Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (20)

19.

На няколко мили от него в смълчания мрак Сара лежеше в леглото на Скарпирато. Светлината от една улична лампа се процеждаше през отвора между плътните пердета. Освен светлината, идваща от нея, в къщата цареше тъмнина. Едва се виждаха неясни очертания на лицата, но не и техните изражения. Сара можеше да се скрие в мрака, да задава въпроси, да слуша отговорите, без да се страхува, че ще разкрие нещо повече от това, за което говореше присъствието й тук само по себе си. Щом самата тя не проумяваше причините за него, можеше да бъде спокойна, че и той не би ги доловил.

Разговаряха. Бяха говорили часове наред. С думите и въпросите си тя го задържаше на разстояние.

Той обгърна лицето й с длани.

— Сара, скъпа. Кажи ми. Какво има? Какво не е наред?

Тя отметна глава назад в тъмнината.

— Всичко е наред, Данте. Просто бих искала да разбера някои неща, това е.

Той тихо се изсмя.

— Какво толкова има за разбиране? Обичам те, имам нужда от теб. — Направи пауза, за да я целуне. — Какво друго би могло да има?

Сара се извърна и се опита да отхвърли сълзите от гласа си:

— О, има, и то много, Данте.

Той сви рамене. Сара усети как те помръднаха.

— Клише. За това говориш, нали? — Той се позасмя шеговито, ала Сара усети, че Данте бе на крачка от презрението. — Очаквах повече от теб. За какво биха ти послужили оковите на предаността? Защо ти е да се виждаме всеки ден? Това е по-наситено от ежедневните срещи за ловенето хора. Един час с теб — това е всичко, от което имам нужда.

Сара се усмихна въпреки болката.

— О, Данте. Ти май действително вярваш във всичко това, нали? Това важи тук и сега, но след няколко часа не е така. Мислиш се за толкова твърд и разумен, но всъщност си просто романтик. В този свят на презадоволеност сам си създаваш трагедия, болка и загуба. Обаче всеки път, когато го правиш, то отнася и частица от теб. Не е ли така? По този начин се отмиват пластове от способността ти да чувстваш. Значи следващия път болката трябва да е по-остра. За теб това е добре. Ти сам си го избираш. А за жертвите ти?

Помълчаха известно време. После той заговори:

— Откъде знаеш толкова много за мен, а? Не би могла да разбереш тези неща, без самата ти да участваш в тях, нали? Защо си тук тогава, ако не си доброволна жертва?

Тя се разсмя.

— Точно това и бях. Двамата запълнихме нужда един в друг. Обаче не бих могла да продължавам да го правя, Данте. Получих своя дял болка. Все я търся, за да се уверя, че съм способна да се справя с нея. И е така наистина. Аз винаги се справям. Следователно ти не си ми нужен. Превръщаш се просто в безсмислено упражнение. Единственото, което би могъл да ми предложиш, е болка. Не мисля, че повече имам нужда от нея.

Той прокара пръст по лицето й. Гласът му беше натежал от нежност:

— Но сега съм тук. — Данте се приближи към нея.

Тя се усмихна в мрака.

— Просто ме прегърни, Данте. Това е единственото, което желая.

Той я обгърна с ръце и я притисна към тялото си. Усети навлажнените й от сълзи страни с кожата си. Замилва косите й и продължи да я успокоява, докато тя не заспа. Остана да лежи буден през по-голямата част от нощта, като я държеше в обятията си, кротка и притихнала.

На следващата сутрин Сара се събуди с пулсиращо главоболие. Немощно стана от леглото и отиде в банята, за да пие вода. Когато се погледна в огледалото, видя, че очите й са мътни и подпухнали, а кожата — бледа и с болнав вид.

Будилникът звънеше, когато се върна в спалнята. Скарпирато се събуди, протегна дългата си фина ръка и го изключи. Загледа се в Сара, която се мушкаше под завивките.

— Добре ли спа?

— Не знам. Така мисля. Обаче в момента се чувствам ужасно. — Тя се смръщи. — Чувствам, че ще ме връхлети мигрена. Не мисля, че бих могла да помръдна.

— Ами аз най-добре да ставам и да се приготвям за работа. А ти можеш да останеш тук, докато се почувстваш по-добре. После се прибери у вас и си почини. — Усмихна се добродушно. — В качеството си на твой шеф ти давам почивен ден.

— Благодаря, ще се възползвам от него.

Данте пъхна ръка в чекмеджето на нощното шкафче и извади пакет таблетки.

