Уил Лавендър
Превъзходство (19)

17

Този път Ричард Олдис я очакваше.

Беше отворил вино и сервирал безупречна вечеря от заешко и екзотични зеленчуци в порцеланови чинии върху снежнобяла покривка. От двете страни на малката кръгла маса бяха поставени два стола и през трепкащото пламъче на свещта Алекс видя как професорът й се усмихва в полумрака на малката кухня. До нейните прибори лежеше плик с надпис „За Александра“. Тя отказваше да го отвори.

— Горкият Майкъл Танър — каза той, когато седнаха.

— Все още разследват — каза Алекс. — Полицията наблюдава Сали, но не са я обвинили в нищо.

— Да не би да мислиш, че кротката Сали е убила съпруга си? — попита той направо. Разръчка заешкото с вилицата си и лицето му се разтегна в мъчителна усмивка.

— Не. — Но след като го каза, бързо се поправи. — Не знам.

— Не — повтори професорът, като имитира гласа й. — Не знам. Кое от двете, Александра?

— Нямах достатъчно време за наблюдение. — Внимателно опита храната. Беше изключителна, но тя не искаше Олдис да види удоволствието й. — Но ще ги наблюдавам. Всички сме отседнали у ректора Фиск…

— Фиск — изсъска Олдис. — Старецът извади ли вече митичния ръкопис? — Изсмя се, но очите му не се откъсваха от нея. Алекс извърна поглед към сенките в кухнята. — Кажи ми нещо значимо.

Алекс го погледна през пламъка на свещта. „Копеле!“

— Видях къщата.

Ъгълчетата на устата му се вдигнаха още нагоре. Той остави вилицата върху чинията си и тя тихо изтрака в порцелана. След това подпря брадичка върху сплетените си пръсти.

— Продължавай.

— Каза, че според теб убиецът е познавал Майкъл.

Олдис кимна едва доловимо.

— Мисля, че ще се окажеш прав — добави тя.

— Разбира се, че съм прав — отвърна той. Ръцете му се раздвижиха. Тя наблюдаваше как пръстите му танцуват от чашата към ножа, после към покривката и обратно. Чаша, нож, покривка. Нервите му бяха опънати до скъсване, тя го знаеше. — Щеше да ми опишеш къщата на Майкъл Танър.

Но тя мълчеше. Усещаше как балансът на силите се наклонява едва доловимо в неин ущърб, а не можеше да го позволи. Не отново.

— Твой ред е, професоре — каза тя, без да откъсва очи от него. — Контактувал ли си с Даниел Хейдън преди смъртта му?

— Не ставай глупава — отвърна Олдис. Но отговорът му беше прекалено бърз, прекалено рязък. — Бих могъл да се затворя като книга и тогава към кого ще се обърнеш? Към оня нещастник детектива? Към приятелите ти, които си падат по конспиративните теории?

Тя го изгледа злостно, пулсът й бе ускорен. Накрая кимна и каза:

— Беше като в „Дюмант“. Къщата на Майкъл, местопрестъплението — всичко беше абсолютно същото, с изключение на кухнята.

Олдис замръзна и я погледна въпросително.

— По целия под имаше пръснати чинии. Бяха счупени, покривката бе издърпана от масата и всичко бе разпиляно из цялата стая. Навсякъде парчета стъкло и порцелан. Столовете бяха преобърнати и по стените имаше петна.

Олдис се замисли. След това попита:

— Колко бяха чиниите?

— Какво?

Професорът въздъхна.

— Лесен въпрос, Александра. Колко чинии имаше?

Тя се опита да си спомни кухнята и пръснатите парчета. Но напразно. В съзнанието й изплува само библиотеката, книгите, ужасната тишина в къщата…

— Не знам — каза тя засрамено. — Не мога да си спомня.

— Ще си спомниш — увери я Олдис и в усмивката му се появи напрежение. — Довечера ще сънуваш тези стаи. И когато се появят в сънищата ти, гледай да обърнеш внимание на подробностите. Чудя се дали в къщата е имало още някой, освен Майкъл?

— Още някой?

Олдис не каза нищо, а отпи голяма глътка от виното. Когато остави чашата, устните му бяха изцапани с тъмночервено.

— Книгите — каза той. — Разкажи ми за тях.

— Отначало помислих, че са разхвърляни хаотично — каза тя, — но когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че има ред. Убиецът е бил много внимателен, много прецизен. Искал е да ни даде да разберем, че в това убийство неговите действия са точно толкова важни, колкото и смъртта на Майкъл.

— Хаосът не съществува. Не и при този човек. Фиксирането му върху убийствата в „Дюмант“ го е направило нестабилен. Той пише нещо като продължение, разбираш ли? А в продължението писателят не може да достигне нивото на оригинала. Това е невъзможна задача.

— Искаш да кажеш, че ще се удави в дълбокото?

— Да, това е моето предсказание. Той ще се разпадне на парчета, защото това, което прави, не е негово авторско дело. То принадлежи на истинския убиец от „Дюмант“, който ти…

— Да — прекъсна го тя и бързо извърна поглед.

