Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (14)

13.

— Съвсем си замаяла главата на горкия ми брат. — Данте Скарпирато се усмихна и се приведе към Сара, подпрял лакти на бюрото й, докато тя се взираше в екраните пред себе си. — Знаеш ли, никак не е честно да насочваш вниманието си към някой като него.

Сара вдигна лице и срещна погледа му.

— А към кого би трябвало да насочвам вниманието си?

Очите му леко се разшириха. Преди да успее да отговори, се появи Арнът и го тупна по гърба.

— Добро утро, Данте. — Звучеше по-самовлюбен от всякога.

Скарпирато не му обърна внимание и тръгна право към заседателната зала. Схващайки намека, останалите го последваха заедно с Уилсън, който пристигна в последната минута. За първи път Скарпирато им даде линия на поведение на пазара, категорично, като заповед. Искал да купуват лири стерлинги. Според него в Обединеното кралство се забелязвало икономическо съвземане, ала понеже му било необходимо много време за осъществяване и било оповестявано лъжливо доста пъти предварително, пазарът отказвал да повярва на политиците, които твърдели, че този път действително ще бъде налице мощен тласък напред.

Скарпирато също смятал, че представителите на Г7 от САЩ, Япония, Германия, Франция, Италия и Канада, както и от Великобритания, единодушно смятат, че лирата е подценена и че вероятно ще се съберат, за да консолидират действията си в нейна подкрепа. Единственият въпрос бе кога ще стане това. Скарпирато смяташе, че ще стане скоро.

Сара слушаше с интерес. Беше съгласна с анализа на шефа си като цяло. Печелившата карта в случая бе определянето на точното време. Скарпирато им каза, че би желал да си изградят значителна позиция, да речем 300 милиона лири, които ще съзреят в рамките на една седмица. Даде указания на екипа да купуват фючърси^[1] за лирата срещу долари за срок от една седмица. Това означаваше, че ще навлязат на пазара днес и ще се съгласят да купуват от другите конкуренти определено количество стерлинги за седем дни, разплащайки се в долари, при курс, който според днешния пазар ще преобладава за следващата седмица. По този начин те залагаха на това, че междувременно лирата ще се вдигне спрямо долара, вследствие на което лирите, които щяха да получат в края на седмицата, можеха да бъдат продадени мигновено и да доставят далеч повече от необходимите долари за удовлетворяване на тяхната част от споразумението. Лирите, които щяха да получат като остатък, щяха да бъдат чистата им печалба.

Това беше все едно да се споразумееш да купиш три ябълки за три портокала в срок от една седмица, за да получиш при продажбата на ябълките впоследствие четири портокала. Само в този случай, ако Скарпирато залагаше правилно, те щяха да направят милиони лири стерлинги.

Всяка позиция от сто милиона лири, която задържаха, ИКБ щеше да подплати с десет милиона от своя капитал. Останалото щяха да заемат. Спекулирането със заети пари, иначе познато като марджин дилинг^[2], бе рискована операция, обаче ако човек бе разчел правилно пазарите, възвръщаемостта бе забележителна. Това бе привлекателната страна на лостовия ефект^[3]. Замразяваш само част от сумата, но получаваш пълните приходи.

При позиция от 300 милиона и най-минималното движение на пазара в правилно предвидената посока носеше милиони лири печалба. Но важеше и обратното. Човек можеше да загуби милиони, ликвидирайки целия наличен банков капитал. Така че ако се държи позиция от 300 милиона лири, подплатена с 30 милиона лири капитал, и пазарът се раздвижи противно на очакванията ви, можете да загубите пълния си капитал от 30 милиона лири. Наличието на правилната идея не е достатъчно в такъв случай. Необходим е и абсолютно точен разчет на времето.

Според предвижданията на Скарпирато стерлингът щеше да се покачи спрямо долара в рамките на следващата седмица. Това бе много прецизен залог, изискващ перфектен разчет на времето, и бе в противоречие с възгледа за краткосрочно опериране на пазара. Човек трябваше или да е много смел, или напълно сигурен във фактите си, за да направи такъв хазартен ход. Обаче в случая не съществуваха никакви факти, само до известна степен обосновани предвиждания. Сара се запита какво ли подхранва убедеността на Скарпирато.

