Уил Лавендър
Превъзходство (53)

51

Матю Оуен се бореше с нея. Лицето му бе само на сантиметри от нейното. Зъбите му бяха оголени и топлата му слюнка я пръскаше по очите.

— Не исках да става така — каза той. — Но Луис не успя да се справи достатъчно бързо със страницата, която му пратих. А Даниел Хейдън не искаше да захапе стръвта. Опитах се да му дам случая, който винаги бе мечтал да разследва, но той се провали по най-жалкия начин. Трябваше просто да ви събере на едно място… — Видя прозрението по лицето й. — Да, Алекс, на вашия безценен Олдис не му пукаше за Даниел, нито за никой от вас. Аз посях семето на съмнението, че някой от вас се е провалил. Исках той да започне да задава въпроси. Но Хейдън бе най-слаб от всички. След като му пратих малък откъс от третия роман на Фолоус, той, така да се каже, се освободи от призрака. И налапа дулото. — Оуен горчиво се изсмя. — Спести ми усилието в известен смисъл, но ме върна назад с останалите.

Алекс се мъчеше да избута ръцете му. Но той бе прекалено силен. Тя се отпусна уморено на стената.

— Опитах се, разбира се, първо да елиминирам Олдис — продължи Оуен. — Когато мозъкът умре, тялото загива, така казват. Признавам, че завиждах, че по време на вечерния курс ви предлага Фолоус на сребърен поднос. След като Фолоус бъдеше открит, всичко свършваше, а ние не можехме да позволим това. Докато Олдис беше в „Рок Маунтин“, аз отговарях за лечението му, за овладяване на пристъпите му… Но вместо това му давах от моето си лекарство. Припадъците му пред камерата… Никога няма да ми се отблагодарите за тях.

— Но Луис… как? — успя да попита тя. — Ти беше там, на възпоменателната церемония.

— Не, Алекс — отвърна Оуен. — Само така си мислиш. Изтичах обратно до къщата за лекарствата на Стайли и намерих Луис съвсем сам. Не исках така да го пратя в отвъдното, но ми се предостави добра възможност. — Очите му светнаха, когато си спомни как хладнокръвно е убил Луис. На Алекс й се доповръща, полагаше отчаяни усилия да остане в съзнание, но я обземаше паника. — След това се върнах на церемонията и дадох знак на Мелиса да се измъкнем след твоето слово. Когато спомена Процедурата, се възбудих, Алекс. — Заговори по-бързо: — Щом Блак прекъсна възпоменанието, с Мелиса получихме прекрасен шанс да останем за малко насаме.

Алекс стисна очи.

— И, разбира се, сега вече знаеш, че Майкъл Танър се срещна с мен на онази последна вечеря. — Оуен я стисна по-силно. — И тогава най-после — най-после! — всички се събрахте.

Алекс се опитваше да се овладее, да отвори очи. „Къде? — повтаряше си. — Къдекъдекъде?“ Сигурно го бе казала на глас, защото Оуен я дръпна.

— Искаш ли да ти покажа какво направих с него?

Тя кимна.

И той я повлече за косата по коридора и надолу по стълбите. Отвори някаква метална врата и я блъсна в някакво помещение.

Бяха на мястото, където бе започнало всичко. В лекционната зала в мазето на Кълвър.

Банките бяха наредени по същия начин като по време на вечерния курс. А отпред бе Ричард Олдис. Съблечен, бит и вързан за стол. Оуен насочи фенера към професора, към татуировките му — цялото му тяло беше истинска шарада: гърдите, ръцете, краката — и изсумтя от погнуса. След това насочи лъча към лицето на Алекс и тя стисна очи.

— Дали е жив? — попита Оуен. — Или пък не е? Вече няма никакво значение.

Алекс увисна в ръцете му. Гърлото я болеше, беше разранено.

— Беше толкова просто да го измамя — каза Оуен. — Оказа се такава лесна мишена. След като Майкъл умря, Олдис вече знаеше, че някой от курса е убиецът. Беше чел ръкописа. От години беше наясно какво може да ви се случи, Алекс. Вие си мислехте, че е герой, че е вашият закрилник! — Той се изсмя. — Той ви забърка в тази каша. Всичко, което направих… да съм близо до него в „Рок Маунтин“, докато той ви издава цялата игра, да продължа да уча, да изчета Остин, Елиът, Достоевски… — Оуен намигна дяволито — беше, за да мога да стана един от вас. Успях да заблудя Луис. Работех в неговата болница и той така и не заподозря нищо. Аз бях може би единственият санитар там, с когото можеше да разговаря за любовта си към модернистите.