— Нищо не е негово — продължи Олдис. — Това е човек с невероятен комплекс за малоценност. Той е гневен. Разкъсва се от гняв, излъчва го. В момента си играе на чужда игрална площадка, намира се в нечий чужд ум. Той е крадец, а всички крадци накрая ги залавят. Но…

— Да, професоре?

— Белята ще бъде сторена — каза тихо Олдис.

Алекс седеше и се взираше в него. Усмихнатите му устни се раздалечиха и се разтегнаха във формата на буквата О. Ръката му се вдигна бавно към лицето, толкова бавно, че тя проследи целия й път. След това той отново я свали към покривката и почти докосна с нея пламъка на свещта, преди да я постави върху бузата си, върху поразената от удара плът, където пръстите му се разпериха и затвориха челюстта. Тя се извърна, докато той си оправяше физиономията.

— Замисли се над нещо — каза накрая Олдис. — Над нещо, което казах и което се връзва с твоите хипотези за престъплението.

— Не — отвърна тя. — Просто… Може ли да задам един въпрос, професоре?

Видя, че той се поколеба, черните му зеници се свиха, когато премести погледа си върху нея. След това чу гласа му, остър като нож.

— Само ако този път си любезна.

— Знаеш ли някой някога да е бил убит, докато е играел Процедурата?

Вената на челото на Олдис се напълни с кръв и започна да пулсира. Той обмисли въпроса, преди да отговори.

— В различните университети се играе по различни начини — каза накрая. — Навсякъде има различни правила.

— А Бенджамин Лок? Какви бяха неговите правила?

Олдис отвори уста да каже нещо, но спря. След това заговори със спокоен премерен тон.

— Не искам да говорим за това точно сега.

Тя кимна, погледът й се плъзна по него и се спря на коридора. Той водеше към стая, чиято затворена врата я накара да застане нащрек.

— Къде е тя? — попита Алекс.

— Имаш предвид Дафни? — попита професорът. — На безопасно място. Тя си има свой живот, свои приятели.

— Прекоси кухнята, мина през отразен в ножа лунен лъч. Не носеше обувки и босите му стъпала шляпаха по издрания линолеум. Когато мина зад масата, спря и се надвеси над Алекс. Сега беше само на сантиметри от нея.

— Разкажи ми за „Дюмант“ — каза тя, все така с гръб към него. — За това, което се случи там.

— Това да не е някаква криза на съвестта, Александра? Да не би да не вярваш на собствените си открития по време на вечерния курс? Да не би да се съмняваш в невинността ми след всичките тези години?

— Вярвам в това, което направихме в Айова — каза тя с треперещ глас. — Вярвам…. — … „в теб“, й се искаше да каже.

— Човекът, извършил онези престъпления, е мъртъв — продължи Олдис. — Помниш какво се случи. Ти беше там. Това, което с гаджето ти открихте в Айова, беше вярно. То беше самата истина. Откакто си под моя опека, това е единственото нещо, което си свършила правилно от край до край. Ти ми помогна да си върна живота и аз никога няма да го забравя.

Тя се извърна към него.

— Защо никога не си говорил за това?

Олдис не отговори.

— Никога не си говорил за нищо от миналото — продължи тя, вече събрала кураж. — За предишния си живот, онзи отпреди „Дюмант“. Преди Фолоус и Лок и…

— Престани! — извика Олдис и Алекс се сви. Усмивката все още беше на лицето му, но очите му бяха преизпълнени с гняв. От чашата бяха изскочили капки вино и бяха оцапали ръката му. — Нямам намерение да говоря с теб за това. Ти все още си моя студентка, Александра. Не бива да забравяш, че във всяко отношение си по-долу от мен.

Внезапно я осени мисъл: „Поне не пия като вампир кръвта на студентите си“. Очите на Олдис светнаха. Беше отгатнал посоката, в която бе поело съзнанието й.

— Да — изсъска той. — Кажи го. Моля те.

Но тя не го направи. Отказа му това удоволствие.

Той отиде във всекидневната и седна на дивана. Бе метнал жълт чаршаф върху настолната лампа до него, за да приглуши светлината й, и сега седеше под зловещото сияние и се взираше в лабиринта от сенки в другия край на стаята.

— При Фолоус — каза той тихо — има един миг, в който повествованието се обръща. Изследователите на литературата наричат това „волта“, моментът, в който книгата се променя в нещо друго. В „Спиралата“, ако си спомняш, романът на нравите се превръща в изследване на героинята Ан Мари. Започваме да разбираме, че тя не е толкова силна, колкото изглежда в началото, че е уплашено момиче от Айова, изгубено в големия лош град. В „Златното мълчание“ има много волти, понякога обратите са по няколко на една страница. Тази книга е пълна с капани.

Алекс се взираше в него. Все едно отново се бе пренесла в онази лекционна зала в мазето, отново бе студентка и нямаше търпение Олдис да запълни липсващите празнини в познанията й.

— Професоре — каза тя. — Защо ми разказваш това?

Олдис я погледна.

— Време е за обрат, Александра.