— Заповядай. Обезболяващи. Глътни две. — Донесе й чаша вода и тя преглътна хапчетата. После се отпусна на възглавниците, като се опита да поспи, докато той си взимаше душ и се обличаше. Двадесет минути по-късно Данте я целуна за довиждане.

— Какво да правя със сигнализацията? — попита го тя, преди да излезе. — Не бих искала да я задействам на тръгване.

— Не се безпокой. Няма да я включвам. Жената, която се грижи за къщата, идва в единадесет. Тя ще я включи, когато си тръгва.

Сара спа в продължение на един час, след което стреснато се събуди. Бавно се поизправи. Хапчетата бяха свършили работата си, мигрената бе почти отшумяла. Почувства слабост, като стана и започна да се облича.

Мислите й се връщаха към Данте. Снощи, а и тази сутрин той бе толкова нежен, внимателен. Беше го видяла в съвсем друга светлина и за първи път се запита дали той наистина е част от заговора на Карла. Тези страни от характера му, които беше видяла преди, представяха един в много отношения идеален престъпник: без морал, амбициозен, нестабилен, с блестящ ум, непочтен. Дали обаче бе способен на мащабни престъпни заговори? Беше говорила с него за работата, за Арнът, даже бе споменала Карла Витале, но той не бе показал никакво притеснение, неловкост или прикритост, а Сара смяташе, че вече се бе научила да прозира лъжите му. За първи път си помисли, че той може би е невинен. Но ако действително бе така, кои тогава бяха двамата други членове на тайния кръг, които се споменаваха в разговорите на Арнът и Карла? Главата й отново започна да бучи.

Без някакво осъзнато намерение Сара откри, че започва да оглежда къщата на Скарпирато отначало колебливо, после все по-настървено. Започна с гардеробната му — дълга тясна стая с тъмносин килим, цялата в махагонови гардероби. Отвори една врата и пред очите й се откри цял низ от ярки рокли и редица обувки на високи токчета, като потвърждение на това, което почти очакваше. Въпреки това се смръщи. Лицето й придоби решителен израз, затвори вратата и продължи претърсването. В едно от чекмеджетата на писалището му откри множество снимки в сребърни рамки, показващи нисичка блондинка, хваната за ръка със Скарпирато. Тя се усмихваше нагоре към него, докато той гледаше право в обектива. Сара се загледа в самодоволното изражение на победител — израз, който беше виждала да преминава по лицето му стотици пъти. Тук той беше уловен. Загледа го продължително, после пъхна снимката в чекмеджето и го затвори.

Откри сейфа в спалнята на горния етаж. Беше скрит зад картина, изобразяваща подивяла маймуна… много подходящо, помисли си Сара. Уверена, че сигнализацията е изключена, тя започна да се труди над ключалката.

Това беше стандартен ключ с комбинация, вероятно модел отпреди двадесет години, доста по-прост от съвременните модификации. Беше точно като модела, на който Сара се бе учила в къщата на Джейкъб. Долепи ухото си близо до диска, съсредоточи се и го завъртя. Годините, прекарани в средите на дилърите, бяха изострили слуха й и способността й за концентрация. Понякога какофонията от врещящи дилъри, пронизителен телефонен звън, вой на високоговорители и машинно тракане бе така силна, че бе почти невъзможно човек да чуе гласа от другата страна на телефонната връзка. Годините, прекарани в усъвършенстване на умението да се блокира глъчката и да се улавя шепотът, сега се оказваха от полза.

След десет минути и няколко фалстарта вратата на сейфа изщрака и се отвори. Вътрешността му бе с размери не повече от тридесет на тридесет сантиметра. Съдържаше купчина незапечатани кафяви пликове. Отвори ги и прегледа съдържанието им: удостоверения за дялово участие и банкови разписки от няколко сметки в швейцарски банки. Последният баланс, от юни, показваше депозити за малко повече от половин милион долара. За преуспяващ банков служител в средата на трийсетте това бе разумно, даже малко под средното равнище. Дяловете, изчисли Сара, струваха около два милиона долара. Скарпирато беше богат, да, но не и подозрително богат. Освен ако, разбира се, нямаше други тайни сметки или скрити доходи, той съвсем не изглеждаше като третото звено на тайната изнудваческа верига на Арнът и Витале.

Разменените шепнешком думи между него и Арнът действително изглеждаха подозрителни, но зад тях можеше и да не се крие нищо друго, освен присъщата за дилърите склонност към вманиачена потайност. Скарпирато приемаше съвети от Арнът за осъществяването на сделките си, но не бе задължително те да са подозрителни. А що се отнасяше до невероятно високите печалби на отдела му, те лесно можеха да бъдат обяснени със собствения му талант и гениалност.

