Сара Джоузеф
Сега и завинаги (6)

Шеста глава

Кортни стоеше в центъра на помещението, което доскоро й бе служило като стая за гости и се взираше в четирите голи стени, прясно боядисани в светлосиньо. Благодарение на силата на Ник Джулиани, голямото легло, което преди бе опряно до средата на дългата стена, сега бе разглобено и качено на тавана, а гардеробът, нощното шкафче, люлеещият се стол и лампата бяха преместени в други стаи. И, въпреки че сега стаята изглеждаше празна и неуютна, за разлика от преди, само след няколко седмици, когато пристигнеха поръчаните мебели за детската стая нямаше да е така.

След по-малко от четири месеца тя щеше да донесе от болницата вкъщи бебето. Нейното дете. Тя искаше той или тя да расте в своя собствена стая, където да се чувства уютно, но не изолирано.

Но как да обзаведе стаята — сега това беше проблемът. Тя не бе имала особени проблеми да промени завещанието си, или пък да открие спестовен влог за образованието на нероденото дете — всичко това бе уредено само с едно обаждане до нейния банков агент — но що се отнася до обзавеждането на стаята… Какъв стил мебели да избере: ранноамерикански, френски, съвременни, утилитарни — какви? В момента тя виждаше нещата само от своята гледна точка — тази на възрастен, а не на дете. Или по-точно, не на новородено бебе, което и пет пари нямаше да даде за стила на мебелите, с които е обзаведена стаята му.

За момент тя съсредоточи мислите си върху това как да направи стаята подходяща и за момче, и за момиче. Стените бяха сини, в цвета на тексаското небе през лятото, а дървените части бяха в слонова кост, което не можеше да не е подходящо. Тя знаеше, че по-късно нещата ще се променят. Ако детето, което носеше, се окажеше момче, тя щеше да обзаведе стаята в синьо — турскосиньо, или тъмносиньо. Но ако се окажеше момиче, щеше да покрие всичко с бели и розови панделки и дантели, да му придаде съвсем дамски вид, подобно на нейната собствена стая, когато бе съвсем малка.

Но докато дойдеше бебето, тя трябваше да се задоволи само с най-основните неща, като плетена люлка, легло, маса за преобличане, шкаф за дрехи и люлеещ се стол. И пелени. Сигурно щяха да са й необходими тонове пелени.

— Следващия път, когато правим подобно нещо — каза Кендис, бършейки ръцете си, — надявам се да е у нас. В новата ни къща… ако двамата с Ник успеем някога да намерим такава.

— О, ще намерите. Аз силно вярвам във вас. И като стана дума за вашите опити да намерите къща, погледнахте ли онази, която е обявена за продажба, на съседната улица?

— Да, минахме с колата покрай нея.

— И? — не изчака Кортни.

— Какво да кажа? Отвън е величествена.

— Тогава защо не се обадите в агенцията за недвижими имоти и не уговорите да я видите?

— Хайде, Корт, защо да си търсим белята? Ако и вътре е така разкошна, както отвън — мисля, че доста ще надхвърли нашите финансови възможности.

— За какво става дума? — попита Ник, който тъкмо влизаше в стаята, облечен в тениска и джинси, целите в петна от синя боя.

— За онази къща на съседната улица — каза Кендис. — Кортни иска ние да я купим.

— Не, не, искам — каза Кортни. — Само искам да я разгледате. Поне да я погледнете, преди да решите, че не ви трябва.

— Колко е голяма? — попита Ник.

— Не съм сигурна — отвърна Кортни. — Зная, че е малко по-голяма от моята. Кухнята е по-голяма, трапезарията е почти същата. Има и голяма всекидневна стая, от която се излиза в задния двор, който е много добре оформен, между другото. На горния етаж има четири спални и, струва ми се, три бани. О, има и една малка баня на първия етаж, точно до стълбището.

Ник кимна, очевидно заинтригуван.

— Хмм, не звучи лошо. Колко искат собствениците?

