Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (28)

27.

На следващата сутрин Сара се събуди, изпълнена с решителност. Погледна през прозореца към красивите далечни хълмове и почувства само неизтощим прилив на енергия. Безметежното спокойствие, което беше получила в Уриян през последната седмица, беше изчезнало. Сега вероятно беше в безопасност. Но нямаше разрешение на проблема. Това, което в действителност получи, беше възможността да се показва, а леко засилващата се тръпка на страх си беше нещо отделно.

Реши да замине, да се върне в Лондон, да се изправи лице в лице с Барингтън и да открие липсващите парчета от мозайката. Щеше да съобщи на Джейкъб и Джак решението си на закуска и да тръгне колкото се можеше по-скоро.

Както и очакваше, те не искаха да я пускат. Тя беше непоклатима в решението си. Каза им причините или поне повечето от тях. За да не ги засегне, премълча факта, че тук се чувства задушавана от обвивката на сигурност, която я беше оставила безсилна да се справи с болката.

Попита Джейкъб дали той ще остане. Каза му, че би била по-спокойна, ако той остане тук, докато всичко се оправи. Джейкъб ненавиждаше мисълта да я остави сама, но я познаваше достатъчно добре, за да долови стремежа й към независимост. Също така знаеше, че е притеснена за последствията от неговото участие в дейността й. Барингтън знаеше, че тя бе избягала точно от неговата къща. Неизбежно се натрапваше изводът, че Джейкъб е подпомогнал бягството й и вероятно знае причините за него. Не го беше грижа за последствията, но се сети, че Барингтън би могъл да използва евентуални заплахи срещу него, за да шантажира Сара. Той щеше да бъде нейното уязвимо място.

И двамата не казаха нищо повече, за да не засегнат другия, а опасенията им останаха също неизречени, неразбрани. Щом това щеше да направи Сара по-щастлива, той щеше да остане при Джак. Сега не би могъл да направи нищо за нея в Лондон, затова щеше да остане в Мароко. Обаче мразеше да остава на заден план, далеч от нея, неспособен да се погрижи за любимката си. И съзнаваше, че тя си бе наумила нещо, макар и да не разбираше какво точно.

Наблюдаваше я, докато тя се приготвяше за тръгване. Сара дръпна Джак настрана. Видя ги как отиват в градината, за да не чуе какво си говорят. Спряха в сянката на една палма.

Сара заговори оживено:

— Направих по няколко копия от всички доказателства и взимам един комплект от тях с мен. Ще оставя всички други тук, на вас двамата. Знам, че искам много от теб, но ако с мен нещо се случи… сещаш се. Нали знаеш как всичко излиза наяве? Или чрез Хилтън, или чрез който ти дойде наум. — Тя се усмихна. — Не драматизирам нещата. Нищо лошо няма да се случи. Това е просто вид застрахователна полица. Веднъж свърши работа, значи ще може и пак.

Джак й отвърна с усмивка:

— Ако въобще се наложи да предприемам нещо, ще го направя. И двамата знаем, че няма да се наложи, но е добре да се подсигурим.

Замълчаха, когато Джейкъб пристигна и поиска да знае за какво беше цялото това шушукане. Сара се разсмя:

— Ама и ти с твоето подозрително съзнание! Просто благодарих на Джак за оказаната ни подкрепа. В това няма нищо нередно, нали?

Джак стисна ръката й.

— Не, разбира се. Той си е такъв. Мошеник, но с добро сърце.

Джак тупна Джейкъб по гърба и се затича, като ги подканяше да побързат и те.

— Хайде. Стига приказки. Ще изпусне полета си.

— Добре де, добре. Само още минутка. — Джейкъб я дръпна настрана, докато Джак отиваше да изкара колата. — Слушай. Знам много добре, че си си наумила нещо. Знам също, че и с нищо не бих могъл да те спра. Но моля те, Сара, заради мен, ако не за себе си, внимавай. Знам, че ще търсиш някакво отмъщение, ще искаш да видиш как някои хора си получават заслуженото, обаче това няма да струва и пукната пара, ако унищожи теб междувременно. Веднъж успя да се отървеш.

