Сара Джоузеф
Сега и завинаги (11)

Единадесета глава

— Искаш ли още плодове и сладолед? — попита Дейвид и стана.

Те бяха в залата за игри на Кортни, отпочиваха си на нейния отрупан с възглавници ъглов диван и гледаха вечерните новини по телевизията.

Тя вдигна поглед към него и му подаде празната купичка.

— Не, благодаря.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Добре, но ако искаш, можеш да си хапнеш още малко. Сладоледът е полезен. В него има много калций, а плодовете преливат от витамини.

Да не говорим и колко калории има всичко това, помисли си тя.

— Знам, но след тази вечеря, която ти приготви — която беше безкрайно вкусна, между впрочем — не мога да изям повече от една купичка сладолед.

— Е, може би по-късно.

Тя подви краката си под дебелата широка рокля и сгуши главата си в една от многото небрежно разхвърляни по дивана декоративни възглавници.

— По-късно — каза тя, притваряйки очи — вероятно ще съм здраво заспала.

— Да не би да си уморена?

— В последно време, Дейвид, непрекъснато съм уморена. Спя по осем-девет часа на нощ и въпреки това, този сън не ми е достатъчен. Но няма нищо страшно. Казаха ми, че тази сънливост е неизбежна за състоянието ми.

— Да, така пише във всички книги.

— Ти вече прочел ли си ги?

— Е, не всичките. Само една-две.

Това я изненада. Въпреки че самата тя не знаеше защо. Той й бе казал, че ще присъства активно в нейната бременност, вместо просто да изчаква отстрани. Но досега тя не му вярваше особено.

— Моля те, недей да заспиваш тъкмо сега — каза той. — Трябва да говоря с теб.

Сериозният и все пак леко колеблив тон привлече вниманието й.

— Какво има? — попита тя, като отвори очите си и вдигна глава.

Но в стаята нямаше никой. Дейвид и празните купички от сладоледа бяха изчезнали.

В следващия момент тя чу шум от течаща вода в кухнята. Чинии и чаши тракаха, а приборите звънтяха, докато Дейвид ги изплакваше и нареждаше в машината за миене на съдове. След това затракаха тенджерите и тиганите. После машината забръмча и заглуши приятното, но леко фалшиво подсвиркване с уста на Дейвид.

Нищо чудно, че на тридесет и осем още не беше женен, помисли си тя, а главата й отново се отпусна върху възглавницата. Той действително не се нуждаеше от жена, която да се грижи за него. С всичко можеше да се справя сам.

— Нали не спиш? — попита той, когато се върна отново в залата за игри.

Кортни отвори едното си око и видя как той леко се приближава към нея, а големите му компетентни ръце смъкват навитите ръкави на ризата му.

— Още не. Но ако се беше забавил още няколко минути, може би щях да заспя. — Тя се надигна и седна, полагайки усилия да се задържи будна. — Благодаря ти, че разчисти в кухнята вместо мен.

— Няма нужда да ми благодариш.

— Напротив. Но наистина не беше необходимо да си правиш труда. Домашната ми помощничка ще идва утре, тя щеше да разтреби. Мисля, че направи достатъчно и само като приготви вечерята.

— О, добре… — той не обърна особено внимание на комплимента й. — Аз пък мисля, че след като създадох бъркотията, моя отговорност беше да почистя. Хайде да престанем с това, съгласна ли си? Имаме да говорим за по-важни неща, отколкото за домакинските задължения.

Ето, започва се, помисли си тя. Щяха пак да говорят за работа. Сериозна работа, доколкото можеше да се съди по тона му.

— Нали тези толкова важни неща — попита тя, — няма да бъдат от лично естество?

— Зависи как ще погледнеш. Може да ги приемеш лично, но аз бих предпочел да ги определя по-скоро като въпроси от практическо естество.

Изгаряща вече от любопитство да разбере какво се върти в главата му, тя кимна.

— Добре. Да седна ли, докато обсъждаме въпроса?

— Не, остани си така. — Той се извърна с лице към нея и преметна ръката си върху облегалката на канапето. — Мисля, че най-напред трябва да ти кажа, че Норм и Милт знаят какво е положението. Искам да кажа, те знаят, че ти си бременна.

От изненада тя се надигна и седна доста изправена.

— Ти си им казал?

— Не само им казах — ухили се той. — Влязох в кабинета на Милт, докато и Норм беше вътре и им казах: — продължи той, разтваряйки широко ръце — Поздравете ме, момчета. Ще ставам баща! Поне мисля, че така беше.

