Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (77)

73.

Според дадените от Кавело инструкции потеглиха на запад към Патерсън в Ню Джърси. Скоро се озоваха в приятно за окото старомодно предградие с къщи на хора от средната класа, заобиколени от дървета и зеленина. Нордешченко спря пред скромна, но приятна наглед къща във викториански стил, цялата в сиво и бяло. Макар да беше април, в малкия преден двор още можеше да се види сцената от Рождество Христово, запазена от Коледа.

— Чакай ме в колата — нареди Кавело, като напъха в колана си пистолета, който преди малко бе взел от него.

— Не ми плащаш за това — обади се евреинът. — Заради такива работи могат да ни убият и двамата.

— В такъв случай — рече Кавело, като отвори вратата и пристегна колана си, — те оставям да си помислиш, докато съм в къщата.

После заобиколи фасадата и отмести телената врата, водеща към задния двор. Чувстваше се възбуден.

Държеше на думата си. Това го издигна до върха.

Хората знаеха, че когато Електротехника обещае нещо, може да се смята за свършено. Особено когато се касаеше за обещание като това.

Продължи да върви плътно край стената, докато стигна до задната порта, също от телена мрежа. Там спря. Отвътре се чуваше звук на телевизор. Детски канал. За кратко остана заслушан в детските гласчета и нечие щастливо пляскане с ръце. Видя тила на жена, седнала в люлеещ се стол.

Кавело изкачи стъпалата на верандата и отвори остъклената врата. Идеше му да се разсмее. Никой в това предградие не се нуждаеше от алармени системи, нали. Защото бяха защитени. Защитени от него! Ако закачиш някого, който живее в този район, ще се наложи да се криеш до края на живота си.

— Роузи, как искаш чая? — обади се женски глас отвътре.

— С малко лимон — отговори жената в стола. — Трябва да е останал лимон в хладилника. — После добави: — Хей, погледни малкото агънце, Стефи. Какво казва агънцето? Беее… Беее…

Кавело пристъпи в стаята. Когато жената от стола видя кой е посетителят, лицето й пребледня като платно.

— Дом!

Подхвърляше в скута си бебе, момиченце на не повече от годинка.

— Здрасти, Роузи — усмихна се Кавело.

По лицето на жената се изписа паника. Тя бе малко над петдесетте, попрецъфтяла, с вдигната на кок коса и висящ на шията й медальон със Сейнт Кристофър. Силно прегърна бебето с две ръце.

— Казаха, че си избягал. Какво правиш тук, Дом?

— Обещах нещо на Ралфи, Роузи. Винаги спазвам обещанията си. Ти го знаеш.

Зад тях се чу шум. Появи се жена с поднос, върху който стояха чашите с чая. Кавело протегна ръка и я застреля с пистолета, снабден със заглушител. Там, където преди миг беше дясното й око, зейна грозна рана.

Жената рухна по гръб, а подносът издрънча на пода и чашите се разбиха на парчета.

— Мили боже! — ахна сестрата на Ралфи Денунциата и притисна бебето до гърдите си.

— Много е хубаво това бебе, Роузи. Дори ми се струва, че има нещо от Ралфи, особено тези пълни бузки.

— Тя е внучката ми, Дом. — В очите на Роузи Скалпиа се четеше неописуема паника. Отмести поглед към приятелката си, лежаща на килима. От дупката на мястото окото й се процеждаше червена слуз. — Тя е само на годинка. Направи това, за което си дошъл, но нея не наранявай, Дом. Тя е дъщеря на Симоне, а не на Ралфи. Моля те, прави каквото искаш. Само остави внучка ми.

— Че защо да искам да наранявам твоята малка nipotina^[1], Роузи? — Кавело пристъпи по-близо. — Просто дължа услуга на грозния ти брат. И няма как да не му се издължа.

— Дом, моля те. — Жената изглеждаше напълно ужасена. — Моля те!

— Проблемът, Роузи, е в това, че макар да желая на твоята малка внучка дълъг и щастлив живот, все пак трябва да уредя нещо. — Вдигна пистолета към лицето на жената. — Работата е там, скъпа, че човек никога не знае какво ще го застигне.

Натисна спусъка и куршумът разби челото на Роузи. Частици кост и мозък опръскаха завесите.

Малката праплеменница на Ралфи Денунциата ревна.

Кавело коленичи и забучи пръст в корема на бебето.

— Не плачи. Ти си умница, нали, скъпа? — В следващия миг чу как водата в чайника на печката кипна. — Водата е готова, а? Ела тук. — Повдигна бебето от ръцете на мъртвата му баба. То спря да плаче. — Умно момиче си ти. — Потупа я по гърба. — Хайде да се поразходиш малко с твоя чичо Дом.