— Какво имаш предвид?

— Не става въпрос за бедния Майкъл Танър и неговите счупени чинии. А за нещо напълно различно. За нещо по-старо от вечерния курс и убиеца от „Дюмант“. Отначало си мислех, че човекът, извършил това, е слаб. Да откраднеш чуждо престъпление не е много ласкателно. Изобщо не е литературно, колкото и на нашия невидим убиец да му се иска. Това е разрушение. — Олдис отново отпи от виното и последните капки от чашата изчезнаха в парализираната му уста. — Този човек не прави продължение. Той се опитва да довърши нещо.

Алекс го погледна. Изведнъж се почувства много слаба. Зави й се свят.

— Съжалявам, професоре — каза тя. — Извини ме.

Излезе в коридора и намери банята. Влезе, светна лампата и се огледа в огледалото. Амалгамата бе напукана от годините и стъклото бе посивяло. Алекс опря ръце на мивката и пое пречистващ дъх. Напръска си лицето с вода.

„Да довърши нещо — помисли си тя. — Да довърши…“

Мобилният й телефон завибрира в джоба. Тя го извади и погледна екрана. Имаше съобщение от ректора Райс.

Докладвайте ни веднага щом приключите с него.

— Нещастник — прошепна тя и спря водата. Върна се във всекидневната. Олдис все още седеше на дивана. Лицето му бе зачервено от виното, ръцете му бяха сплетени в скута. Ризата му бе разкопчана на шията и тя видя част от татуировката. Той не изпускаше Алекс от очи, докато тя сядаше.

— Да не би да се страхуваш да си в една къща с тях, Александра?

— Не — излъга тя.

— А би трябвало. Това, което казах тази сутрин… В момента съм дори още по-убеден в него. Убиецът е бил част от вечерния курс. — Той млъкна и започна да върти чашата в пръстите си. — Имаш ли оръжие?

— Не. Разбира се, че не.

— Ще ти трябва. За всеки случай. Мога да ти дам.

Тя поклати глава. В съзнанието й се гонеха и пропадаха хиляди неща, но тя можеше да мисли ясно само за едно. Келър. Как стои пред полиците с книги и й казва да внимава.

— Мислиш за нещо, Александра — каза Олдис. — Кажи ми.

Тя се овладя.

— Как разбра, че е някой от вечерния курс?

Нищо. Тишината се разстла в стаята.

— Как разбра? Трябва да ми кажеш как разбра, че някой от тях е убил Майкъл, професоре. Не можеш просто… Не можеш просто да ме пратиш в онази къща, да ме караш да ги наблюдавам като някакъв шибан Юда, без да ми кажеш!

Беше на ръба на търпението си, никога не бе притискала никого толкова силно. Усети парене в дъното на стомаха си, все едно я бяха промушили с нажежен до червено шиш. Това беше страх.

— Нещо се е случило — продължи тя. — Нещо е станало между теб и някой от тях, затова мислиш така. Даниел ли беше, професоре? Той ли е връзката?

По очите на Олдис позна, че е улучила десетката, но той не каза нищо.

— Това е абсурдно — каза тя. — Те ще те подгонят, професоре.

Олдис се засмя.

— Ще дойдат тук и ще унищожат книгите и записките ти, ще обърнат цялото ти жилище. Ще пипнат и Дафни, ще изтръгнат от нея каквото знае. Ще завършиш живота си така, както щеше да стане, ако никога не се бяхме срещнали — ще бъдеш оплетен в мрежа от подозрения, повечето ти колеги ще те смятат за убиец. Това тук, всичко, което си постигнал, ще изчезне и отново ще ти остане само „Рок Маунтин“.

Той рязко извърна поглед към нея; само половината му лице се виждаше под светлината на лампата. Усмивката му потрепна.

— Не съм убил Майкъл Танър.

Тя изчака известно време, след това каза:

— Ако знаеш кой е…

— Знам. Някой от вечерния курс. Това е всичко, което мога да ти кажа.

— Но кой? — попита тя. Гласът й бе изтънял до писък, ръцете й се вдигнаха пред лицето. — Кой точно?

Той мълчеше. Устните му се отлепиха в усмивка, с която й показа зъбите си.

— Лека нощ, професоре — примири се Алекс. — И се пази.

След малко вече вървеше към колата. Нощта беше ясна и светла, езерото зад къщата блестеше под лунните лъчи. Качи се и запали двигателя, усети как топлината се разлива по изстиналото й лице. „Мамка му, мамка му, мамка му, Алекс! Това не беше трудно, беше най-лесната работа на света и ти се провали. Ти…“

На десния преден прозорец се почука.

Алекс се обърна и видя зад стъклото лицето на Олдис. Свали прозореца.

— Вземи — каза Олдис. — Забрави го на масата.

И й подаде плика с надпис „За Александра“. Алекс го взе и го мушна между страниците на една от книгите на Фолоус, която бе взела със себе си и която още стоеше в колата. Вдигна прозореца, даде на заден по алеята и излезе от живота на Ричард Олдис — както искрено се надяваше — завинаги.