Напрегнатата атмосфера на етажа на дилърите често причиняваше изкривявания на способността за трезва преценка, там беше много лесно човек да загуби връзка с реалността. Егото и суетата на Скарпирато лесно биха могли допълнително да размият тези очертания. Вече изглеждаше така, сякаш Скарпирато не бе нещо повече от неосъзнат съучастник на Арнът.

Сара върна пликовете на мястото им, затвори сейфа и завъртя няколко пъти диска на заключващия механизъм, за да заличи следите си. Прекоси къщата, като се оглеждаше сякаш за последен път, и си тръгна. Десет минути по-късно пристигна жената, която почистваше.

 

 

Матю Арнът седеше на работното си място и палеше цигара след цигара. От време на време очите му се стрелваха към празното бюро до него. Тази мръсница Мосами сигурно бе предупредила Йенсен. Може би, след като бе разбрала какво е направил с Мосами, тя беше решила за по-безопасно да се скрие.

Отсъствието на Йенсен го обезпокои. Искаше да я види, да чуе обяснението от собствената й уста и да се погрижи тази уста да остане затворена. За миг през ума му мина въпросът да не би тя всъщност да е свързана по някакъв начин с полицията — нещо, което бързо отхвърли като невъзможно. Не, тя бе просто поредният банков служител, който бе станал прекалено алчен. Подла кучка и изнудвачка.

Една лампичка примигна три пъти, след което телефонът зазвъня звучно и прекъсна мислите на Арнът. Уилсън вдигна пръв.

— Първа линия, Матю. Карла е.

Арнът прие обаждането. След кратък разговор той облече сакото си и целеустремено се насочи към изхода на залата. Влезе в мъжката тоалетна, дискретно провери дали е сам и се заключи в една от кабините. Извади мобифона от джоба на сакото си и зачака лампичката да светне. Секунди по-късно натисна бутона и се заслуша.

— Току-що ми се обадиха. Каза да купуваме италиански лири. Пакет. Сега. — Карла звучеше объркано и изнервено.

— Мамка му — измърмори Арнът под нос, — точно сега ли? — Трескаво заобмисля вариантите. Налагаше се да се справи. Ако не направеше нищо, щеше да възбуди подозрение. — Ок, ще го направя — прошепна. — Всичко ще бъде наред. Не се безпокой.

— Така и трябва да е — тросна се тя в отговор.

Арнът изключи телефона и се върна на работното си място. Всичко щеше да бъде наред, повтори си мислено. Просто трябваше да открие Сара Йенсен и да я озапти — заради благото на всички им.

Огледа се. Уилсън не се виждаше никакъв. Скарпирато бе в офиса си. Влезе в празната зала за съвещания, извади мобифона си и продаде, краткосрочно, осем пакета по 50 милиона долара за италиански лири, чрез осем различни дилъра. Личните дилъри на Арнът бяха разпръснати из целия свят. Някои работеха в престижни финансови центрове, други на места, които бяха известни с дискретността си. В зависимост от времето на деня, размера и естеството на валутната операция Арнът работеше с дилъри от Лондон, Панама, Лихтенщайн Мексико, Швейцария, Ню Йорк и Кайманите, както и с куп други малки острови в южните страни, които нямаха нищо против да подкрепят приходите си от туризма и с други дейности. Притежаваше повече от десет сметки, означени с цифри и имена, но никога с неговото истинско име. Сложните маневри, които извършваше, обикновено предизвикваха у него някаква особена тръпка, чувство за сигурност и невидимост, но днес за пръв път се почувства по необясними причини уязвим. Почти изобличен.

Върна се на работното си място и се опита да се загърне в защитната обвивка на рутинните служебни дейности. Вдигна слушалката на служебния си телефон и купи още сто милиона лири за отдела. Механично попълни талоните, пусна ги на таблата за учредителна документация и насочи цялото си внимание към мониторите.

 

 

В кабинета си, снабден с климатична инсталация, в Рим Антонио Фиери затвори телефона с доволна усмивка на лицето си. Току-що бе провел кратък разговор с Катания. Телефонните им разговори винаги бяха оскъдни, резки, обаче посланието бе напълно ясно. Купувай италиански лири. Веднага. Голям пакет.

Набра номера на Калвадоро, своя брокер. Купувай лири, каза му. Краткосрочна позиция. На стойност триста милиона долара, разбити както обикновено. Калвадоро прие заповедта. Фиери затвори и се взря пред себе си.