Екипът прекара следващите ден и половина в изграждане на позиция, което само по себе си бе деликатен процес. Маркетмейкърите^[4], хората, с които търгуваха, докато извършваха това, бяха суперчувствителни. Ако заподозряха, че ИКБ си изгражда главна стерлингова позиция, щяха да вдигнат фиксинга за обмяна на лирата спрямо долара. При позиция с размера на 300 милиона лири това би означавало загуба на десетки хиляди от чистата предвидена печалба. Затова Сара, Арнът и Уилсън се движеха крадешком по пазара за валутен обмен, натрупвайки позицията на малки пакетни суми, при незначителни операции от порядъка на 10 милиона наведнъж. При затварянето на борсите в петък позицията бе изпълнена, без да се възбуди подозрение у останалите маркетмейкъри.

В пет часа Скарпирато, който беше прекарал целия ден, затворен в своя офис, дойде при тях.

— Как върви? — попита той Арнът.

— Добре. — Арнът се завъртя на стола си, така че да застане с лице към Скарпирато. — Изпълнихме позицията, без да вдигаме шум. Получихме я при чудесни курсове.

Скарпирато се усмихна.

— Добре. Значи няма издънки. Браво. Нали знаеш какъв маниак съм на тема секретност.

Сара бавно се обърна, за да го погледне. Той я стрелна с очи, извърна се и се прибра в кабинета си. Сара се загледа след него, стана от бюрото си и го последва. Пристъпи към закрития с щори офис, почука на стъклената врата и без да изчака отговор, влезе точно когато Скарпирато се настаняваше зад бюрото си. Той с изненада вдигна глава, а тя придърпа един стол и седна точно срещу него. Данте вдигна вежди и хладно започна да я изучава в очакване на обяснението й с лек израз на тържество, изписан на лицето му, сякаш беше успял да я подмами да дойде при него. Тя пренебрегна израза му. Облегна се назад в стола си и го изгледа озадачено.

— Питам се, Данте, как ти дойде тази идея за лирата. — Изчака някаква реакция. Тя се появи мигновено, като че ли беше натиснала някакво копче, за да я отприщи. Леката усмивка изчезна от лицето му, очите му се присвиха, така че бялото почти изчезна и остана само тъмният бляскав взор. Сара се загледа в лицето му, ужасена и омагьосана. В почти напълно черните очи и в твърдата линия на устните му бяха съсредоточени ярост и надменност, неподправени и неприкрити. Емоции, които често се срещаха сред дилърите, но които никога досега не беше виждала така ясно изнесени наяве. Сара продължи да го наблюдава, а изразът му остана непроменен. Тук се сблъскваше с онова незачитане на условностите, което беше виждала и преди както в резкия му маниер на говорене, така и в погледа му. Тогава то беше желание, сега враждебност, еднакво наситени, еднакво интимни. Сара се потопи в тъмните разгневени очи. Когато най-после й отвърна, изричаше думите със запъване, сякаш му причиняваха болка:

— Мисля, че ясно обясних това вчера сутринта. Ако не си ме разбрала, защо тогава робски следваше указанията в продължение на ден и половина?

Ако не беше погледът на очите му, Сара навярно би се засмяла. Заяждането беше грубо, но необяснимо защо й подейства. Преглътна отговора си и продължи да го изучава в мълчание, като се чудеше дали реакцията му е плод на стаена неувереност, която го караше да ненавижда всеки намек за заплаха на авторитета му, или от болезнена чувствителност точно към този въпрос. И в двата случая това бе показателно за човек, който очевидно се смяташе за пример на самоувереност, който би трябвало само да я смъмри леко, даже и наистина да имаше нещо за криене.

Сара сви рамене.

— Вероятно съм пропуснала нещо. Ти обясни защо смяташ, че лирата ще се покачи и случайно съм напълно съгласна с теб. Обаче защо точно сега? — Тя кръстоса крак върху крак и попита с равен глас: — Имаше ли нещо като тласък към това или просто играеш на рулетка?

Гневът отново пламна в очите му, щом отбеляза обидата, което затвърди у Сара впечатлението, че това е човек, чиито професионални действия са прецизно пресметнати, управлявани от интелекта. Рулетката бе игра на шанса, управлявана от инстинкта. Очарованието на случайността, което се съдържаше в залаганията на много дилъри, той би отхвърлил с презрение. Тъмните очи я държаха прикована още няколко секунди. После Данте примигна веднъж, сякаш за да заличи враждебността, и се разкри.

— Просто чета вестници, чета между редовете, наблюдавам финансовите министри, когато ги дават по телевизията заедно. Човек може да отгатне много неща само по начина, по който се държат един към друг, освен това държа ушите си широко отворени за разни слухове. — Скарпирато се облегна назад в стола и сключи длани зад тила си. Помълча няколко минути, после рязко се изви на стола си и се наведе напред през бюрото към нея. — Е, удовлетворена ли си?

