Сара Джоузеф
Сега и завинаги (8)

Осма глава

Дейвид отвори вратата на кабинета си с такъв трясък, че накара Марша да подскочи.

— Отменете всичките ми срещи — каза той, като се отправи към коридора, обличайки сакото си и оправяйки разхлабената си вратовръзка.

— Всички ли?

— Да.

— За колко време?

— Не знам. Днес не мога да се срещам с никого.

— Но вие имате уговорка с Боджър Бълок и Филип Трейвърс, които ще пристигнат от Хюстън.

— Не ме интересува, дори да съм се уговорил Президентът на Съединените щати да пристигне от Вашингтон. Случи се нещо непредвидено, така че отложете срещата за утре. Направете им резервация за хотел. Настанете ги в „Адолф“ и ми изпратете чека. Трябва да вървя.

 

 

Кортни успя да стигне до кабинета си, затвори вратата след себе си, след което се облегна на стената. Тя чувстваше облекчение от това, че най-после бе казала на Дейвид истината за състоянието си, но беше леко объркана от неговата реакция. Тя бе очаквала той да избухне, а може би и леко да се усмихне, но не и да бъде напълно спокоен. Той дори не бе мигнал, когато му каза, че ще има дете от него. Възможно ли да беше така, защото твърде много пъти преди бе чувал подобни думи от други жени? Господи, тя се надяваше да не е така.

Тя тръсна глава, като че да отхвърли тази неприятна мисъл, отиде до бюрото си й седна на стола, сложи очилата си и отвори дебелата кафява папка с договора за съдружието. Но едва бе започнала да чете първото изречение, когато вратата неочаквано се отвори и Дейвид влезе в стаята.

— Наистина ли си бременна?

Въпреки че той изговори тези думи спокойно и тихо, на Кортни се стори, че той говори през високоговорителите на футболния стадион в Далас и че всички го чуват.

— За бога, Дейвид — почти изсъска тя, — моля те, затвори вратата и говори по-тихо.

Но той не просто затвори вратата, той я затръшна така, че Алиша се стресна и изпусна на пода голямата купчина хелиокопия, които от почти половин час насам се опитваше да подреди.

— Така ли е?

Кортни продължаваше да стои със сведен към пода поглед и тихо промълви:

— Да, така е.

— Боже мой! — Той се приближи към бюрото и се отпусна в тапицирания стол пред него. — И откога?

— Откога? — Тя несъзнателно избухна от неговия невинен въпрос. — Ами ти го пресметни Дейвид. Ти беше в Сан Франциско с мен и това беше единственият път и единственото място, където сме били заедно.

Тя видя как той се взираше в празното пространство, а чертите на лицето му се изопнаха, като че ли усилено пресмяташе наум.

— О, за бога — каза тя, — необходим ли ти е калкулатор?

— Не. Почакай малко, сега ще пресметна. Я да видим. Там бяхме през юни, а сега е ноември. Това прави, колко… четири месеца? Ти си в четвъртия месец?

— Почти в петия — каза тя.

— Петия?

Кортни не бе съвсем сигурна, но й се стори, че долови изненада в гласа му. А дали усети погледа му върху себе си, въпреки че тялото й бе прикрито от бюрото. Май беше така.

— Да, точно така, почти пет месеца. Ние бяхме в Сан Франциско от четиринадесети до деветнадесети юни. До днес, двадесет и първи ноември, това означава, че съм бременна в петия месец… плюс-минус няколко дни. Защо?

— Какво „защо“?

— Защо се интересуваш от точната дата? Или не вярваш, че е от теб?

— Не! Искам да кажа, да! Господи, да, вярвам, че е от мен.

— Тогава защо ми задаваш всичките тези въпроси?

— Защото имам право да знам, нали? В края на краищата, аз съм бащата.

— Не и ако, не искаш да бъдеш — каза тя спокойно. — Аз ти го казах в твоя кабинет, спомняш ли си?

Той въздъхна и се отпусна на стола.

— Честно казано, Кортни, почти нищо не си спомням. Ти ми съобщи, че си бременна и мисля, че това ме шокира така, че почти изключих. — Внезапно той се надигна и я погледна втренчено. — Какво значи „ако не искаш да бъдеш“? Защо, по дяволите, да не искам да бъда баща? Та това е моето дете.