— Не си направил това!

— О, напротив. По дяволите, не се случва всеки ден човек на моята възраст да става баща за пръв път. Освен това, аз дори се хвалех с това. Бях доволен и исках и те да се зарадват заради мен.

— И зарадваха ли се те? — попита тя колебливо.

— Да. Тоест, когато преодоляха първоначалния шок от новината, че ти си пряко замесена, така да се каже. Те изобщо нямаха представа, че ти и аз сме… как да кажа… толкова близки познати.

Кортни изстена, притвори очи и поклати глава.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Всъщност, дявол да го вземе, Дейвид, вероятно вече цялата кантора знае.

— Това изненадва ли те?

— Разбира се.

— Те и без това щяха да разберат. Скъпа, не можеш безкрайно да държиш в тайна такова нещо, като бременността си. Рано или късно истината ще излезе наяве. Не се обиждай, но не ставаш по-слаба.

— Знам, знам.

— Което ме подсеща за онова, което имах намерение да ти кажа преди малко. — Той се изкашля и пое дълбоко дъх. — Ние с Норм и Милт говорихме за това — подробно — и решихме, че може би ще е по-добре да започнеш да намаляваш списъка на клиентите си още отсега докато можеш.

— Да го намалявам? — Кортни почувства как я обзема страх, който натежава като оловна топка в стомаха й. — Дейвид, не мога да направя това. Та аз съм в процес на утвърждаване. Тъкмо започвам да си създавам име като адвокат. Не мога да започна да намалявам клиентите си.

— Успокой се, Кортни. Седни. Изобщо не става дума да прекъснеш практиката си. Щом се върнеш от отпуска си по майчинство, можеш да започнеш откъдето си спряла и отново да тръгне както преди.

— Отпуск по майчинство?

Той се изсмя на смущението й.

— Да, отпуск по майчинство. Нали не възнамеряваш да родиш бебето в кантората между две срещи с клиенти, след което отново да се захванеш с работа, както обикновено?

— Е, не, но…

— Тогава ще трябва да си вземеш отпуск за известно време.

И колкото по-скоро, толкова по-добре, помисли си Дейвид. Тъмните сенки от умора под очите й предизвикваха у него някакво странно желание за покровителство, което досега не бе и подозирал, че притежава. Той знаеше, че тя работи осем, а понякога и десет часа дневно. Тези продължителни натоварвания започваха да й се отразяват. Ако не започнеше да ограничава ангажиментите си, това можеше да се отрази неблагоприятно и на тяхното дете.

— Колко време ще продължи отпускът ми?

— Обикновено се полагат четири седмици преди датата за раждането и шест седмици след това. Но това е само общото правило. Можеш да отсъстваш колкото искаш. Аз лично бих искал да вземеш по-дълъг отпуск. Да речем, два месеца преди и шест месеца след раждането.

— Осем месеца? — Тя се надигна и седна, стъпвайки здраво с краката си върху пода. — И ти очакваш, че мога да престана да работя осем месеца и да поддържам някакво доверие в клиентите си? Това, което искаш, Дейвид, е невъзможно. Не мога да го направя.

— Нищо не искам да правиш. Просто ти казвам, че заради бебето и заради самата теб трябва да намалиш ангажиментите си.

— И как да направя това?

— Ами, за начало, можеш да намалиш наполовина срещите, които обикновено провеждаш за един ден. Колко са те обикновено?

— Не чак толкова, колкото ти вероятно мислиш.

Дейвид предпочете да не обръща внимание на сарказма й, съзнавайки, че на нейно място той би бил в също толкова отбранителна позиция.

— Кажи средно колко са.

— В спокойни дни — една, или дори николко. В най-натоварените ми дни — може би три-четири. Няма кой знае какъв наплив от клиенти при мен, Дейвид. Никога не е имало.

— Може би е така, но приходите, които ти носиш на кантората, са доста по-високи от това, което получаваме от обикновените дела за разводи или плащания. И без това се занимаваме с тези дела само случайно. А и наказателните дела нямат особено значение. От по-дребните не печелим почти нищо, а големите са толкова малко на брой и толкова рядко, че единствено можем да ги използваме за реклама. От което, ще ти призная, винаги имаме нужда. По дяволите, всяка фирма в Далас се нуждае, отколкото се може по-широка реклама — положителна или каквато и да е.

— Да разбирам ли, че моят принос за фирмата, колкото и малък и епизодичен да е, все пак има някакво значение?