Сара стана, пристъпи към вратата и се облегна на рамката. Отговорът бе клише и тя изобщо не беше удовлетворена. Озари го с кратка усмивка.

— Не много оригинално, но възможно. — Усети очите му да пронизват гърба й, когато се запъти обратно към работното си място. Нямаше какво повече да прави в офиса, пък и я очакваше натоварена вечер, затова изключи екраните си, взе си чантата и си тръгна.

Когато се прибра в дома си, завари Джейкъб, седнал на масата в кухнята да пие чай. Имаше резервни ключове и идваше от време на време, за да свърши някоя помощна работа, да закачи картина, да изчака доставчиците или инкасаторите за тока и водата, или просто за да провери понякога дали Сара е добре.

Тя се усмихна, щом го видя.

— Джейкъб. — Наведе се и го целуна по бузата. — Каква приятна изненада.

— Наминах за малко, защото имам новини. Не мога да остана. Просто ще ти ги кажа и тръгвам. Петък вечер е, сигурно ще излизаш някъде, нали?

Сара взе чаша и си сипа чай от чайника на масата.

— Няма да има бурна запивка. Честно казано, прекалено уморена съм. Защо не останеш за вечеря? Време е и аз да те нагостя.

Той се разсмя.

— Е, добре, ако си сигурна.

Сара се усмихна.

— Сигурна съм. Какви новини имаш?

— Е, това може да почака. Навярно си скапана, щом се прибираш чак в шест. Не искаш ли първо да подремнеш? После ще ти кажа. Междувременно аз ще сготвя нещо за ядене.

— Нищо ми няма, Джейкъб. Хайде, кажи ми. Очакването ме подлудява.

Той отпи спокойно голяма глътка чай, като се наслаждаваше на разпаленото й любопитство.

— Ами-и днес се видях с приятеля си. Относно „буболечките“ — Изгледа Сара тържествуващо. — Той каза, че ще го направи. Но първо му трябва малко информация.

Сара се засмя.

— Супер. Давай нататък.

Той не й каза за въпросите, които бе задал за Скарпирато, нито за отговорите, които бе започнал да получава. Не смяташе, че това е от съществено значение.

По-късно същата вечер, след като двамата с Джейкъб бяха вечеряли и той си беше тръгнал, Сара се обади на Мосами.

— Привет. Сара е. Слушай, скъпа. Налага се да те помоля за нещо. Удобно ли е да намина сега?

— Да, да, разбира се. Чакам те. — Мосами остави слушалката и сбърчи чело. Напоследък Сара се държеше малко странно, тайнствено. Надяваше се нищо лошо да не се е случило.

Сара излезе на Карлайл Скуеър, качи се в колата си, BMW CSL — модел 1973 година, сребристосив на цвят. Купе без рамка, предназначено, освен за пътища, и за ралита. Където бе възможно, частите бяха от алуминий за олекотяване. Имаше четири скорости, благодарение на които стремително набираше и вдигаше до 140 мили в час. Само петстотин коли от модела бяха произведени с десен волан. Беше с единични седалки и влудяваше ценителите. Колата беше изключително подвижна и компактна. Сара си я беше купила преди две години, за да отбележи поредната годишнина от оцеляването си в Сити. Тя беше нейна радост и гордост.

Заобиколи градината на Карлайл Скуеър, излезе на Олд Чърч Стрийт, зави надясно към Фулхам Роуд и после на Мейфеър. Петнадесет минути по-късно спря на Хейс Мюз пред къщата на Мосами. Мосами чу колата и отиде да отвори вратата. Застана на прага по копринено кимоно, облечено върху подхождаща си с него пижама. Дългите й коси се спускаха на черни ленти по яркожълтото кимоно.

Двете жени се целунаха. Мосами посочи с жест облеклото си.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Тъкмо разпусках, когато се обади. Нали знаеш, петък вечер. Направо съм скапана. — Тя се усмихна. — Бях в леглото и гледах на видео „Голямото отпускане“, когато се обади, и въздишах по Денис Куейд.

Сара се засмя.

— Мм-мм, мога да си представя. Звучи като самия рай.

— Така е. — Мосами поведе Сара към кухнята. — Чай?

— С удоволствие.

Мосами напълни чайника.

— Какво става?

— Защо трябва нещо да става? — изрече Сара зад гърба на Мосами.

Приятелката й изсумтя.