Опасенията му относно Катания бяха поутихнали. Беше наредил да го следят денонощно — както в професионалния, така и в личния му живот. С помощта на доверено лице бе пуснал и проучватели сред кръговете на правителството, за да разбере какви са настроенията спрямо Катания и какво е положението му там. След една седмица отговорите се получиха. Катания бе чист по всички параграфи. Никой не го подозираше. Такъв ден вероятно щеше да дойде, разумно прецени Фиери, но засега Катания си оставаше неговата златна кокошчица и той щеше да извлича полза от него до последно. Затова и тонът му по телефона бе сърдечен. Беше доволен от този човек.

Катания, седнал в кабинета си в Банка д’Италия на Виа Национале, бе усетил това и най-сетне бе почувствал облекчение. Тайните му бяха запазени. Никой не знаеше нищо за връзките му както с Фиери, така и с Витале. Подозренията на президента на Бундесбанк — Мюлер, бяха безпочвени. Фиери бе в неведение. Със сигурност. Катания не хранеше никакви илюзии: ако Фиери знаеше нещо, то тогава той, Катания, вече нямаше да е между живите. Тревогите му се поуталожиха, той се облегна назад, запали си пура и се отпусна спокойно.

 

 

На разстояние деветстотин мили оттам Сара бавно караше колата към своя дом от къщата на Данте, като се опитваше да подреди мислите си. Паркира, влезе в къщата, отиде до телефонния си секретар и натисна копчето, за да изслуша оставените в нейно отсъствие съобщения, докато се събличаше. Изведнъж се смръзна. Чу гласа на Мосами, звучащ болезнено и на пресекулки, сякаш тя полагаше усилия, за да си поеме дъх.

— Сара, Мосами е. Увери се, че си сама, когато изслушваш това съобщение. — Последва дълга пауза, след която Мосами продължи: — Слушай, трябва да те предупредя. Арнът е открил устройствата, онова в службата и другото в апартамента на Карла. Дойде у нас снощи. Казах му, че не знам нищо. Тогава започна да ме бие. — Гласът й бе равен, безизразен. — Наложи се да му кажа. Извинявай. Казах, че си го направила, защото смяташ, че той се старае да те уволни и си искала да събереш малко мръсотия за него, за да се защитиш. — Тя леко се засмя и добави: — Пък и нали това е истината?

Сара почувства, че последните думи бяха добавени, в случай че някой друг чуеше съобщението. После връзката прекъсна.

Сара трескаво набра номера на Мосами. Никакъв отговор. Скована от ярост, чувство за вина и страх, стисна ръце в юмруци, докато ноктите й не оставиха дълбоки червени следи по дланите. Извади цигара от пакета на ниската масичка, седна и я запали. Пое си дълбоко дъх на няколко пъти, за да възвърне нормалния си ритъм на дишане. Запита се дали да не се обади на Джейкъб, но размисли. Той повече от всякога би настоял тя най-после да се оттегли от тази задача. А тя повече от всякога искаше да продължи нататък. Възложената й задача просто бе придобила личен оттенък. Любопитството, стремежът към промяна и експериментиране сега бяха усилени от далеч по-дълбока мотивация.

Остана да седи, без да помръдва. В този момент бе особено важно да се мисли трезво. Трябваше да се оправи с Арнът и да спаси операцията, за която я бяха наели. Ако имаше някакъв начин да свърши и двете неща едновременно…

Час по-късно Сара спокойно прекосяваше залата на дилърите. Поне бе имала време да събере мислите си, да измисли своя отговор — нещо, което се надяваше да прозвучи като убедителна история. Ако го изиграеше хладнокръвно, имаше всички шансове да удари точно в центъра незаконния таен кръг на Арнът, като открие имената на третия и четвъртия членове и събере повече от достатъчно доказателства за Барингтън. Обаче се налагаше да потисне желанието си за отмъщение за известно време и да изиграе съвършено още една роля. На няколко пъти си пое дълбоко дъх и седна на мястото, си до Арнът.

Той вдигна глава и я изгледа изненадано, после чертите му се изкривиха от нескривана ярост. Преди да успее да каже каквото и да било, тя му се усмихна съучастнически.

— Мисля, че ще е най-добре да си поговорим. Какво ще кажеш? Да поизлезем, а?

Тя стана и тръгна през залата. Арнът ядно я изгледа в гръб и се заклатушка след нея. От кабинета си Скарпирато загледа отдалечаването им с озадачен вид.

Навън двамата се облегнаха на зеления железен парапет, който опасваше алеята покрай Темза. Сградата на Интерконтиненталната банка се извисяваше над тях, а реката мълчаливо се носеше на няколко крачки под мястото, на което стояха. Един влекач с пърпорене мина покрай тях, беше потънал повече от наполовина в кафявите води. Теглеше след себе си товар тухли на плаваща платформа. Чайките се стрелкаха пред носа му, нагоре и надолу, с гневни крясъци.

