Алекса Райли
Да намериш девица (1)

Глава 1
Трейс

Дъждът се изсипваше от небето, без да дава знак, че скоро смята да утихне. Вятърът бе така силен, че можех да усетя как къщата се люлее, а прозорците трепереха. В момента мога да се сетя за хиляди места, на които би трябвало да бъда, точно сега… при езерото, което вероятно бе пълноводно и излизаше от коритото си, при оградите, които вероятно вече са съборени, при добитъка, който може да е избягал, или при нефтените помпи, които може да са се повредили. Но нищо от това нямаше значение. Дори самата мисъл за това не можеше да ме разтревожи. Което не бе нормално за мен. Обичах всичко да е свършено като хората. Всичко да е подредено. Хаосът ме подлудяваше и обикновено по време на буря бях доста раздразнен, чудейки се какво ще заваря на сутринта.

Но всичко това бледнееше пред онова, което задържаше вниманието ми в този момент. Цялото ми внимание бе насочено към жената, която в момента лежеше в леглото ми. Не можех да сваля очи от нея. Не можех да го направя от мига, в който я открих да лежи сама в средата на полето ми.

Тъмната й коса бе разпръсната около нея. Тънка бяла рокля обгръщаше извивките на тялото й, а краката й бяха боси. Изглеждаше като ангел, изпратен на земята да изкушава мъжете. Почти сякаш бе паднала направо от небето в ранчото ми. Част от мен пожела да я направя своя. Все пак това е Тексас и девет десети от закона се отнася за собствеността.

Как се бе озовала тук, нямах никаква представа. Просто от мига, в който я открих, знаех, че е моя. Нещо дълбоко в мен ми подсказа, че тя бяга от нещо, и се бе оказало, че бягаше към мен. Защо иначе млада жена ще бъде по средата на нищото, без обувки, на няколко километра от най-близкия път?

Може би се бе объркала заради раната на главата си. Някак се бе изгубила, но и в това нямаше смисъл. Не знам какво я бе довело тук, но нямаше значение. Сега беше моя. Ако някой я преследваше, щях да подсигуря никога да не я открие.

Когато не успях да я събудя, я вдигнах от земята. Беше лека като перца въпреки всичките извивки по тялото й. Не просто ги видях напълно заради мократа прилепнала рокля, но и ги усетих, когато притиснах тялото й към своето. Държейки я внимателно, се качих на гърба на коня.

— Не им позволявай да ме открият.

Тихите й думи не спираха да ехтят в главата ми. Беше ги изрекла, когато сгуши лице в шията ми. Можех да усетя устните й върху кожата си, докато яздехме обратно към дома ми. Не ми бе никак лесно да я държа така, но се справих. Нямах друг избор. Определено не бих я оставил да лежи там, дори и ако над нас не вилнееше буря. Дъждът вече бе започнал да се изсипва щедро, а аз едва успях да я отнеса в дома си и да заведа коня си в обора, преди целият ад да се отприщи.

В началото не бях сигурен какво да правя с нея. Затова направих единственото, което ми хрумна. Започнах да се грижа за нея. Съблякох мокрите й дрехи, правейки всичко по силите си да не я поглеждам, въпреки че наистина ми се искаше. Просто не можех да я оставя да лежи облечена с тях, обаче не бях сигурен и как да сваля проклетото нещо. Оказа се, че с едно леко дръпване роклята й се съдра през средата. Издърпах я от нея и я метнах на пода, преди да взема одеялото, което държах сгънато в долния край на леглото си, за да я увия.

Когато проверих, не мисля, че имаше треска, а раната на главата й не бе прекалено дълбока, че да има нужда от шевове, не че имаше наоколо лекар, към когото да се обърнем. Не и с подобна буря, вилнееща навън. Освен това нямаше нужда да ходи, където и да е било. Харесваше ми точно тук, където бе в момента.

Поглеждайки надолу към нея, не знаех какво още да направя, освен да я съзерцавам. Тя изглеждаше като порцеланова кукла в центъра на гигантското ми легло. Никога не съм мислил, че леглото ми е толкова голямо, докато не я видях в центъра му. Тя почти не заемаше никакво място. Само един господ знае колко дълго съм стоял така, гледайки я, но мокрите ми дрехи започваха да изсъхват.