— Хайде, Сара. Напоследък се държиш доста странно. Нова работа като гръм от ясно небе, съвсем мистериозно. Не драматизирам, но добре съм запозната с признаците, не забравяй.

Сара се загледа в кипящия чайник. Мосами извади от шкафа порцеланова кана и сложи вътре две пакетчета чай. След като я напълни с вряла вода, я сложи на дървен поднос заедно с две чашки и го занесе в дневната, после седна на дивана и напълни чашите.

Сара седна до нея и внимателно отпи. Парата стопли лицето й. После остави чашката на дървената масичка пред себе си и се обърна към приятелката си:

— Ами нещата са малко странни наистина. Всъщност не знам откъде да започна. — Въздъхна тежко и очите й се плъзнаха из стаята, сякаш търсеше вдъхновение. — Както ти казах по телефона, трябва да те помоля за нещо. Имам нужда от помощта ти, но в действителност не мога да ти обясня защо. Поне не в подробности.

Мосами се вгледа в очите на Сара, после прикова поглед в устните й. Сара вдигна вежди в очакване на някакъв отговор, но Мосами само сви рамене. Усещаше безпокойството на Сара, то се предаде и на самата нея.

Изведнъж Сара проговори отново:

— Виж, няма как да ти го кажа по заобиколен път. Стана дума за Карла Витале. Трябва да вляза в апартамента й.

Мосами помълча доста време, загледана в картината на отсрещната стена — изобилие от цветове, всички нюанси на синьото от снежно до цвят индиго. После се обърна към приятелката си:

— Какво, по дяволите, става, Сара?

— Извинявай, Мосами, но наистина не мога да ти кажа. Ще ми се да можех. Както и да е, и самата аз не съм съвсем сигурна. Именно това се налага да открия. Във връзка с Матю Арнът е. Мисля, че той нарушава закона. И според мен Карла би могла да знае нещо за това.

Мосами наклони глава на една страна.

— Значи искаш да влезеш в апартамента й?

Сара кимна.

— Искам да поставя няколко подслушвателя.

— Микрофони?

— Да.

Мосами се облегна назад и се загледа в Сара. В живота и на двете имаше съвсем малко неща, които да не са си споделили или веднага, или разказани понякога след години. Сега вече общуваха в стенографски стил, обясненията бяха излишни. В миналото бяха отправяни и далеч по-големи на вид молби: за пари, за помощ, за безусловно приятелство. Сега тази беше странна, но в изчистен вид, не бе повече от молба за пари, дори по-лесно. Беше дреболия. И все пак приятелката й бе обезпокоена.

Мосами посегна към пакета си с цигари на малката масичка отстрани. Предложи една и на Сара. Известно време пушеха в мълчание. После Мосами се наведе напред и решително изгаси цигарата си.

— Виж, не разбирам какво вършиш, нито защо го вършиш. Без съмнение така е по-добре. Ти не искаш да ми кажеш, а аз не желая да научавам. Ще оставим нещата така. — Помълча за миг. — И да, разбира се, че ще ти помогна. Знаеш, че ще го направя. Само се надявам да си наясно с това, което вършиш.

Когато Сара се прибра в дома си, позвъни на Джейкъб в Голдърс Грийн.

— Джейкъб, аз съм. Току-що бях при Мосами. Тя ще ми помогне. Така че кажи на приятеля си, че имаме достъп.

Джейкъб затвори телефона, после набра номер в Източен Лондон. Отговори му сърдечно глас на средна възраст. Джейкъб бе кратък:

— Имаме достъп. И до трите цели.

— Добре. Мини утре следобед, да речем, в три. Дотогава ще съм събрал всичко.

 

 

Събота сутрин. Будилникът бе заточен в другата стая. Сара се беше отървала от неуморното му тиктакане и педантично писукане. Събуди се в десет и полежа в леглото още пет минути, наслаждавайки се на факта, че може да остане там още няколко часа, ако поиска. Слънцето струеше през муселиновите пердета и вече можеше да се усети топлината, която предвещаваше един жарък ден.

Мислите й се понесоха към Еди и Алекс. Запита се какво ли правеха в този момент. В Непал бе късен следобед. Може би вече се спускаха от целта, която бяха изкачили сутринта, може би почиваха, ако времето беше лошо. Опита се да си ги представи, свити в палатка, с пориви вихрушка и сняг, шибащи платнището. Може би лежаха мълчаливо в спалните си чували и си мислеха за нея. Усети пронизващо липсата им и копнеж да бъде с тях там, да прави това, което правеха те.