Алеята бе изпъстрена с двойки, които се гледаха в очите, шепнеха си и се смееха, откраднали половин час отмора. Няколко души погледнаха към елегантния банков служител и красивата жена до него. Неговата стойка бе скована, нейната — отпусната, почти насмешлива — караща се двойка, можеха да си помислят хората, в която съвсем очевидно контролът и силата бяха на страната на жената.

Арнът изгледа Сара втренчено с мрачен поглед, сякаш искаше да каже: „Най-добре ще е обяснението ти да го бива.“ Сара спокойно запали цигара, всмукна дълбоко на няколко пъти и тръсна пепелта в калните води. Изнервен до крайност от мълчанието й, той просъска:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?

Сара се взря в реката, дръпна още няколко пъти от цигарата си и се обърна с лице към него. Усмихна се, но лицето й остана сковано, а очите ледени.

— Искам дял в операцията.

Арнът гневно изблещи очи, пристъпи към нея и сграбчи голата й ръка като в клещи.

— Тъпачка. Май и представа нямаш в какво си се забъркала, а?

Сара пристъпи напред, постави върха на дясното си токче върху левия му крак и премести цялата си тежест върху него. Арнът моментално я пусна и тъкмо щеше да я удари, когато някакъв нюанс в израза й го спря. Свали ръцете си от нея и Сара отстъпи назад.

— Май забравяш нещо. Прекрасно знам с какво си имам работа. Много доходен изнудвачески кръг. Към който предлагам да се присъединя. — Опря се на перилата и постави крака си на една от ниските пречки. — Признавам, и понятие си нямах, че ще налетя на нещо такова. Мислех, че приятелката ти Карла все ще те компрометира по някакъв начин… Това бих могла да използвам, за да те държа във форма. — Поспря и загледа как яростта пламна в очите му. — Мисля, че си разбрал това от разговора си с моята приятелка снощи. Обаче попаднах на вашата малка мръсничка игричка. — Арнът се запени. Тя вдигна ръка, за да възпре гневния му изблик. — Не се безпокой. Нямам намерение да казвам на никого. Пък и на кого бих могла да кажа? Ситуацията май не ме представя в особено добра светлина. — Тя изричаше думите небрежно, с полуусмивка на уста.

Напрежението в тялото му леко поддаде. Сара продължи със спокоен и разумен тон:

— Единственото, което искам, е да споделяте информацията с мен. Нищо повече. Ако ми я предоставите, касетите ще останат заключени в сейфа на някоя банка. Ще останат там за вечни времена. Никой няма да ги види. Освен ако естествено нещо не се случи с мен или Мосами. Тогава те ще отидат право на бюрото на главен инспектор Мейнард в отдела за измами. — Беше прочела за Мейнард във вчерашния брой на „Стандарт“ Сметна, че би било подходящо да спомене името му в последния момент.

Арнът я пронизваше с гневни погледи и остана безмълвен за известно време. После заговори с ведър и злокобен тон:

— Искаш дял от операцията? Добре. Имаш го. Катания току-що се обади. Каза да купуваме италиански лири. Голямо количество. Веднага.

Сара положи усилия да запази изражението на лицето си спокойно. Значи Катания беше техният източник! А Арнът, този нехранимайко, се изпусна. Планът й вече даваше резултати. Прикривайки реакцията си, Сара дръпна още няколко пъти от цигарата и след като я допуши до филтъра, я хвърли в реката. Плъзна очи по мътните води към Тауър Бридж, който бе като обвит в ясносиня мъгла в далечината, след което се обърна към Арнът с усмивка:

— Да вървим тогава.

Прекосиха етажа на дилърите, като Арнът вървеше на две крачки след нея, сякаш за да е сигурен, че тя няма да избяга. Сара се настани на работното си място, вдигна служебния телефон и със замах натисна копчето на Банк де Пари. Арнът избра същата линия на своя апарат и се заслуша в разговора й. Секунда по-късно Джони Макдермот вдигна слушалката.

— Сара Йенсен, скъпа приятелко. Как я караш?

— Прекрасно, Джони. — Говореше рязко, делово. — Къде ти е точката на долар-италианска лира, краткосрочно, в пакет?

Макдермот хвърли поглед на монитора пред себе си и провери курса. Долар-италианска лира. Не беше от обичайните й обмени. Какво ли се мътеше?

— Осемдесет и седем и шейсет, осемдесет и девет и десет — изръмжа той, като имаше предвид 1687.60, 1689.10.