— Да, точно това имах предвид.

— Тогава, в тази връзка, не би трябвало да ме караш да отсъствам прекалено дълго. Това би навредило на фирмата.

Той се наведе и постави ръката си върху коляното й, а красивото му лице придоби упорито и безкомпромисно изражение.

— Кортни, няма да споря с теб за това. Решението вече е взето.

— От теб, Милт и Норм, предполагам?

— Точно така. Ние сме старши съдружници, ние определяме правилата. От понеделник сутринта, независимо дали го искаш или не, ще започнеш да разреждаш срещите си.

Тя присви очи отбранително.

— Щом така казваш… шефе…

— Да. Освен това, от понеделник ще идваш в кантората в единадесет, вместо в девет и ще си тръгваш в три следобед, вместо в шест или дори по-късно.

Кортни бързо пресметна наум някои неща и резултатът я изплаши.

— Четири часа? И вие очаквате да се справя с работата си само за четири часа?

— Ще се изненадаш колко неща можеш да свършиш за това време.

— Да, сигурно — измърмори тя. — При повече късмет, дори мога да приключа и с кореспонденцията си.

— Това зависи изцяло от теб. Но ще откриеш, че ако работиш по половин ден няма да си подложена на такова напрежение, каквото имаш сега. А погледни нещата и откъм светлата страна. Няма да ти се налага да се бориш с цялото ужасно движение във върховите часове по магистралата. Можеш да спиш до късно сутрин, а следобеда също ще имаш възможност да си подремваш. Повярвай ми, ще се почувстваш много по-добре.

— Точно сега, Дейвид, се чувствам доста излишна, като че ли вие с Милт и Норм ме държите в кантората, само за да ме глезите.

— Изобщо не си права. Имаме нужда от теб, Кортни. Всички имаме нужда от теб. Но ти чакаш дете. Моето дете. И аз няма да позволя нищо, най-малко някаква си работа, да застраши неговото или твоето състояние.

Тя помълча, раздразнена от факта, че живота и кариерата й бяха преминали в ръцете на трима мъже, които вярваха, че ограничават дейността й за нейно добро. Е, не беше така. Тя, по-добре от всеки друг, знаеше какви са възможностите и затрудненията й. Но най-много я дразнеше това, че Милт, Норм и Дейвид не биха и помислили да налагат подобни ограничения, на която и да е друга жена в кантората. Нещо повече, техният офисмениджър, Линдзи, бе работила доста часове дневно до последната седмица на бременността, дори няколко дни преди раждането и въпреки това те не бяха настоявали тя да напусне. Всъщност, бяха й позволили да работи, както и колкото иска.

Тя погледна към Дейвид и видя, че строгият му и неотстъпчив поглед не бе омекнал. Напротив, беше станал по-твърд, дори и по-непоколебим. Тя осъзна, че да се опитва да спори с него, би означавало да загуби време и енергия, а точно в момента най-малко имаше нужда да пилее енергията си.

— Е, щом вече сте решили, предполагам, че с това разговорът приключва? — попита тя.

— Що се отнася до ежедневните ти работни задължения — да.

— Да не искаш да кажеш, че има и нещо друго? Какво следва, Дейвид? Да не би да ми кажеш, че отсега нататък вие с Милт и Норм ще оглеждате всичките ми клиенти, преди да ги допуснете до разговор с мен?

— Твърде лично приемаш нещата, а не би трябвало да е така. Това си е бизнес, чисто и просто работа, нищо повече.

— О, наистина ли? Пък на мен ми се струва, че има и лични елементи.

— Не, няма. Но ако искаш, мога набързо да включа и лични елементи.

— Не, няма нужда. Пощади ме. Достатъчно ми се насъбра за тази вечер.

— Бих искал да те пощадя, но не мога. Трябва да говорим за още нещо и като че ли аз трябва да започна.

Тя кръстоса ръце пред гърдите си и въздъхна от възмущение.

— Добре, давай, казвай каквото има да казваш. Нека се свърши по-бързо.

— Не, няма да ти кажа, докато си в това настроение.