— Не знам — отговори Кортни. — Трябва да питате за подробностите агента по недвижими имоти, но при сегашната ситуация на пазара трябва да са луди, за да надуват цената твърде много. Само знам, че сегашните собственици много бързат да се отърват от нея.

— Защото се развеждат — добави Кендис тъжно.

— Сериозно ли? Та това означава, че ще са склонни да преговарят за цената.

Кендис въздъхна.

— Ник, нали не мислиш сериозно да я купим.

— Да я купим? Не, докато не съм я видял. Но сигурно не е зле да я погледнем.

— И аз това казвах на Кенди — каза Кортни.

— Аз пък мисля, че ще загубим и своето време, и тяхното — намеси се Кендис, — така че защо да се занимаваме с това?

— Защо смяташ, че ще си загубим времето?

— Защото така! Тази къща е твърде голяма, вероятно е и скъпа, пък и… собствениците се развеждат.

— Е, и? — попита Ник.

— Е, не знам как мислиш ти, но на мен би ми било много неудобно да живея в къща, обитавана от хора, които не са били щастливи заедно.

— Какво общо има това? — попита Ник.

— Лошите вибрации — намеси се Кортни, тъкмо когато телефонът иззвъня. — Кенди вярва, че ако къщата е изпълнена с отрицателни еманации, това може да се отрази на вас двамата и накрая и вие да се разведете. Извинете ме за минутка.

Тя влезе в стаята си, седна на леглото и вдигна слушалката.

— Ало?

— Кортни?

Всички мисли, свързани с Кендис и Ник, които бяха в съседната стая, се изпариха. Познатият тембър на мъжкия глас от другата страна я накара да изпита чувство на вина.

— Да?

— Дейвид се обажда.

— Здравей! — каза тя, надявайки се, че гласът й звучи приветливо, но не прекалено.

Изведнъж я обхвана друга мисъл. Какво ли искаше той от нея? Никога преди не й се беше обаждал вкъщи. Нима беше възможно просто да е разбрал отнякъде, някой да му е казал? Не, реши тя, това беше невъзможно. Знаеха само тя, лекарят и сестрите в кабинета, както и Кендис и Ник. На никой друг не беше казала. Даже и на Дейвид. Все още. Възнамеряваше да му каже в началото на миналата работна седмица, но той отново бе зает в съда с друго сложно дело, и тя пак не бе имала възможност да говори с него.

Извинения, извинения… — измърмори едно гласче вътре в нея.

— Да не би да ти преча? — попита Дейвид.

— Не, всъщност не.

— Сигурна ли си? Гласът ти издава, че си заета.

— Е, донякъде съм, но не с нещо жизненоважно. Бях в съседната стая. Боядисвам я.

— О, подновяваш обстановката, така ли?

Ако знаеше поне половината от истината, помисли си тя.

— Да, така е.

— Разбирам. — Той замълча за момент и после се изкашля. — Помислих си, че може да имаш нужда от компания, или нещо подобно.

— Компания?

— Е, да се срещнеш с някого.

— Аз? Да се срещам? Господи, не!

В момента, в който думите се изплъзнаха от устата й, Кортни се проклинаше, че ги е изрекла. Прекалено преиграваше и то без особена причина. Съвсем естествено беше Дейвид да я попита дали има нужда от компания — от мъжка компания — в края на краищата беше събота. Той не знаеше, че на нея не й е до срещи, дори и да я канят. Тя беше бременна с неговото дете. Но, все пак, той не го знаеше.

Защото не си му го казала, страхлива глупачко, злорадстваше вътрешният й глас.

За да накара гласа да млъкне, тя отново си каза, че ще му съобщи. Но не сега, не по телефона. Щеше да го направи като го види, лице в лице, при подходящи обстоятелства.

— Кортни?

— Да?

— Всичко наред ли е?

— Да. Как ти хрумна подобно нещо?

— Ами, аз ти говоря, а ти не казваш нищо.

— Съжалявам, какво каза?

— Попитах те защо.

— Защо какво?

Тя чу как Дейвид си пое дълбоко дъх.

— Попитах те защо да не се срещнем довечера.

