Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (15)

14.

Понеделник сутрин. Финансовите министри и шефовете на централните банки от Групата на седемте седяха в креслата си с високи облегалки в кафява кожа около овалната дъбова маса във внушителната сграда на Бундесбанк във Франкфурт. Залата, разположена на последния етаж, бе с висок таван, облицована с дървена ламперия, декорирана от двете страни с пъстри абстрактни пана, изработени от Макс Ернст, сюрреалист от Кьолн. Петдесет метра по-долу от това помещение в блиндираните подземни помещения се пазеха огромни количества банкноти и не толкова много злато. Бундесбанк бе уникална в сравнение с останалите национални банки, притежаващи златни фондове, по това, че само малка част от запасите й в злато се съхраняваха на собствената й територия. Около осемдесет тона, малко повече от два процента, се помещаваха в подземията във Франкфурт. Останалото бе в трезорите на другите централни банки — във Федералния резерв в Ню Йорк, в Банк ъв Ингланд и в далеч по-малка степен — в Банк де Франс. Охраната, която патрулираше в Бундесбанк, пазеше както собствеността, така и персонала на банката. В този ден числеността й бе набъбнала вследствие на личната охрана, която имаха ловенето от гостите, които в момента участваха в срещата на тринадесетия етаж.

Там, в заседателната зала, седяха опитни банкери и политици сред солидни кристални пепелници и шишета безалкохолни напитки. Те се усмихваха, разговаряха и чакаха. Антъни Барингтън седеше срещу колегата си със същия пост в Банк де Франс, Жан-Клод де Баробизиер. Понеже бяха приятели от години, двамата мъже общуваха топло, като се опитваха да разсеят нарастващото напрежение.

След две минути, изпълнени с очакване, хер Мюлер, президентът на Бундесбанк, с непроницаемо изражение призова за внимание събралите се. Представителите от Франция, Обединеното кралство, САЩ, Япония и Канада се поизправиха в кожените си кресла и заслушаха с овладяно любопитство. След една седмица на догадки най-сетне щяха да разберат защо бе свикана тази извънредна среща. Управителят на Националната банка на Италия — Джанкарло Катания, седеше вдървен, като проклинаше мислено надписите „Пушенето забранено“ и отчаяно чакаше развръзката. Мрачните му предчувствия, подсилени от инквизиторските въпроси на Фиери преди няколко дни, се бяха подхранили и от изражението на лицето на хер Мюлер.

Германецът, който бе висок шест фута и притежаваше блестящ интелект, се подпря с лакти на масата и плъзна поглед по насъбралите се министри. Докато очите му стрелкаха ту един, ту друг от множеството подобно на ястреб, който избира жертвата си, брадичката му се издаде напред с израз на неприкрита войнственост.

Като завърши огледа си, Мюлер помълча още няколко минути, подготвяйки сцената. Чак тогава проговори. Благодари на всички, че са успели да се отзоват на това неочаквано повикване, надявал се това да не им е причинило прекалено много неудобства, ала срещата била необходима. Изпусна шумно дъх — като човек, който носи тежко бреме от проблеми, и гласът му сякаш падна с една октава:

— Всички знаем каква сила могат да имат слуховете на финансовите пазари и какво пагубно влияние биха могли да упражнят. — Главите от кръга закимаха мрачно. — И така, до знанието ми достигна твърде обезпокоителен слух. — Той разпери длани на масата и сякаш се загледа във формата на ноктите си. — Всички познаваме британския финансист Ричард Зендер — изключително досие на дилър на пазарите за валутен обмен. И така, има няколко журналисти, които в момента са на риболов. Те знаят, или поне си мислят, че знаят, две неща — първо, че Зендер има невероятен успех на валутните пазари, и второ, че е в много близки отношения с доста от финансовите министри и централните банкери, с мен в това число. Сега тези журналисти, които работят за британски вестник, събират тези два факта и макар да не са написали нищо до момента, може скоро да го направят. От това, което чух, става ясно, че те искат да внушат, че съществува повече от лек намек за некоректност в отношенията на Зендер, че Зендер може би се движи прекалено близо до политиката.

Мюлер направи пауза и плъзна поглед по тринадесетте сериозни, потънали в напрегнато мълчание лица, които бяха извърнати към него.

