Линда Дейвис
Гнездо на пепелянки (11)

10.

Джеймс Бартроп седеше в кабинета си в Сенчъри Хаус и пиеше силно еспресо. Стаята бе обзаведена скромно и строго. Стените бяха боядисани в бяло, килимът бе сив. Нямаше нито картини, нито снимки. Бартроп бе от типа хора, които никак не се интересуват от заобикалящата ги среда. За него имаше далеч по-голямо значение вътрешният мир и онези удоволствия в него, който си позволяваше. Беше щастлив или поне работеше добре, когато имаше всепоглъщаща цел пред себе си, която да придава смисъл на живота му и форма на мислите му.

Обаче не този свой облик представяше пред света. Повърхностно погледнато, той бе хедонист — като повечето заклети четиридесет и пет годишни ергени, подплатени и с добро наследство. Хранеше се добре, пиеше умерено. През седмицата живееше в голяма къща на Челси Скуеър. В почивните дни пътуваше два часа и половина до къщата си в провинцията, по-точно в Глосистършир, или отлиташе до Южна Франция или Алпите — в зависимост от сезона, почти винаги в женска компания. Като оставим настрана служебните ангажименти, животът му бе абсолютно еднообразен, но населяван от разнообразни хора.

Никоя от жените не се задържаше дълго. Ала това нямаше значение, понеже винаги се намираха достатъчно, готови да запълнят празнината. Очевидните рискове, които криеше ергенството, особено за мъж, наближаващ петдесетте, просто правеха кръга от кандидатки по-изискан, защото освен че бе заможен, Бартроп бе и физически привлекателен — висок шест стъпки, със стегната фигура, мъжествени черти, чуплива кестенява коса и сини очи със съвсем леко замъглен поглед. Живи, прозорливи очи — поне за пред хората. Присъщият си цинизъм се стараеше да оставя скрит за околните.

Освен това притежаваше очарование и по психологически причини — пословично недостижим, а и загадъчен вследствие на професията си. Накратко казано, той привличаше жените или по-точно определен тип жени — сближаване със заподозрените.

Бартроп откри, че се чуди как ли точно изглежда тя. Той естествено никога нямаше да се срещне с нея лично. Що се отнасяше до Сара, той не съществуваше или поне бе просто едно далечно, незначително обстоятелство, без видима връзка със секретната й задача. Бартроп се усмихна вътрешно. Звънна на заместника си — Майлс Форшоу.

— Бих искал да получа снимки на госпожица Йенсен. Би ли поговорил с наблюдателите, ако обичаш?

 

 

В понеделник сутринта металните статуи на ИКБ поздравиха Сара студено. Потракването на високите й токчета отекна във фоайето, облицовано със сив мрамор, и лицето, което отвърна на погледа й от огледалата в асансьора, бе с напрегнати черти. В седем и половина сутринта етажът на дилърите бе пълен с народ. Море от студени лица наблюдаваше движенията й. С облекчение зае мястото си между Уилсън и Арнът.

Уилсън вдигна поглед и се усмихна:

— Добро утро. Добре дошла на борда.

Сара отвърна на усмивката:

— Добро утро. И благодаря.

От лявата й страна Арнът намръщено вдигна очи.

— Аха. Добре дошла в екипа.

Преди да успее да му отговори, той вече бе насочил вниманието си обратно към екраните.

В този момент Скарпирато се появи от кабинета си и тръгна между бюрата. Арнът и Уилсън се обърнаха към него. Той погледна надолу към Сара.

— Оперативка — обяви спокойно.

Отново беше станал шефът, шефът на дилърите, показваха го тонът и маниерите му, отбеляза наум Сара, като се загледа в забързаната му походка в посока към залата за съвещания, разположена встрани от главната зала. Арнът, Уилсън и Сара се изправиха и го последваха.

За разлика от огромното помещение на дилърите, окъпано в болнично зелена светлина, залата за съвещания бе естествено осветена от огромния прозорец с изглед към Темза. Ако човек извиеше врат, можеше да види и Тауър Бридж. Сара се унесе от възхищение в гледката. Останалите насядаха около черната маса, Арнът и Уилсън отпиваха от чаши димящо капучино. Сара се обърна с усмивка и седна срещу Скарпирато.

