Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (22)

21.

Изрусената дама беше гола в леглото, сгушена до стройно мъжко тяло, и гледаше видео, когато телефонът иззвъня. Тя се изви, мускулестите й крака се прехвърлиха през ръба на леглото, загърна се в червен копринен халат и слезе надолу по стълбището към библиотеката. Апаратът до леглото й бе останал мълчалив. Той бе за лични обаждания. Телефонът в библиотеката — за служебни. Тя се отпусна в червеното кожено кресло и вдигна слушалката.

— Пронто!

Беше мъж. Италианец, с дрезгав глас. Искал да се види с нея. Имал делово предложение.

— Кой сте вие? Името ви?

— Това не ви интересува. Приятел съм на Антонио Фиери. Това стига ли?

— За начало. — Фиери бе един от малцината, които знаеха служебния й телефонен номер. Почти сигурно бе, че който и да звъннеше на него, се радваше на благоволението му. — И така, не ми казвайте. Искате да се срещнем на неутрално и дискретно място, някъде, където няма да ви забележат. В „Хаслър“ може би? — „Хаслър“ бе красив стар хотел с изглед към Испанските стъпала в централната част на Рим.

— Там е добре. Може ли да стане утре, в два?

— Ще видя дали ще мога да направя резервация. Ще ви се обадя, за да ви съобщя номера на стаята. В такъв случай ще можете да влезете направо, без да се налага да говорите със служителите на рецепцията.

Той помълча.

— Вашият номер?

Даде номера си и затвори. Тя го записа в бележника си. Пет минути по-късно му звънна.

— Номер 151. Ще ви чакам там утре в два. — Затвори телефона, изгаси лампата и остана да седи в тъмнината, втренчила очи в нощта. Кой ли беше? Гласът й се бе сторил познат. И какво би могъл да иска от нея? Тя се усмихна на отражението си в тъмния прозорец насреща.

 

 

Когато той пристигна в два и петнадесет, тя вече го очакваше. Хладна блондинка. Средна на ръст, около пет стъпки и четири инча, но със здраво телосложение. Хвърли поглед на елегантните й крака, на очертаните мускули над фините глезени. Беше застанала до прозореца, с изпънат гръб и наперени гърди, жизнена и самоуверена. Никога преди не я беше виждал, но знаеше всичко за нея.

Тя притежаваше невероятна репутация. Антонио Фиери говореше за нея с нескривано уважение. Беше споменал, че тя се е оттеглила, даже скърбеше по този повод. И все пак от време на време тя се поддаваше на настояванията на Фиери и поемаше някои негови задачи, въпреки един вид пенсионирането си. Обаче това си беше тайна само между тях двамата, строго охранявана, и Катания нямаше откъде да знае този факт.

Жената бе известна под името Кристин Вийер, американска второстепенна актриса. Това не бе нито истинското й име, нито истинското й занимание, но бе полезно прикритие. Още преди години Катания бе открил нейния телефонен номер. Беше използвал възможността и си го бе записал за всеки случай, Бог да благослови предвидливостта му. И ето че в този момент тя стоеше пред него — спокойна и очакваща. Той я погледна преценяващо.

Тя се усмихна. Беше го познала веднага.

— Какво бих могла да направя за вас, господин управител?

— Ще ви платя добре. Двойно повече от обичайната ви такса.

Тя кимна.

— Слушам ви.

— Искам да убиете трима души.

 

 

Кристин пристигна обратно в апартамента си на Пасежиата ди Рипета, елегантна улица с много дървета, в три и половина. Заключи се вътре, изключи телефона си и започна да обмисля плана.

А в Лондон, няколко часа преди това, Джейкъб седеше в дневната на Сара и я чакаше да се върне от работа.

Тя се появи в седем и десет. Джейкъб й се усмихна притеснено.

— Къде беше?

Сара изглеждаше изненадана.

— В гимнастическия салон. Потрудих се един час. Опитвах се да се разсея малко. — Тя млъкна и се вгледа в лицето му. — Какво се е случило?