— Убеден съм, че няма нужда да изричам какви последствия може да донесе това. — Той отново помълча, после най-неочаквано се усмихна широко. — Вижте, аз знам, че този слух няма основание. Тези журналисти просто се опитват да скалъпят сензация. Обсъдих това с Антъни Барингтън. И двамата сме на мнение, че все пак е необходимо известно въздържане. Това, което искам да кажа, е, че всички ние трябва да проявим повече предпазливост, може би даже да поохладим отношенията си със Зендер. Последното, от което се нуждаем, е и най-малкото намирисване на скандал, даже и ако — а аз съм убеден, че в случая е така — всички сме напълно невинни. — Навсякъде околовръст се забелязаха леки кимвания и раменете на присъстващите се поотпуснаха. Мюлер продължи: — Другата страна на въпроса е, разбира се, че Зендер е много полезен човек. Изключителен филантроп, който е внесъл повече от сто милиона долара за разнообразни благотворителни каузи. Не бихме желали да бъде притесняван от пресата. Той е напълно невинен. Просто си е гений. — Хер Мюлер сви рамене. — Но както добре ви е известно, журналистите са завистливо племе, особено английските. Те са се настървили да докопат Зендер. Тъй че нека просто бъдем по-внимателни. За негово добро, както и за наше собствено. — Облегна се назад в креслото си и се усмихна добродушно. — Това е всичко, което имам да кажа по въпроса. Но понеже така и така сме заедно, може и да свършим малко полезна работа.

Срещата приключи половин час по-късно с постигнато съгласие за нова политика. Стерлингът бил подценен, във Великобритания се забелязвало икономическо стабилизиране, а пазарите били неоснователно песимистични и инертни. Би било мъдро, предложи хер Мюлер, леко да тласнат борсите в правилна посока. И така Групата на седемте се бе договорила да осъществи ограничена интервенция в подкрепа на британската лира същия следобед.

Всички се съгласиха, че новата линия има смисъл. Барингтън бе особено доволен от подкрепата, която получи неговата валута. Не се чуха никакви гласове на несъгласие. Никой не беше в настроение за спорове. Вниманието на всички бе ангажирано от призрака на евентуален финансов скандал, като се питаха дали това бе истина и кой в такъв случай бе виновен. Може би, както бе споменал хер Мюлер, действително ставаше дума за скалъпване на сензация и празни слухове. Онези, които познаваха Зендер лично — а те бяха шестима от присъстващите около масата, напрягаха паметта си за случаи в миналото, в които евентуално биха могли да са проявили недискретност. Проблемът бе в това, че журналистите бяха способни да изкривят всяка информация както си искат. Малко кал, а колко много поражения би могло да има — кариери да се ликвидират, години на амбиции да бъдат заличени. Всеки от присъстващите хвърляше коси погледи към колегите си, като си задаваше хиляди въпроси и се надяваше, че ако изобщо съществува проблем, той би бил техен.

Събранието бе разпуснато. Политиците и банкерите се изнизаха един по един и се устремиха надолу със скоростните асансьори. Черните лимузини с бронирани стъкла ги очакваха, а включените им двигатели замърсяваха въздуха. Зад тъмните стъкла усмивките, предназначени за камерите, изчезнаха от лицата им.

Антъни Барингтън се позабави в заседателната зала на тринадесетия етаж в очакване другите да си тръгнат. Хер Мюлер остана с него. Когато най-сетне останаха насаме, Мюлер зае мястото до Барингтън.

— Смяташ ли, че се хванаха?

Барингтън се усмихна.

— О, определено. Лирата е подценена. Да си го кажем направо.

— Добре, ще започнем намесата след обедната почивка. Това ще даде на нашето канарче, ако има такова, достатъчно време, за да пропее. Нали така?

— Така би трябвало да стане. И ако действително има такъв, ще го изобличим.

— Добре. Оставям това на теб. Но какво ще стане с горкия Зендер? Сега всички ще започнат да си мислят, че е забъркан в нещо.

Барингтън се усмихна.

— Както вече ти споменах, според мен наистина е. Не че можем да го докажем, а и не бих искал, честно казано. Както и да е, напоследък той взе да става доста отракан и започна прекалено често да се произнася по въпросите на икономическата политика. Проблемът е, че всички го смятат едва ли не за Господ. Всички го слушат. Той може да задвижи пазарите само с едно отваряне на устата си. — Барингтън поклати глава. — Не. Зендер започна прекалено много да важничи, а и направи очебийно много пари за наша сметка. Не бих казал, че ще ми е неприятно, ако го поизолират малко. — Барингтън се изправи. — Всъщност благодаря ти за помощта.

Мюлер махна с ръка, за да го спре.

— Това касае всички ни, нали? Трябва да направим нещо.

— Да, наистина. Бих желал да направя едно кратко телефонно обаждане, преди да тръгна. Тези линии са чисти, нали? — Барингтън посочи телефоните на масата.