— Какво значение има?

— Има. За мен има голямо значение.

— Не би трябвало. Вече ти казах, че нямам никакви претенции към теб, че не си задължен да…

— По дяволите, не съм! За какъв ме мислиш?

Тя помълча за миг, после каза:

— За заклет ерген.

— Ерген — може би, но чак пък заклет…

— Тогава защо не си бил женен, или сгоден?

— Откъде знаеш, че не съм бил?

Кортни се вцепени от учудване.

— Ти си бил женен?

— Не, но съм бил сгоден. И то два пъти — той изсумтя недоволно. — Слава богу, че и двата пъти се отървах.

— Защо говориш така?

Той се размърда, от неудобство дори кръстоса крака.

— Защото, ако искаш да знаеш, с течение на времето и двете ми бивши годеници се превърнаха в досадни професионални съпруги. Първата вече работи върху третия си съпруг, а другата тъкмо заряза четвъртия. Знам, защото Милт Фрейзър се занимаваше с развода й. — Той се намръщи. — Аз й го препоръчах.

— Колко предвидливо от твоя страна.

Дейвид долови нотки на сарказъм в гласа й и реши, че е време да смени тактиката. Тя бе имала възможност да се заяде с него, сега бе негов ред.

— От колко време знаеш?

— Какво да знам?

— Престани да се правиш на наивна, Кортни. Знаеш за какво говоря. От колко време знаеш, че си бременна?

— О, от няколко месеца, мисля.

— От няколко месеца!

Кортни изтръпна от резкия му тон. Стените и вратите на кабинета й не бяха кой знае колко дебели. Алиша съвсем не беше глуха. Почти сигурно беше, че ще ги чуе.

— Да, от няколко месеца.

— И защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

— Защото… исках да изчакам подходящия момент.

— Да изчакаш… — Той почти се задави от гняв и поклати глава. — И реши, че днес е подходящият момент?

— Да.

— А защо не в събота вечерта? Защо не ми го каза тогава? Бяхме сами, на главата ми не висяха досадни клиенти, които да ми дишат във врата, а и ти нямаше купища хартии пред себе си… Защо не тогава?

Тя съзнаваше, че той има пълното право да бъде ядосан, но не й се искаше да изкарва гнева си върху нея. Все пак бяха в нейния кабинет, а не в съдебна зала, пък и тя не беше основният свидетел на обвинението, за да се нахвърля той така върху нея.

— Мислих за това — каза тя тихо.

— Е, и?

— И ми се стори, че събота вечерта не е подходящ момент.

— О, така ли?

— Да, така.

Той бавно стана и се надвеси над бюрото й, а лицето му беше толкова близо до нейното, че тя се облегна още по-назад.

— Аз съм бащата и въпреки това ти смяташ, че не е уместно да ми кажеш?

— Точно така.

Той измърмори нещо грубо, изправи се и отиде до библиотеката.

— За бога, Дейвид, какво значение има? Дали си го разбрал днес, в събота, или миналия месец — няма значение кога е станало. Сега вече знаеш и това е по-важното.

— Не само това е важно. Трябваше да знам от самото начало, от момента, в който ти си го разбрала. Дори и преди това — още когато си започнала да го подозираш.

Кортни се чувстваше като дете, гълчано от родителите си, като дете, което заслужаваше някакво наказание. Дейвид имаше, право и тя го знаеше и въпреки това й бе неприятно да го признае. Трябваше да се вслуша в съветите на доктор Уелман и Кендис и да му каже.

— Точно така. Но аз въобще не съм го подозирала. Може да ти звучи глупаво, но е така — знам, и на мен ми изглежда глупаво. Но мислех, че не съм добре поради оня грип, който върлуваше из офиса преди три-четири месеца. А когато установих, че не е от вируса и че всъщност съм бременна, не можех да ти го кажа.

— Защо не, по дяволите?

— Защото, по това време ти беше съвсем недостъпен.

— Какъв съм бил?

— Недостъпен.

— Това е…

— Помисли си, Дейвид. Откакто се върнахме от Сан Франциско преди пет месеца, ти или имаш купища клиенти, които ти висят на главата, или се подвизаваш в съда. Сега за пръв път от толкова време насам си в кантората вече почти час. Та ти дори нямаш време да прегледаш пощата или да присъстващ на служебните събрания през две седмици, какво остава да говориш с мен.