Бавно стана от леглото, навлече памучния си халат и отиде в дневната. Сведе очи към колекцията си от компактдискове и избра събраните хитове на Ела Фицджералд. „Маки Ножът“ се понесе след нея, когато тръгна към кухнята и започна да приготвя машината за капучино. Пет минути по-късно понесе димяща чаша кафе, разрязан на четири портокал, нарязано на филийки киви и препълнена купа корнфлейкс^[5] с ядки, покрити с накълцани банани и залети с пълномаслено мляко, към спалнята. Сложи таблата внимателно на леглото и се мушна под завивките с книгата, която взе от пода. Започна да закусва бавно, докато четеше, без да обръща внимание на времето.

Не беше планирала нищо за деня. Перуджи я беше поканил да излезе с него и още няколко негови приятели на вечеря. Още не беше решила дали да отиде. Откакто Еди и Алекс бяха заминали, не можеше да определи дали й трябва компания или не. В един миг се наслаждаваше на тишината, в следващия се ужасяваше от нея. В друг момент тя просто я изпълваше с апатия. Чувствата се сменяха по точно определен график, който й беше добре познат. Знаеше също и как да го наруши. Рано или късно щеше да преживее драма, със сила да се откъсне от това състояние. После драмата щеше да отшуми и тя щеше да остане в крехко душевно равновесие. Напрегнато, но сладко облекчение.

Джейкъб й се обади в четири. Сара тъкмо се бе върнала от бягане.

— А, миличка, значи си си вкъщи. Може ли да намина? Имам нещо за теб.

Сара се засмя.

— Тук съм.

Той пристигна в пет с бяла найлонова торба в ръце. Последва Сара в кухнята и седна на масата, докато тя приготвяше чая. Отвори шкафа, в който имаше около десет кутии и пакети с различни марки. Извади три: жасмин, „Ърл Грей“ и черен на гранули; после пусна равни части и от трите в любимия си порцеланов чайник. Беше й подарък от Джейкъб, рисуван от Кларис Клиф, с бягащи антилопи. Извади две еднакви чашки, наля чая и седна срещу Джейкъб с очакваща усмивка на лицето си. Той посегна към торбата в краката си. Сара запали цигара. Джейкъб остави чантата на масата и извади три контактни адаптера и двоен телефонен контакт.

Сара се загледа в тях заинтригувана. Вдигна лице към Джейкъб и очите й проблеснаха. Размениха си усмивки.

— Съвършени са, нали? — попита я Джейкъб.

— Невероятни са. Също като обикновените адаптери. Просто ги включваш в мрежата и започват да работят, така ли?

— Горе-долу. Активират се от глас. Хващат всички шумове от стаята, в която са, както и някои звуци от съседните помещения. Имат вградени собствени излъчватели, чийто обсег е от порядъка на една миля. Трансмитерите свързват всичко със слушалката, която записва всичко на дигитална аудиокасета.

— Джейкъб извади две малки записващи устройства от чантата с дължина около пет инча, височина три и широчина два.

— Специално адаптирани са. Лентата се върти цели дванадесет часа. Имам двадесет касети. Това би трябвало да ни стигне като начало. — Натисна запис и прослушване. — Виждаш ли? Съвсем просто е. Точно като нормалните касетофони. — Отново бръкна в чантата и извади купчина касети. — Ох, замалко да забравя. Ето и минирекордер. Носи го със себе си. Обхватът му е около двадесет крачки. — Подаде й го със сияещ вид.

— Ти си невероятен, Джейкъб. Знаеш ли?

Старецът се разсмя и очите му блеснаха.

— Каза, че ще можеш да влезеш в апартамента на Карла, нали?

— Така смятам.

Джейкъб кимна.

— Проверих разстоянието. По-малко от миля е. Къщата ти е разположена идеално. Единственото, което трябва да направя, е да разположа приемателите. Ще ги монтирам на покрива, става ли?

Сара кимна.

— Чудесно. Сложи ги, където искаш.

— Покривът е най-подходящ. С най-добра видимост. — Отпи голяма глътка чай, после остави чашката в мивката, върна се на масата и седна с изпънат гръб и сериозно изражение. — У приятеля ми са приемателите за микрофоните, които ще използваш в службата. Той живее в Уайтчапъл, в нов висок блок, на десетия етаж. Разположението му е чудесно за приемане на сигнала от микрофоните в ИКБ. Разстоянието е по-малко от миля и е доста височко като положение. — Направи пауза, хвърли поглед към лицето на Сара и продължи: — Съществува риск той да прослуша касетите. Той си е шумен и любопитен стар подслушвач, но може да му се има пълно доверие. Ако наистина ги чуе, можеш да бъдеш сигурна, че няма да каже на никого.