— Разбира се — отвърна Мюлер, леко засегнат. — Моля. — Той събра документите си и се накани да тръгва. — В такъв случай довиждане, колега.

Двамата мъже си стиснаха ръце. Барингтън загледа как Мюлер изчезна надолу по спираловидната стълба към личния си кабинет на дванадесетия етаж. Като остана сам в помещението, се обади на Джеймс Бартроп в Лондон.

— Готово. Точно по план. С един куршум два заека, надявам се. Днес следобед ще упражним намеса на пазара.

— Отлично. Да се надяваме, че твоето момиче ще си държи очите широко отворени.

Джанкарло Катания видя как италианският министър на финансите отива на обяд със своя френски колега. Махна им за сбогом, качи се в лимузината си и се сви на задната седалка като заклещено в капан животно.

Пет минути по-късно колата му спря пред многоетажния грозен хотел, в който беше отседнал, и Катания изскочи от нея и премина през входните врати с цялото самочувствие, което му даваше високият пост. За двамата портиери, които чевръсто скочиха да отворят вратите пред него, той изглеждаше като човек без никакви грижи.

Катания обиколи фоайето на хотела в търсене на телефонна кабина. След забележките, направени от хер Мюлер, не можеше да се довери на апарата в собствената си стая, обаче беше малко вероятно всяка от двадесетте кабини, които най-после откри, да се подслушва. Така или иначе, налагаше му се да поеме този риск, защото трябваше да телефонира. Фиери го чакаше. Влезе в кабината, постоя няколко секунди, за да успокои дишането си, и набра, номера.

 

 

Фиери беше сам в мрачния си кабинет. Беше раздразнен и дори откраднатата картина на Матис, която го гледаше от облицованата с дърво стена, днес не му носеше успокоение. Телефонът иззвъня силно и той сграбчи слушалката. Мерките за сигурност налагаха обаждането да е кратко и анонимно. Фиери слушаше внимателно, като от време на време изсумтяваше в отговор. Когато накрая проговори, гласът му бе по-дрезгав от обичайното, но звучеше доволно:

— Ще ми дадеш пълен отчет, когато се върнеш, хм! — Прозвуча като нареждане, а не като въпрос.

Катания се съгласи и затвори. Нищо подобно нямаше да му даде. Не можеше да си го позволи. Подозренията се зараждаха и оформяха прекалено бързо в съзнанието на другия мъж. Да ги подхрани би било самоубийствено. Добре, този слух за Зендер не го засягаше пряко. Слава богу, никога не се беше срещал с него лично. Поне веднъж съвестта му бе напълно чиста. Ала му беше хрумнало там, докато седеше зад блестящата повърхност на масата в залата за конференции, че Зендер може би беше просто фалшиво прикритие, закодирано предупреждение. Е, щеше да го приеме като такова и да бъде нащрек. Повече от това не можеше да направи. Беше в капан, напълно го съзнаваше, като че ли осезателно чувстваше как въжетата се врязват в плътта му. Не можеше да спре. Не можеше просто да се усмихне и да каже: „Извинявайте, не мисля, че бих могъл да го правя повече“ — и да се оттегли елегантно. Нито една от страните нямаше да го пусне. А що се отнася до намекването, че съществува какъвто и да било риск за сигурността на операцията, това би било равносилно на подписване на смъртната му присъда. Защото именно той бе слабото звено, рискът за всички тях. Единственото, което му оставаше, бе да продължи, както досега, да се преструва пред Фиери, че всичко е наред и постоянно да доказва собствената си стойност, жив. Това бе единственият му шанс. Ако успееше, щеше да измисли някакъв план как да надхитри всичките. Не беше невъзможно. Но първо още едно бързо анонимно обаждане.

Три минути по-късно се върна в стаята си и се обади на жена си. Говори й с любов, постара се да не звучи притеснен, а да бъде съвсем бодър. Вече бил на път да тръгне, каза й, и щял да си дойде навреме за вечеря. После седна на леглото и се усмихна широко на отражението си в огледалото отсреща. Нека хер Мюлер чуе това на записите.

Фиери прекъсна връзката с възлестия си показалец и се взря в платното на Матис за вдъхновение. Катания бе прозвучал напълно нормално. Срещата беше съвсем невинна, в крайна сметка просто са ги свикали да помогнат при измъкването на английската икономика от застоя. Обаче цялата тази потайност… странно. Срещите на Г7 обикновено биваха оповестявани в пресата предварително. Министрите и банкерите обикновено с удоволствие се фотографираха как летят из света и делово се занимават с финансовите му проблеми. Но за тази среща не бе направено никакво предварително съобщение и беше готов да се обзаложи, че и след приключването й в пресата нямаше да излезе нищо.