Сара понечи да каже нещо, но той я спря с рязко вдигане на ръка:

— Знам. Тогава беше различно и беше длъжна… беше се проточило мъчително дълго. Но не мисля, че би могла да го направиш отново. Нали? — Помълча, след което гласът му започна леко да трепери. — Помниш ли, че искаше да спра навремето, да се откажа от работата си? Направих го. От деня, в който ме накара, не съм направил нито един обир. — Отново направи пауза и нежно докосна рамото й. — Никога не съм искал нищо от теб през всичките тези години, нали? Но сега те моля. Внимавай заради мен. И ако си си наумила това, което подозирам, моля те, не го прави.

Сара се усмихна леко, сподавяйки сълзите си, и взе ръката му в своята.

— О, Джейкъб, знаеш, че бих направила всичко за теб. Но няма нужда да се тревожиш. Сега нещата са по-различни. Вече не съм същата. Имаш право, наистина искам отмъщение, но не по начина, от който се страхуваш. Всички мислим, че отмъщението е куршум в главата. Не трябва да бъде така. То може да бъде дори една дума, шепот, който да наклони везните. Може дори да се окаже, че няма нужда да правя каквото и да било. Могат да го направят и те самите.

Огледаха се стреснато, когато Джак натисна клаксона. Чуха го да крещи добродушно от колата:

— Хайде. Ще закъснеем!

Джейкъб стисна ръката на Сара.

— Те сигурно ще се унищожат сами. Така че просто ги остави да го направят без твое участие. Нали ще ме послушаш?

Тя се усмихна.

— Хайде, по-добре да тръгваме.

Два часа по-късно мъжете оставиха Сара в залата за заминаващи на летището. Постояха малко вдървено и недодялано, докато се сбогуваха с нея. Сара ги прегърна силно и намокри бузите им с целувки и сълзи. Наблюдаваха я, докато изчезваше в терминала — този път беше взела търговски полет, — след това бавно се обърнаха и си тръгнаха.

Сара беше изпълнена с решителност, докато самолетът се издигаше и понасяше към Лондон. За около два часа стоеше безчувствена. После, когато прелиташе над Ламанша, усещанията й се възвърнаха. Мисли, които беше държала на мили разстояние, нахлуха в нея като водопад. Почувства как потъва в болка, любов, невъзможни копнежи и отчаяние. Спомни си лицето на Данте с вперени в нея очи. В тях винаги беше прозирала смърт, но въпреки това тя не можеше да си ги представи затворени завинаги. И Мосами, към която в много отношения чувствата й бяха много по-дълбоки. Кроткото засмяно лице, мъдростта й, безкомпромисният бунтарски дух — всичко беше унищожено. Тя си пое дъх с усилие.

Самолетът с лек тласък се приземи на „Хийтроу“. Сара тръгна с другите пътници към залата за пристигащи. В ръката си стискаше здраво голяма дамска чанта. В нея имаше червило, четка за коса и обичайните женски дреболии. Освен това имаше видеокасети и записи, копия на всичките й доказателства срещу „Катания и сие“ и срещу управителя на банката.

Мина през паспортната проверка, взе багажа си и излезе през митницата в обичайната глъчка на фоайето. Провирайки се в тълпата, тя се придвижи към изхода за метрото. Стоеше на платформата и гледаше тъжните лица около себе си, покрити с маска на примирение и депресия заради края на отпуската. Мислеше си как всички те се връщат на работа — лекари, секретарки, адвокати, продавачи и банкери. Тя нямаше да се върне никога вече в ИКБ. Никога вече към нормална работа.

Беше твърде рано да се опитва да анализира чувствата си, да преценя промените, които бяха настъпили в нея, но някои неща се открояваха ясно със сигурност — като бетон в плаващ пясък. И едно от тях беше това, че ограниченията и капаните на обикновения начин на живот за нея отдавна не съществуваха.

