Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (130)

126.

Ричард Нордешченко погледна основните си скрити карти, получени още при първото раздаване — поп и десетка купа. Реши, че си струва да задържи ръката. Предусещаше, че тази нощ ще му провърви. Беше насъбрал няколко купчини с чипове пред себе си, така че разполагаше с доста резерви за игра през цялата нощ.

Американецът бе спазил обещанието си. Нищо не се случи след отвличането на сина му. Никакви полицаи на прага му, нито агенти на МОСАД. Нито пък от Интерпол. Никой не се свърза с него след бягството на Кавело от съда в Ню Йорк. Нито след смъртта на Райхард в Хайфа. Така че той приключи с бизнеса и преустанови всичките си контакти.

След година реши, че е безопасно да се завърне в бизнеса. Пое нова поръчка в Америка. В нея бяха замесени някакви отчаяни типове от Иран, но плащането беше отлично и уредено предварително.

Този път той бе Алекс Кристанчич, бизнесмен от Словения. Във визата му бе записано, че е търговец на вино, който ще се опита да сключи сделки за продажба на търговското изложение в центъра „Джавитс“.

През цялата нощ късметът бе на негова страна. Купчините чипове на масата пред него непрекъснато растяха. Дори си позволи да изпие две водки. По едно време даже престана да брои печалбите.

Веднъж или два пъти улови погледа на жената, седнала отсреща на масата. Носеше черна рокля с дълбоко деколте, а гъстата й къдрава коса бе вдигната в елегантен кок. По всичко личеше, че е сама. И играеше доста предпазливо, само с малки залози.

Раздаващият допълнителните карти дилър обърна още един поп и още една десетка, което напълно го устройваше, защото той също държеше в ръката си поп и десетка. Късметът и този път не му изневери. Един от другите играчи поддържаше високи залози до края, което бе добре дошло за него. Нордешченко разкри картите си. Онзи изпъшка отчаяно — не можеше да го бие с двата си по-ниски чифта. Боговете не го бяха лишили от закрилата си.

— Аз съм дотук — обяви той и събра чиповете си в подредени купчини.

Отиде до бара и си поръча още една водка. Чувстваше се превъзходно. Настроението му се вдигна още, когато жената в черно се настани на столчето до него.

— Каква прекрасна нощ за вас — заговори тя. — Нямаше как да не ми направи впечатление, както впрочем и на всички останали в залата.

Беше много секси в роклята си с гол гръб. От нея се долавяше уханието на скъп парфюм. Имаше изящна издължена шия.

— Боговете на покера бдяха над мен през тази нощ. А вие? Надявам се, че също спечелихте.

— Само колкото да си поръчам един коктейл и да си платя таксито до вкъщи. Струва ми се, че нямам толкова основания да се уповавам на боговете, колкото вие.

— Тогава ми позволете да ви почерпя — усмихна се Нордешченко и махна на бармана. — Така ще удвоите печалбата си.

Представи се като Алекс. Тя също му каза името си — Клер. Продължиха да бъбрят за популярността на покера, после споменаха нещо за виното, накрая за забележителностите на Ню Йорк, където тя работела като агент по недвижими имоти. Поръчаха си по още едно питие. На няколко пъти се случи така, че Клер неволно докосваше ръката му. Не след дълго той се улови, че върши същото. Кожата й бе гладка и нежна. А очите й — абсолютно зашеметяващи.

Неусетно стана полунощ. Играчите около масите за покер започнаха да оредяват. Тъкмо се канеше да предложи на Клер да отидат да си допият другаде, когато тя отново отпусна ръка върху неговата. И се наведе към него. Дъхът й бе свеж и сладък.

— Прекарахме много добре тази нощ, Алекс. Но не искаш ли да я направим още по-добра?

Нордешченко усети да го облива вълна на задоволство. Мина му през ума, че жената може да е проститутка, но какво значение имаше това? Беше изключително привлекателна и като че ли изглеждаше неангажирана. А той имаше пари не само за една, а за няколко като нея.

— За мен ще е удоволствие — кимна утвърдително, съзерцавайки прекрасните й кафяви очи. Подхвърли няколко банкноти на бара. Тя преметна чантичката си през рамо, а той я подхвана за лакътя, за да й помогне да слезе от високото столче. — Да вървим да поиграем рокендрол.^[1]

Изненадана, Клер прихна от смях.

— Това е един от любимите изрази на сина ми. Той много гледа американска телевизия — обясни й Нордешченко.

— Имаш син?

Тя като че ли нямаше нищо против този факт. Всъщност, ако правилно я бе разгадал, това й се понрави, защото му се усмихна топло.

— Да — кимна Нордешченко. — Той е на тринадесет.

— Така ли? — рече жената. Очите й останаха приковани няколко секунди в лицето му, но сякаш бяха по-загубили блясъка си. — Някога и аз имах син.