Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dominance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Уил Лавендър

Заглавие: Превъзходство

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.05.2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-215-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4690

История

  1. — Добавяне

18

Върна се в къщата след единайсет. Крисчън Кейн пушеше отвън. Тя вървеше по алеята и търсеше с поглед прозореца на стаята на Келър, чудеше се дали още е буден.

— Как е милият професор? — попита Крисчън, когато тя приближи. Цигарата му светеше в мрака.

— Непреклонен за своята невинност — отвърна тя.

— Значи няма скелети в гардероба, а?

— Боя се, че не. — Кимна към цигарата. — Ще ми дадеш ли една?

Той извади цигара, подаде й я и й запали. Тя надуши, че е пил, и се зачуди какво ли са си говорили, докато я е нямало.

— Ако ти кажа нещо — започна Крисчън, — обещаваш ли да не го споделяш с останалите?

Алекс се взря в него.

— Разбира се, Крисчън.

— Плагиатствах от Фолоус.

— Какво?

Той запристъпва от крак на крак и задиша по-тежко. На Алекс й се стори, че отдавна е искал да го каже на някого, но не е събирал кураж. А сега, когато се бе върнал в стария си колеж, когато един от приятелите му беше убит, бе намерил сили за това признание. „Тук може да се крие нещо повече“.

— Не дума по дума, нищо подобно — каза той. — Просто откраднах стила му, ритъма му. В последния ми роман, „Баркър в бурята“. Изпаднах в застой. Втълпих си някакви лудости, че хората ще играят Процедурата по моите романи. Всеки уикенд ходех с Майкъл в Бърлингтън и „Дюмант“, бяхме потънали изцяло в Процедурата. Бях погълнат от нея, не бях на себе си, Алекс. Редакторът ми започна да ми звъни непрекъснато, да ме пита кога ще е готова следващата книга. А аз все му повтарях: „Скоро, скоро, скоро“. Месеците прераснаха в година, почти изгубих всичко. — Крисчън млъкна и се загледа надалеч в сенките, сякаш бе дочул нещо там. Алекс проследи погледа му, но не видя нищо в тъмнината, само блещукащите светлини на колежа в далечината. — Един ден взех „Златното мълчание“ и започнах да чета. И си помислих: „Това е“. Прочетох няколко страници и се опитах да им подражавам. Беше си кражба. И се почувствах… о, боже, Алекс, почувствах се толкова добре. Усетих се отново силен, както когато започнах да пиша. Беше великолепно.

— Някой все ще разбере — каза Алекс. — Критиците улавят подобни неща.

Той се усмихна мрачно.

— Надявам се. Наистина се надявам да ме разкрият. — Отново се взря в дърветата, дръпна за последно от цигарата и хвърли фаса в храстите. — Надявам се да бъда наказан.

Франк Марсдън и Луси Уигинс седяха до камината прегърнати и си говореха тихо. Алекс отиде в кухнята и си наля вода от чешмата. Изпи я, заслушана в тишината на старата къща, мислеше за Олдис. За непоколебимото му убеждение, че някой от приятелите й е виновен. Някой от хората, събрани тук.

Чу смях. Идваше някъде от тъмното.

— Ехо? — извика Алекс. И зачака.

Отначало — нищо. Но после отново чу същия смях, звънлив и женствен.

Чу се и мъжки глас. Беше й познат, но не можеше да определи чий е.

Огледа се. Зад хладилника имаше врата. Вероятно към пералното помещение — не беше влизала в тази част на къщата. Направи крачка към вратата, после още една, бутна я и…

Мелиса Лий бе коленичила пред личния асистент Матю Оуен.

Алекс почувства изгарящо неудобство, но не се извърна. Виждаше лицето на Лий. Виждаше отметнатата глава на Оуен и чуваше тихите му стонове на удоволствие. Сведе отново очи и видя, че Лий я гледа с някакво палаво забавление.

„Значи все пак не е чак такава достойна съпруга“, помисли Алекс. Тихо се върна в кухнята, излезе във всекидневната, тръгна към топлината на камината и се натъкна на Франк Марсдън. Беше пиян и за малко не я бутна на пода.

— О, Александра! — каза задавено. Отблясъците от огъня се отразяваха в очите му.

— Здрасти, Франк.

Той се усмихна.

