Уил Лавендър
Превъзходство (5)

3

Двайсет и четири часа по-рано Алекс Шипли влезе в лекционната зала и всички притихнаха. Взираха се в нея както винаги. Тук се носеха много слухове за Шипли. Беше висока, стройна, красива, изключително умна и много взискателна към студентите си. Лекциите й бяха сред най-популярните в университета и често на тях можеха да се видят подпрени до стените студенти, като на опашка за рок концерт. А пък точно този курс — „Почеркът на фалшификатора: Литературните измами на 20-и век“ — беше истински хит и утвърди името й на млад харвардски преподавател.

Бе облечена в права пола до коляното, защото се затопляше, и тънка плетена жилетка, която майка й беше пратила от Върмонт. Никога не носеше чанта, защото въпреки възрастта си с този аксесоар изглеждаше съвсем като студентка. На шефа на катедрата по сравнително литературознание д-р Томас Хедли само това му трябваше, за да започне да се държи с нея като дете, което трябва да е зад банките.

В ръцете й имаше няколко листа прозрачно фолио и само една книга. Подвързан с кожа том, с метални нишки на гръбчето, които блестяха под светлината на лекционната зала. Това беше романът шедьовър на Пол Фолоус — „Спиралата“.

— Какво ще правите тази вечер, доктор Шипли?

Алекс вдигна поглед към студента, който й бе задал този въпрос. Антъни Нийл III. Седеше на един от средните редове със самодоволната усмивка на разглезено богаташче. Край него бяха насядали приятелчетата му и се криеха зад дебелите си антологии.

— Ще работя по превода си на Камю — отвърна тя спокойно. — Знаете ли френски, господин Нийл?

— Tu as un corps parfait^[1] — каза момчето.

— Странно, не помня този цитат от „Чужденецът“.

— Проверете в съкратената и опростена версия.

Без да откъсва очи от момчето, Алекс каза:

— Която сигурно сте чели вие преди последния изпит.

След това се извърна и започна да пише на дъската, докато останалите студенти се смееха с глас.

— Какво е литературата? — попита тя, когато всички утихнаха. Този въпрос задаваше винаги в началото на тази лекция.

— Литературата е емоция — каза тъмнокосо момиче от задните редове.

— Литературата е тайният живот на писателя, предаден чрез символи.

Алекс кимна.

— Има велики книги, които са и двете. Емоцията в „Анна Каренина“ е изключително интензивна. Символизмът в романи като „Одисей“, „Под колелото“ и „Алиса в огледалния свят“ все още се разнищва в академичните курсове по литература из целия свят. — Направи нарочна пауза, за да привлече вниманието им. Четиридесетте студенти от заможен англосаксонски произход, призвани за велики дела, моментално бяха заинтригувани от думите й. — Ами ако литературата е нещо повече от това? Ами ако е игра?

— Игра? — попита един астеничен младеж от предните редове. — Какво имате предвид?

— Имам предвид следното — започна тя. — Ами ако се отнесете към книгата, която четете, като към съревнование между вас и автора? Като към състезание.

— Във всяко състезание трябва да има победител — обади се друг студент. — Как се печели срещу книга?

— Разумен довод — отвърна Алекс. — Но един блестящ преподавател веднъж ми каза, че печелиш тогава, когато повярваш, че си победил.

— Ричард Олдис ли ви каза това?

Алекс замръзна. Името му я преследваше. За миг й се зави свят. Това беше първият студент, Нийл. Голям тарикат. От онези, които вечно я следваха по петите и се въртяха около нея заради миналото й.

— Пол Фолоус — продължи Алекс от там, където я бяха прекъснали. — Разбира се, че сте чували за него.

Отначало залата само нервно притихна. Знаеха, че миналото й е свързано с този писател.

Накрая един младеж точно зад Нийл се обади:

— Писателят отшелник. Психопатът.

— Някои казват, че бил и двете. Други казват, че не е нито едното, нито другото.

— Какво имате предвид, доктор Шипли?

Алекс събра всичките си сили. Все още й беше трудно да говори за Фолоус, даже още повече в момента, защото историята бе останала недовършена. Всичко бе приключило толкова внезапно, че тя така и не бе успяла да разбере докрай как кошмарът от вечерния курс на Олдис бе стигнал толкова далеч. Фолоус, прочутият отшелник, беше истинската причина Алекс сега да е в тази лекционна зала.

Отговори на въпроса на студента с жест. Приближи се към шрайбпроектора и го включи. Осветлението бе синхронизирано с машината и в залата автоматично притъмня.

Тя постави първия лист прозрачно фолио.

— Това, което се каня да ви покажа, са го виждали само очите на малцина избрани.