Арнът, а после Уилсън анализираха състоянието на пазара през миналата седмица и подробно очертаха стратегията им за обмен за следващите няколко. Сара се запита дали винаги така старателно се подготвяха. Скарпирато се беше взрял навън към реката, без да казва нищо, накрая се обърна към Сара, когато Уилсън завърши своето слово. Ако се бе надявал, че ще я постави в неизгодно положение, налагайки й да говори след другите двама, щеше да бъде жестоко разочарован. Сара се облегна назад на стола си и озари с широка усмивка мъжете срещу себе си.

— Не ме вълнуват особено въздушните кули. Предпочитам да обменям по инстинкт. — Такъв коментар би могъл да направи и самият Скарпирато и Сара бе възнаградена с ръмжащо изсмиване от другата страна на масата.

— В такъв случай ще е най-добре да отприщиш инстинктите си. Можеш да започнеш истинска работа веднага. Таванът ти е двеста милиона долара.

Сара прикри изненадата си. Като начало не бе очаквала повече от петдесет. Би могла да съсипе всички с тези двеста. Скарпирато й поставяше невероятно примамлива клопка. Сара успя да запази небрежната си усмивка.

Скарпирато продължи нататък спокойно:

— Придържай се към обичайните кръстосани обмени — не пробвай нищо екзотично засега. Ако ти се прииска да направиш нещо друго или да надвишиш двестата милиона, ела в кабинета ми за разрешение.

Сара кимна.

— Обменяй на своя отговорност, но непрекъснато дръж Матю в течение. — Думите прозвучаха като отчетливо стакато. — Ако реша, че е необходимо, мога да се намеся в сделките ти, както правя при останалите, но през повечето време действаш сама за себе си. — Усмихна се доброжелателно. — Обичам моите хора да сключват сделки като отделни личности, за да могат да се насладят на успехите си и да изстрадат… — наблегна на думата той — последствията от грешките си. — След което се изправи, кимна й леко, пожела й успех и се върна обратно в офиса си.

На устните на Сара играеше усмивка, когато се върна зад бюрото си. Репутацията на ИКБ съвсем бледо отразяваше действителното състояние на нещата. Очевидно бе, че тук не беше възможно да смаеш никого с държането си на примадона. Тук не само търпяха нахакана арогантност, но и я възнаграждаваха. Не беше очаквала толкова бързо да я подложат на проверка, нито пък по такъв екстравагантен начин. Таванът й за позиции във „Финлис“ беше двеста, но тя бе техният топ-дилър и бе доказвала себе си в продължение на четири години. Наистина беше дошла в ИКБ с блестящи препоръки, но все пак си беше риск. Всеизвестна максима на пазара бе, че си добър колкото последния ти трансфер. Това беше и един от стресовете на тази работа — човек трябваше да се доказва ежедневно. Изглежда, Скарпирато охотно бе решил да заложи на нея. Тя бе приела предизвикателството му с присъщото си самоуверено нехайство.

Сара замислено потри брадичка. В този бизнес не бе особено разумно да се взимат решения с оглед на накърненото его. Ако човек го правеше прекалено често, така и щеше да изгори на червено. Това вероятно се отнасяше и за Скарпирато, реши тя. Уилсън бе видимо изненадан от размера на определения й лимит. Почти стопроцентово бе убедена, че сумата надвишава неговия таван, но той с нищо не бе показал, че ревнува. Лицето на Арнът обаче се бе изкривило в злорада гримаса. Изобщо не се беше постарал да прикрие какво удоволствие би му доставила една нейна издънка и той очевидно очакваше събитието с нетърпение. Сара му се усмихна сладко-сладко, пресегна се и без да пита, се почерпи с една от неговите силни цигари.

Докато пушеше, размишляваше за стратегията на Скарпирато. Един сравнително откъснат от останалите главен дилър, запазил си правото да играе собствената си игра, иначе предоставил на другите пълна автономия, в рамките на главозамайващи суми… трескава работилница за правене на пари, рай за талантливите и… безогледните. Изгаси фаса в тежкия кристален пепелник с черни инициали ИКБ и сграбчи слушалката на личния си телефон. Време беше да поговори с обичайните си партньори и да провери какви са чувствата на пазара в този ден.

