент чу входния звънец. Тези искри всъщност повече приличаха на фойерверките по случай Четвърти юли. И то фойерверки, които бяха продължили цели два дни. През цялото това време те не се бяха сетили за храна, или за когото и да е друг, нито пък за юридическите си задължения в Далас. Бяха погълнати единствено от себе си.

Но това не бе любов, каза си тя, докато слизаше по стълбите към фоайето до входа, за да отвори и види кой така настоятелно звъни на вратата. Беше приятно и предвид факта, че сега тя носеше резултата от този страстен и необуздан уикенд, вероятно щеше да има с какво да си го спомня. Но това не беше любов.

Тя въздъхна със съжаление, осъзнавайки, че за пореден път бе отмината от неуловимата емоция, след което отвори вратата и видя Дейвид, застанал на входа, а загриженото му изражение бе невероятно подсилено от мъглявата светлина на лампата, закачена до входа.

— Добре ли си? — Той не изчака Кортни да го покани. Пристъпи през прага, премествайки в ръцете си огромен книжен пакет, така че да може да затвори вратата след себе си.

— Разбира се, защо да не съм добре?

— Не знам, затова питам. Започнах да се безпокоя, когато позвъних пет-шест пъти и никой не отвори. Мислех, че може да ти се е случило нещо.

Кортни подпря ръка на хълбока си и го погледна нетърпеливо.

— Твоята загриженост би била утешителна, Дейвид, ако нещо наистина ми се беше случило. Но, както виждаш, нищо не е станало. Същата съм си както преди няколко часа, с изключение на външния ми вид. И, в интерес на истината, чух звънеца да звъни само два пъти, а не шест, така че не преувеличавай повече. Съжалявам, че не слязох по-бързо, но обикновено не ми се случва да се прибера вкъщи капнала от работа и да застана до входната врата в очакване някой да позвъни. Имам да върша и по-вълнуващи неща.

Дейвид не обърна внимание на нотките на раздразнение в гласа й и помириса въздуха наоколо. Единствената миризма, която успя да долови, бе свежото ухание на Кортни. От кухнята не се носеше мирис на прясно изпечен хляб, нито пък мъчителния аромат на печено месо, или задушени зеленчуци, както последния път, когато го бе поканила на гости. Нищо. Само тя.

— По-вълнуващи, като приготвянето на вечерята, например, а?

— Да, например приготвянето на вечерята.

— Добре.

Той продължи да я гледа, докато на устните й се появи усмивка, която обаче не стигна по-далеч от очите й. Само този поглед бе достатъчен да му подскаже какво го очаква тази вечер разговори, спорове, опити да я накара да погледне нещата от неговия ъгъл. Но, колкото и да бе трудно, той възнамеряваше да изпие горчивата чаша докрай. Трябваше да го направи — заради нея, заради себе си, и заради тяхното дете.

— Преди да попиташ дали съм приготвила достатъчно ядене за двама и после да се самопоканиш за вечеря — каза тя, все още усмихвайки се, — отговорът е „не, не съм“. Не знаех, че ще идваш и затова приготвих колкото за един човек. За мен.

— О, няма страшно. Аз донесох някои неща. — Той посочи към торбата с продуктите и се отправи към стълбите. — Какво щеше да вечеряш?

— Салата.

— И това е всичко? Само салата!

— Точно така.

— Не, не, не. Това не е достатъчно добро.

— За мен е достатъчно добро. Това ми се ядеше, това си приготвих.

— Да, но все пак не е достатъчно добро. — Той пристъпи в кухнята и се доближи до мивката. — Просто седни и се настани удобно. Позволи на готвача да се погрижи за твоето тазвечерно пътуване из чудесата на „майсторската“ кухня.

Готвачът? Тя го изгледа скептично, докато той свали сакото си, махна вратовръзката си и нави до лактите ръкавите на ризата си.

— Ти ще готвиш ли? — попита тя.

— Точно така. Имам намерение да приготвя такава вечеря, че да я запомниш за години напред.

Той постави торбата с продуктите върху масата и извади оттам плътно опакован пакет от месарския магазин, половин дузина пликове с плодове и зеленчуци, франзела хляб и голяма кутия с любимия сладолед на Кортни. Той веднага пъхна сладоледа в камерата на хладилника.

— Ще бъде много по-добре от твоята салата.

— Аз все още държа на нея.

— Добре. И аз искам. Но трябва да приемаш и някакви протеини. Поне двеста грама на ден, според предписанието на диетата ти. — Той разви пакета от месарския магазин и показа на Кортни две дебели, и сочни пържоли.

— Хубави са, нали?

Хубави? Те изглеждаха вкусни и вероятно бяха доста скъпи, но Кортни нямаше да му го каже.

— Откъде знаеш какво пише в диетата ми?

— Помолих Джина да ми даде един екземпляр, докато бяхме в кабинета на Джон днес.

Джина? Той и сестрата наричаше с малкото й име.

— О, така ли, виж ти.

— Да. А освен това я помолих да ми даде и от всичките брошури и листовки, които е дала на теб. — За момент той спря да разопакова зеленчуците и я погледна. — Не знаех, че има толкова много неща да се учат, когато ще ставаш майка. Досега винаги съм си мислел, че това става някак си естествено.

— Обмисляш възможността сам да опиташ, а?

Дейвид долови нейния сарказъм, въпреки че тя все така се усмихваше. Той съзнаваше, че тя не го прави искрено, но въпреки това почувства някаква приятна топлина. Независимо че беше леко разгневена, без никакъв грим, а косата й беше една прекрасна объркана маса върху главата й, тя бе най-красивата жена на света.