— О, не знам. — Бързо, измисли нещо, малък гений. — Мисля, че просто не ми се излиза.

— Само не ми казвай, че пак си жертва на оня стомашен вирус. Надявам се да не е така. Предишния път ти бяха необходими няколко седмици, докато се оправиш.

— Не, стомахът ми е добре, благодаря.

Само че доста се е подул, помисли си тя, свеждайки поглед към наедрелите си форми, които вече й пречеха да влиза дори и в най-широките си джинси.

Внезапно в главата й просветна знак за опасност. Как, по дяволите, той бе разбрал за предполагаемото й стомашно заболяване.

Момичетата в работата, естествено, реши тя, успокоявайки се. Ако не от тях, вероятно го е чул от някой от останалите адвокати. Честна дума, имаше моменти, когато клюкарската мрежа в кантората работеше почти като в малко село. Всеки знаеше какво правят или мислят останалите.

— … през уикенда и въобще, но какво ще кажеш за това?

Тя се върна към настоящето, но не успя да схване какво я е попитал той.

— Какво да кажа за кое?

Дейвид отново въздъхна.

— Трябва да е от боядисването на стаята. Та ти изобщо не ме слушаш.

— Слушам те.

— Така ли? Тогава ми кажи какво те попитах току-що.

Кортни се помъчи да измисли отговор, който би бил подходящ за незнайния въпрос, но за жалост, не успя.

— Нещо за уикенда. За този ли уикенд?

— Топло. Продължавай.

— За тази вечер?

— Още по-топло. И какво за довечера?

Да не би пък да й се беше обадил, за да я моли да свърши някаква работа за него?

Не, не би го направил. Немислимо беше старши съдружник от „Станхоуп, Фрейзър и Балард“ да се обажда на някой от служителите вкъщи в събота. Освен, разбира се, ако не се очертаваше криза в някое важно дело. Но в момента тя не се занимаваше с нищо чак толкова важно. Всъщност, тя не се занимаваше и с нещо по-маловажно. Той се занимаваше с подобни неща, но едва ли й се обаждаше затова.

Внезапно тя бе поразена. Мисълта се бе появила съвсем внезапно в главата й.

Тя пое дълбоко дъх и попита:

— Среща? На среща ли ме каниш?

Дейвид се изсмя.

— Защо ми се струва, че си изненадана? — После шеговитият му тон придоби обичайния си плътен и секси тембър. — Не би трябвало да си чак толкова изненадана.

— Ами, аз…

— Виж, недей да мислиш, че имам нещо специално предвид. Просто си мислех, че можем да отидем да вечеряме някъде, а после можем да отидем и на кино. Дори не е необходимо да се обличаш официално. Можем да излезем с джинси и маратонки. Всъщност, днес беше направо горещо, въпреки че е първи ноември. Защо пък да не излезем по шорти?

— Шорти? — Тя сведе поглед към голите си и оплескани с боя крака. Освен шортите, с които беше обута сега, имаше ли други, които все още да й стават? Въпросът с джинсите беше още по-спорен, но за шортите…?

— О, Дейвид, много бих искала, но…

Неочаквано на вратата застана Кендис и отвлече вниманието на Кортни от Дейвид.

— Ние ще си ходим, ако нямаш нищо против — каза Кендис.

— Почакай за момент — каза Кортни, държейки слушалката леко встрани от лицето си, но без да я прикрива с длан. — Да, разбира се, няма проблеми.

— Добре, понеже на Ник, горкия, стомахът му нещо не е наред. А и на мен нещо не ми е добре. Тези хамбургери и пържени картофи, които ядохме на обяд, май не бяха много пресни.

— Да, наистина.

— Какво ще кажете за италианска кухня довечера?

— Попита Ник, който също се показа на вратата и обви ръка около талията на жена си.

— Само ако ти приготвиш соса — отговори Кендис и погледна към Кортни. — Аз винаги го правя много рядък.