Фиери не можеше да реши дали да се съмнява или не. Беше се провела тайна среща на членовете на Г7, но като оставим настрана потайността, разглежданите въпроси бяха съвсем рутинни. Нямаше причини да се усъмнява, че някой е по петите, на Катания. Обаче винаги съществуваше вероятност — изтървана дума, неволна грешка или даже пряко предателство, колкото и немислимо да изглеждаше на пръв поглед.

Не беше щастлив. Подозренията му отказваха да бъдат приспани по пътя на логиката и той си напомни, че е в пълното си право да бъде подозрителен. Не можеше да си позволи Катания да бъде открит. Това би донесло непоправима вреда както на организацията му, така и лично на него. Накрая реши да държи Катания под око. Но дотогава, докато информацията на този човек бе с такава стойност, той нямаше да предприеме нищо друго. Катания оправдаваше съществуването си — засега.

Алчността надви съмненията на Фиери, той включи екраните си и се обади на своя брокер — Калвадоро.

— Да, Джузепе. Аз съм… Аха, добре съм. Ти?… Добре. Слушай, искам лири, по кабелната… О, не знам, петстотин милиона, на момента, колкото се може по-скоро, сега, но ги раздроби; да-а, между десетте главни сметки и ми се обади, щом ги получиш… Да-а, ще бъда тук. — Фиери остави слушалката и се взря в екраните, погълнат за момент от неустоимата тръпка на правенето на пари.

Антонио Фиери имаше пет минути преднина пред Карла Витале, която, докато той говореше с брокера си в Милано, седеше на дивана в дневната си и пушеше цигара от цигара. Писъкът на телефона, когато най-сетне иззвъня, я накара да подскочи. Тя сграбчи слушалката, представи се и заслуша, съсредоточената й гримаса развали симетрията на хубавите й черти. Сбогува се рязко, прекъсна връзката и припряно набра един номер.

Преките дилъри на ИКБ се мотаеха на етажа си в очакване нещо да се случи. Държаха позицията си вече цели два работни дни. Днес бе третият и до момента не се забелязваше и най-малък намек, че лирата ще се вдигне. Ако нещо не се случеше скоро, щяха да се появят съмненията и да започнат да глождят лека-полека увереността им. Тогава щеше да се случи едно от трите неща. Щяха да загубят вяра в позицията и да я ликвидират напълно, или щяха да се опитат да убедят самите себе си, а по възможност и пазара, че са прави, като започнат да увеличават още повече стойността на позицията, или, накрая, щяха просто да държат позицията с нерви, опъващи се до скъсване с всеки изминал час.

На всички им беше познато глождещото чувство на разклатената увереност. Дилърите ненавиждаха това чувство и се страхуваха от него. То или предизвикваше парализа, или вманиачена активност, което и в двата случая рядко се оказваше правилно или печелившо. Всеки дилър по свой начин се опитваше да отхвърля съмненията до последния момент. Данте Скарпирато седеше в офиса си и палеше пура след пура с непроницаема маска на лицето си. Матю Арнът седеше зад бюрото си — нервен, ръката му, вдигната високо във въздуха, стискаше спираловидния кабел на неговия телефон, китката му ритмично се извиваше и апаратът стремително се носеше из въздуха на застрашителни кръгове. Саймън Уилсън бърбореше безспир. Сара Йенсен бе впила очи в екраните си. Откакто беше дошла на работа сутринта, чувстваше очите на Арнът, приковани в нея, да наблюдават всяко нейно движение. Беше видяла отражението му на екрана си. Той я зяпаше със смръщени вежди и сякаш мислено я преценяше. Това й лазеше по нервите, но тя се съсредоточи върху примигващите в зелено цифри по екрана и се престори, че не го забелязва. Нито един от двамата не повдигна въпроса за срещата им предната вечер — опасна територия, не се приближавай. Всеки от двамата се питаше защо другият я премълчава.

В дванадесет и пет линия номер едно на телефонното табло светна. Три пръста едновременно се стрелнаха към копчето. Сара беше най-бърза. Гласът отсреща бе женски, напрегнат, изтънял, със силен италиански акцент. Думите се изнизваха на пресекулки, когато тя помоли да я свържат с Матю Арнът. Сара натисна бутона за изчакване и се извърна с лице към Арнът, който бе на две крачки от нея.

— За теб е.

Той сграбчи телефона си и яростно натисна клавиша. Изрече две думи: „да“ и „О.К.“, после си облече сакото и стана иззад бюрото си.