— Съжалявам, Дейвид, но тази вечер това е единственото настроение, в което ще ме видиш. Ядосана съм, по дяволите. И имам право да съм в такова настроение. Идваш тук — неканен, бих добавила — показваш се внимателен и загрижен, дори ми приготвяш вечеря. Но сега разбирам, че си направил всичко това, само за да ме умилостивиш, да отклониш вниманието ми, за да можеш да ме поставиш, където искаш — под палеца си. Е, на мен това не ми харесва и нямам намерение да се преструвам, че ми харесва. Така че, ако те притеснява това, че не ти се подчинявам толкова лесно, приеми просто, че имаш лош късмет. Ако не ти харесва, винаги можеш да си тръгнеш.

— И това не мога — каза той. — Няма да си тръгна оттук, докато не се уверя, че си спокойна, докато не съм сигурен, че ще приемеш нещата и то с желание.

— Тогава можеш да започнеш да опъваш палатката си, досаднико, защото аз никога няма да приема подобни неща с желание — каза тя. — Никога, разбираш ли? Все пак, тъй като нямам особен избор в случая, мисля, че ще приема.

Тя пое дълбоко дъх, за да поуспокои нервите си.

— Е, сега, какво е другото нещо, което умираш от нетърпение да стовариш върху мен? Става късно, уморена съм и бих предпочела да си отидеш.

Дейвид се поколеба за миг дали да започне с другия въпрос, или да го отложи за друг, по-спокоен момент, но реши, че трябва да нанесе удара, докато тя бе още зашеметена. Може би тя беше разярена в момента, но той имаше предчувствието, че след момент ще побеснее. Но по-добре беше да се свърши веднъж завинаги, докато все още той бе насъбрал смелостта си.

— Добре — каза той. — Искам да ме изслушаш и тогава сериозно да си помислиш.

— Дейвид, може би в момента съм бясна, но все още съм разумна жена. Поне когато с мен се отнасят по разумен начин. Е, кажи какво има.

Той пое дълбоко дъх и изстреля изречението си:

— Мисля, че ти и аз трябва да живеем заедно.

— Какво?

Тя скочи и се отдалечи от него, за да предотврати всеки негов опит да се пресегне и да я задържи.

— Искам ти и аз…

— Чух какво каза, по дяволите. Просто не мога да повярвам, че го каза. Точно ти.

— И въпреки това го направих.

— Да живеем заедно? Ние? Дейвид Балард, ти сигурно си се побъркал.

— Не съм. Знам, че в момента тази идея може да ти се стори малко налудничава, но те уверявам, че ако спреш и помислиш, в края на краищата ще се съгласиш, че това е най-разумното нещо, което можем да направим.

— Разумно? — Кортни почувства как във вените й нахлува приток на енергия, който й дава сили да действа. Тя започна бавно да обикаля масата за билярд, като ту се приближаваше към Дейвид, ту отново се отдалечаваше. — Нищо разумно няма в това. Господи, та това е глупаво, абсурдно, да не кажа направо нелепо, ето какво мисля.

— Кортни, моля те, седни отново тук. Нека да се опитаме да обсъдим…

— Ти и аз под един и същи покрив? — каза тя, крачейки по-гневно от всякога. — Господи, да бъда с теб в кантората е едно, но това е моят дом. Не можеш да се пренесеш тук. Няма да позволя да се пренесеш тук. А аз за нищо на света не бих се преместила в твоята ергенска бърлога. Боже господи! Жени, които влизат и излизат по всяко време на деня и нощта. И сега имам малко време за почивка, но тогава едва ли бих могла въобще и да помисля за спокойствие. Какво говоря, та аз бих полудяла само за една седмица.

— Какви жени? — попита той и бавно се надигна от мястото си.

— Нали това представлява една ергенска бърлога? Място, където жените идват и си отиват, когато си поискат. Когато ти поискаш.

— В моя апартамент няма жени.

— Никога ли?

— Е, можа би се е случвало да дойде една веднъж… или два пъти. Но това е всичко.

— И тя остана ли за през нощта?

Той помисли малко преди да отговори.

— Може би. Добре, вероятно е било така. Но дори и да е било така, това е изключение, уверявам те.

— Дори и да е било приключение за една нощ, това е много за мен, Дейвид. — Тя вдигна ръце в жест на внезапно самооткровение. — Но какво говоря аз? Та аз самата изобщо не се различавам от останалите. За бога, та аз също съм случайна жена, прекарала една нощ в стаята ти.

— Не е така.

— Е, добре, две нощи бяха. И ако това не е достатъчно лошо, мога да добавя, че аз дори бях в непознат град. Не е и ставало дума да прекарвам една нощ в тукашното ти жилище.

— Не ставай смешна. Не си случайна позната и никога не си била такава.

