Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (101)

97.

— Мира, слушай! Изслушай ме много внимателно! Не мога да намеря Павел!

Сърцето на Нордешченко биеше до пръсване. Учителят по шах бе казал, че момчето въобще не се е появило за днешния урок. И че това вече се е случвало няколко пъти. Все по време на отсъствията на Нордешченко от града. Той кръстоса пеша уличките около шахматната школа. Провери сергиите за сладолед, сладкарниците, кафенетата, околните пекарници — знаеше, че бяха любимите места на Павел. Ала никой не бе виждал сина му.

— Не беше в школата, когато отидох да го взема. Надявах се, че се е обадил.

— Какво искаш да кажеш? — разтревожи се жена му. — Той винаги те чака там. И много добре знае, че не бива да се отдалечава.

— Не разбра ли какво ти казах? Въобще не е ходил на урока. Сещаш ли се къде другаде може да е отишъл? Разказвал ли ти е за някое място? Или за някой приятел? Колко пъти му обяснявах, че трябва да е много внимателен!

— Не! — Гласът на Мира се извиси от възбуда. — Може да е взел автобуса. Веднъж или два пъти му позволих да го ползва.

— Но защо не ни се е обадил?

В течение на годините Нордешченко бе изпитвал мъчителна празнота, когато нещата не вървяха на добро. Точно същото усещане го обзе сега.

— Трябва да се обадим в полицията — въздъхна Мира.

— Не! — Полицията! Точно това не можеше направи. Да привлича вниманието върху себе си. И то тъкмо сега, когато Райхард е в дома му. Какво ще стане, ако го заварят там? Ще трябва да им обяснява с какво се е занимавал отвъд океана. И кой е този странен гост. Не, първо трябваше да обмисли всичко, и то най-грижливо. — Може би си права за автобуса. Ще тръгна по маршрута. И ще ти се обадя, когато приближа до вкъщи.

Нордешченко прекъсна връзката и завъртя аудито по тесните улички на Стария град, докато се оглеждаше наляво и надясно с надеждата да зърне лицето на сина си сред тълпите.

Това е отплатата, повтаряше си той, за всичко, което съм извършил.

На „Хасан Шукри“, край Мемориалния парк, засече градския автобус, пъплещ по стръмнината. Спря колата пред него и принуди шофьора да натисне спирачките.

— Търся сина си! — развика се той и заудря бясно с юмруци по предната врата. — Моля ви, пуснете ме вътре!

Знаеше, че хората ще изпаднат в паника. Ще го вземат за палестински терорист.

— Вижте, не съм въоръжен! — Вдигна двете си ръце.

Накрая разколебаният шофьор му отвори вратата.

— Павел! Павел! — развика се Нордешченко, щом скочи на стъпалото, и се втурна да обхожда седалките, пълни с подплашени пътници.

Но от Павел нямаше и следа.

— Съжалявам, но трябва да потеглям — предупреди го шофьорът.

Нордешченко скочи на уличното платно.

Мира имаше право. Трябваше да се обадят в полицията. Неизбежно бе. Закъснение дори с минута можеше да застраши още повече живота на сина му. А Райхард трябваше да си тръгне, и то веднага. Мира сигурно щеше да го спомене. Полицията ще се заинтересува от него. А това вече ще е много лошо!

След броени минути Нордешченко вкара колата в алеята до дома си. Затръшна вратата на аудито и изтича вътре.

— Павел обади ли се?

— Не — поклати глава Мира, вече в паника.

— В беда сме — въздъхна Нордешченко, осъзнал, че няма никакъв шанс да намери сина си.

Райхард слезе от горния етаж.

— Какво не е наред?

— Трябва да си тръгнеш. Веднага. Павел изчезна. Трябва да се обадим в полицията.

Очите на южноафриканеца се разшириха. Нордешченко инстинктивно предугади какво си мисли. Разпитът неминуемо ще се насочи към госта в къщата. И те ще трябва да обясняват кой е, както и защо се е наложило да си тръгне внезапно.

Телефонът звънна, като сепна и тримата, всеки потънал в мислите си.

Мира притисна ръка към устата си.

— Може да е той…

Нордешченко изтича до апарата. Не искаше да изпуска южноафриканеца от поглед. Преглътна с усилие, преди да вдигне слушалката.

— Павел!

— Имаш много хубаво момче — отвърна гласът в другия край на линията. — Сега ще ти дам инструкции и според това доколко ще ги следваш, ще зависи дали отново ще го видиш някога.

— Какво!? — изръмжа Нордешченко.

Значи беше отвличане. Онзи насреща говореше на английски. И то на безупречен английски.

— Синът ти е при мен — продължи непознатият. — Добрата новина е, че можеш да си го получиш обратно жив и здрав, и то след броени минути. А лошата е, че ако не направиш точно това, което искам, никога повече няма да го видиш.

— Кой се обажда? — настоятелно попита Нордешченко.

— Няма значение. Сега трябва да се съсредоточиш върху избора на един от двата сценария.

Нордешченко погледна Мира и й кимна да я успокои.

— Нека се придържаме към добрата новина. Искам да ми върнете Павел.

— Мъдър избор. Но всичко по реда си. Мисля, че и двамата знаем, че не е в ничий интерес да се забърква полицията. Разбрахме ли се за това?

— Няма за какво да се разбираме, освен да ми върнете сина. Искам веднага да говоря с него.

— Страхувам се, че това няма да стане. Нека само да кажа, че е облечен с джинси и червена тениска, с маратонки „Найк“ и носи книги за шахмат, а в портмонето в джоба си пази снимка на семейството. Колкото до останалото, се опасявам, че ще трябва да ми се доверите.

— Не знаете с кого си имате работа! — заплаши го Нордешченко.

— О, да, зная. Много добре зная с кого си имам работа, Коля Ремликов.