Тя въздъхна тихо, пълните й устни се разтвориха леко и розовото й езиче се показа за миг, за да ги овлажни.

— Мамка му! — изругах, затворих очи и й обърнах гръб.

Мислите, които ми се въртяха в главата, докато я гледах да лежи там, сигурно щяха да накарат малкия ангел да избяга оттук с писъци. Ако беше такава. Все още не съм видял очите й и не преставам да мисля какъв ли е цвета им.

Тъй като знаех, че трябва да се отдалеча от нея, преди да се предам пред желанието и да легна при нея в леглото, отидох в гардероба и затърсих някаква пижама, или както там се казваше. Някой ми я беше купил за Коледа миналата година. Обикновено спях гол и не ме бе грижа, тъй като бях единственият човек наоколо. Винаги съм сам, освен ако сестра ми Доли не реши да се домъкне, за да ми донесе нещо.

Не съм като другите си братя, които позволяват на Доли да си прави каквото пожелае в домовете им. Добре позволяват може би е силно казано, но Доли бе поела ролята на майка, след като нашата почина преди години. Ако й позволях, Доли щеше да се влачи тук всяка вечер, да ми носи храна и да ми задава милиони въпроси за милиони неща.

За щастие днес бурята нямаше да й позволи да се приближи. Всички мислеха, че не застилам с чакъл пътя до дома си, защото нямам време. Истината е, че исках да е адски трудно на всеки да се добере до къщата ми. Така може би хората щяха да спрат да се мъкнат насам.

Не че не обичах двамата си братя Тай и Блейк или пък нахалната си малка сестричка Доли. Но обичах да бъда сам, без значение дали съм на своя земя, или не. Така ми бе удобно. Не съм мъж, който си пада по приказките, казвах каквото е нужно, когато е нужно. Ако исках да посетя някой, отивах и това е.

Обаче, откакто Тай се ожени и потегли надолу по брачния път, сякаш всеки буташе и нас останалите в същата посока. Никога не съм се замислял особено за брака. Имах прекалено много грижи на главата си, и тъй като не смятам, че ставам за съпруг, никога не съм обмислял възможността. Никога не съм изпитвал желание да бъда такъв.

Но сега звуците на притихналата къща не ми изглеждаха така приятни. Всъщност от часове опитвах да измисля как да задържа това сладурче тук при себе си. Нямам никаква представа какво ще каже тя, когато се събуди, или колко бързо ще опита да избяга.

Най-после намерих панталона, който търсех, и се насочих към банята. Смъкнах мокрите си дънки и тениската, мятайки ги в коша с пране, преди да намъкна долнището на пижамата. Чух стон от другата стая и хукнах натам, намирайки малката сладурана да се мята в леглото.

Изтичах до нея и се опитах да я събудя. Когато сложих ръка на лицето й, за да я успокоя, тя спря да се мята и изви леко глава, притискайки буза към ръката ми и търсейки утехата ми. Тялото й се отпусна върху леглото, но когато махнах ръката си, тя започна да се извива отново, докато не я сложих обратно на лицето й.

— Мамка му! — изругах, знаейки какво трябва да направя. Това щеше да бъде най-сладкото мъчение на света. Отмятайки одеялата, аз се плъзнах в леглото до нея, поемайки я в обятията си. Тя се изтърколи, заравяйки лице в шията ми, и прехвърли единия си крак над бедрото ми, сякаш се опитваше да се приближи колкото е възможно повече до мен. Лежах там, копнеейки ерекцията ми да спадне, докато вдишвах аромата на розови листенца, който изпълваше дробовете ми. Зачудих се дали ароматът е заради времето, което бе прекарала на полето, или бе естествено да ухае така сладко.

Когато устните й докоснаха шията ми, се пресегнах надолу, сграбчвайки члена си в основата му и стисвайки го толкова силно, колкото успях да понеса. Борех се срещу страстта си, докато топките ми се стягаха. По дяволите, щях да свърша.

— Не ме напускай — прошепна тя срещу шията ми.

— Никога — обещах и знаех, че думите ми са самата истина.

Но това, което тя не знаеше, бе, че и тя никога нямаше да ме напусне.