Джейкъб пристъпи към нея и сложи ръка на рамото й.

— Работата се издъни. Всичко отиде по дяволите. Получих още някои неща на ленти. Карл-Хайнц Кеслер и Арнът снощи са провели разговор в кабинета на Скарпирато. Скарпирато е невинен. Кеслер е третият човек, а Катания — четвъртият. Кеслер и Арнът са направили тайна сметка за Катания в швейцарска банка. Подхранвали са я с една четвърт от печалбите, за да изглежда, сякаш Катания е доброволен и добре платен член на заговора. Като средство да го държат под контрол.

Сара вкопчи пръсти в спортния сак, който още беше на рамото й.

— Господи, Джейкъб, това вече е прекалено. Знаех, че Арнът и Кеслер са близки, но си мислех, че Арнът е един вид момче за всичко на Кеслер. Кеслер изглеждаше като човек, който е далеч над тези неща… нали знаеш, високоуважаван изпълнителен директор на една от крупните търговски банки. Наистина един или два пъти и аз си зададох някои въпроси относно него, но ги отхвърлих като несъстоятелни. Не знам защо, но не ми се вярваше да е замесен. — Тя потъна в мълчание.

— По-лошото тепърва предстои — каза Джейкъб. — Арнът съобщи на Кеслер всичко за теб и Мосами. Каза, че и двете знаете за заговора. Според него и Скарпирато е разбрал. После те откриха микрофона в офиса на Скарпирато. И така играта свърши. Пълно разкриване. Никой вече не може да се крие. Кеслер каза, че ще съобщи на Катания. Той трябвало „да направи нещо“.

Сара изпусна спортния си сак на пода и седна на дивана. Трескаво прерови съдържанието му, за да си измъкне пакета с цигарите и запали една с трепереща ръка.

— Знаех си, че нещо се е случило. Арнът през целия ден ме гледаше странно. Не нахално или враждебно, както винаги. По-скоро ми се видя уплашен. — Направи пауза и дръпна дълбоко от цигарата. — Не мисля, че мога да продължавам повече. — Загаси фаса и се обърна към телефона на страничната масичка.

Позвъни на губернатора както в кабинета му, така и в личния му апартамент. Никой не вдигна.

 

 

По-късно същата вечер полет номер 286 на „Ал Италия“ от Рим кацна на лондонското летище „Хийтроу“ с рязко изскърцване на гумите по бетонното покритие на пистата. Това бе последната връзка за деня и самолетът бе препълнен. Двамата пътници, които си бяха купили билети следобед, бяха успели да намерят свободни места само в служебния сектор. Те се изнизаха от самолета и се упътиха към паспортния контрол. Двамата пътуваха с фалшиви паспорти. Даже и да бяха нервни, не им личеше. Притежаваха най-добрите фалшификати, които можеха да се купят с пари.

Усмихнаха се на жената на гишето, която прелистваше документите им. Тя им кимна в знак, че всичко е наред. Продължиха нататък, за да си вземат багажа. Ако някой ги наблюдаваше, би ги взел за двама напълно непознати. Помежду им не съществуваше нищо общо, освен способността да убиват.

Минаха през митническия контрол и излязоха навън при стоянката на такситата. Качиха се в отделни коли. Мъжът, Джани Карудо, се запъти към хотел в централната част на Лондон, „Дорчестър“, на Парк Лейн. Жената, Кристин Вийер, тръгна към къщата си на Сейнт Леонардс Теръс, в Челси.

Третият член на екипа, Даниел Корда, беше вече в Лондон. Той живееше тук през целия си живот, вече тридесет години. Беше свръзката на Кристин във Великобритания. Макар да държеше къща в Лондон, в Рим се намираше базата й, а й трябваше някой с основни местни познания и съответните удобства. Обади се на Корда, за да го уведоми, че вече е пристигнала и че планът е в действие. Помоли го да намине през къщата й в полунощ, за да може лично да го инструктира.