Гласът на Скарпирато се извиси в помещението и го накара да се закове на място:

— Хей, къде, по дяволите, си тръгнал? Ако си забравил, тук държим позиция за триста милиона. Никой няма да ходи на обяд, докато аз не кажа.

Арнът го изгледа ядно.

— Някой да е споменавал нещо за обяд?

Скарпирато излезе от офиса си.

— Ами освен ако не си си подобрил маниерите и не си започнал да носиш сакото си вътре, което ще ти е за пръв път, предполагам, че си се запътил навън за обяд.

Арнът се усмихна злобно.

— Подобрил съм си маниерите. Обличам си сакото, докато съм на работното си място. Не отивам на обяд, а в тоалетната. Доволен ли си? — След тези думи Арнът излезе, а Скарпирато гневно проследи отдалечаването му по коридора.

— Глупаво обяснение — измърмори Скарпирато, без да се обръща към някого специално. — Наистина бе тръгнал да обядва. Той никога не си облича сакото вътре.

Сара стана от бюрото си и пристъпи към кафемашината. Прочете служебните бележки, забодени на таблото вляво от нея, за да убие няколко минути и да се отърси за момент от напрежението в залата на дилърите. Тъкмо щеше да се връща на мястото си с чаша димящо капучино в ръка, когато забеляза, че Арнът влиза през главния портал на етажа на дилърите. Докато тя вървеше към бюрото си, той сви вдясно и вместо да дойде в тяхната зала, се промъкна в помещението за съвещания. Тя мина покрай вратата и го забеляза да седи на масата с личния си мобифон в ръка. Светкавично зародилото се подозрение я накара да запамети сцената в съзнанието си и Сара бързо се върна на работното си място.

Вътре в залата за съвещания Арнът се обади на осем различни брокера. От всеки купи по 50 милиона лири за долари. Говореше с приглушен глас, като устните му почти докосваха мембраната. Сам зад затворената врата, той беше напълно сигурен, че никой не би могъл да чуе разговора му.

Пет минути по-късно Сара го видя да влиза в залата и веднага да се запътва към кабинета на Скарпирато. За да излее гнева си може би? Арнът не бе от типа хора, които спокойно приемат публични порицания. Сара се загледа през стъклените стени на офиса, като очакваше да чуе повишени гласове и да види гневни жестове. Нямаше такива. Двамата мъже разговаряха напрегнато, със сведени глави. Арнът се върна на работното си място и малко след него с бавна стъпка се появи Скарпирато, сякаш излизаше на дуел. Подпря се на бюрото между Сара и Арнът, които го гледаха с напрегнато очакване. Уилсън седеше отсреща и нервно оправяше възела на вратовръзката си.

— Искам да увеличите позицията. Купете още двеста и петдесет лири стерлинги, краткосрочни. Сара и Арнът ще се заемат с по един бон. Саймън, ти трупаш петдесет. Направете го веднага.

Сара се облегна назад на стола си и прокара длани по бедрата си.

— Ще ни кажеш ли на какви основания или тук просто сляпо се следват заповедите ти? — Инструкциите я дразнеха. Не й плащаха, за да бъде безгласен изпълнител, пък и да, призна тя пред себе си, много й се искаше да го вбеси.

Той се извърна към нея с изненадваща жар:

— Направи това, което ти казах, Йенсен. Вече получи обясненията ми. Не съм длъжен да се отчитам за действията си пред теб.

— Разбира се, че не си, Данте. — Тя му се усмихна сладко-сладко. — Просто иди и си запали още една пура. Няма нужда да се кахъриш за мен. Ще изпълня заповедта ти, преди да успееш да мигнеш. — Без да му даде възможност да й отговори, Сара натисна копчето за пряка връзка с Банк де Пари и потърси Джони Макдермот. — Къде ти е краткосрочният кабел? — Кабел бе съкращението за прекия обмен лира-долар.

— 1.4555, 65 — изстреля той в отговор.

— Взимам сто на шейсет и пет.

— Готово.

— Готово.

Сара купи 100 милиона лири стерлинги, попълни талона, удари часа на машината и го остави на подноса за учредителни документи. След което със злорад израз на лицето си грабна чантата си и заяви на всеослушание, че отива на обяд и че днес някой друг ще трябва да покрива служебните задължения в обедната почивка. Очакваше от устата на Арнът да се изсипе порой от ругатни. Вместо това срещна кроткото му съгласие. Добре, отвърна й той, днес щял да поеме нещата й. Това вече наистина е за пръв път, помисли си тя и се упъти към кръчмата „Прасето и шишът“ и към половин бутилка „Таитинджърс“^[1].