Уил Лавендър
Превъзходство (32)

30

Райс трудно откри малката къща. През всичките си години в Джаспър никога не бе ходил в дома на

Олдис, въпреки че той живееше само на няколко километра от колежа. Оправдаваше се с прекадена заетост, но истината беше, че бе чувал разни истории за професора, истории, които го караха да настръхва.

Сбърка пътя и спря на една бензиностанция да попита някакъв старец как да се оправи. Старецът беше само бръчки и жили и Райс бърчеше нос, за да не му се налага да го помирише. Тази част от Върмонт му бе непозната. Предпочиташе да е някъде по крайбрежието, може би в Харвард — не можеше да е толкова трудно да получи преподавателско място там, щом взимаха хора като Шипли. Старецът напръска предното стъкло с нещо, избърса го и то светна.

Райс знаеше, че трябва да се интегрира, да слезе на нивото на стареца. Да заговори на неговия език. Усети как във вените му плъзва чувство на превъзходство.

— Имате един професор тъдява — каза той. — Окъснях, а ме чака работа в колежа. Та си рекох…

— Имате предвид професор Олдис ли?

— Да, точно той.

Старецът изстиска гъбата в краката си и мина откъм неговия прозорец. Райс усети миризмата му — тютюн, пот и жега. Щеше да е доволен, ако можеше до края на дните си да си стои само в Джаспър и да не му се налага да общува с такива хора. Но имаше работа, чакаше го важна задача. Тази сутрин бе станало второ убийство. Времето му изтичаше, както и на всички останали. Усети как стомахът му се сви и се оригна на нещо кисело.

— Излезте на магистрала 2 — каза старецът. — При червения хамбар в Мансфийлд завийте надясно. Малко след това асфалтът свършва. Продължете по черния път нагоре и ще видите къщата. Точно до гората. Но внимавайте.

— Да внимавам? Защо?

— Говорят се разни неща за професора. Непрекъснато.

Райс му благодари и потегли. Картата на седалката до него беше стара, смачкана и разкъсана. Мислеше си как ще заведе професора при Блак, как ще го изблъска през прага и ще изкрещи тържествуващо: „Пипнах го! Най-накрая го пипнах!“

Отзад беше езерото.

Така потъна в мечти, че за малко да изпусне отбивката.

Над къщата сякаш бе надвиснал някакъв мрак, някакво отчаяние. Като всичко останало, и това бе символично. Райс си помисли, че прилича на болен мозък. Колко просто изглеждаше всичко.

Слезе от колата. Най-обикновена врата, касата беше боядисана със сиво-синя боя. Отзад имаше езеро. Тази простота го озадачи. Олдис изглеждаше по-сложен човек. А ето къде живееше, в тази невзрачна къща, сред местните. С вонящото и разложено простолюдие, с тези, които дори не заслужаваха да стоят в една стая с интелектуалец като него.

„Защо? — запита се Райс. — Защо тук?“

Потропа на вратата със самодоволна усмивка на лице.

Цялата каса се разтресе. Тропането нахлу в къщата и се заблъска в стените. Мракът вътре завибрира.

— Професоре! — извика Райс. — Професор Олдис, аз съм ректор Антъни Райс от колежа в Джаспър. Дойдох да ви задам няколко въпроса за случилото се в нашето учебно заведение.

Нищо. Отстъпи и надникна покрай къщата. Дърветата се полюшваха от вятъра. Тревата тук-там бе изсъхнала, спаружена и изтръгната, сякаш някой бе оголил и драл с нокти корема на земята. Видя скелети на цветя върху остарели решетки за пълзящи растения.

— Професор Олдис! — извика отново Райс, този път по-силно. — Наистина трябва да поговоря с вас. Спешно е. Майкъл Танър е мъртъв от три дни вече, а Луис Прайн…

Нещо вътре се размърда. Леко проблясване хвърли сребриста светлинка върху бузата му.

— Професор Олдис?

Зачака отговор. Пет секунди, десет. В дъното на съзнанието му се надигна страх. Той преглътна нервно. Нямаше от какво да се страхува тук, нали? Просто един старец, избрал да живее сред местните. Просто минало величие, реликва. Събра кураж и почука отново. Вратата се открехна и се видя частица от коридора. Ето това беше — този малък процеп, този миниатюрен отрязък от чужд живот. Можеше да го направи, каза си Райс. Да, можеше. Трябваше.

Сърцето му биеше до пръсване. Той бутна вратата и влезе.