— О, така ли? Да не искаш да кажеш, че нашето приключение в Сан Франциско е имало значение за теб, че е нещо трайно?

— Би могло да е така. И не го наричай приключение, моля те. Не съм отишъл в Сан Франциско, за да те прелъстявам. Това просто се случи. Знаеш го толкова добре, колкото и мен.

— Не знам нищо подобно. Знам само, че в един момент бях на краката си, а в следващия бях по гръб в леглото с теб. И резултатът е в корема ми.

Дейвид нервно прекара пръст по яката на ризата си.

— Е, аз мисля, че все пак взех някои мерки.

— Някои — да — каза тя. — Имаше един-единствен презерватив и успя само да кажеш: „О, май е скъсан“.

— Да, така беше, по дяволите. Не е моя вината, че беше дефектен.

— По-скоро безкрайно стар. Но да оставим настрана възрастта му, ти трябваше да внимаваш повече. Не, аз трябваше да бъда по-внимателна. Ако бяхме внимавали, това… — тя поспря краченето си напред-назад, колкото да посочи корема си — никога нямаше да се случи. Нямаше да ми се налага да напускам работата си и ти нямаше да стоиш тук и да ми разправяш, че било най-добре да живеем заедно. Да сме живеели заедно! Ха! Като че ли бих могла да искам да живея с женкар като теб.

Тя понечи да го заобиколи, но той я спря, сграбчи я за раменете и я обърна с лице към себе си.

— Нека веднъж завинаги изясним това, Кортни. Аз не съм и никога не съм бил женкар. Да, вярно е, че не съм женен. Имал съм годеници и в редки случай приятелки, дори и една-две любовници. Но поне е било по една наведнъж, а не на групи, пък и всяка подобна връзка е продължавала поне шест месеца. А една-две дори и по-дълго. С изключение на икономката ми, която идва два пъти седмично, никакви жени не влизат и излизат от апартамента ми по всяко време на деня и нощта, както ти се изрази. Налага ми се да работя, за да изкарвам пари. А това означава, че се нуждая поне от пет-шест часа сън нощем. Разбра ли ме? Сън, а не разврат. Не знам откъде или от кого си разбрала, че съм женкар, но грешиш. Това е безкрайно далеч от истината. По начало съм моногамен, като всеки друг мъж в Америка. Вярвам, че мога да открия някого и да бъда с него, докато поради някакви обстоятелства или промяна в отношенията ни не решим, че е по-добре да се разделим. И, въпреки че може да ти е трудно да го приемеш, аз силно вярвам в свещеността на брака. Нищо не би могло да ме направи по-щастлив от това да имам жена, дом и семейство, но досега това просто не е успяло да се случи. Аз съм на тридесет и осем години, Кортни. Мисля, че съм се възползвал от жените, колкото съм могъл. Уморен съм да живея сам. Мразя това. Искам да се оженя и да имам семейство. Искам да се карам с някого за това, че трябва да кося ливадата в събота, да скубя плевелите и да водя навреме децата на неделното училище. Искам да стоя до полунощ или по-късно на Бъдни вечер и да сглобявам детски велосипедчета според инструкции, написани на японски. Искам да пътувам на дълги, шумни и уморителни ваканции с каравана, докато децата се боричкат на задната седалка. Искам го, Кортни. Искам го повече от всичко друго.

Той си пое дълбоко дъх и видя сълзите, които напираха в тъмносивите й очи, при което разхлаби хватката около ръцете й.

— И искам да го правя с теб.

Зашеметена от яростта му и дълбоката искреност на думите му, Кортни не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да го гледа. Никога не си бе мислила, че това е възможно, но Дейвид Балард очевидно бе така самотен, както и самата нея. Самотата бе нещо, с което тя бе привикнала да живее, да се съобразява, да понася. Но сега, когато се беше докоснала до неговите най-дълбоки и сърдечни пориви, тя осъзна, че искаше същото, което искаше и той. Всичките кавги, главоболия, напрежение. Всичката радост, цялото щастие, и всичко това споделено.

— Но мисля, че първо трябва да поживеем заедно — каза той, внезапно прекъсвайки приятните й мечти. — Трябва да изпробваме дали сме съвместими някъде другаде, освен в леглото.

— Искаш да кажеш — да живеем платонически.