В тишината на стаите, които заемаха, Вийер, Карудо и Корда обмисляха задачите си. Кристин Вийер трябваше да убие Данте Скарпирато. Тя не убиваше жени. За тази цел наемаше мъже. Карудо щеше да се погрижи за Сара Йенсен, а Корда — за Мацумото.

На Кристин й трябваха двамата мъже и заради неотложността на ангажимента. Катания й беше казал, че целите трябва да замлъкнат веднага. Тя се надяваше да го осъществят за три дни, през уикенда. Първите два дни щяха да наблюдават обектите, да опознаят домовете им и да набележат стратегията. В идеалния случай би следвало да имат поне седмица на разположение за това, но вече бяха получили съответните указания и разбираха кога се налага да действат бързо. Бяха го правили и друг път.

Няколко часа по-късно в тъмната влажна лондонска нощ те се промъкнаха навън за глътка въздух и за да зърнат за пръв път жертвите си.

 

 

След като Джейкъб си тръгна, Сара чете почти до разсъмване. Седеше на дивана в дневната с книга в едната ръка и чаша уиски в другата. Понеже така и не можеше да се успокои, често оставяше книгата и кръстосваше из стаята. Пердетата не бяха спуснати. Тя се открояваше ясно на фона на светлината. Нямаше представа, че чифт тъмни очи следят всяка нейна крачка.

Скрит в храстите, обрамчващи градината отпред, Джани Карудо я наблюдаваше. Тя беше красива. Щеше да му достави истинско удоволствие. Щеше да се върне на другия ден през нощта с ножа си и да я събуди от дълбокия й сън. Наблюдаваше я, докато тя не стана да загаси лампите и не излезе от стаята. Спалня в задната част на къщата, отгатна той. После крадешком се измъкна.

 

 

Сара се събуди изтощена на следващата сутрин. Едва се дотътри до службата и седна срещу Данте Скарпирато на обичайната им сутрешна оперативка. Размениха си усмивки на разбирателство. Тя не го беше преценила правилно. Той бе невинен и сега, след разговора им в сряда вечерта, чувстваше, че най-сетне може да се отпусне в негово присъствие.

Усмивката се задържа на лицето му, докато я гледаше как седи пред него, на няколко крачки разстояние през заседателната маса, красива, но недосегаема. Спомен споходи съзнанието му. Опита се да го отхвърли. Така би било по-добре. Огледа се. Арнът и Уилсън влязоха. Арнът го гледаше много особено. Той сви рамене в недоумение и откри срещата.

Арнът седеше със свит стомах и чакаше. Скарпирато изглеждаше обезпокоително нормален. Даже щастлив. Може би просто изчаква, помисли си Матю. Може би също като Йенсен и той искаше дял от операцията. Ето защо вероятно двамата с Йенсен изглеждаха толкова гъсти. Сигурно бяха уточнили линията си на поведение, докато са пиели заедно в сряда вечерта. Запита се какво ли щяха да направят Кеслер и Катания по този въпрос.

Сара се позабави в залата за съвещания след края на срещата. Като затвори, вратата след останалите, веднага набра номера на губернатора в неговия апартамент. Отново никой не вдигна. Обади се в офиса му. Там също нямаше никой. Накрая, в осем часа, секретарката му отговори.

— Може ли да ме свържете с господин управителя, ако обичате? Сара Йенсен се обажда.

Гласът бе хладен и делови:

— Съжалявам. Губернаторът е на официално посещение отвъд океана.

Сара се опита да потисне паниката си.

— Спешно е. Трябва да говоря с него.

— Ами ако се обади, можете да бъдете сигурна, че ще предам съобщението ви.

— Не можете ли вие да му се обадите? Ами ако той не звънне?

Гласът се засмя с отсянка на възмущение.

— Както вече ви казах, госпожице Йенсен, ако той позвъни, ще му предам, че сте се обаждали.

Сара започна да се паникьосва.

— Опасявам се, че не ме разбирате. Налага се колкото може по-бързо да се свържа с губернатора.

Гласът започна да издава раздразнението си:

— Слушайте, госпожице Йенсен. Управителят на банката е в Съединените американски щати. Там в момента е посред нощ. Независимо дали това ви допада или не, но ще се наложи да изчакате.