— Няма да е така, ако слагаш повече доматено пюре — Ник погледна към Кортни. — Непрекъснато се опитвам да й втълпя, че сосът се сгъстява с пюре, а не с консервиран доматен сос, или по-продължително варене. — След това се обърна към Кендис и продължи: — Освен това, не слагаш достатъчно риган и босилек.

— Е, и аз това казвам, скъпи — съгласи се Кендис.

— Защо да се мъча да правя сос, когато ти го приготвяш толкова добре?

Ник погледна към Кортни и се усмихна.

— Искаш ли да си отидем и вкъщи да продължим кулинарните спорове?

Кортни погледна телефонната слушалка в ръката си, разкъсвана от противоречивите си желания от една страна, Кендис и Ник да не си тръгват толкова скоро, а от друга — да продължи разговора си с Дейвид.

— Не се обиждайте, но това не е лоша идея.

— Е, тогава няма проблеми — каза той. — Чао.

— Довиждане, Корт.

— Довиждане и на двамата. И още веднъж благодаря, че ми помогнахте. Наистина съм ви задължена. Нямаше да се справя без вас.

— О, няма защо — каза Ник.

Кендис посочи телефона и прошепна само с движение на устните си: „Дейвид?“

Кортни затвори очи и кимна. Когато ги отвори, Кортни бе широко ухилена.

— Кажи му — продължи да движи устните си тя.

— Върви си вкъщи — отвърна й по същия начин Кортни.

Ник схвана намека и изтика Кендис от стаята.

— Кой беше там? — попита Дейвид.

— Кенди. Двамата с Ник бяха дошли да ми помагат в боядисването.

— Поздрави ги от мен.

Кортни чу отварянето и затварянето на входната врата.

— С удоволствие, но те току-що си тръгнаха.

— Е, друг път. Та, какво ще кажеш?

— За вечерята?

— И за киното.

Тя помисли малко, искаше й се да каже „не“, но също така й се щеше да бъде сама с него, далеч от тълпата колеги, които ги заобикаляха.

— Добре. Но няма да съм с шорти. Не тази вечер. Цялата съм изцапана с боя и не гарантирам, че ще успея да я изтъркам под душа.

— Шорти, джинси — наистина ми е все едно с какво си облечена. В колко часа да те взема.

— О, не знам. В колко започва киното? А като стана дума за това, кой филм ще гледаме?

— Няма значение. Аз не съм претенциозен. Защо ти не избереш нещо?

— Мисля, че в „Глен Лейкс“ все още дават оня филм с Мел Гибсън — каза тя. — Или ако предпочиташ нещо по-динамично, дават филм с Кевин Костнър в „Нортпарк Синема“, а в „Юнайтед Артистс“ дават комедия с Брус Уилис. Казват, че всички били хубави. А, сетих се, че дават филми и с Том Селек, или Алек Болдуин и Шон Конъри.

Дейвид се изсмя.

— Във всички тези филми играят и жени, като: Ким Бейсинджър, Мег Райън, или Мишел Пфайфър. Или смяташ, че там играят само мъже?

Кортни се усмихна, осъзнавайки, че е издала влечението си към филмови звезди.

— Сигурна съм, че в един-два филма играят и жени. Обикновено така става.

— Добре — каза той. — Аз ще проверя часовете и заглавията във вестника и ще решим, но първо ще вечеряме.

— Добра идея, всъщност чудесна. След всичко, което съм свършила днес, бих изяла цяла крава.

— Какво ще кажеш да мина да те взема след… тридесет минути?

Тя погледна часовника, а после се погледна в огледалото над шкафа.

— Нека да е след четиридесет и пет. Трябва да се поизчистя от боята. По мен има почти толкова, колкото и по стените.

— Добре, след четиридесет и пет минути.

Те приключиха с разговора и Кортни се развъртя из стаята, търсейки си чисти дрехи, след което се мушна в банята.

 

 

След четиридесет и пет минути Кортни чу иззвъняването на входния звънец.

— Съвсем точен — измърмори тя на отражението си в огледалото в банята.

