Алекса Райли
Да намериш девица (2)

Глава 2
Адисън

Събудих се, усещайки топло тяло под своето, и паниката и страха се разбиха в мен. Помислих как да избягам. Отворих бавно очи и открих, че съм сгушила лице в шията на непознат мъж. Кожата му бе прекалено загоряла, а по лицето му бе набола брада, за да бъде този, за когото го помислих. Отдръпнах се леко и дъхът заседна в гърлото ми, щом видях мъжа, към когото се притисках.

Кестенявата му коса бе късо подстригана, а цветът й бе същият като леко наболата брада по челюстта му. Тъмни дълги мигли се спускаха върху бузите му, докато спеше спокойно. Дори в съня си той изглеждаше грамаден и безстрашен. На брадичката му имаше малък белег около два сантиметра, а носът му имаше по-необичайна форма, сякаш някога е бил чупен. Приличаше на воин.

Посегнах към главата си, там, където се бях ударила, чудейки се, дали и аз ще имам белег. Не мислех, докато тичах. Вероятно баща ми не е и подозирал, че може да избягам, след като блъсна главата ми в хладилника. Вероятно не постъпих особено умно, тъй като все още бях замаяна, когато грабнах ключовете му от кухненския плот и хукнах навън.

Бях заседнала в калта и въобще не биваше да шофирам. Проклятие, никога в живота си не бях шофирала. Возила съм се в кола само няколко пъти. Не знаех накъде отивам. Просто карах. Дори не знам колко дълго карах колата.

Как съм се озовала тук? Помня как колата заседна. Главата ми туптеше, когато излязох от колата, и осъзнах, че няма да помръдне от мястото, на което бе затънала. Бях толкова изплашена, че ще ме настигнат. Не можех да им позволя да ме намерят. Нямаше да направя това, което искаха от мен. Нямаше цял живот да бъда под контрола на баща си. Мислех, че вчерашния ден ще е перфектен. Тъкмо бях навършила осемнадесет години. Бях свободна да правя каквото пожелая, когато осъзнах, че баща ми има други планове. Да ме сложи под контрола на друг мъж.

Сега, поглеждайки към мъжа до себе си, всичките ми страхове се изпариха. Не ми беше ясно как се бях озовала тук върху него, с крака, преплетени с неговите, но не се опитвах да се измъкна. Бях обвила ръка около неговата, сякаш исках да се вкопча в него и никога да не го пусна.

Отпуснах отново глава на рамото му, наслаждавайки се на мига, усещайки спокойствието да бъда до друг човек, без да изпитвам страх. Може би бе лудост, или може би баща ми е бил прав. Не знаех как да се грижа за себе си. Чувството ми за самосъхранение явно се бе изпарило, тъй като продължавах да лежа до този непознат мъж, без да ме е грижа за нищо на този свят. Просто не можех да намеря волята, за да го направя. Просто лежах там, сякаш цяла вечност, без да мисля за нищо.

Усетих как мъжът се завърта и се вкопчих по-силно в него. Той спря да се движи и плъзна ръка покрай челюстта в косата ми, започвайки да ме милва лениво напред-назад. Зачудих се дали той мисли, че все още спя. Дишането ми се успокои и затворих очи, наслаждавайки се на нежността му.

— Какво ще правя с теб? — чух го да мърмори тихо.

Спрях да дишам, чувайки думите му. Така казваше и баща ми, когато направех нещо, което не хареса, дори нещо малко, като да не е напълно доволен от вечерята си. Винаги имаш неща, които не правех като хората.

Мъжът се завъртя леко и аз се изплъзнах от тялото му. Опитах се отново да се вкопча в него и да се върна на същото място, и тогава погледите ни се срещнаха. Неговите бяха тъмносини с цвета на облаци по време на буря, точно преди да посрещнат издигащото се слънце.

— Зелени — прошепна той тихо и почти не го чух. Знаех, че говори за очите ми. Те бяха първото нещо, което всеки забелязваше в мен. Не бяха в обикновеното тъмнозелено. А светли и пронизващи. Тя изпъкваха на фона на светлата ми кожа и тъмната ми коса. Нямаше как да не ги забележи човек.

— Задръж мен — казах, най-после откривайки думи, с които да отговоря на въпроса му. Веждите му се повдигнаха учудено.