— Давам ти петдесет милиона долара на осемдесет и седем и шейсет.

Настана неловка пауза. Това беше голям единичен обмен в една от второстепенните валути, от типа позиции, които действаха обезпокоително на дилърите. Част от войнствеността се стопи от гласа на Макдермот, когато й отвърна:

— Добре. Готово. Продаде петдесет долара на осемдесет и седем и шейсет. — Започна да набира подробностите по обмена на компютъра си.

— Това е за мен, Джони. В „Кордийон и сие“.

От другата страна на линията последва истинска експлозия.

— Какво, по дяволите, правиш?

Сара рязко го прекъсна:

— Просто го изпълни, Джони.

Последва напрегнато мълчание, след което Макдермот изрече едно задавено „добре“. Прекъсна връзката, като си мърмореше под нос, че по-късно щеше да се разправя с нея. Прокара ръка през косата си и се огледа наоколо да не би някой да е дочул разговора му. Слава богу, никой. Всичките му колеги бяха заети, крещяха и врещяха в телефонните си слушалки. Втренчи се в екрана пред себе си. Дано шибаната лира започне да се вдига, иначе и двамата щяха да затънат до гуша в лайна.

— За какво беше всичко това? — попита Арнът. — Защо той беше толкова ядосан?

Сара се усмихна сладко-сладко.

— Не смяташ ли, че петдесет милиона долара за лична сметка са си доста рискована спекулация? Това надхвърля почти с десет пъти лимита ми за обмен. Личният ми капитал възлиза само на двеста хиляди лири стерлинги:

Арнът пребледня.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Нали това минава през учредителния отдел! Там направо ще зинат.

Тя му се усмихна студено.

— Само ако забележат. От мен зависи дали ще им изпратя копие на обменния си талон.

— Значи просто ще си го запазиш?

Сара кимна.

— Ами Макдермот? Той как ще постъпи?

— Ще гледа да не привлича внимание към този обмен, предполагам. Днес вероятно през него ще минат повече от четиридесет обмена. Няма причина точно този да се открои сред останалите.

— А ако контрольорите все пак открият нещо?

Сара го озари с ведра усмивка.

— Е, тогава някой просто ще трябва да прехвърли в личната ми сметка достатъчно средства, за да бъде легален обменът ми.

— Да не си въобразяваш, че аз ще съм този, който ще ти достави парите? Ти си луда.

Тя се разсмя.

— Не бих казала, че ще имаш голям избор. Нали всъщност не би искал отделът по контрола да ми задава множество трудни въпроси? Пък и вероятността наистина да загубиш пари е нищожна, нали? Освен ако, разбира се, Катания не се е объркал. А това е почти невъзможно, бих казала. А според теб?

Като се тресеше вътрешно, Сара се обърна към мониторите си и се взря в тях в очакване.

 

 

Джони Макдермот също бе впил очи в екраните си, като мислено проклинаше Сара Йенсен. Беше го подлъгала нарочно да извърши този обмен. Той бе останал с впечатлението, че трансферът се извършва от името на ИКБ, подплатен с парите на ИКБ, гарантиран от внушителния капитал на банката. Вече бе започнал да нанася на екрана подробностите по обмена, когато тя му беше казала, че е за личната й сметка. Можеше да оспори обмена, да откаже да го направи за нейна сметка, за личния й влог. Трябваше да постъпи именно така. По необяснима причина не го беше направил. Може би беше заради приятелството и някакъв нюанс в гласа й. Както и да е, вече бе прекалено късно да се връща назад. Само можеше да се надява, че учредителният отдел на неговата банка няма да забележи нищо нередно и лирата действително да се вдигне. Тогава Сара щеше да ликвидира позицията си, да направи добра печалба и да посрещне разплащанията си. Ако курсът на лирата паднеше, наличният й капитал от 200 000 лири стерлинги щеше да бъде ометен до нулата и тя нямаше да може да уреди трансакцията си. В такъв случай щеше да настане истински ад. Него щяха да го уволнят, нея също и Господ знае какво още щеше да стане. В съзнанието му изникнаха представи за съдебни зали, осъждане за банкрут и криминални разследвания.

Петнадесет минути по-късно се появи съобщение в долния край на екрана: „Италия вдига отстъпката на държавната лихва с един процент.“ Сара и Арнът го прочетоха с широки усмивки. Макдермот го прочете с ужас и облекчение. Безпогрешно доловимата воня на мръсни пари изпълни ноздрите му. Но Сара поне щеше да бъде способна да се разплати за обмена си и с малко късмет щяха да отърват въжето.