Сара се усмихна.

— Щом ти му имаш доверие, Джейкъб, аз нямам нищо против.

Джейкъб явно се поуспокои.

— И аз така мислех. Както ти казах, той е добър човек, един от старите ми другари. Навремето двамата с него участвахме в някои операции заедно.

Сара избухна в смях.

— Значи едно от старите другарчета, а? Страхотна препоръка.

Джейкъб се престори на засегнат.

— Понякога си невъзможна. Нямам представа как се погаждам с теб.

— Извинявай. Просто не можах да устоя — отвърна Сара, като го стисна за ръката.

— Както и да е, той ще се погрижи за информацията, идваща от ИКБ. Останалото зависи от теб. Имаш на разположение два приемателя и две записващи устройства, едното за стайната „буболечка“, другото за телефона. И двата са за Карла. Лесно мога да се сдобия с още апаратура, затова ми кажи, ако намериш достъп до жилището на Арнът и на онзи, как му беше името, а-а… Скарпирато. Става ли? — Джейкъб измърмори италианското име с отвращение. Сара отбеляза този факт наум, но го отмина без коментар. Не бе и очаквала от него да храни особени симпатии към преуспели италианци.

— Добре, Джейкъб. Непременно. И благодаря. — Усмихна се.

— О, за малко да забравя. Колко струва всичко това?

— Получих го със специална отстъпка. — Джейкъб се ухили. — Обикновено това е около осем бона. Аз го взех за четири.

Сара едва не се задави.

— Боже! Та те били скъпи! Обаче всичко е наред все пак — добави бързо. — Страхотна сделка. — Пристъпи към бюрото си и извади плика, даден й от Барингтън. — Ето ти три. Останалите ще изтегля в понеделник. Тогава ще ти ги дам. Приятелят ти дали няма да има нещо против?

Джейкъб тръсна глава. Вече се бе разплатил с приятеля си със собствени средства.

Когато си тръгна след известно време, Сара звънна на Мосами.

— Мосами, привет, мила. Аз съм. Слушай, можеш ли да минеш през Карла, да речем, утре?

Карла Витале живееше на Онслоу Скуеър, на около половин миля от дома на Сара, в апартамент със западно изложение и три спални на последния етаж. Мосами й бе ходила на гости няколко пъти, когато имаше партита, и веднъж се бе отбивала сама, на кафе, след обиколка на магазините по Фулхам Роуд. Беше се обадила на Карла предния ден и й беше казала, че има среща за кафе в пет часа с приятелка в близкия локал. Удобно ли би било да се отбие после за нещо по-силничко? Обяснението бе напълно логично. Карла очевидно го прие, защото веднага я беше поканила и ето че сега стоеше пред вратата на апартамента й с контактен адаптер и двоен телефонен щепсел в дамската си чанта, като се питаше какво, по дяволите, върши.

— Мосами, скъпа, влизай. — Карла бе увита в хавлиена кърпа. — Извинявай, тук цари малък хаос. Току-що ми правиха масаж и цялата съм мазна. Трябва да си измия косата. — Разсмя се и дръпна Мосами навътре. — Налей си нещо. В хладилника има бяло вино. Ще се присъединя към теб след минута. — Тя изчезна в спалнята и остави Мосами сама.

Мосами отиде в кухнята, откри бутилката вино, прерови чекмеджетата за тирбушон, накрая го намери, наля си чаша „Сан сере“ и се върна в дневната. Остави чашата на страничната масичка и се заоглежда за контакт. След малко откри това, което й трябваше — разклонител, претъпкан с щепсели: един за лампата, друг за телевизора и един за видеото. Коленичи, измъкна адаптера и го подмени с този от чантата си. После седна на дивана с чаша в ръка, като трепереше съвсем леко, тъкмо когато Карла се появи. Отпи от виното си и се усмихна. Разговорът се завърза съвсем спокойно и естествено. Изненадана установи, че двуличието й прилегна с лекота. Но, разбира се, служебните връзки в продължение на осем часа на ден изискваха почти постоянно разслояване на вниманието. Просто в случая ставаше дума за нещо по-лично. Не че някога бе хранила особени симпатии към Карла. Карла бе привлекателна позната, преливаща от остроумие и жизненост, но излъчването й не проникваше дълбоко.