Служителят от гишето за паспортна проверка действаше бързо. От дълго време пазеше описанието й в ума си — висока красива брюнетка. И когато я видя, тъжна и замечтана, приближаваща се бавно към него в опашката от хора, беше убеден, че това е тя. Изчакваше с препускащ пулс, докато се придвижваше към него. Не знаеше какво бе направила, но навярно е било нещо голямо. Беше поставена в категорията на висша заплаха за сигурността първа степен, която обикновено беше запазена територия за терористи и най-търсените престъпници. Почти подскочи, когато тя застана пред него и подаде паспорта си с неуверена усмивка на лице. Отгърна го, обзет от вълнение. Беше тя — Сара Йенсен. Не приличаше на терористка или престъпничка, но нали някои от най-опасните рецидивисти не изглеждаха така. Усмихна й се, върна й паспорта и натисна един бутон под плота на бюрото си. След секунда се появи заместник, който зае мястото му. Той забърза към отдел „Охрана“ и се обади на връзката си в Специалния отдел, с което задвижи мрежата, организирана да очаква и следи за появата на Сара Йенсен.

Бартроп научи новината и трепна от изненада. Значи най-накрая Сара Йенсен се бе появила отново, минавайки спокойно през летището като завръщащ се турист. Явно изглеждала уморена и изпита, но не и уплашена. Поведението й и неочакваното появяване бяха загадъчни и предполагаха, че освен другото, тя вече не се страхува за живота си. С малко късмет и светкавични действия Специалният отдел щеше да бъде по петите й и да я проследи от летището. Скоро и останалите преследвачи щяха да се включат в акцията. Бартроп се беше подготвил добре, бяха предвидени няколко варианта, в случай че тя се завърне. Щеше да получи отговор на въпросите си скоро. Беше любопитен и чакаше преследването да изясни нещата.

Влакът на метрото се появи и прекъсна мислите на Сара. Тя се качи в претъпкания последен вагон. Притиснатите тела, миризмата на пот и застоялият въздух изтласкаха мислите й. По гърба й започна да се стича пот и косата й се навлажни. Понесе всичко това с отвращение. Слезе на Саут Кенсингтън и си проби път през обедната навалица. Излезе навън на ярката слънчева светлина и усилваната от стъклото и асфалта жега. Беше един от онези редки летни дни, когато Лондон изнемогваше от средиземноморска жега. Улиците се деформираха и плочите на бетонната настилка се напукваха.

Носеше куфара си с потни ръце, като от време на време спираше, за да го прехвърли от едната ръка в другата и да отбележи добре познати места по пътя. Онслоу Скуеър — стар познайник, прибиране у дома рано сутрин с вечерните дрехи. Сидни Стрийт — официалните костюми от „Катрин Уолкърс Челси Дизайн Студио“. Пазарът Челси Фармърс — дългите клюкарски обеди с тайфа приятелки, когато заедно се измъкваха от офиса поради „неразположение“. И Кингс Роуд — неустоим въпреки избледнелия блясък и западналия си вид. Силата й се възвръщаше с всяка крачка.

Карлайл Скуеър беше рай от зеленина. Сара излезе на него с облекчение. Въпреки горещината дами на високи токчета и с чорапогащи отиваха да обядват. Малки кученца гонеха мухи. Целият площад потръпваше в жегата. Трудно беше да си представи човек сцена на насилие зад елегантните фасади на къщите. Ако беше останала, ако не беше заминала за Женева в онзи уикенд, ако не беше тръгнала направо за дома на Данте, след като се върна… Какво щеше да стане? Щеше ли да бъде застреляна тук, на Карлайл Скуеър, в своя дом?

Пъхна ключа в ключалката и отново изпита ужаса, който почти я беше парализирал, смесен с тъга, по-силна от него, рогато научи за убийствата на двамата си приятели. Ключът се завъртя. Отвори вратата с учестено дишане и влезе в антрето.

Преддверието беше празно. Цялата къща сякаш сияеше от слънцето. Пълна тишина.

Пощата беше скупчена до стената, изтикана там от вратата. Странно… Когато отвори вратата, не бе усетила съпротивление. Обхвана я леко безпокойство. Остави куфара в коридора и се качи по стълбите към дневната стая.