Минута след получаване на съобщението курсът долар-италианска лира скочи до 1620.20,1621.70, повишение в стойността на лирата, еквивалентно на близо четири процента. След десет минути се покачи до 1603.80,1604.50. Печалбата на личната сметка на Арнът беше заковала впечатляващата сума от 21 милиона лири стерлинги. Той бързо се устреми към залата за съвещания, заключи се там, ликвидира позицията си и прибра печалбите си. След което се върна на бюрото си и продаде позицията на отдела, за който работеше.

Незаконната печалба на Сара леко надхвърляше два и половина милиона английски лири. Въпреки това тя продължаваше да държи позицията си. Чувстваше почти неконтролируеми пресеквания в пулса си. Гърбът й тънеше в пот. Чувстваше се като в делириум. Не отместваше очи от екрана, напълно отдадена на опияняващата тръпка. Угризенията, които беше изпитала преди седмица при първия си незаконен обмен, се бяха стопили.

Минутите минаваха. С всяка секунда, с която задържаше позицията си, поемаше главозамайващ риск. Италианската лира можеше да се сгромоляса мигновено и драматично, толкова бързо, колкото се бе покачила преди минути. Поредният политически скандал или покушение биха я запратили в низините, биха унищожили наличния й капитал и биха разобличили мошеническия й трансфер. Трябваше да ликвидира позицията си веднага, но не можеше. Гледаше като омагьосана монитора, като с всяка измината секунда се подлагаше на краен комарджийски риск. Тръпката бе почти парализираща, едва ли не сексуална.

Цели петнадесет минути Сара седеше като вцепенена и задържаше позицията си отворена. В следващия миг разбра, че не може да издържа повече. Натисна клавиша на Банк де Пари. Макдермот вдигна светкавично.

— Долар-италианска лира, Джони.

— 1585.40, 1586.90.

— Ще взема петдесет долара. — Тя затвори позицията си и изчисти при печалба, надхвърляща три милиона лири стерлинги.

— Готово. — В тона му се смесваха ярост и облекчение.

Макдермот осъществи сделката с невероятна бързина, след което затвори. Щеше да й се обади тази вечер у дома, да си изяснят нещата, без да има ленти, които да записват всяка тяхна дума. Щеше да разбере какво, по дяволите, ставаше. Описа трансфера, изхвърча като тапа от залата на дилърите и се отправи директно към кръчмата „Прасето и шишът“.

Сара се облегна назад в стола си и шумно въздъхна, после запали цигара и запуши жадно. Арнът я наблюдаваше внимателно. Шибана откачалка. За всичките години, които бе прекарал в средата на дилърите, не беше виждал някой да поема такъв риск. Катания им беше подсказал, но информацията не би могла да е стопроцентова, винаги съществуваше опасност нещо да се промени в последната минута. Рискът, който тя бе поела, бе безумен. А тя сякаш се бе насладила на ситуацията. Ако нещо се беше объркало, ако лирата беше паднала, Йенсен нямаше да може да се разплати за сделката си. Тогава щеше да бъде възбудено следствие и тайният им кръг за незаконни трансакции щеше да бъде изобличен. Тя щеше да ги завлече всичките на дъното заедно със себе си.

На Арнът изведнъж му се доповръща. Той също посегна към цигарите, с трепереща ръка си запали една и вдъхна дълбоко. Никотинът нахлу в кръвообращението му. Задиша по-тежко, почувства се по-спокоен. Хвърли поглед към Сара. Тя седеше и напълно хладнокръвно се взираше в екраните пред себе си. Ненормалница, пълна откачалка. Обаче на негова страна. Тази мисъл не му подейства чак толкова успокояващо, но поне бе най-доброто от куп злини. Обърна се към нея и й се ухили колебливо:

— Ти си напълно смахната, знаеш ли?

Тя се усмихна в мълчаливо съучастие, но очите й останаха ледени.

— Ти колко направи, Арнът?

Погледът му гореше от гордост, докато й отговаряше, самолюбието беше изместило предпазливостта.

— Двадесет милиона.

Сара тихичко подсвирна. Арнът се захили доволно, но добави:

— Сорос направи милиард в Черната сряда.

— Да, но законно.

— Хъм, е, да… Само си помисли колко аз бих могъл да направя незаконно.

— Колко си спечелил досега?

Малко позакъснялата поява на предпазливост го възпря.

— Е, това вече си е моя работа. — Арнът погледна часовника си. Един часът. Искаше му се да избяга от залата на дилърите, да се обади на Карла, да отпразнува успеха. Връхлетя го ненадеен пристъп на клаустрофобия. — Отивам на обяд.

— Пийни чаша шампанско за моя сметка.