Тя се бе изкъпала, изтърквайки колкото се може по-голяма част от боята със сапун, вода и шампоан. Сега, с лека памучна рокля и сандали и съвсем дискретно гримирана, тя, неизвестно защо, се чувстваше полугола. Вероятно поради това, че не беше с чорапогащник, реши тя, поглеждайки към бледите си боси крака. През петте работни дни тя бе принудена да бъде обута, но сега изпитваше някаква наслада от голотата си.

Отново се разнесе звън, този път малко по-настойчив.

— Ако само знаеше какво те очаква… измърмори тя на отражението си в огледалото и бързо се измъкна от банята, грабвайки по пътя чантата си и един пуловер.

Дейвид търпеливо чакаше на входа, оглеждайки лехите с цветя и подрязаните храсти. В двора пред къщата имаше големи дървета, които хвърляха сянка върху моравата и я закриляха от жаркото следобедно слънце. Никой на север, помисли си той, не би повярвал каква е есента в Далас — имаше дни, когато температурата достигаше над двадесет и пет градуса, а понякога през нощта спадаше около нулата. Такова време беше чудесно за игра на голф.

Вниманието му бе привлечено от някакъв шум на улицата. Няколко малки деца караха велосипеди с три колела, а по-големите препускаха с истински колела. Една кола на десетина години, чиста и добре поддържана, с внимателно изчукана броня, излезе внимателно на заден ход от уличката и се отправи надолу покрай къщата на Кортни. Дейвид видя, че на волана седеше някакъв тийнейджър, а само секунди след това чу гърмящата рок музика, бълваща през отворените прозорци.

Приятно място, помисли си той и леко се усмихна при спомена за своето собствено детство. Независимо, че това бе друго време, а и къщите и колите бяха други, кварталът, където той бе израснал, доста приличаше на този. Целият район бе добре поддържан и имаше напълно благоприличен вид — идеалното място за отглеждане на деца.

Той се чудеше защо ли Кортни си е избрала подобен квартал, когато би могла да се настани в някоя от по-скъпите и високи жилищни сгради в северната част на Далас, когато чу, че вратата зад него се отваря.

— Здравей! Надявам се да не съм те накарала да чакаш прекалено дълго. — Кортни излезе от къщата, затвори вратата след себе си и провери дали е заключено.

Дейвид остана безмълвен за момент, изненадан от това колко различна изглеждаше тя. Бе свикнал да я вижда в кантората, облечена в делови костюм от две части, обувки със средно високи токове и консервативна прическа. Един или два пъти я бе виждал и в бляскава вечерна рокля. А веднъж, преди много месеци, дори бе успял да я види без дрехи, увита само в чаршаф, а тялото й бе обляно в утринната зора. Но тази вечер тя изглеждаше съвсем различна. В хубавата си лека рокля и леки сандали с връзки, черната й коса бе вдигната с два гребена и откриваше лицето, малките уши и деликатната шия, като свободно падаше отзад до средата на гърба й. Той можеше да си помисли едно-единствено нещо. Господи, тя беше великолепна.

— Не, почти не съм те чакал. Готова ли си?

— Е, по-готова едва ли ще стана — каза тя. — След всичката тази работа, струва ми се, че цялата съм омазана с боя.

Той я огледа и поклати глава.

— Не виждам боя по теб.

Осъзнавайки, че този, който я одобрява, все пак й е шеф, Кортни си наложи да се успокои. Тя може и да имаше някоя и друга тайна да споделя с Дейвид, но това не означаваше, че трябва да е напрегната. Те бяха двама възрастни хора, неженени, които просто се срещаха — нищо повече, нито пък по-малко.

А и той хващаше око. Косата му бе леко небрежно сресана — за разлика от обичайното — и можеше да се каже, че не всеки косъм си бе на мястото. А вместо обичайния строг костюм от три части и вратовръзка, сега той бе с бежови памучни панталони, раирана памучна риза, разкопчана на няколко копчета и удобни кожени мокасини.

— Тогава, да вървим.

Дейвид й даде знак с ръка да мине пред него. Тя направи две стъпки по алеята и видя яркочервеното порше, паркирано пред вратата.