Отстъпи настрани и остави студентите да видят какво има на екрана зад нея.

Беше лист от ръкопис. Редовете бяха нагъсто, а почеркът — груб и ръбат. Трескава небрежна ръка си беше водила бележки в полето. В дъното на страницата имаше някакви непознати символи, които при по-внимателно вглеждане приличаха на легенда от странна карта.

— Какво е това? — попита някой.

— Страница от непубликуван роман на Пол Фолоус — каза Алекс и студентите се разшумяха.

— Откъде я имате? — поинтересува се един. — Фолоус е мъртъв. Вие го намирате и след това…

— … убивате мита за Фолоус — довърши Нийл и когато тя се обърна към него, се усмихна дръзко и палаво: „Ти си на ход, професорке“.

Алекс потръпна. Имаше начини да избегне тази тема. Бяха минали години, преди отново да помисли за Фолоус, и когато терапевтът й предложи да започне този курс, отначало му каза да върви по дяволите. Но с времето осъзна, че ще й се наложи да се изправи лице в лице с това, което бе направила по време на вечерния курс. Да го атакува фронтално. Така се появиха този курс, тази лекция, тези въпроси.

— Преди четири години получих пакет на университетския си адрес — обясни Алекс. — Изпрати ми го директорът на психиатрична клиника за патологично агресивни престъпници в Северен Върмонт. Към ръкописа бе прикрепена кратка бележка. На нея между другото пишеше: „Възможно ли е да е това?“ Директорът също участваше заедно с мен във вечерния курс в колежа в Джаспър. Казва се Луис Прайн. Луис чул за съществуването на непубликуван роман на Фолоус и искаше да прочета страницата и да преценя дали е част от изгубения ръкопис.

— А така ли е?

Алекс въздъхна и пристъпи към шрайбпроектора. Прокара длан по изображението на грубата хартия.

— Внимателно проучих документа. Петстотин думи в един-единствен абзац, със странни записки в полето. Напомнят ми за есетата, които ми предават някои от вас.

Разнесе се смях, след това някой попита:

— Има ли още?

— Не. Директорът Прайн е получил само тази страница. Двамата смятаме, че останалата част от ръкописа е у доктор Стайли Фиск, мой стар приятел и един от най-големите изследователи на Фолоус… — Тя млъкна и се замисли какво друго й бе написал Луис в онази бележка: че Фиск е остарял и е оставил някой да открадне тази страница от безценното богатство. Това можеше да значи само едно: ръкописът наистина съществуваше. „Можеш ли да си представиш, Алекс — пишеше й той, — какво ще е най-накрая да открием третия роман на Фолоус? На Даниел щеше ужасно да му хареса“.

— Законно ли е да е у вас? — попита някой и я върна обратно в залата в северното крило. — И има ли съмнения, че тази страница е писана от Фолоус?

— Аз поне нямам абсолютно никакви съмнения.

Студентите се разшумяха удивено. Разбираха колко значима е находката, колко важно ще се окаже изображението на екрана за учените от целия свят, ако професор Шипли успее да докаже автентичността му. Чудеха се какво я спира — дори само една страница сигурно струваше цяло състояние.

Но Алекс не споделяше ентусиазма им. Всеки път, когато докоснеше страницата, изпитваше пълен ужас. И така бе от години.

 

 

Същата вечер Алекс излезе с приятеля си доктор Питър Мюлер. Беше малко по-стар от нея, но какво от това? Преподаваше психология, изглеждаше добре по специфичен за по-възрастните учени начин. Беше интересен в леглото. Гъстата му черна коса падаше над лявото око. Заведе я на танци. Любовният й живот можеше да е доста по-зле в Харвард. Много по-зле.

Вечеряха в един ресторант в Бостън, казваше се „Изворът“. Вътре беше истинско стълпотворение от студенти, помещението кипеше от живот и носеше свободен дух — точно както й харесваше. На Питър не му хареса. Той обичаше да шепти, да се привежда към ухото й и да й казва какво смята да направи с нея по-късно. Но Алекс обичаше глъчта, шума на колежанския живот. Напомняше й за Джаспър.

Отхапа от чийзбургера с бекон и преглътна с евтина бира. От стария джубокс се носеше песен на „Вампайър Уикенд“^[2].

— Наближават атестациите — каза Питър. Не й се водеше този разговор, не и тази вечер. Извърна поглед и огледа помещението. В ъгъла забеляза свой бивш студент с опърпано малолетно момиче, което изглеждаше прекалено сладко, за да се озове в тази ситуация. Алекс винаги си падаше по онези с мрачните усмивки й умове като бръсначи, които знаеха отговорите на всички въпроси, но рядко ги произнасяха на глас от страх да не се изложат. „Момичета като теб, Алекс. Точно като теб, преди да се запишеш във вечерния курс. Преди Олдис“.