Мосами продължи да бъбри и да се усмихва, като непрекъснато се питаше защо се чувства толкова неловко. Мислено изброяваше причина след причина, после ги отхвърляше. Тогава, в миг на прозрение, го проумя — това бе страх, страхът на Сара. Сара бе уплашена, когато я помоли за тази услуга. Не от Карла, не от нещо явно или видимо. Обаче все пак от нещо или от някой, скрит в дъното, някой, който я плашеше.

Мосами продължи да отпива от виното си и спря да се тормози от тези мисли. Беше казала, че ще помогне и действително щеше да го направи. Единственото, което й оставаше да направи, бе да се докопа до телефона по един или друг начин, за да инсталира втория микрофон. Продължи да играе ролята си — хладнокръвна, уверена, с лека усмивка на уста, напълно овладяна за окото на външен наблюдател.

Удаде й се възможност двадесет минути по-късно. Погледна часовника си и стреснато подскочи.

— По дяволите, съвсем ми изхвръкна от ума. След десет минути трябваше да съм в Хампстед. Може ли да използвам набързо телефона ти?

Карла се усмихна.

— Разбира се. Използвай онзи в спалнята, ако искаш. — Тя й намигна.

Мосами се усмихна и с леко угризение взе дамската си чанта и я занесе в спалнята на Карла.

Телефонният контакт бе под леглото. Мосами клекна, извади кабела на телефона, пъхна го в двойния адаптер и го включи в малкия стенен контакт, там, където преди бе имало само единична връзка. Цялата конфигурация бе скрита под покривките на спалнята, които падаха чак до земята. Нямаше причина Карла да реши да го разглежда, нито пък да забележи разликата, ако го видеше някой път.

Мосами се изправи стреснато. Чу гласове. Стана и забързано излезе от стаята. В преддверието видя Матю Арнът. Той рязко се извърна, като чу стъпките й.

— Мосами, радвам се да те видя. Какво правиш тук? — В гласа му, както винаги, прозвуча нотка на сарказъм.

— Не се безпокой. Няма да ти се натрапя в спокойната вечер, посветена на приятелката ти. Просто наминах да пийнем по нещо. — Доби смутен вид. — Чак след това се сетих, че имам уговорка и че трябваше да съм в Хампстед преди две минути. — Разцелува Карла по двете бузи. — Благодаря за виното, Карла. Извинявай, че си тръгвам така ненадейно. Чао, Матю. — Преди някой от тях да успее да подхвърли забележка за пламтящите й страни, тя вече бе излязла.

 

 

— Не мисля, че такъв род дейности ми подхождат. — Мосами вече бе в леглото си и разговаряше със Сара по телефона.

Сара простена.

— О, Мосами, извинявай. Наистина не биваше да те ангажирам с това.

— Не ставай глупава. Нали ти казах, че ще ти помогна. — Тя леко се засмя. — Бях запалена не по-малко от теб. Звучеше забавно, като някоя невинна игра. — Помълча и смехът й пресекна. — Просто не се почувствах точно така тогава. Получих ненадеен пристъп на угризения.

— Знам. И с мен беше така.

— Добре де, надявам се всичко да е за добра кауза. — Двете жени помълчаха за момент, обзети от свои мисли.

— И аз се надявам — отвърна Сара.

 

 

В десет вечерта в неделя Сара пътуваше с колата си към Сити. Улиците на Скуеър Майл бяха безлюдни. От околните небостъргачи продължаваше да струи светлина, но лампите бяха запалени единствено поради съображения за сигурност.

По време на разцвета през осемдесетте щеше да има екипи от корпоративни финансисти и юристи, които да се трудят като пчели през почивните дни, но това се случваше рядко при сегашния не така цветущ, но далеч по-улегнал начин на живот. Понякога и в неделя вечер идваха дилъри, за да извършат някоя сделка с току-що отварящите пазари на Далечния изток, затова Сара не можеше да бъде сигурна, че етажът на дилърите ще е празен, но поне имаше известен шанс да е така. Така или иначе беше й необходим свободен достъп единствено до работното място на Арнът и до офиса на Скарпирато.

Паркира колата на алеята за гаражите, разположени точно под сградата на ИКБ, върна се обратно към главния вход и натисна звънеца на мраморната фасада. У сети как пулсът й се ускори заедно с прилива на адреналин по вените й. Появи се служителят от охраната. Сара вдигна служебната си карта за проверка. Служителят присви очи, за да я разчете през стъклото. Доволен от видяното, отключи вратата и я пусна да влезе. Тя беше запозната с процедурата и го последва към гишето на приемната, за да се разпише в книгата за посещения.

