Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (9)

5.

Остъкленият асансьор в хотел „Мариот Маркиз“ се издигаше все по-нагоре над Таймс скуеър. Ричард Нордешченко гледаше замислено как бляскавите витрини долу по улицата се смаляват. Е, прав им път.

— За пръв път ли сте в „Мариот“, господин Камински? — попита го приказливият пиколо с червена шапка, докато асансьорът ги отнасяше до четиридесет и втория етаж.

— Да — излъга Нордешченко.

Истината бе съвсем друга: той често отсядаше в скъпите хотели около Таймс скуеър. Зоната на лукса го привличаше. Не толкова светлините на нощните заведения — в тях кракът му никога не бе стъпвал. Привличаха го тълпите. В случай че нещо се обърка, трябваше само да хлътне в навалицата, влачеща се по тротоарите по всяко време на деня и нощта.

— От Киев сте, нали? — ухили се пиколото. Всъщност не бе въпрос, а по-скоро констатация. — Вие сте от Украйна, нали? Акцентът ви издава. За мен е като някаква игра да отгатвам кой откъде е. И обикновено са ми достатъчни двадесет етажа с асансьора.

— Съжалявам — поклати глава Нордешченко. — Чех съм. — Вътрешно обаче се гневеше на себе си.

Бъбривецът бе улучил точно. Може би се дължеше на въздействието от смяната на часовите зони след дългия полет, но явно се бе отпуснал.

Вратата на асансьора се отвори и пиколото поведе Нордешченко към дъното на коридора.

— Почти стигнахме — изрече хотелският служител и сви рамене в знак на извинение. — Както пише тук, пушенето е забранено.

Нордешченко бе летял цели осемнадесет часа, със спиране само в Амстердам — заради холандския паспорт, после продължи до Маями, откъдето влезе в Щатите с бизнес виза. По време на полета си избра музика от Шопен и Телониъс Монк^[1] за отпускане, а на лаптопа си изигра една партия шах на осмо ниво. Така успя да направи пътуването по-поносимо.

Целия комфорт на летенето в първа класа дължеше на щедростта на Доминик Кавело. Както и хотела над Таймс скуеър.

— От стая 4223 се открива чудесен изглед към Таймс скуеър, господин Камински. — Пиколото отвори вратата. — Разполагаме с превъзходен панорамен ресторант и салон с шезлонги към него. Но големият ни ресторант за гости с изискан вкус е на мецанина. Впрочем името ми е Отис, ако се нуждаете от нещо по време на престоя ви.

— Благодаря ти, Отис — усмихна се Нордешченко. Извади банкнота и я напъха в дланта на хотелския служител.

Отис я повъртя в пръстите си, с което му подсказа, че може би е прекалил с щедрия бакшиш, но го погледна със светнали очи.

— Благодаря. Каквито и забавления да са ви необходими, достатъчно е само да ме повикате. Барът на горния етаж работи до два през нощта. Но познавам местенца, които са отворени и след това, ако желаете нещо от този сорт. Градът никога не заспива, нали?

— Велки яблко — отвърна му Нордешченко на безупречен чешки.

— Велки яб… лко? — учудено примигна пиколото.

— Голямата ябълка^[2] — намигна му Нордешченко.

Отис се засмя и като го изгледа с няма благодарност, затвори вратата след себе си. Нордешченко остави куфара си на леглото и извади лаптопа. Трябваше да се свърже с определени хора и да уреди някои конкретни неща. На сутринта всичко трябваше да е готово.

Но междувременно възнамеряваше да последва съвета на пиколото и да се позабавлява.

Но имаше предвид по-различен вид развлечение. Тази вечер смяташе да поиграе покер. С парите на Доминик Кавело.