Сара затвори. Прокара длани по голите си ръце. Изведнъж се почувства неизказано самотна.

 

 

Сутринта мина мирно и кротко. Пазарите бяха спокойни. Сара прочете вестниците и се опита да изхвърли управителя от главата си. Арнът седеше от лявата й страна и продължаваше да й хвърля странни погледи, ала тя бе прекалено уморена, за да му поиска обяснение за тях.

Офисите на „Кордийон и сие“ се намираха на една от павираните улици в сърцето на старата част на Женева в бивша частна сграда. Единственият индикатор за настоящото служебно предназначение на сградата бе малката бронзова табелка с инициал „К“ Само онези, на които им влизаше в работата, знаеха, че зад спокойната кремава фасада се намира една от най-престижните банки на Швейцария.

По-голямата част от интериора, особено онези зали, до които имаха достъп клиентите, бяха обзаведени в стила на частен дом, с изтънчени картини, елегантни мебели и уютни кабинети. Модерното лице на банковото дело бе добре прикрито. Компютрите, факс-машините и странните дилинг-екрани бяха затворени в служебните помещения на горните етажи. Там по-нискостоящите служители и счетоводители седяха пред клавиатурите, попълваха особената на вид документация и се грижеха за милиардите лири тайни пари. Като допълнителна отстъпка от модерните времена на една стена висяха четири часовника, показващи времето в Женева, Лондон, Ню Йорк и Токио.

Петер Йегли, отговорен счетоводител от средна ръка на възраст двадесет и осем години, хвърли поглед на часовника на Женева — дванадесет. Време за поредната чаша прясно смляно кафе. Прекоси залата и отиде в кухнята, разположена в задната част, за да си направи чаша силно колумбийско кафе. Върна се бавно на работното си място, като отпиваше пътьом от топлата течност, и отново се съсредоточи в документите, разгърнати там. Това бяха разпечатки за архива на няколко електронно отчетени трансфера.

Йегли се смръщи и леко поклати глава, сякаш искаше да оспори верността на ситния черен шрифт пред очите си. Думи, цифри и указания се втренчиха отново в него. Направи моментално пресмятане наум. Целокупният ефект от тези трансфери бе печалба от три милиона лири стерлинги, изплатени по сметка LS 236190 X. Обмените бяха удостоверени предния ден, в четвъртък, два дни след действителното извършване на трансакцията. Заради техния размер и малко нередовната документация разпечатките му бяха предадени от един от по-нискостоящите служители на банката за проверка.

Йегли отпи глътка от кафето си и се втренчи в тавана. Навярно съществуваше някакво невинно обяснение. Грешка може би. Не биваше да прибързва със заключенията си. Първо задай въпрос. После преценявай и действай. Да, това бе най-малкото, което можеше да направи. Изчака своите колеги от най-близките бюра или да се запилеят нанякъде, или просто да се отдалечат достатъчно, или да се съсредоточат в телефонни разговори. Тогава вдигна слушалката и чевръсто набра един номер.

Саймън Уилсън изкрещя през залата към Сара:

— Поредният шваб. На втора линия.

Сара се върна и вдигна слушалката.

— Сара, Петер Йегли е. Трябва да поговорим. — Тонът му бе мрачен.

Сара моментално разбра защо й се обажда. Нейните незаконни обмени, огромни вливания и разходи от сметката й — повече, отколкото бе имала първоначално с краен резултат печалба от три милиона лири стерлинги. В „Кордийон“ навярно се бяха справили с постъпленията без проблеми, тъй че нямаше да я санкционират, но все пак поведението й бе нелоялно към банкерите й, да не кажем направо подозрително. Нищо чудно, че Йегли звучеше така сериозно. И все пак швейцарските банкери се славеха с удобното си късогледство, ако не и слепота към подозрителни разплащания. Сара предполагаше, че нейните плащания просто са били прекалено странни, за да бъдат подминати благопристойно.