— Александра, слушаш ли ме?

Тя погледна Питър, буйната му коса и воднистите му сини очи. Мразеше, когато я наричаше с пълното й име.

— Слушам те — каза тя. — И то много внимателно.

— Ще кандидатстваш ли отново в Оксфорд?

За кой ли път повдигаше този въпрос — четвърти или пети? Лято в Лондон. Стипендия, цял семестър, през който да си довърши книгата. Е, още не беше точно книга, по-скоро замисъл. Истинска кримка. За вечерния курс, за събитията в онази лекционна зала. За случилото се с нея.

— Едва ли — каза тя.

— Защо не? Алекс, можем да кандидатстваме и двамата. Да се махнем оттук, да прекараме един семестър в Европа заедно, да работим, да преподаваме, да научим нови неща. Да се опознаем… — Стисна ръката й под масата. Тя я дръпна, въпреки че нямаше намерение да го прави.

Питър направи кисела физиономия и започна разсеяно да боде пържолата си. После каза:

— Последния път трябваше да ти дадат стипендията.

Алекс сви рамене.

— Сигурен съм. Всички го знаят. Майната му на Томас Хедли. Ти си сред най-добрите учени в този университет, Алекс. Само трябва да играеш повече по правилата, да се харесаш на Хедли и останалите.

Мобилният й телефон иззвъня и я спаси.

— Извини ме — каза тя и се измъкна от ресторанта. Докато излизаше, телефонът спря.

Беше хладна вечер в края на април, автомобилите пъплеха по Тремонт Стрийт. Понякога тя си представяше хората в тези коли. Къде отиват, какви са всъщност. Мисълта, че може да е някъде другаде, а не тук, й се стори привлекателна, но тя я пропъди възмутено. Спомни си времето, когато бе давала мило и драго за възможността да преподава в Харвард.

Погледна екрана на мобилния телефон и видя номер от Върмонт. Набра го.

— Ало? — каза мъжки глас.

— С кого разговарям?

— Доктор Антъни Райс, изпълняващ длъжността ректор на колежа в Джаспър.

Алекс го помнеше като име от една научна конференция някъде в Средния запад. Не беше в Джаспър, когато тя учеше там.

— Какво има, доктор Райс? В момента съм на вечеря.

— Няма да ви задържам. Имаме… случи се нещо в Джаспър. Трагедия.

„О, боже! О, не! Не пак!“

— Доктор Шипли?

— Да — каза Алекс и се опита да се овладее. Видя как Питър се взира в нея от масата им и се обърна с гръб към ресторанта. — Продължавайте.

— Майкъл Танър е убит снощи.

Всичко пред нея се залюля. Тя се опита да се съсредоточи върху думите на ректора, които попиваха в мозъка й като разпространяващо се петно. Уличните лампи по Тремонт сякаш премигнаха, и то силно, изключиха се и после пак се включиха. Алекс направи крачка встрани и опря чело в грапавата зидария. Болката я върна в реалността. (Спомен: Майкъл на купон в общежитието имитира Олдис. Погледът му става пронизителен, гласът му — дълбок и зловещо равен. Всичко в него се променя. Всички се смеят, а Алекс изпитва смразяващ ужас. Иска й се да каже: „Майкъл, моля те, престани! Той ще разбере“.)

— Добре ли сте? — попита ректорът.

— Сали — успя да произнесе Алекс. — Тя…

Ректорът мълчеше. Щом избягваше отговора, всичко й стана ясно.

— Нека ви обясня какво знаем — продължи Райс.

Разказа й известните подробности: обърнатият с главата надолу дом на Майкъл Танър, разхвърляните из библиотека книги, имитацията на следи от борба, кърваво петно на Роршах на стената с кръвната група на младия професор, старателно подредените по пода книги, Сали Танър, която открила трупа на мъжа си, когато се прибрала. Всичко, разбира се, й беше до болка познато. „Университетът «Дюмант» — помисли Алекс. — Имитира убийствата в «Дюмант». Мили боже!“

— Полицията започна разследване — каза Райс. — Засега има съвсем малко улики. Смятат, че всичко по местопрестъплението е внимателно и нарочно пренаредено. Няма следи от влизане с взлом, затова хипотезата им е, че доктор Танър е познавал нападателя.

Алекс почти го чу как премигна.

— Какво означава това?

— Може и нищо да не означава. Възможно е професорът да е ядосал някой студент или пък някой е знаел какво му се е случило, докато е учил в този колеж. Но като се има предвид станалото с жертвите в „Дюмант“ преди двайсет и седем години… Взимаме всичко предвид, разбира се.