— Вашата кола ли е на алеята?

— Аха. — Навярно я беше забелязал на мониторите.

— Не бих имал нищо против и аз да имам такава. Истинска красавица, нали?

— Моя радост и гордост.

— Нали знаете, че паркирането там е забранено?

Сара се усмихна.

— Знам. Обаче няма да се бавя. Обещавам. Десет минути?

— Добре тогава. — Когато понечи да тръгне, той я попита: — И за какво става дума? Пак тормоз на противника, а?

Сара се обърна и сви рамене:

— Да, нещо такова. Няколко бързи обмена с Токио и пак ще съм свободна. — Той й се ухили, без напълно да разбира значението на казаното, и се загледа в отдалечаващата се към асансьорите фигура. Високите й токчета приятно потракваха по мраморния под.

Една от кабинките стоеше с отворени врати и я очакваше. Сара, влезе вътре и се изкачи на етажа на дилърите. Прокара служебната си карта през осигурителната система на вратата и тежката стъклена врата се отвори с изщракване. Залата изглеждаше напълно празна. Светлините бяха запалени само тук-там и имаше места, потънали в сянка и в почти непрогледен мрак. Тишината й се стори странна и коварна.

Сара тихичко прекоси помещението. Висящите от тавана часовници наблюдаваха придвижването й. Спря пред своето бюро, отвори дамската си чанта и извади единия от адаптерите. Бутна стола си назад и надникна под бюрото. Съзря лабиринт от кабели, куплунги и тройници с най-различни контакти. Извади два, пъхна ги в своя разклонител и включи адаптера в контакта. После се изправи, извади втория адаптер от чантата си, хвърли припрян поглед наоколо и се запъти към офиса на Скарпирато. Там лампата не бе запалена и на Сара й трябваха няколко мига, за да свикне с полумрака. Заобиколи бюрото му и огледа стената отзад. В ъгъла имаше контакт с две гнезда, с щепсел за настолната лампа от едната страна, а от другата — за компютъра. Сара включи щепсела за лампата в своя адаптер и го сложи в контакта. С усмивка загледа добре свършената работа за няколко секунди, после чевръсто тръгна към бюрото си. Тъкмо щеше да тръгва, когато се закова на място. Прекосявайки помещението, срещу нея вървяха Матю Арнът и Карл-Хайнц Кеслер, изпълнителният директор на ИКБ. Те се взряха в нея с изненада. Сара се усмихна, като се надяваше, че шокът й не си е проличал.

— Какво правиш тук? — попита Арнът с гневен поглед, пренебрегвайки усмивката й.

Като мислеше трескаво, Сара пъхна ръка в чекмеджето на бюрото си и напипа резервния комплект ключове за къщата си, който държеше там за всеки случай. Ако някога се заключеше отвън, предпочиташе да влезе по нормалния начин и да се въздържи от използването на уменията си за проникване без ключ. Бодро раздрънка връзката ключове във въздуха.

— Забравих ключовете за къщата си в Лондон. — Засмя се укорително. — Доста глупаво от моя страна, нали?

— Да. Доста глупаво.

Кеслер наблюдаваше сцената в мълчание. Сара се обърна към него:

— Не сме се срещали. Аз съм Сара Йенсен, новият дилър в собствения отдел на банката.

Кеслер пое протегнатата й за поздрав ръка.

— Да. Чувал съм за вас. — Усмихна й се студено.

Сара се обърна към Арнът и отново се усмихна на враждебното му изражение, сякаш очакваше обяснение от него. Той не каза нищо в продължение на няколко секунди, после раздразнено излая:

— Карл-Хайнц желае да извърши голям обмен с Токио. Помоли ме аз да го осъществя.

Сара кимна.

— Съвсем в реда на нещата. — Тя се усмихна на Кеслер. — Ами довиждане. Аз тръгвам.

Двамата мъже загледаха как прекосява залата и минава през вратата с охранителната система. Кеслер се обърна към Арнът:

— Вярваш ли й?

Арнът замислено потърка брадичка.

— Хайде стига, просто се е заключила. На всекиго може да се случи. Аз също държа резервните си ключове тук. Вярвам й.

Кеслер го изгледа строго.

— Просто я дръж под око, става ли?

Сара слезе с асансьора на първия етаж, разписа се на излизане и пожела лека нощ на служителя от охраната. Отиде до колата си, влезе вътре и си запали цигара с трепереща ръка.