— Да, Петер. Предполагам, че действително се налага.

— Предлагам ти да дойдеш в Женева колкото се може по-бързо. Има…

Сара го прекъсна:

— Какво! Аз да идвам в Женева! Това не е ли малко крайно?

Отговорът му тегнеше от напрежение:

— Не и при тези обстоятелства. Нямаше да те карам, ако не се налагаше.

Сара отдръпна телефонната слушалка малко встрани и озадачено се взря в плота на бюрото си. С Йегли се познаваха от осем години. Заедно бяха следвали в Кеймбридж. Тя и Алекс му бяха гостували в Женева, за да карат ски и да се катерят в Алпите. Никога досега не бе чувала подобен нюанс в гласа му. Изпита безпокойство и събудено любопитство.

— Виж, Петер, при нормални обстоятелства бих дошла. Но сега моментът не е удачен за мен. Наистина не мога да се измъкна.

Тонът му бе непреклонен:

— Съжалявам, Сара. Налага се да настоявам. Ще разбереш защо, като се видим.

Тя се загледа замислено в тавана. Накрая проговори:

— Добре, Петер. Ще дойда.

— Има полет на „Суисеър“ в три и пет от „Хийтроу“ Ще те посрещна на летището.

 

 

В един и половина Джани Карудо се промъкна на Карлайл Скуеър. Беше облечен с джинси, джинсово яке, бяла тениска, маратонки и бейзболна шапка — униформа, гарантираща пълна анонимност на Кингс Роуд.

Запъти се към къщата на Сара нито много бавно, нито прекалено бързо. Нищо, което да възбужда подозрения. Хвърли поглед на празните прозорци. Още няколко часа тя нямаше да се прибере у дома, бяха му казали, че свършвала работа някъде между четири и седем вечерта. Междувременно той щеше да пообикаля, да изучи къщата й отпред и отзад, да огледа местността. По-късно щеше да наблюдава от разстояние, да отбележи завръщането й у дома и да види дали няма да се появят някакви посетители.

Чудеше се как щеше да протече вечерта. Може би тя щеше да пристигне, да се преоблече и да излезе отново? Но каквото и да направеше, рано или късно щеше да се върне, а той щеше да я чака. Беше готов да го направи още сега, шестинчов нож стоеше скрит под джинсите му, прилепен към бедрото му. Но нощта бе най-подходящото време. В мрака усещането бе по-добро.

В джоба му потракваха ключове, докато вървеше. Притежаваше подбор от най-съвършените шперцове, разпространени на пазара. Те щяха да го вкарат в къщата за секунди.

Прекоси площада и свърна по Олд Чърч Стрийт. Щеше да изчезне в тълпата по Кингс Роуд за известно време, преди да повтори обиколката си по-късно. Сега беше дреме за друг вид опознаване. Това не беше абсолютно необходимо. Обаче той обичаше да проверява местонахождението на жертвите си и да установява, макар и най-бегъл контакт. Обичаше всичко да е изпипано до най-малката подробност.

Влезе в една телефонна кабина на Кингс Роуд. Сети се за лицето й и пулсът му се ускори.

Сара обясни на Скарпирато, че иска да си вземе свободен следобед, за да уреди някои неотложни лични работи.

— Няма проблеми. — Той се усмихна. — Така или иначе се съмнявам, че тук ще има какво да се върши. Нали е петък следобед.

Сара с облекчение се върна на бюрото си, взе си чантата и тъкмо щеше да тръгва, когато Уилсън я извика:

— Чакай малко. Има обаждане за теб. Звучи като италианец. Първа линия.

Сара протегна ръка към апарата и с раздразнение вдигна слушалката. Изрече припряно:

— Ало! Ало! — Но не последва никакъв отговор.

Свит в телефонната кабина, Джани Карудо се усмихна вътрешно. Сара Йенсен беше на работното си място, както и се очакваше. Това бе в крайна сметка, поне както тя го виждаше, поредният нормален ден. Нямаше как да знае, че й беше последният. На Карудо му допадна тази мисъл.