— Заключи си вратата.

— Моля?

— Така се говори из колежа. — Франк се наведе, вонеше на алкохол. В очите му се четеше някакво налудничаво желание за отмъщение. — Заключи си вратата тази нощ. Убиецът на Майкъл, който и да е той, още е на свобода.

 

 

— Ти ли си, Алекс?

Беше се качила на горния етаж. Сърцето й още биеше силно от това, което бе видяла в кухнята. В кабинета на ректора бе почти пълен мрак, само настолната лампа хвърляше слаба светлина върху стареца. Той седеше в инвалидната си количка, хлабавата перука се бе кипнала на една страна, червилото се бе размазало, а дишането му беше затруднено и хрипливо. Тя го изчака да каже още нещо.

— За надгробното ти слово утре — продължи той. — Планирала ли си нещо?

Не беше, но щеше да го измисли, преди да заспи. Винаги така подготвяше лекциите си: с настъпването на изтощението съзнанието й се освобождаваше и оголваше, задръжките се стопяваха.

— Няма да се изложа — отвърна тя.

— Добре. Сали е съсипана. Полицията наблюдава всеки неин ход. Това е ужасно. Ще има нужда от състрадание, от хубав спомен за мъжа си.

— Разбира се.

Ректорът се размърда и излезе от обсега на лампата.

— Как беше тази вечер Ричард?

— Не го е извършил той, ректор Фиск.

— Той така твърди.

— Познавам го. Знам, че не е способен на подобно нещо. — „Имаш ли оръжие? Мога да ти дам“.

— Хората се променят — каза старецът и се изкашля хрипливо в юмрука си. Когато пристъпът премина, повтори: — Хората се променят. Разпрата ми с Ричард… всичко тръгна оттам. Когато завършихте вечерния курс и го освободиха от затвора, започнах да осъзнавам на какво е способен. Прогледнах кой е всъщност.

— Той не е такъв — отвърна тя. — Това престъпление е… чисто зло.

— Изтъркан израз. Мисля, че е много по-просто от това.

— По-просто?

— Смятам, че Майкъл е открил нещо. Някаква тайна. И убиецът е бил принуден да му запуши устата. Класическа драма по Шекспир, да заглушиш истината с вечното мълчание. „Защото туй, което си е вярно, си е вярно, откъдето и да го смятаме!“[1] И сега ни представиха сметката, Алекс. Майкъл се е натъкнал на погрешните тайни.

— Тайни за Фолоус? — попита тя.

— Да, повече от вероятно е.

— Знам, че пак е играл Процедурата. Заедно с Крисчън.

— Да — каза Фиск и слепите му очи зашаваха бързо. — Както вече ти казах, Матю ми сподели, че ги бил виждал да играят, когато се разхождал из източната част на двора. Студентите. Рудиментарни версии на играта, най-вече през уикендите. Нищо сложно, което да заинтригува Майкъл. Но това се случва тук, в колежа. Играта се е разпространила.

Тя се зачуди доколко е важно това, което й казва ректорът.

— Какво имате предвид?

— Че вероятно Ричард е по-свързан с този колеж, отколкото признава. А това го прави заподозрян.

Фиск се облегна назад в инвалидната количка. Лицето му беше сивкаво и подпухнало, розовият му скалп — възпален. Алекс му пожела лека нощ и излезе от стаята. Вече не се чувстваше уморена, въпреки че ставаше късно. Всичките й сетива бяха изострени и умът й бе спокоен, прецизен. Отиде в библиотеката и заопипва книгите, за да се ориентира под слабата светлина. Търсеше модернистите. Лесно намери мястото, на което бе попаднала преди, и намери „Призрак“ на Олдис. Издърпа книгата от полицата и….

Ръкописът беше изчезнал.

Бръкна в дупката и заопипва трескаво, прокара пръсти по прашните полици. Заиздърпва книгите една по една, сърцето й биеше лудо и под мишниците й изби лепкава пот. „Не! Моля те, не!“

Връхлетя я горчив изгарящ бяс. Заради убийството на Майкъл, заради задачата, която Олдис й бе поставил, заради всичко.

„Келър — помисли си. — Проклетият Келър“.