— Твоя ли е?

— Да.

— Мислех, че караш БМВ.

— Да, когато съм на работа — отговори той. — През почивните дни обичам да карам поршето. Знаеш ли, така се чувствам по-млад.

— И прави впечатление на момичетата, предполагам.

Той сви рамене и се ухили.

— Ами, да.

— Няма значение — каза тя. — Напълно те разбирам. Хайде да вървим да ядем. Умирам от глад.

За жалост, оказа се невъзможно да се намери прилично място за вечеря в Далас в такава гореща ноемврийска съботна вечер. Дейвид мина покрай разни бистра, ресторанти и винарни, но при вида на дългите опашки пред тях се отказваше.

— Предполагам, че вече си съгласна и на хотдог или голям плик с пуканки в киното? — попита той след малко. — Аз не бих се отказал и от нещо за пийване и някакъв сладкиш.

Кортни се изсмя.

— С този късмет едва ли въобще тази вечер ще успеем да хапнем нещо. Май е по-добре да се откажем.

— Защо? Слушай, хрумна ми нещо. Защо не си вземем нещо малко, колкото да се подкрепим докато гледаме филма, а после да потърсим ресторант?

Тя помисли, после каза:

— Добре, защо пък не.

— Тогава може би няма да има толкова много хора. Може да намерим хубава маса и няма да се наложи дълго да чакаме за поръчката си. Мразя да чакам в ресторант, когато съм гладен.

— Само дано не е твърде късно, когато киното свърши.

— Защо? Да не би да трябва да се прибереш преди полунощ или нещо подобно?

— Не, мога да се прибера, когато си поискам. Просто искам да съм будна, за да мога да се храня. Надявам се, че ще се притесниш, ако заспя над супата си.

— Чак толкова ли си уморена? — Странно, помисли си той, тя съвсем не изгледаше уморена. Напротив, беше свежа, жизнена и съвсем будна.

— Да, не можеш да си представиш колко работа съм свършила днес. Едва ли има нещо, което да не съм правила. Помагах за местенето на мебелите, свалях пердетата и корнизите, чистих килима с влажна кърпа, шпакловах дупки и пукнатини по стените… Дори боядисвах. Кълна се, от години не съм си използвала така мускулите.

— Ти вероятно правиш някакъв генерален ремонт? Мислех, че просто боядисваш стаята с нов пласт боя.

— Е, малък ремонт. Но не бих го нарекла чак генерален. Може би полугенерален.

— И с каква цел? Да не би да превръщаш някоя от стаите си в домашен офис или нещо подобно?

Внезапно малкият гласец в нея започна отново да се обажда: Кажи му, й говореше той. Престани да бъдеш такава квачка и кажи на човека. Едва ли можеш да изчакаш по-подходящ момент да съобщиш на някого, че ще става баща. Двамата сте сами сега, няма кой да ви пречи. Скоро той така или иначе ще го открие, така че давай!

Но Кортни не можеше да го направи. Тя знаеше какво трябва да каже, дори се бе подготвила как да го каже, но думите просто не излизаха от устата й. Тя полагаше усилия, но езикът и гласът й просто не се подчиняваха на разума й.

— Не — каза тя, бавно измъквайки се от размислите си. — Просто сменям обстановката.

— Сменяш обстановката? Тоест от съвременен стил минаваш към ранноамерикански, или нещо подобно, така ли?

— Да, нещо подобно.

Ах ти, страхливка такава, мърмореше вътрешният й глас. Ах ти, слабохарактерно същество. Какво мислиш, че ще направи той. Ще изпадне в ярост и ще те изхвърли от колата? Та той е насред движението по Грийнвил авеню, за бога.

— Аз никога не съм се занимавал много с подобни неща — каза Дейвид, отвличайки вниманието на Кортни от размислите й.

— Какво не си правил?

— Ремонти. Преди около десет години, когато се преместих в сегашното си жилище, си купих някои мебели и картини и все още карам с тях. Дори не съм ги размествал. Е, сменям от време на време кърпите в банята. В началото бяха в червено и черно, а сега са в морскосиньо и сиво.