Сара трясна ядосана слушалката на вилката. Все ще се намери някой идиот да звънне, когато човек бърза. Почти тичешком излезе от залата, да не би който и да беше този да звънне отново.

Хвана такси на Лоуър Темз Стрийт и помоли шофьора по най-бързия начин да я закара до Карлайл Скуеър, после да я изчака пет минути, за да я закара на летище „Хийтроу“ Той кимна с готовност. Очертаваше се добра печалба от този курс. Зави на Карлайл Скуеър след половин час и намери свободно пространство за паркиране зад най-близкия ъгъл на къщата й. Сара хукна, за да вземе паспорта си, да събере малко багаж и да се обади на Джейкъб, за да му каже къде отива.

Таксиметровият шофьор спря мотора на колата. Остана да седи зад волана, загледан в градината и изобилието от цъфнали цветя. Забеляза кльощав младеж с бейзболна шапка да приближава към колата. У него имаше нещо неприятно, някакво усещане за неутолима наглост. Загледа се след него и въздъхна с облекчение, щом той сви по Кингс Роуд и се изгуби от полезрението му.

Чу почукване по стъклото и подскочи. Младата жена се беше върнала с малък куфар в ръце. Тя се качи в колата.

— Втори терминал, ако обичате.

Той излезе на Кингс Роуд. Сара се облегна назад и се зачете в един брой на „Ивнинг стандарт“, който някой бе забравил на задната седалка. Таксиметровият шофьор подмина мъжа с бейзболната шапка. Той гледаше право напред. Не забеляза красивата жена, която мина само на няколко крачки от него с таксито.

 

 

Полет номер 833 на „Суисеър“ се приземи на летището в Женева в пет и тридесет и пет. Петер Йегли чакаше в залата за пристигащи, както беше обещал. Поздрави Сара официално и я поведе навън към колата си, „Алфа Ромео Спидер“, металносиньо на цвят. Гюрукът бе свален. Беше топъл и приятен късен следобед.

Пътуваха в мълчание, вятърът разпиляваше косата на Сара пред лицето й, докато не спряха заради задръстване в натоварения вечерен трафик. Половин час по-късно свиха по една тясна павирана уличка в старинната част на Женева, на половин миля от офиса на Петер. Той паркира внимателно, като прецизно се намести в оскъдното празно пространство. Пак без да промълви и дума, поведе Сара към апартамента си на първия етаж, отвори вратата и я подкани да влезе. Движенията му бяха резки, сковани. Ролята му на домакин и приятел никак не се съвместяваше с професионалната му задача.

Донесе й уиски, сипа и на себе си солидна доза и седна до нея на дивана, като въртеше притеснено чашата в ръка. Помежду им тегнеше напрежение. Сара не се и опита да завърже безобиден разговор. Каквото и да имаше да й казва, нека го каже и да се свърши най-сетне с това. Чак тогава може би щяха да разговарят пак нормално, като стари приятели.

Той се прокашля.

— За мен е малко неудобно, Сара… — Погледна я. Изглеждаше като мъченик, имаше извинителен израз, но все пак бе изпълнен с решимост. Тя се усмихна и леко сви рамене — даваше му предимство да говори. — Трите милиона, които си направила на пазара за валутен обмен. Ще трябва да докладвам за тях на шефовете си. И искам да ти задам няколко въпроса относно начина, по който си успяла да ги направиш.

Сара въздъхна едва доловимо, облегна се на възглавниците на дивана и се взря в лицето на Йегли, като че ли търсеше там обяснение.

Това бе много странно. Предполагаше се, че тя е в правото си да придвижва суми във и извън банковата си сметка както намери за добре, без да се налага да се отчита пред счетоводния си мениджър. В неговите задължения влизаше да се грижи за сметката й, да преглежда дали квитанциите и талоните се попълват правилно, да изплаща лихвите на определените дати и да извършва останалите обичайни процедури за банковите сметки. И ето че в момента той се държеше като ангел-хранител на финансовата й стабилност. Усети пристъп на гняв. Отпи голяма глътка уиски и почувства как гневът й поутихна. Опита се да мисли трезво и рационално, но в съзнанието й се загнезди обезпокоително усещане, сякаш искаше да й подскаже нещо.