Беше празна. Цялата къща беше празна. Мина през всички стаи. Всичко беше обляно в слънчева светлина. И в тишина. Върна се в дневната, седна в едно кресло, сви колене до гърдите си и заплака.

Стоя неподвижна няколко минути и изведнъж телефонът иззвъня. Стана бавно и вдигна слушалката. За няколко секунди линията беше тиха, след което се чу звук от затваряне отсреща. Остави апарата на земята и се върна в креслото. Постоя около половин час, след това се огледа, слезе долу, взе ключовете и излезе с желание да усети шум, оживление, живот.

Тръгна по Кингс Роуд, като разглеждаше витрините. Главата й започна да бучи. Влезе в една аптека, за да си купи нурофен. На касата към нея се приближи някаква жена и заговори много тихо. Гласът й беше нисък, с лек американски акцент:

— Казвам се Кристин Вийер. Трябва да говоря с вас.

Сара се обърна рязко и огледа жената до себе си. Беше висока около пет стъпки и нещо, със силни крайници и поразителна външност. Имаше широко лице с правилни черти, силна челюст, леко римски нос, високи скули и големи хлътнали сини очи. Плътните й устни бяха очертани с ярко червило. Пищните й черти контрастираха със семплата й прическа. Дълга руса коса, събрана във високо вдигната опашка. Необичайна комбинация. Северноевропейски цвят и италиански черти. Беше около тридесетгодишна. Носеше кремава рокля с прави ръкави и обувки с висок ток. Усмихваше се широко със заразителна усмивка. Сара неволно й отвърна със същото. Жената проговори отново:

— Моля ви, дръжте се нормално. Преструвайте се, че съм ви приятелка. Нека само да излезем заедно на улицата и да отидем в някое кафене. Тогава ще можем да разговаряме.

Сара плати нурофена.

— От чисто любопитство ще ви питам — защо смятате, че ще направя това?

— Заради Данте, Мосами и Джанкарло Катания.

Сара почувства как тялото й се вцепенява. Но странно — не изпита страх. Инстинктивно усети, че жената, макар и опасна, не я заплашваше с нищо. Изпита само любопитство и предчувствие.

— Добре, тръгнете първа.

Двете жени излязоха на улицата. Кристин говореше за времето, за стоките по витрините, край които минаваха — всичко, за да изглежда така, сякаш двете със Сара бяха добри стари приятелки. Вървяха към кафе „Руж“ на Уърлдс Енд. Намериха маса в средата на шумното и почти пълно кафене. Кристин се огледа наоколо очевидно по навик. Поръчаха си капучино. Сара отпи от своята чаша и зачака Кристин да заговори. Кристин я погледна с непроницаемо изражение.

— Аз убих Данте Скарпирато.

Сара кимна.

— Предположих нещо такова.

— Рано или късно той сам щеше да го направи, така или иначе.

— Вероятно.

— Съжалявам.

— Ти си била оръжието, някой друг е дръпнал спусъка.

— Трябваше да убия и теб, но договорът ми беше прекратен снощи.

— Какво правиш тук сега в такъв случай?

— Предположих, че ще се върнеш, щом договорът е отменен. Исках да говоря с теб. Бях любопитна. Човекът, който отмени поръчката, не променя мнението си, без да има изключително сериозни причини за това. Информацията, с която разполагаш, каквато и да е тя, би била много ценна за мен и моите приятели. — Очите й се присвиха и дружелюбната усмивка изчезна. — Искам да знам защо беше отменена поръчката.

Сара отпи от капучиното и помисли малко.

— Да предположим, че знам. Защо да ти казвам?

— Може да ти помогна с нещо. Трябва да си го признаеш, ти наистина имаш нужда от малко приятели.

— Защо? Да не би да имам още скрити врагове?

Кристин се наведе през тясната маса.

— Наблюдават дома ти денонощно. Има двойка младежи, облечени като туристи. Седят на тротоара и ядат сандвичи. Техник в камион на „Телекомюникейшънс“. Възрастен мъж с панамена шапка, който седи и чете книга в градината. За една седмица видях десет от съгледвачите. Професионалисти, но все пак лесни за забелязване, ако човек знае какво търси. — Спря, за да й даде възможност да проумее казаното. — Подслушват телефона ти.