Алекс потръпна. „Значи ти си измамил Луис, копеле. Ти си измамил всички ни. Ще те убия!“

— Отначало с Луис бяхме просто колеги. Беше зарязал учението и въпреки че разговорите ни му харесваха, така и не успявах да му пробутам темата за Фолоус. Всеки път, когато я повдигнех, засягах болно място и той се затваряше в себе си. След известно време разбрах, че никога няма да пожелае да играе Процедурата с мен, а жалките подобия на играта в „Дюмант“ и Бърлингтън бяха далече под моето ниво. Ти нито веднъж не ме заподозря, Алекс, а това ме вбесява. — Оуен задиша по-бавно. Лицето му лъщеше от пот.

„Накарай го да продължи да говори, Алекс. Разбери как го е направил, след това го разбий отвътре. Можеш да го направиш“.

Успя да се насили да проговори.

— Не разбирам, Матю. Кога намери ръкописа? Как… как успя да ни примамиш?

Той вдигна вежда.

— Искаш да знаеш, нали, професоре? Е, би било съвсем вярно, ако кажа, че моята страст по Фолоус е по-голяма дори от твоята. Дори от тази на вашия велик професор Олдис. — Кимна към отпуснатата фигура върху стола. — Докато работех в „Рок Маунтин“, наблюдавах внимателно Олдис и разбрах, че е открил нещо, което, така да се каже, променя играта. Шушукаше се, че съществува и трети роман на Фолоус и че Олдис го е намерил, или поне част от него. Но аз не можех да разбера къде го е скрил, колкото и да търсех из килията му. След като го освободиха, продължих да търся. Бях отчаян. След всичките години обучение и след работата с Луис копнеех да играя и изглежда, че имаше само едно място, на което да отида. Виждам, че вече започваш да се досещаш.

Алекс кимна, на лицето й бе изписана изненада. „Кутиите с надпис «Олдис» в кабинета на Фиск. Преди петнайсет години. Още тогава е бил там“.

— Точка за Шипли — каза Оуен. — Ще ти я прибавя към резултата от последния изпит. Да, знаех, че Стайли и Олдис често си пишат. Знаех, че години наред ректорът му пращаше кутии с документи в „Рок Маунтин“. И подозирах, че ако Олдис довери ръкописа на някого, това ще е Фиск. — Млъкна. — Предположих, че може да го даде и на Бенджамин Лок, но пък те се бяха разделили в такива лоши отношения, нали? Ти не си единствената, която е ходила при Лок.

— Тя се намръщи, като си спомни за Шона и Абигейл. За Келър.

— Останалото го знаеш — продължи Оуен. — Бях добър служител в къщата на Фиск седем години. Трябваха ми само няколко месеца, за да намеря ръкописа. Един ослепяващ мъж не крие добре нещата си. Пратих една страница на Луис, като си мислех, че ще се въодушеви от идеята, че го включвам в играта, че така може да се съживи онази част от него, която някога толкова е обичала литературата. Но той не направи нищо. Копелето просто погреба това съкровище! — Една вена на шията на Оуен се изду, но гласът му остана спокоен. — И така се свързах с Даниел Хейдън, като се престорих, че съм вашият професор. Писах му и го насърчих да пусне пешките в играта, но очевидно съм го притиснал по-силно, отколкото трябва. Когато му пратих откъса от ръкописа на Фолоус, за да възбудя апетита му, той вероятно ясно е видял ендшпила. Избра бързата пътека към финала.

— Ти вече живееше тук, когато погребвахме Даниел — каза тя. Бе започнала да разсъждава на глас. — Защо не ни уби още тогава?

— А, виждам, че не си изгубила напълно способността си да мислиш логично. С удоволствие щях да пусна плана си в действие, но Стайли все още не беше ослепял напълно. Понякога ме наблюдаваше. Изглежда, успяваше да прочете мислите ми. И както може би си спомняш, твоите лицемерни приятелчета Келър и Марсдън не останаха да преспят. Нямах достатъчно възможности, а и бях толкова бесен на Даниел, че се отклоних от… специалното си тълкование на текста. За да го направя, за да изиграя играта както трябва, се изискваше много голяма концентрация.

Алекс отново се намръщи. „Няма да позволя това да му се размине, Даниел. Обещавам ти“.

— Както виждаш, промених малко начина си на действие. Най-добрите играчи умеят да се нагаждат към играта. Мисля, че се справих. Не си ли съгласна? — Оуен примигна и се усмихна доволно.

Алекс знаеше какво трябва да направи.