Сините му очи се свиха заплашително.

— Но все пак имаше такава възможност в събота вечерта.

Кортни реши, че е време да отстъпи от отбранителната си позиция.

— Да, прав си, имаше такава възможност, но тогава аз не исках да ти казвам.

— Защо не?

— Защото исках ние да…

— Ние какво, Кортни?

— Ами, ако искаш да знаеш, исках да бъдем заедно — каза тихо тя. — Ако ти бях казала, това щеше да развали вечерта.

Всъщност, тяхната така наречена среща и без това се бе провалила, спомни си тя. Но това се дължеше на вестта за смъртта на мистър Брайънт, а не на това, че тя бе съобщила истината за своето състояние на Дейвид.

— И как тази новина би развалила вечерта?

— Ами тогава нямаше да бъдем само двамата. Бебето щеше да бъде между нас. И, което е още по-вероятно, ти би припаднал, както направи сега, и щяхме да се караме цялата вечер.

— Не съм припадал и съвсем не сме се карали.

— Така ли?

— Не, не сме.

— А пък на мен ми се струва, че се караме.

— Не, не е така — каза той. — Ние обсъждаме положението, като двама разумни възрастни.

— Е, ако така възприемаш нещата, би ли престанал да ми говориш като че ли аз съм някакъв престъпник, който е нарушил закона? Не съм извършила нищо нередно. Просто съзнателно реших да не ти казвам, докато не се подготвя. Сега, ако не можеш да го възприемеш, съжалявам. Това, между впрочем, е твой проблем, а не мой.

— Тук ти е грешката — каза твърдо той. — Положението, в което сме, е наш проблем. Не твой, не и мой — наш.

Тя усети твърдостта в гласа му и погрешно го възприе като заплаха. Но подобна заплаха, реши тя, вече едва ли можеше да му донесе нещо добро. Все пак, тя почувства необходимост още веднъж да се защити и оправдае действията си.

— Няма да се откажа, Дейвид. Абортът не съществува като възможност, така че не го и мисли. Това е моето бебе и аз ще направя всичко, за да го запазя.

Всъщност, мисълта за махане на детето изобщо не бе и преминала през главата на Дейвид. Но той остана доволен от нейната решеност да запази детето.

— Добре, радвам се да го чуя — каза той успокоен.

— Както вече ти казах, не възразявам, ако ти не би искал да имаш нещо общо с това след раждането.

— Но аз възразявам.

— Мога да го отглеждам и сама — продължи тя, твърде заета със собствените си мисли, за да го слуша. — Имам добра работа, обещаваща кариера, достатъчно пари в банката. Имам и някои солидни вложения, собствена къща и…

— Имам чувството, че имаш почти всичко, което ти е необходимо — прекъсна я той. — Всичко, освен баща за детето си. Какво мислиш за това?

— Нищо. Тя няма нужда от баща. Тя има мен.

— Тя? Момиче ли е?

— Не знам — каза Кортни. — Онзи ден ме гледаха на видеозон, но беше в такова положение, че не успяха да разберат. Казвам „тя“, просто за да не казвам „то“. Може съвсем спокойно и да е „той“. Искам да кажа, може и да е момче. Но, каквото и да е бебето — момче или момиче — ще го обичам. Безусловно.

Да можеше и той да каже същото, помисли си тя.

— Ти май доста добре си обмислила всичко, а?

— Ако имаш предвид, че доста съм мислила по въпроса — то отговорът е „да“. Но аз нямах друг изход. Ще ставам майка, така че трябваше да обмисля нещата.

— Предполагам, че същото се отнася и до мен — каза той — сега, когато знам, че ще ставам баща.

— С риск да се повторя, не е необходимо да си такъв, ако не искаш. Не се обиждай, Дейвид, но наоколо е пълно с жени, които отглеждат сами децата си и го правят без помощта на мъж. След като те могат да го правят, значи и аз ще мога.

Нещо като усмивка се появи в краищата на устните му и той стана.

— Има само една малка пукнатина в твоя план, Кортни — каза той, сядайки на ръба на бюрото й. — Една малка пролука, която си пропуснала да видиш.

— О! И какво точно?