Всичко. Думата я потресе. Всъщност той имаше предвид всички.

— Учебното ни заведение е малко, доктор Шипли. Много добре го знаете. Не сме Харвард. Мащабите ни винаги са ни определяли. В брошурите предпочитаме да се наричаме „старомодно чаровни“ и го казваме без ирония. Вярваме в независимостта си. Нищо подобно не се е случвало досега в Джаспър. Всички са в шок.

— Говорихте ли с Ричард Олдис? — попита тя.

Отново мълчание. Тя разбра какво означава тази тишина.

— Точно затова ви се обаждам — каза Райс. — Мислехме си, че може би вие ще се свържете с него.

 

 

По-късно двамата с Питър лежаха в леглото.

— Не си длъжна да отидеш — каза Питър.

— Напротив.

— Никой не е длъжен да прави нищо, което не иска, Алекс.

Тя не му отговори. Знаеше колко невярно е това твърдение.

Той завря лице в косата й и дъхът му опари ухото й. Обикновено това я възбуждаше, но тази вечер я подразни. От уредбата се чуваха „Кемикъл Бръдърс“. Живееха като студенти и Питър не си представяше нищо друго. Но напоследък на Алекс започна да й се иска нещо по-различно. Нещо по-дълбоко. Знаеше, че няма да е с него. Може винаги го бе знаела.

— Как така никога не говориш за миналото си? — попита я Питър.

— И какво има да се говори?

— За травмите.

— Нямам.

— Виждам ги съвсем ясно, Алекс. — Прокара ръка нагоре по корема й и направи с пръст кръгче около пъпа й. — Усещам ги.

— Всички имаме травми.

— Някои повече от други.

— Аз съм от Върмонт. Израснала съм там, завърших колеж там. Знаеш го, Питър.

— Знам и за курса, Алекс. Че си станала герой. Това винаги… — Тя го погледна. — Не знам. Имам чувството, че така и не си ми разказала цялата история.

Тя извърна очи.

— Не тази вечер.

— Заради Олдис ли? — попита Питър. — Той ли е загазил пак?

Тялото й се стегна, но се надяваше той да не забележи. Рядко говореше с него за Олдис и вечерния курс и обикновено Питър трябваше да й вади думите с ченгел.

— Той ли го е извършил?

— Не — каза тя разгорещено и отбранително. — Разбира се, че не.

— Но те мислят…

— ’По дяволите какво мислят! Те не познават доктор Олдис като мен.

Настъпи мълчание. Дискът свърши и отново зазвуча първата песен.

— Затова ли ще отидеш? За да го спасиш?

— Не.

— Тогава защо?

— Защото имат нужда от мен.

Това беше всичко. Стаята притихна. Тя почувства как той се притисна към нея още по-силно. Преметна крак върху й и я хвана като в капан. Стори й се, че го чува да шепти, че устните му произнесоха две приглушени думи — „Не отивай“, — но нямаше как да е сигурна.

След малко дишането на Питър стана ритмично и тя внимателно се измъкна изпод нето и отиде в библиотеката в другия край на коридора. Алуминиевите щори на прозореца бяха натежали от прах. Алекс ги вдигна и махна всичко от перваза. Хвърли поглед към вратата, да не би да дойде Питър и открехна прозореца. Заслуша се за миг в далечния дъх на трафика, извади цигара и запали. Всмука дима със затворени очи. Продължаваше да слуша. И да мисли.

Не светна лампата. Просто си пушеше в мрака и чакаше. Какво? Знак, отговор, потвърждение, че постъпва правилно, като се връща в Джаспър.

Спомни си Майкъл Танър. Който сега беше мъртъв и замлъкнал завинаги. Спомни си лицето му по време на курса. В паметта й залата винаги беше полутъмна и мъглива, всичко вътре беше разтегливо, пластично. Студентите бяха обвити в неподвижен мрак, сякаш нощта бе превзела пространството.

— Харесва ли ти курсът? — беше я попитал една вечер.

— Не — отвърна тя. — Никак даже.

— На мен също. На никой не му харесва.

Точно в този момент, докато стоеше в малката библиотека с размерите на килер, обградена отвсякъде с книги, не се случваше нищо и едновременно с това се случваше всичко. Светът навън шумеше бурно. Непознати хора не спираха да се занимават с делата си, а Алекс бе приклещена от въпроси за мъртвия професор, въпроси, които нямаха отговори.

Всъщност не съвсем. Това не беше напълно вярно. Големият въпрос бе получил отговор тази вечер.

Съвсем ясен отговор. Алекс беше сигурна в това. Играта бе започнала отново.