Доколкото бе осведомена, само ако възникнеше подозрение, че дадена сметка в швейцарска банка се подхранва от пари, свързани с наркотрафика или от други, също толкова сериозни престъпления, можеше да се позволи на властите да задават въпроси или да проникват в тях. Йегли се държеше повече като полицай, отколкото като счетоводител, значи някой подозираше, че нейните три милиона са спечелени по нечестен път. И то не само по нечестен, защото това важеше за много от сметките в швейцарски банки, а вследствие на сериозно престъпване на закона. Мислите й започнаха да препускат.

— Мисля, че ще е най-добре да ми кажеш за какво всъщност става дума.

Сега бе ред на Йегли да се изненада. Лицето на Сара бе застинало в непроницаема, но изпълнена с решимост маска.

— Всъщност не би следвало да споделям с когото и да било тези неща. На практика даже не биваше да те каня тук за среща.

— Сигурна съм в това. Но понеже си го направил и няма да научиш нищо от мен, докато не ми кажеш какво става при теб, можеш да започнеш да разказваш.

Йегли помълча за момент, после започна да обяснява:

— Всичко започна преди около месец. Главният мениджър — хер Хофман, ме повика в кабинета си и ми каза, че британските и германските власти искали „Кордийон“ да проведе някои разследвания от тяхно име. Той ме помоли да следя сметките на клиентите си за големи придвижвания на суми след определени дати. Не ми обясни значението на тези дати, не ми каза и каква е предисторията на тези допитвания, но след няколко седмици започна да ми се струва, че властите се интересуват от големи постъпления в брой като следствие от важни икономически събития, като например промени в лихвения процент или важна намеса на Групата на седемте в пазарите за валутен обмен. — Йегли спря, за да си поеме дъх. — Тогава дойдоха твоите три милиона, два дни след като Националната банка на Италия покачи процента с един пункт.

Йегли въздъхна дълбоко, сякаш се бе освободил от тежък товар. Стана, пристъпи към една малка масичка и взе пакет черен „Давидоф“. Върна се обратно и предложи цигара на Сара. Двамата запалиха и дръпнаха дълбоко няколко пъти.

Мислите на Сара се носеха трескаво. Скритото съдържание зад току-що споделената от Йегли информация бе много обезпокоително. Британските власти подозираха, че съществува изтичане на информация от Г7 и че някой оперира на пазара за валутен обмен съгласно вътрешни сведения. Банк ъв Ингланд навярно също бе уведомена за това. Следователно Антъни Барингтън също знаеше. И все пак не й беше казал нищо, даже не й бе подсказал нещо толкова важно за нейната задача. Защо не й го бе казал?

Ако знаеше, а не й беше казал, в това нямаше никакъв смисъл. Обаче, даже в случай че не бе уверен напълно за ИКБ, Арнът и Витале, той очевидно знаеше, че някой оперира по вътрешна информация, изтичаща от Г7. Проумяването на този факт удари Сара в слепоочието като куршум. По всичко личеше, че съществува повече от една тайна верига, която да действа според информация, получена от Г7. Барингтън е подозирал, че ИКБ е един вид още едно протежение на операция, за чието съществуване вече е знаел. Ала защо не й го бе споменал? Дали не й бе имал достатъчно доверие, или е съществувала друга причина, която да го подтикне да я държи в неведение?

Сара се обърна към Йегли:

— Тези власти… някого специално ли търсеха? Подсказаха ли ти на кои точно сметки да обърнеш внимание?