Знаейки, че тя очаква отговор на своето подмятане, той реши да го отмине и да насочи разговора в по-безопасна посока. Поне засега по-безопасна.

— Зеленчуци — каза той, посочвайки пликовете с цветно зеле, глава карфиол и малки брюкселски зелки. — Какво ти се яде тази вечер?

Значи той щеше да бъде упорит, а? Добре, помисли си тя, двамата можеха да изиграят тази игра.

— По-добре забрави за карфиола. Мога да го ям единствено в супа, или паниран в бял сос.

Той постави карфиола обратно в торбичката и го пъхна в хладилника.

— Не трябва да ядеш масло, съдържа твърде много холестерин. Сиренето също е почти толкова опасно. Значи остават брюкселското зеле и цветното зеле. Честно казано, мисля, че трябва да се насочим към цветното зеле, но това е мое мнение. Обичам го, въпреки че се готви по-бавно. Но, ако оставим настрани моите предпочитания, в него има много желязо, а вие с Джуниър се нуждаете от желязо точно сега. Подобрява кръвта, да знаеш.

— Знам, но ядох цветно зеле снощи.

Всъщност, не беше така. Тя си бе направила салата точно като онази, която сега стоеше недокосната в хладилника й. Но Дейвид не можеше да знае това, нито пък тя имаше намерение да му казва. Още повече че той упорито продължаваше да нарича бебето „Джуниър“.

— Добре тогава, да се примирим с брюкселското зеле.

— Ще мога ли да получа сос отгоре?

— Какъв? — Той потопи зелките в една паница и ги постави в мивката, а отгоре пусна вода, за да ги измие.

Тя упорито ровеше в паметта си, за да измисли сос, който да е вкусен, но и едновременно с това твърде сложен за приготвяне, за да може той да го направи. Внезапно се сети.

— Сладко-кисел сос?

— Сладко-кисел сос за брюкселско зеле? — Той помисли за момент върху предложението й. — Добре. Имаш ли соев сос, оцет и мед, или сок от ананас?

Кортни седна на столчето до плота на бара за закуска, съвсем онемяла. Той знаеше как се приготвя сладко-кисел сос? Наизуст? Трябваше да го види, за да го повярва.

— Мисля, че има кутия със сок от ананас в килера, а соевият сос е в бюфета до печката.

— Добре, после ще се заемем с това. Как искаш пържолата? Алангле, средна или добре изпечена?

— Средно изпечена.

Той се ухили сладострастно.

— Мм. Жена тъкмо по мой вкус.

— Не я препичай отвън — каза тя. — Просто я изпечи толкова, че да е съвсем хрупкава и кората да е леко потъмняла. А в средата обичам да е розова.

— Да, знам как се приготвят средно изпечени пържоли.

— Да не е и много сочна. Не я обичам с много сос. Най-много една-две капки.

— Успокой се, Кортни. Знам как се пекат пържоли на скара.

Аха! Сега го разбра.

— Ще ги печеш на скара? Не обичам пържоли на скара. Не са вкусни.

— Тогава ще ги запека на покрита скара. Къде е тя?

— Нямам такава. Имам само газов грил.

Той погледна към затворените врати на верандата, после отправи въпросителен поглед към нея?

Кортни кимна. Нека сам се оправи с оная противна скара, помисли си тя коварно. Очевидно ще стоят цяла нощ. Знаеше го, защото самата тя няколко пъти се бе мъчила с това своенравно съоръжение. Вече не знаеше защо го беше купила, просто й бе харесало как изглежда на края на верандата.

Дейвид излезе през вратата към верандата, тананикайки си някаква неразпознаваема мелодийка. Сигурна, че той ще се забави известно време Кортни бавно се смъкна от столчето пред бара, заобиколи плота, с намерението да извади салатата си от хладилника. Нощта едва ли щеше да стане по-свежа, а същото се отнасяше и за марулите в нейната салата. Ако ги оставеше прекалено дълго, всичко щеше да стане съвсем негодно за ядене.

— Искаш да си похапнеш нещо, докато чакаме пържолите? — попита Дейвид, връщайки се отново в кухнята.

— Не ми казвай, че си успял да запалиш скарата.

— Разбира се. Без проблеми. Тоест, нямаше проблеми, след като отстраних повредата.

— Повреда?

— Да. Не се тревожи, не беше нещо сериозно. Няма да стане газова експлозия или нещо подобно. Ключът за запалване се беше разхлабил, това е всичко. Трябва да се позатегне с отвертка, но друг път ще се заема с това. Огънят ще бъде готов само след няколко минути. — Той потри ръце ентусиазирано. — Надявам се да имаш добър апетит. С мен поне е така.

Чувствайки се малко излишна и изоставена докато Дейвид сновеше из кухнята, приготвяйки вечерята, Кортни се качи отново на столчето. Досега тя не бе познавала мъж от Ренесанса, или поне не беше виждала такъв от плът и кръв, но Дейвид Балард се доближаваше доста до тези представи. Той не само бе гений в съда и магьосник в кухнята, но се оказа и майстор монтьор по поправянето на основните домакински уреди. Какво ли друго можеше да прави? — чудеше се тя. Да изсече дървета и направи мебели с голи ръце? Да прескача високи сгради с един скок?

Тя замислено подпря главата си с две ръце. По всичко личеше, че това ще бъде началото на една много дълга вечер.