— Тоест, минал си от контраст към меланхолия.

— Да. Сега, като си помисля, май че червено-черните ми харесваха повече.

— Тогава защо си ги сменил?

— Ами, наложи се. Просто в магазина, откъдето в началото ги купувах, нямаше големи размери в червено и черно, а само в синьо и сиво. А на мен ми трябваха големи. Чаршафи за баня, май така им казваха. Имам чувството, че се бърша с парцал, ако използвам по-малка кърпа.

— Защо не потърси в друг магазин?

— Не можех. Купих ги по време на обедната почивка. — Той спря поршето на едно свободно място на паркинга пред киното. — Тези дни, ако съм свободен, ще пообиколя и ще потърся червено-черни кърпи. Писна ми от сиво-сините. Или пък да си взема в червено и сиво? Как мислиш?

— Мисля, че трябва да вземеш такива, каквито ти харесват — каза Кортни, излизайки от колата.

Кърпи за баня, мислеше си тя, вървейки към входа на киното. След всичките неща, за които бяха говорили — горещината, програмата на кината, последните клюки от службата, ресторантите — как бяха стигнали до такава досадна тема като кърпите за баня?

Отговорът й хрумна неочаквано, докато стоеше във фоайето на киното и го чакаше да вземе билети. Може би самият той не бе съвсем хладнокръвен тази вечер. Възможно бе да е по-напрегнат и от нея. Все пак, те бяха имали известна близост, въпреки че беше за кратко и в края на краищата, темата за кърпите в банята бе сравнително безопасна. Безопасна и ни най-малко не интимна. Ако той бе направил и най-лекия намек или загатване за седмицата, прекарана в Сан Франциско, това би развалило иначе приятелския тон на вечерта и би довело до неприятни усещания — поне за нея. Не само това, биха се върнали спомените, които тя така упорито и безрезултатно се опитваше да скрие някъде далеч от себе си, а това само още повече би увеличило чувството й за вина.

Тя и без друго вече се чувстваше достатъчно виновна и го осъзна напълно докато двамата се качваха с асансьора на втория етаж. Така че, ако той изпитваше желание да прекара остатъка от вечерта на така наречената им среща в разговори за кърпи за баня или за конкуренцията между производителите на стандартни килими срещу тези на тъкани, устойчиви на петна — негова работа, тя нямаше нищо против.

Темата за кърпите повече не бе повдигната в разговора им. Стана дума обаче за кината. Това се оказа най-предпочитаното двучасово развлечение, от момента, в който прожекторите загаснаха и започна магията, до мига, когато последните надписи се заредиха отдолу нагоре по големия екран. На някои места Кортни се смееше така силно, че усещаше как сълзите се търкалят по лицето й. Дори я боляха страните.

И с Дейвид беше същото. В редките паузи, когато не се смееше, той шепнеше в ухото на Кортни коментари, които я развеселяваха още повече.

— Не бях сигурен, че подобен филм за възрастни ще ми хареса — каза Дейвид по-късно, когато се отправиха към поршето, — но трябва да ти кажа, че този беше доста добър.

— Да не би да си падаш по порнофилмите, или тийнейджърските истории?

— Само ако са добри. Насилието и секса не ме привличат, когато са самоцелни. Едно време, когато бях по-млад, ми харесваше, но сега вече — не. Сега предпочитам да има все някакво съдържание във филмите.

— Съдържание ли? — попита тя.

— Да, нали разбираш — нещо съединяващо, някакъв достоверен сюжет. Този филм бе най-доброто, което съм гледал през тази година.

— И според теб, фарсът може да бъде подобно съдържание?

Той я погледна учудено, както стоеше до вратата, и се опитваше да отключи.

— Така ли му казват: „фарс“?

— Не знам как му казват. Дори не съм сигурна кои са тези „те“. Според мен се нарича така.

— Тогава — да, предполагам, че фарсът е съдържание. Поне е някакъв вид съдържание.