Сара я изгледа с ужас.

— Естествено не съм сигурна в това. Но ги видях да влизат в къщата ти. Справиха се много професионално с ключалката. Ако някой ги гледаше, не би и допуснал, че това е незаконно влизане. — Тя сви рамене. — Все пак е логично да се предположи, че са те подслушвали. Всеки екип за наблюдение би те подслушвал, за да си оправдае заплащането.

Сара си спомни пощата, скупчена до стената. Започна да усеща клаустрофобия и гняв.

— Кой би могъл да бъде? — попита я Кристин.

Тя сви рамене. Нямаше намерение да казва за връзките си с Барингтън или за подозренията си относно Пето управление.

— Полицията, предполагам. Най-добрата ми приятелка и мой колега са убити. После аз изчезвам. Виждаш, че има причина да се интересуват поне малко от мен, нали?

Кристин кимна.

— Да. И така, какво ще предприемеш?

Сара се взираше изпитателно в жената пред себе си. В главата й започна да се оформя един план.

— Защо трябва да правя нещо заедно с теб?

— Мога да направя много неща за теб.

— Какво те кара да бъдеш толкова уверена, че не бих могла да се справя сама?

Кристин се облегна назад и се втренчи в Сара. Помълча няколко секунди, после бавно и меко попита:

— Мислиш ли, че би могла?

Сара не отговори, само се усмихна. След малко Кристин отново се наведе през масата към Сара.

— Вероятно можеш. Но това все още не променя моето мнение.

— Което е…

— Заедно можем да направим много повече.

— Сигурно можем.

Сара помисли малко и си спомни собствените си думи: „Само една дума, шепот — и везните могат да се наклонят.“ Усмихна се на Кристин.

— Добре, ще ти кажа.

Половин час по-късно двете жени се разделиха. Сара наблюдаваше как Кристин се провря между пълните маси и излезе навън. След това и тя си тръгна, като се въздържаше да се оглежда за преследвачи. Влезе в дома си и плъзна поглед наоколо. Питаше се дали, ако някой подслушва, може да я чуе, когато се движи из къщата. Влезе в банята, съблече дрехите си, остави ги на земята и се вмъкна под душа. Стоеше под пулсиращата струя вода, като извиваше леко тялото си, за да изложи напрегнатите места на силните струи. Превключи от горещо на студено и отново на горещо и кожата й ставаше все по-чувствителна.

Мислеше за Кристин. Беше едновременно и заинтригувана, и отблъсната от нея. Какво я бе накарало да стане наемен убиец? Не я беше попитала. Вместо това се опитваше да проникне в мислите й. Спомни си очите й зад усмихнатото лице. Бяха безпощадни, безизразни, с отдавна разрушени морални предразсъдъци. В хладните сини очи нямаше място за съмнение или доверие. Не се извиняваше за кървавото си занятие. Сякаш изпитваше съжаление към близките на жертвите си, а не към самите жертви, на които гледаше с презрение, като че ли си заслужаваха това, което им бе отредено. Психопат ли беше или имаше някакви лични причини, мисия, убийство в името на някаква кауза?

Вероятно беше убила за отмъщение и беше открила, че й харесва, че й се удава? Граница, от която няма връщане назад. Сара усети как я побиват тръпки. Кристин беше неприятна и въпреки това привлекателна. Притежаваше силна индивидуалност, която притегляше към себе си. Сара не беше неподатлива. Сепна се и осъзна, че чака, седна на канапето гола, като мислеше за Данте и Мосами, а капките вода от душа се смесваха с капки пот.

 

 

Бартроп получи предварителен доклад един час след като Сара се прибра в дома си и го допълваше с текущите сведения. Служител от Специалния отдел я беше проследил от летището. Беше хванала метрото, изглеждаше замислена, но не и притеснена и доста далеч от уплахата, както се споменаваше в доклада. Беше я проследил до дома й, където неговата задача бе поета от съгледвачите.