— Да те задържа?

— Това трябва да направиш с мен. Задръж ме — казах аз и седнах в леглото, а одеялото се плъзна по тялото ми. Той се препъна назад, падайки от леглото, сякаш се опитваше да избяга от мен. Посегнах да го хвана, но грамадното му тяло се стовари на пода.

— Ще ти донеса тениска — каза той, а гласът му бе дрезгав и пресипнал, докато се насочваше към гардероба.

Погледнах надолу и видях, че не съм облечена с нищо, освен с бикините си.

Той измъкна една блуза и се обърна, заковавайки се на място, докато очите му се плъзгаха по тялото ми.

— Одеялото — кимна той, но аз не посегнах да го взема.

Никога не съм била гола или полугола пред мъж преди. Но не съм тъпа. Може би наивна в някои аспекти, но много добре знам какво се случва между мъжете и жените. Това бе причината да избягам от дома, щом баща ми се опита да ме прехвърли на грижите на друг мъж. Тогава само при мисълта за интимност ми се повдигаше, но сега изпитвах нещо коренно различно.

Поклатих глава и протегнах ръка към тениската, чакайки го да се приближи към мен. Той навлажни с език плътните си устни, преди да приближи, скъсявайки разстоянието помежду ни. Взех тениската и погледът му нито за миг не се откъсна от моя, когато я навлякох през глава.

— Имаш ли си приятелка, с която живееш? — попитах, нарушавайки тишината.

— Никой друг не живее тук, само аз, и нямам приятелка — каза той и тялото ми се изпълни с облекчение.

— Значи мога да остана? — тръгнах към него, слизайки от леглото, защото исках да съм по-близо, да почувствам спокойствието, което ми носеше, щом бяхме един до друг. Нещо в него ме караше да се чувствам в безопасност и не исках да губя това усещане.

— Да. — Думата прозвуча като ръмжене и накара кожата ми да настръхне, изпращайки тръпка на вълнение по гръбнака ми. Тогава лицето му стана сериозно. — Някой преследва ли те?

Кимнах, без да искам да казвам повече.

— Ще ми кажеш ли кой?

— Не — отвърнах, вдигайки поглед към очите му. Не знаех дали познава баща ми. Проклятие, дори не знаех къде се намирам и това ми харесваше. Не исках да знам. Просто исках да остана тук. Това положение ме устройваше идеално. Никой нямаше да знае къде да ме намери.

— Полицията ли е?

— Не съм сигурна — признах аз. Знаех, че бягам от баща си, но имайки предвид, че откраднах колата му, може би бягах и от полицията.

— Добре — каза той. — Поне ще ми кажеш ли името си?

— Не искам. Може би бих могла да си измисля някакво?

— Сладурче, никога няма да ти се наложи да правиш нещо, което не желаеш. Разбра ли? — каза той, карайки ме да се усмихна.

— Хареса ми това обръщение.

— Е, това е добре, тъй като те наричам така, откакто те намерих. — Това накара усмивката ми да стане дори по-голяма. — Аз съм Трейс.

— Харесва ми името ти. — Прилягаше му. — Трейс, ще кажеш ли на някой, че съм тук?

— Не. — Думата бе изречена бързо и твърдо, сякаш и на него не му допадаше идеята някой да знае, че съм тук.

— Ще легнеш ли отново с мен? — попитах и се плъзнах настрани в леглото, за да му направя място. Просто исках да затворя очи за още малко.

Той погледна надолу към мястото до мен, и пое дълбоко дъх, сякаш се съмняваше, че идеята е добра. Би трябвало да се почувствам зле, задето го карам да се чувства некомфортно, но не ме бе грижа. Исках да се сгуша до него.

— Моля те — казах, знаейки, че няма да заспя, ако не го усещам до себе си. Навън се чу силен гръм, карайки ме да подскоча, и преди да разбера какво става, се оказах притисната към него.

— Тук никой няма да те нарани. Не се страхувай — каза ми той. Притиснах се толкова силно към него и едва не изпълзях върху тялото му. Сгуших лице в шията му и преплетох крака с неговите.

— Обещай ми — прошепнах тихо.

— Ще ти обещая нещо повече от това, сладурче. Никой няма да те отведе оттук. Никога.