Той се отдалечи, стиснал челюсти. Тя може и вече да беше част от отбора, но нещата не се бяха променили. Йенсен си оставаше проклета кучка.

Скарпирато излезе от офиса си. Уилсън беше през две бюра от тях и разговаряше с едно от момичетата от учредителния отдел. Никой не можеше да дочуе разговора им.

— Как е главоболието ти?

Сара вдигна поглед към него с отнесен израз на лицето си.

— О, мина ми вече, благодаря.

Той й се усмихна. Тя погледна нагоре към лицето му, после извърна глава. Не можеше да го гледа право в очите. Ровенето в нещата му беше като предателство. Измъченият глас на Мосами кънтеше в ушите й. Чувстваше се като упоена от незаконната сделка, която бе извършила. Беше абсолютно пренатоварена. В съзнанието й нямаше място за него. Взря се с невиждащи очи в цифрите на монитора пред себе си. Скарпирато постоя до нея, гледа я мълчаливо в продължение на няколко минути, след което се обърна и се прибра обратно в кабинета си.

Сара втренчи очи след него, после се обърна към Уилсън:

— Хей, Саймън, ще ме заместваш ли за малко, моля те?

Той й се ухили от другия край на помещението.

— Дадено, обаче утре ти си на ред.

— Няма проблеми. — Сара взе чантата си и забързано излезе от сградата. Хвана такси и се запъти към Мейфеър.

Тревогите й за Мосами се бяха промъкнали през пелената от нереалност, която я бе обгърнала. Беше звъняла на Мосами непрекъснато през цялата сутрин, но у тях отговаряше единствено телефонният секретар. Сара бе убедена, че приятелката й си бе вкъщи, но просто избягва обажданията. Двадесет минути по-късно беше застанала на Хейс Мюз и натискаше звънеца на входната врата. След няколко минути се чу немощният глас на Мосами по домофона. Сара отвърна кратко и вратата се отвори с жужене.

Сара се устреми напред и бързо изкачи стълбите към спалнята на Мосами. Приятелката й лежеше в леглото, подпряна на тънка възглавница и покрита с бледосиньо вълнено одеяло. Усмихна й се. Стомахът на Сара се преобърна. Мосами бе почти неузнаваема. Фините черти и гладката бяла кожа не съществуваха. На лявата страна на лицето й от окото до устата имаше отоци и черни бразди от подкожни кръвоизливи. Бялото на очите й, което едва се виждаше, бе изпъстрено с червени жилки. Фино очертаните й устни бяха подпухнали и обезформени.

Мосами протегна крехката си ръка към Сара и й посочи креслото встрани от леглото. Сара сковано прекоси стаята и седна. Взря се в приятелката си. Не знаеше какво да каже. Пулсът й препускаше лудо от ярост и мъка и усети как по гръбнака й се застинаха капчици пот. По лицето й потекоха сълзи. Остави ги да се леят, без да се сдържа, и шумно изхълца:

— Господи, Мосами, толкова съжалявам! Нямах представа, че ще стане така. Никога нямаше да те замесвам в това, ако…

Мосами я прекъсна:

— Станалото станало. Не би могла да знаеш, че нещата ще се развият по този начин. — Дишаше тежко, докато говореше, и спираше за момент след всяко изречение. — Що се отнася до мен, всичко е приключило. Лекарят дойде снощи и тази сутрин пак. Погрижи се за мен. Лицето ми скоро ще се оправи. След шест седмици ребрата ми ще са се възстановили. Няма да се обаждам в полицията. Имам смътното чувство, че така би било най-добре. — Тя се усмихна на Сара, която долови, че Мосами бе отгатнала, че зад тази история се крие много повече от служебни интриги, но съвсем мъдро не желаеше да научава никакви подробности. Изглежда, долавяше също, че Сара не би искала полицията да се намесва в случая.

Сара се усмихна на приятелката си и помилва блестящите й черни коси. Мосами въздъхна тежко с ръка, опряна на гърдите, сякаш се опитваше да подкрепи ребрата си.

— Арнът ме предупреди, Сара. Да не казвам нито дума и да предам същото на теб. Той е зъл… снощи изглеждаше загубил всякакъв контрол над себе си. Но знаеш ли, стори ми се, че той беше по-уплашен и от мен. Изплашен от някой друг. Каквото и да правиш, за бога, бъди внимателна.

Сара се наведе и пое ръката на Мосами в своята. Усмихна й се.

— Не. Най-добре ще е те да внимават. Матю Арнът, половинката му Карла и който друг е замесен в това. Ще си получат заслуженото. По един или друг начин. Обещавам ти.