Те съобщиха, че един час след като се бе прибрала, бе излязла до аптеката. Там срещнала някой, когото, изглежда, познавала. Привлекателна блондинка. Следваше пълно описание. Двете жени прекарали в едно кафене около половин час, след което се разделили. Сара Йенсен се прибрала в дома си. Бяха изпуснали блондинката. Нямали достатъчно хора, за да проследят и двете. Един от наблюдателите се опитал да проследи блондинката, но я загубил.

Бартроп изруга ядосано. Случайна среща един час след завръщането у дома? Едва ли. Преровиха архивите по описанието на блондинката, обаче без особен успех. Досега не бяха успели да я идентифицират.

Откакто се беше прибрала, Йенсен не бе осъществила други контакти. В дома й имаше две подслушвателни устройства, които се активираха от човешки глас. Едно в дневната и едно на телефона. От пристигането й досега и двете мълчаха.

 

 

Кристин се шмугваше от магазин в магазин. Навътре и навън, през централни и задни входове и използваше странични улички, за да избегне опашката, която я следваше. Когато се увери, че е свободна, тя пое към дома си. Не й трябваше много време да се ориентира. Влезе в апартамента си и хукна към кабинета на горния етаж.

Разкритията на Сара кънтяха в главата й като часовников механизъм на бомба, която щеше да избухне всеки момент. Кристин седна, вцепенена и мълчалива, като се опитваше да се успокои, да сложи ред и последователност на кипящите в нея мисли и милиардите възможности, пълни с опасности.

Вълнение, страх, очакване и тиха съблазнителна наслада от зараждаща се активност проникваха в нея като наркотик. Стоеше, опиваше се от тези усещания и чертаеше, планираше, премисляше вероятности, предвиждаше развръзки, като на везните се претегляха живот и смърт, докато взимаше решения. Кого трябваше да предаде? Кого да подкрепи? Какви непредвидени случаи трябваше да има предвид? На чия страна лежаха нейните собствени интереси? Тя не беше безпристрастен страничен наблюдател — последствията от прибързаните й планове, решенията й, произтичащи от тях, които се налагаше да бъдат взети за няколко минути, можеха да се окажат фатални за нея и Сара Йенсен. В същото време би било невъзможно да предвиди с някаква сигурност същите тези последствия, докато не поеме безвъзвратно един-единствен от възможните пътища, а тогава щеше да бъде твърде късно да го променя. Затова щеше да вземе решение, както винаги, осланяйки се на тази комбинация от разум и инстинкт, която я беше превърнала в един от най-опасните и респектиращи наемни убийци в света.

Когато взе окончателното решение, тя се усмихна, посегна към телефона и позвъни на Антонио Фиери, като се надяваше да го намери и да не се налага да реализира плана си без неговото одобрение.

Фиери отговори на петото иззвъняване.

Кристин се извини, че го безпокои и обясни, че въпросът не търпи отлагане. Каза му за Катания и лондонския заговор, след това му съобщи и за договорите, които Катания бе сключил с нея и тя бе изпълнила. Тук Фиери я прекъсна и попита защо не му е казала за това навремето. Тя отговори хладно и твърдо:

— Тогава нямаше причини да ви казвам. Доколкото разбирах, това не ви засягаше. Но нещата се промениха. Получих допълнителна информация. Имам големи подозрения, че Катания може да ви компрометира.

Фиери помълча за момент, след което я попита как предлага да действат.

— Зависи от това какво ще искате да извърша. Но по случайност тази нощ ми се открива възможност… Мога да изясня нещата тук много лесно.

Отново дълго мълчание. Кристин чакаше спокойно. Най-накрая той заговори:

— До ушите ми достигнаха някои отгласи. Казваш, че разполагаш с доказателства…

— Непоклатими.

— Откъде?

Кристин очакваше този въпрос и имаше подготвен отговор:

— От изключително достоверен благоразположен източник, който има огромен интерес да ни запознае с истината.

— Достоверен?

— Напълно. Имате думата ми.

— И смяташ, че съществува реална опасност Катания да ме компрометира?

— Да.

— Добре. Заеми се с нещата. Ще получиш обичайното заплащане. И същото за информацията. Обади ми се, когато приключиш.