Йегли се взря в краката си, но след малко вдигна очи и заговори бавно и неохотно. Нарушаваше всички правила за поверителност, като й казваше това:

— Ами-и… аз говорих само с Хофман естествено, а той беше много предпазлив. Насочи ме към определени сметки. Не мисля, че той съзнаваше, че аз познавам самоличността на някои от притежателите на тези сметки. Те бяха тайни. Само номера, никакви имена. Но както и да е, един ден, няколко месеца преди да започне всичко това, видях някои папки на бюрото му, които той взе, защото имаше лична среща с клиента. Видях и клиента. Познах го. Виждал съм лицето му по вестниците. Името му е Антонио Фиери. Неговите банкови сметки се упоменаваха в списъка, който трябваше да проверявам по-късно.

Сара го гледаше недоумяващо. Значимостта на споменатото име й убегна.

— Според печата той е един от босовете на Мафията — изрече Йегли.

Лицето на Сара стана още по-непроницаемо, чертите му се изопнаха, сякаш си бе сложила маска, за да се вглъби в себе си. А в душата й цареше паника, объркване и страх. После дойде яростта — крехка и потреперваща в началото, ала набираща мощ с всяка изминала секунда, докато в главата й не настана истински хаос.

— Сега вече ще ми кажеш ли и ти за какво всъщност става дума?

Гласът на Йегли дойде сякаш някъде отдалеч. Сара се сепна. Изгледа го със странен и отнесен поглед. После в израза й заблещука отново онова старо, топло приятелско чувство.

— Не мога. Единственото, което бих могла да споделя, е, че и аз също работя за представителите на властта. — Нещо в тона на гласа й го накара да й повярва. — Онези пари, които направих, са част от това. По-добре би било да не привличаш внимание върху тях. Знам, че това е прекалено голяма молба…

Тя се взря в очите му в последвалата тишина. Чакаше, затаила дъх. По неведоми причини, без да знае защо, за нея изведнъж стана наложително никой да не разбере за нейните три милиона лири. Същият инстинкт, който я бе подтикнал да премълчи този факт, и сега надаваше яростен вой: „Пази го в тайна!“

Йегли разпери ръце и се втренчи в пръстите си.

— Добре. Няма да кажа и дума. Ако не привлека внимание към тях лично, те навярно ще минат незабелязани. Обаче, Сара…

— Да?

— На твое място не бих го направил отново.

Тя изглеждаше много далеч оттук. Той напълни отново чашата й с уиски. Тя отпиваше в мълчание. Той се приближи към нея и разроши косите й.

— А сега, след като вече, така и така си тук, нека се опитаме да изхвърлим всичко това от главите си. Защо не останеш за почивните дни? Можем да се качим с колата горе в планината и да походим.

Сара се обърна към него и се усмихна. Той усети как се завърна към него. Тя си помисли за съботата и неделята в Лондон, прекарани в пълна самота, в празната къща, без Алекс и Еди. Нямаше да може да си намери място от тревоги и страхове. Претегли това срещу два откраднати нормални дни, разходки в планината, на мили разстояние от всякакви отговорности.

— Да — отвърна, — идеята ти е чудесна.

 

 

Полет номер 83$ на „Суисеър“ от Женева за Лондон излетя в осем и пет в неделя вечерта. Сара седеше, закопчала плътно предпазния колан, и гледаше през прозореца как самолетът се издига към небето. Силуетът на Алпите сияеше в далечината.

Беше прекарала два прекрасни почивни дни с Петер в катерене, ядене и пиене, също като в доброто старо време с Алекс. За малко бе успяла да изтика от съзнанието си всички бушуващи там страхове. Мислеше за брат си и приятеля си, отдалечени на хиляди мили от нея, извън досега й, високо из Хималайската пустош, и се питаше къде ли бяха и дали понякога се сещаха за нея. Отново почувства спазмите на самотата и страха.

Пристигна на летище „Хийтроу“ в девет без четвърт местно време. След като мина през митническия контрол, се запъти към телефонните кабини. Откри една свободна, пусна петдесет пенса и се обади на Данте. Той вдигна слушалката на третото позвъняване.

— Данте, Сара е.

— А, появи се значи. Как мина неотложният ти личен ангажимент?

— Данте, слушай. Може ли да мина през вас? Имам нужда да поговоря с някого. Сам си, нали?

Той се разсмя.

— Да. Сам съм. Идвай.