Ежедневно Сара общуваше с около десетина други дилъри, с повечето от които си бе имала вземане-даване през последните четири години. Всички те се щураха на зигзаг из Сити, напредвайки в служебната йерархия. Единственото, което се променяше, бяха размерите на заплатите, пейзажите и обменните им лимити.

Сара хвърли поглед към клавиатурата на телефона си — с размер почти педя на две, който имаше повече от двайсет линии, някои от които предоставяха директна връзка с други дилинг-компании. За да се свърже с тях, беше необходимо да натисне само един бутон. Системата работеше почти като интерком. Копчето, което свързваше линията, бе отбелязано с ИКБ от другата страна и щеше да светне, щом позвънеше. След три примигвания линията щеше да започне да звъни доловимо. Първите три безшумни примигвания бяха направени, за да се намали какофонията в дилинг-залите. Вдигането на слушалката след иззвъняването се смяташе за проява на непрофесионализъм, затова дилърите непрекъснато хвърляха по едно око на телефоните си, за да отговорят на обаждането веднага.

Сара откри копчето на БдП или Банк де Пари, където работеше един от любимците й.

На стотина метра от нея, на северната страна на Лоуър Темз Стрийт, Джони Макдермот, избухлив ирландец от валутния отдел на БдП, съзря лампичката на ИКБ на таблото си да примигва. Ухили се и вдигна слушалката.

— Да видим дали ще отгатна. Сара Йенсен насреща.

— Привет, Джони.

— Значи работиш с Матю Арнът. — Гласът на Джони прозвуча палаво.

— Да.

— Той е лайно. — Джони изстреля думата с удоволствие.

— М-мм-мм.

— И с Данте Скарпирато?

— Да.

— Той е квалитетно лайно.

Сара сподави смеха си.

— Мм-мм-мм. Освен това работя и със Саймън Уилсън.

Джони се развълнува.

— Е, той вече е свестен тип.

— Мм-мм. Благодаря, Джони.

— Няма защо, Сара. Приятно слушане, торни бръмбари!

Сара избухна в смях.

— Джони, ах, ти, копеле такова. Ще ти го върна.

И двамата прекрасно знаеха, че Скарпирато, както вероятно и неговият придатък Арнът, ще прослушва записите на разговорите й през първите дни в банката за удоволствие и за да пошпионира малко личния й живот. На етажа на дилърите се записва всеки телефонен разговор — както като предпазна мярка срещу недопустим обмен на информация, така и с контролна цел. Автоматичният достъп до лентите бе привилегия, с която всички старши дилъри злоупотребяваха.

— Както и да е, Джони — продължи Сара, оставяйки смеха си да заглъхне, — как е хавата?

След час вече бе говорила и с десетимата си обичайни колеги, които с неотменната си смесица от лъжи, полуистини и случайни откъслечни истини бяха потвърдили собственото й предчувствие, че поне за днес валутният пазар не предвещава нищо интересно.

На теория дилърите от другите фирми бяха съперници, целящи, както се казваше на дилърски жаргон, да се прекарат един друг. Всички очакваха това и бяха приятно изненадани, макар и малко подозрителни, когато това не се случваше. В известен смисъл именно в това се състоеше работата им, както и в малко спортна злоба. Сара бе наясно с този факт и го приемаше без уговорки. Ала съперничеството с дилърите навън беше нищожно в сравнение с натиска, който чувстваше в самата Интерконтинентална банка. Арнът ясно бе показал отношението си към нея още при първата им среща. Поне започваше без всякакви илюзии.

Арнът, долови тя, отчаяно иска да я види как се проваля. Скарпирато също — по свой, по-умерен начин. Беше размахал внушителната сума на лимита пред очите й, подмамвайки я да се опита да се изфука и да го използва бързо и до откат. Е, добре, двамата с Арнът ги очакваше голямо разочарование. Сара нямаше никакво намерение да извършва каквито и да било сделки, за да имитира дейност. Нека си мислят, че размерът на лимита й я е притеснил, нека я мъмрят, задето не е направила нищо. Всичко това си беше част от играта.