— Ами ето какво. Знам, че си способна да се справиш сама с отглеждането на детето. Видях къде живееш и как живееш, така че съм сигурен, че можеш да му осигуриш всички материални условия и удобства. Но, освен всичко това, все пак аз съм бащата и, независимо дали това ти харесва, или не, аз ще бъда част от живота на моя син или дъщеря. Ще се оженим колкото може по-скоро.

Дейвид стана и опъна жилетката си, която се бе вдигнала неприятно много над колана на панталона му.

Това просто движение, съчетано с твърдия му тон, вбеси Кортни. Стори й се, че той е толкова самоуверен, толкова убеден в решението си и в очакването си тя, която бе просто една жена, веднага да се съгласи.

— Ние какво?

— Ще се оженим — повтори той — колкото може по-скоро.

— Не, няма.

— Да, ще го направим. Нещо малко — продължи той. — Но не прекалено малко. Не повече от петдесет души. Най-много сто.

Кортни едва успя да потисне надигащия се в нея гняв. Тя бавно стана, сложи ръце на бюрото и го погледна в упор.

— О, Дейвид, това е най-романтичното предложение, което някога съм получавала. Винаги ще си спомням за него. Но се боя, че трябва да кажа „не, благодаря“.

— Не?

— Точно така. Не!

— Защо? В моя кабинет ти каза, че трябва да се оженим, преди да се роди бебето, за да го узаконим.

Осъзнавайки, че част от самоувереността му се бе изпарила, тя изпита известно задоволство у себе си.

— Така ли казах?

— Да. Е, може и да не са точните думи, но беше почти така.

— Е, може и да съм го казала. Но, нали виждаш, нещата доста се промениха откакто излязох от твоя кабинет. Изясниха се някои факти, някои неща, които аз не мога просто да подмина с безразличие, факти, които ме карат да съм почти сигурна, че не искам да се омъжа за теб. Мисля, че това ще бъде голяма грешка. И тъй като нямам намерение да правя нещо, което не искам да направя — аз няма да се омъжа за теб, Дейвид.

Всъщност, в този момент тя не би се омъжила за него, дори ако някой й предложеше един милион долара, за да го стори.

— Защо не?

Тя се усмихна любезно.

— Не ме разбирай погрешно, Дейвид. Ти си чудесен адвокат. Всъщност, ти си може би най-добрият юрист в целия щат Тексас, с изключение на Главния прокурор, разбира се. Но нещо ми подсказва, че ще бъдеш лош баща. И още по-лош съпруг. Така че, благодаря, но не искам. Не ми се рискува.

Очите му се разшириха от учудване, а после се свиха и изглеждаха като две тесни сини искрящи цепнатини.

— Значи ще бъда лош съпруг и баща, така ли?

— Да, така мисля.

— И какво те кара да мислиш така? Да не би да имаш някакви конкретни доказателства в подкрепа на това твърдение, за които аз все още не знам? Или това е просто начин самата ти да се измъкнеш от обвързване?

— Не искам да бягам от брачно обвързване. Но това ще стане, когато се появи подходящият човек…

— Той вече се е появил! Това съм аз, Кортни. Аз съм съвсем подходящ.

— Не, Дейвид, ти си само бащата на това дете.

— Да, така е. И, независимо дали вярваш, или не, ще бъда добър баща.

— От кога започваш? — пресече го тя. — След раждането на детето ли? Съмнявам се. Познавам те и знам какви са навиците ти. По цял ден ще седиш в кантората и ще се занимаваш с разни дела, връщайки се вкъщи доста след като детето вече е заспало. А когато се наложи — в което съм сигурна — ще отлиташ в неизвестна посока за спешна среща с някой извънредно важен клиент.

А съдейки по миналото ти, кой знае какви ще ги вършиш с купища жени, когато заминеш.

Тази мисъл обхвана Кортни така внезапно, че тя седна на стола си. Откъде ли пък се бе появила тази глупост? — чудеше се тя. Звучеше така, сякаш тя бе някоя ревнива съпруга. Но тя не ревнуваше. Нямаше кого да ревнува. Тя не обичаше Дейвид. Така ли беше наистина?

— Не — каза Дейвид, — няма да започна, след като се роди бебето. Започвам веднага.

— Сега?

— Да. Кога е следващото ти посещение при лекаря?