Уил Лавендър
Превъзходство (50)

48

Във вестибюла беше тъмно, слаба светлина идваше само откъм коридора. Алекс забърза натам, зави и спря, защото някой я заслепи с фенер. „Олдис“, помисли си. Но не. Не беше професорът.

Беше Матю Оуен.

— Ранен е — каза Оуен. — Доведи помощ.

Светна към пода и Алекс видя, че е клекнал до Келър, който лежеше неподвижно на пода.

Алекс се обърка. Защо асистентът на Фиск беше в тази сграда? Какво ставаше, по дяволите?

— Матю — успя да каже тя. Езикът й не я слушаше. Погледна го и се опита да проумее ролята му във всичко това. — Какво търсиш тук?

— Видях го да бяга от къщата — каза той задъхано.

— Олдис. Последвах го дотук и намерих Келър в това състояние.

— Къде е той, Матю? — попита тя. — Къде е Олдис?

— Не знам. Изгубих го в тъмното.

Тя направи крачка към Оуен и видя кървава рана на главата на Келър. Матю я притискаше с ръка. „Време е това да спре — каза си тя. — Вечерният курс свърши отдавна. Стига игрички“.

Бавно коленичи до Келър. Оуен оглеждаше раната. В залата беше тихо.

— Тук сме в опасност — каза Алекс. — Олдис ще се върне.

— Не мисля — отвърна Оуен. В гласа му имаше някаква дистанция. Някаква хладина.

— Какви ги говориш? Той е тук, Матю, в сградата. Ще се върне и…

— Шшт — прекъсна я той и отново се наведе над Келър.

— Отивам — каза тя. — Той ще ме послуша, знам го. Аз съм единствената, която може да го убеди да се предаде на Блак. Остани при Келър, докато се върна, става ли?

Изправи се и тръгна навътре в тъмнината. Познаваше добре мястото. Беше минавала много пъти в сънищата си по този коридор.

„Професорът ще ме послуша. Той ми има доверие, винаги ми е имал доверие. Трябва да го намеря“.

Бе направила само няколко крачки, когато чу стъпки зад себе си.

Обърна се и в очите й блесна ярка светлина.

Тя се дръпна назад и вдигна ръка пред лицето си.

— Какво правиш? — Гласът й бе писклив и неестествен, пълен с паника. Видя краката на приближаващия се към нея мъж, тъмните му обувки поскърцваха по покрития с плочки под. Олдис ли беше?

Мъжът вече беше съвсем близо до нея. Почувства топлината му. Помириса го. Все още не виждаше нищо друго, освен тъмните му панталони. Яркият фенер все още бе насочен право в лицето й.

— Няма да те нараня, Алекс — каза мъжът и тя го позна по гласа: Оуен. Погледна покрай лъча и видя неясния силует на Келър, който все още лежеше на пода. — Просто стой мирна…

Алекс се взираше тъмната сянка на Оуен зад яркото петно на фенера. И се опитваше да си спомни какво знае за този човек. Какво й бе казал за миналото си.

Беше личен асистент. Напуснал старата си работа след някакъв скандал. Сега живееше при ректора Фиск, в неговата къща, и знаеше всяко нейно тайно място.

Спомни си картичката, която й бе дал Олдис. „Процедурата е започнала. Всичко, което ти казват, всичко, което чуеш, може да е част от играта. Не се доверявай на никого“.

Внезапно си спомни как ректорът Фиск й бе казал в кабинета си: „Матю ми сподели, че ги бил виждал да играят, когато се разхождал из източната част на двора…“

Оуен не помръдваше. И не отместваше фенера от очите й.

— Алекс — каза той. — Келър има нужда от помощ. Олдис го рани.

И изведнъж в главата й се оформи мисъл. Някакво семенце на здрав разум. Логика. Всичко й стана ясно само за една секунда; всичко се подреди пред очите й в тази нищожна частица от време: причината Оуен да е тук. Както и защо бе дошъл в колежа в Джаспър, за да се грижи за ректора Фиск.

Взря се в него. Погледът й не трепваше, гласът й бе съвсем спокоен:

— Защо ни причиняваш това, Матю?

Ръката на Оуен леко се разклати и лъчът затанцува.

— Какви ги говориш?

— Каза, че са те повикали тук, в колежа, но това не е вярно, нали? Това е работа, за която си копнеел отдавна. Чакал си подходящия момент.

— Нямам представа за какво говориш, Алекс.

— Ти си ги убил — продължи Алекс. — Ти си убил Майкъл Танър и след това си хвърлил Мелиса Лий в езерото, за да натопиш Олдис. Ти си бил през цялото време.

Оуен направи още една крачка и лъчът на фенера се люшна. Алекс се вслуша отчаяно за някакво раздвижване извън Кълвър Хол. Нищо, освен воя на вятъра.

— Не е каквото си мислиш — каза той бавно. — Просто ме изслушай. Чуй ме, Алекс…

Друг спомен я удари като гръм: Айова. Онази сутрин в Айова в къщата на семейство Ръдърфорд. За първи път осъзна колко копнее всичко това да свърши, да се освободи от вечерния курс, Пол Фолоус и останалото. Искаше най-накрая да остави цялата тази лудост зад гърба си.

— Ти си ги убил — повтори тя.

— Не. Ти ги уби, Алекс.

Алекс замръзна.

— Какви ги дрънкаш?

— Когато отиде в Айова и задвижи всичко, което се случи после — каза Оуен. — Ти съсипа играта за всички останали. — Направи кисела детинска физиономия, която сякаш казваше: „Всичко това се случва. Случва се, независимо дали ти харесва, или не“. — А сега аз ще спечеля веднъж и завинаги.

Сграбчи я за косата, дръпна я към себе си и чак сега тя видя лицето му отблизо. Разбра защо й се бе сторил познат. Осъзна това, което досега й се бе изплъзвало. Сети се чак когато зърна едното синьо око на Оуен, докато другото бе скрито в мрака. Под него се виждаше рядката му брада, бледата му кожа, почервеняла от студа. Спомни си припадъка на Олдис, когато камерата се заклати достатъчно, за да покаже лицето зад него. Да, тя беше виждала Оуен и преди.

„Край — помисли си, когато светлината потрепна и започна да се разтваря в мрака. — Всичко свършва така. Така. Така“.

Олдис бе прав. Убиецът беше от вечерния курс. Матю Оуен бе един от надзирателите на Олдис в затвора.