Нямаше съмнение обаче, че залогът бе невероятно висок. Това място си беше такова, с всеизвестна репутация, ала Сара не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин са я нарочили и се питаше какво ли се крие зад всичко това. Присмя се сама на себе си. В Сити бъкаше от теоретични конспиратори, но никога не бе мислила, че самата тя може да попадне в това число.

Денят се изниза тихо и кротко и в пет и тридесет Сара се приготви да тръгва. Арнът, който бе прекарал по-голямата част от деня, затворен със Скарпирато в неговия офис, изникна до нея тъкмо когато тя изключваше екраните си и измъкваше чантата си изпод бюрото.

— Свърши ли нещо? — Прекрасно знаеше, че не е. Нали я бяха инструктирали да го държи в течение на сделките си за деня?

Сара му показа всичките си зъби в широка усмивка.

— Съвсем нищичко. — После преметна чантата си през рамо и ведро се сбогува. Махна с ръка на Саймън Уилсън и се вля в тълпата чиновници, излизащи от работа. Гледаше се с лошо око на тези, които си тръгваха преди шефа си, но най-добре беше човек да установи правилата си още от първия ден. С бодра и небрежна походка Сара се устреми към асансьорите и се вмъкна в единия тъкмо преди да се затвори вратата.

Арнът не я изпусна от очи, докато не изчезна, после се обърна и влезе в кабинета на Скарпирато. Двамата мъже размениха няколко думи, след което Арнът надникна през отворената врата и повика Уилсън при тях. Уилсън припряно мушна последния брой на „Рейсинг Поуст“ под куп документи на бюрото си и се присъедини към двамата си колеги. Скарпирато се бе изтегнал на стола си, като държеше в ръка втората си пура за деня. Арнът си запали „Марлборо“ Уилсън, който се занимаваше с маратонско бягане, сбърчи нос. Вредни навици. Двамата мъже се приведоха напред към шефа си като покорни слушатели.

— Е?

Арнът дръпна дълбоко от цигарата си.

— Май си пада малко пудриера, а?

— Ами предполагам, че при името, което си е извоювала, й се струва съвсем в реда на нещата да постъпва така — отвърна Уилсън.

— Да-а. Постара се да ни го навре в очите, нали? — изрече Арнът пренебрежително. — Клати си краката цял ден, после си тръгва в пет и половина.

Скарпирато скръсти ръце на тила си и се загледа в тавана за няколко секунди. Очите му се плъзнаха надолу по стената и се заковаха върху Арнът.

— Ти днес направи ли нещо? — попита спокойно.

Арнът нервно се размърда на стола си.

— Ъхъ, обмених малко по кабелната^[1].

Уилсън успя да сдържи усмивката си. Скарпирато повдигна едната си вежда.

— Е, а спечели ли нещо?

Скулата на Арнът потрепна, но той успя все пак да отвърне с равен глас:

— Не, изгубих петдесет бона.

— Тогава си затваряй устата — изръмжа Скарпирато. — Спести ни малко парици и си иди вкъщи.

С пламнали страни Арнът изхвърча от стаята. Уилсън го последва, като се подхилваше тихичко. Щом се отдалечиха достатъчно от Скарпирато, Арнът яростно се обърна към Уилсън:

— Що се хилиш като идиот? Само защото си успял да направиш малко пари днес. Да не би да ти е пораснала оная работа, а?

Уилсън продължи да се смее.

— Отивай си вкъщи и си го изкарай на кучето. Сара Йенсен ще остане в екипа, независимо дали това ти харесва или не. — След което тръгна към асансьора.

Зад гърба му се изсипа красноречив поток от псувни.

 

 

Сара махна на такси на Кенън Стрийт. Подремна в колата и се събуди чак когато шофьорът намали и изскърца със спирачките пред къщата й на Карлайл Скуеър. Плати, излезе от колата и прекоси парка в центъра на площада. Изобщо не забеляза дрипавата невзрачна женица, която й хвърли бърз поглед, щом наближи къщата. Сара влезе вътре, наля си щедро уиски и се отпусна на леглото.

Навън жената се извърна и се запъти към Слоун Скуеър. Тя бе един от наблюдателите на Шесто. В ръката си носеше куфар, в който бе вграден фотоапарат, който сега съдържаше дванадесет снимки на Сара Йенсен. Те щяха да бъдат проявени веднага и доставени на бюрото на Джеймс Бартроп.