— Често ли ходиш на кино? — попита тя след малко, когато излязоха на заден ход от паркинга и се включиха в движението.

— О, от време на време, когато чуя, че някои филм си заслужава да се види и когато имам време — но напоследък не ми се случва особено често. Понякога се измъквам в неделя и ходя на дневни прожекции.

— И аз — каза Кортни, леко изненадана. — В неделя следобед като че ли има по-малко хора.

По-малко семейни двойки, допълни тя мислено. По-малко младежи, които си държат ръцете и се целуват тайно на задните редове. Понякога не са само младежи, а и по-възрастни хора, както и отдавна женени хора, които като че ли преоткриваха романтиката в живота си.

— Така е защото почти всички тогава са си вкъщи — каза той — и гледат спортни предавания по телевизията, или се разхождат със семействата си. — Той се изсмя. — Когато бях дете, в неделя следобед играехме в двора. Преди това ходехме на църква, обядвахме и докато родителите ми подремнеха, аз ритах топка с хлапетата из квартала.

— На какво играехте?

— Това зависеше от сезона. През лятото — бейзбол, през есента — футбол, а през зимата — естествено баскетбол. Но само ако времето позволяваше, разбира се.

— Разбира се — каза усмихната тя. — Странно, никога не съм знаела, че си такъв спортен тип.

— Бях на времето. Сега понякога се занимавам с джогинг и членувам в един спортен клуб в квартала, където живея, но сега съм нищо в сравнение с онова, което бях едно време. А, колкото и да не ти се вярва, на времето бях страхотен. — Той хвърли бегъл поглед към седящата до него Кортни и забеляза известен интерес в тъмните й очи.

— До теб седи човек, който е имал изключителни постижения във футбола, баскетбола и бягането на гимназиално ниво.

— Наистина, ли?

— Да. Как иначе мислиш, че съм влязъл в колеж?

— Спечелил си стипендия за спортист?

— Да, това бе единственото, което можех да направя. Баща ми не можеше да си позволи да плаща, твърде малко пари изкарваше. Нито пък майка ми.

— А стипендия за успех? Не ти ли достигна успех за нея?

— Е, оценките ми не бяха лоши. Но можеше и да са по-добри. — Той се изсмя дрезгаво. — Всъщност, истината е, че можеше да са много по-добри. Но в гимназията умът ми беше повече на игрището, отколкото в оценките. Взимах всички изпити, но не така добре, както бих могъл. Не се напъвах да изкарвам отличен успех. Дори и средни бележки ме радваха. Но, когато постъпих в колежа, нещата се промениха — продължи той. — Може би бях пораснал, имах реална представа за света и вече знаех, че той не е сътворен, за да се върти около мен. В гимназията всички имаха специално отношение към мен. Всички учители ме харесваха, момичетата ме харесваха, дори и треньорите ме харесваха. Аз бях нещо като „голяма риба“ в малкото езеро. Но когато влязох в колежа… Е, може да се каже, че езерото се превърна в океан й в него аз не се забелязвах.

— Трябва да е било неприятно усещане.

— Да, така беше. Отначало. Но, както казах преди, това ме научи на някои неща. Смиреност, например.

— Тоест, никога не си се решавал да определиш среща на училищната кралица на красотата?

Пред тях светофарът бе светнал червено и това накара Дейвид да удари спирачките. Той се обърна и я погледна в тъмнината, а устните му се разтегнаха в усмивка.

— Някой казвал ли ти е някога, че умните жени адвокати винаги бавно изграждат защитата си, вместо направо да се насочват към нея? Това държи съдебните заседатели и обвинителите на нокти и ги кара да се чудят какво ли ще е следващото разкритие.

— О, да, чувала съм го много пъти — каза Кортни. — Затова избрах да специализирам облигационно право. Повечето случаи се решават извън съда и рядко се налага да се явявам пред съдебни заседатели. Тези дванадесет души, които са вторачени в мен, ме изнервят.

Той я изгледа изпитателно за момент.

— А не би трябвало. Един поглед, една усмивка и можеш да ги завъртиш около пръста си.