Обърна се рязко и излезе. В коридора бе непрогледен мрак. Не виждаше къде стъпва и се блъсна в олющената стена. Толкова беше тъмно тук…

Чу звук. Стъпки. Зад гърба си

— Келър? — извика тихо. — Келър, ти ли си?

Заслуша се. Кръвта пулсираше в ушите й. Нищо.

Отново тръгна — и пак спря. Нещо се раздвижи, нечий силует се мярна в дъното на коридора.

— Кой е? — извика тя. — Не виждам нищо. Не…

Пак тишина и мрак. „По дяволите, Алекс, започваш да се побъркваш“. Заопипва лющещия се тапет и стигна до стаята си. Влезе, затвори вратата, превъртя ключа.

Светна. Дишаше тежко. Проклинаше се, че сама се бе поставила в тази ситуация.

Взе „Баркър играе“ на Крисчън Кейн, седна на леглото и започна да пише в полето на една страница това, което бе научила дотук.

Мелиса Лий. Разстояние от кампуса: живее в Южен Върмонт. Мотив: неясен. Все още използва секса, както правеше като студентка — като средство за власт, принуда?

Франк Марсдън. Разстояние от кампуса: живее най-вече в Калифорния. Мотив: вероятна неприязън/завист към Майкъл Танър, също като по време на вечерния курс.

Соли Танър. Разстояние от кампуса: живее тук. Мотив: вероятно е открила нещо интересно за съпруга си, което го уличава. (Фолоус?) Луис Прайн (все още не е пристигнал; да не забравя да му звънна, преди да си легна). Разстояние от кампуса: живее и работи в Северен Върмонт. Мотив: връзка с последния ръкопис на Фолоус. Може би е прав, че съществува и е скрит в къщата на Фиск.

Крисчън Кейн. Разстояние от кампуса: близко. Мотив: заедно с Майкъл Танър се е забъркал в Процедурата. В един от романите си включва сцена, която е почти идентична с убийствата в „Дюмант“ и това на Майкъл. Прекалено настоятелен в оневиняването си.

Джейкъб Келър. Разстояние от кампуса: близко. Мотив:

Погледна написаното. Отново се зачуди дали Олдис е прав за старите й приятели. Дали е възможно Келър да е замесен по някакъв начин. Изглеждаше невероятно, но все пак…

Продължи да пише.

Джейкъб Келър. Разстояние от кампуса: близко. Мотив: откраднал е ръкописа на Фолоус.

Остави химикалката и погледна шестте имена. В главата й се появи образ: снимките от местопрестъплението, които бе видяла рано тази сутрин. Обезобразеният труп на Майкъл. Брутално. Нали така се бе изразил Келър? Наистина ужасно. И някой в тази къща, един от хората, на които някога бе имала доверие и с които бе учила във вечерния курс, вероятно бе виновен.

Беше напълно изтощена. Легна и затвори очи…

От коридора отново се чу звук. Алекс се надигна, седна и се взря във вратата.

Чу приглушени стъпки, приближаваха се. А после на вратата се почука:

— Кой е? — попита високо Алекс.

— Аз съм. — Келър.

Тя стана и открехна вратата.

— Какво искаш?

— Пристигна нещо за теб.

— Какво?

— Това. — И й подаде през процепа на вратата дебел плик, на който с разкривен почерк бе написано само АЛЕКСАНДРА ШИПЛИ. — Почука се на външната врата. Помислихме, че пак е някой репортер, така че не отворихме. А после Крисчън излезе да пуши и намери това на предната веранда.

— Благодаря, Келър.

— Няма нищо.

Той се поколеба. Тя се зачуди дали да не го пусне, но после си спомни за Питър, гаджето й в Кеймбридж. Спомни си и липсващия ръкопис.

— Лека нощ — каза и затвори вратата.

Взе плика, седна на леглото и го отвори под бледата светлина на лампата. Вътре имаше книга. Фолоус, първо издание на „Златното мълчание“. Тя се взря в снимката на Чарлз Ръдърфорд на задната корица.

„Какво е това?“

Отвори книгата и видя какво е.

Страниците бяха прецизно изрязани и в празното място бе поставен предмет с абсолютно същата форма. Обърна книгата и пистолетът тупна тежко в ръката й.

Вече имаше оръжие.

Бележки

[1] Уилям Шекспир, „Мяра за мяра“, действие 5, сцена 1 — Б.пр.