Платонически. Дейвид ненавиждаше звученето на тази дума и това, което тя изразяваше. Ако зависеше от него, той би предпочел да живее с Кортни като нормален мъж, да си ляга с нея всяка вечер, да спи до нея, да се събужда редом с нея всяка сутрин. Може би един ден те наистина щяха да живеят, по този начин. Но не сега. Не точно в този момент, нито в следващите седмици, както личеше по всичко. Той трябваше да й докаже доста неща преди връзката им да се развие дотолкова и едно от най-важните неща бе да докаже себе си.

— Да, платонически — каза той. — Дори няма да се опитвам да спя с теб. Въпреки че знам, че ще го пожелая, няма да го направя. Джон Уелман казва, че наближава един момент, в който ще ти е доста трудно дори да спиш нощем.

— Така ли?

Това беше ново за Кортни. В този момент, единственото, което й се искаше, беше да заспи и не виждаше някаква особена трудност да го направи. По-големият й проблем беше да остане будна.

— Така казва той. Аз, разбира се, не бих искал да бъда причината за подобни затруднения. Знам, колко желан може да бъде сънят, когато си лишен от него. И ако не искаш да живееш с мен в моя апартамент, тогава, ако нямаш нищо против, аз ще се пренеса тук. — Той се поколеба. — Нали имаш стая за мен? Искам да кажа, нали къщата има три стаи?

— Да, но… — тя спря, преди да успее да му каже, че е превърнала, единствената свободна спалня в детска стая.

— Но какво? — попита той.

— Нямам легло, което да е достатъчно голямо за теб. Спомняш ли си, наскоро боядисвах стаята за гости.

— Да.

— Е, леглото, което е там, е твърде малко. Имам едно малко канапе в кабинета си, но ти си доста висок и краката ти ще висят от него.

— Ще се изненадаш колко добре мога да се свия, когато се налага — успокои я той, зарадван от неочакваната промяна в отношението й и от това колко лесно тя бе възприела неговата идея.

— Не, Дейвид, прекалено малко е за теб. Просто не става.

Той прехвърли едната си ръка през рамото й и я поведе извън залата за игри.

— Защо не ми позволиш да погледна и сам да преценя?

— Щом настояваш — каза тя.

— Да.

— Добре. Но да не кажеш, че не съм те предупредила.

Един до друг, те изкачиха стълбите към втория етаж. Когато стигнаха до кабинета й, Кортни отвори вратата и запали лампата. Мека светлина озари домашното й работно място. Стените бяха целите в рафтове с книги, а в центъра на стаята беше малкото й бюро с компютър върху него.

— Да, разбирам какво имаше предвид — каза той, когато погледът му най-после попадна върху малкото канапенце в ъгъла. — То може би е достатъчно да седне човек, но на него определено не може да се спи.

— Не искам да ти повтарям, че ти го казах и преди, но…

— Тогава недей. А другата стая, която наскоро боядиса?

— Насам е.

В следващия момент Дейвид почувства как сърцето му щеше внезапно да се качи в гърлото му от вълнение. Вместо късото единично легло, което той очакваше да види, той откри една напълно обзаведена детска стая, боядисана в успокояващите нюанси на пастелно синьо и бяло. Тук имаше всичко, от което едно бебе би могло да има нужда след пристигането си вкъщи от болницата: бебешко легло, украсено със сини и бели дантелени волани, кошче на колелца, маса за преобличане с множество чекмеджета и малък четирикрилен гардероб. Дори завесите на прозорците и килимът, който плътно покриваше пода подсказваха голямата обич, която Кортни беше вложила в обзавеждането на стаята.

— Разбра ли какво имах предвид? — попита тя. — Мисля, че просто си твърде голям, за да успееш да спиш тук.

— Господи!

Дейвид преглътна буцата от емоции в гърлото си и застана зад Кортни. Той обви ръце около кръста й и я притисна до себе си. Тя наистина беше работила доста. Жалко, че не бе и помислила да го включи в тази дейност.

— Сама ли направи всичко това?

— Не всичко. Ник и Кенди ми помогнаха да изнеса старите мебели. Леглото — това, на което би могъл да спиш, ако тази стая си беше останала за гости — сега е разглобено и е на тавана над гаража. Те ми помогнаха и за по-голямата част от боядисването, но останалото направих сама. Харесва ли ти?

— Дали ми харесва?

Искаше му се да я прегърне и да й покаже колко му харесваше всичко и колко я обичаше, но се задоволи само да зарови нос в косите й.

— Свършила си страхотна работа, Корт. Мисля, че стаята е чудесна.

И техният син щеше да расте тук. Или пък тяхната дъщеря, добави той мислено.