Алекса Райли
Да уловиш девица (5)

Глава 5
Блейк

Гледах Луси, която наблюдаваше дивите коне, тичащи из полето. Не можех да откъсна поглед от нея, докато тя гледаше удивена конете. Вятърът развя кичур коса, който се бе измъквал бавно от плитката й през целия ден. Тя изглеждаше така сякаш мястото й бе тук. И тази мисъл се въртеше в ума ми през целия ден.

Тя умееше да общува с животните по начин, който не бях виждал никога досега. Докосването й винаги бе нежно и успокоително, карайки ги да се приближават лесно към нея. Те правиха точно това, което тя искаше от тях. Дори когато я заведох да види опакия ни пръч Били, който хапеше всеки, имал глупостта да се доближи до него, той просто се отърка в нея сякаш бе шибано кутре, търсещо вниманието й. Дори на няколко пъти усетих, че изпитвам ревност. Тя прокарваше ръка през козините на животните, говорейки им сладко на испански. Не мисля, че намерението й бе да ме игнорира, но точно това се случи през голяма част от деня… Лусиана — запленена от животните, а аз — запленен от нея. Тя не можеше да откъсне погледа си от тях, както аз не можех да откъсна своя от нея. Тя бе перфектна. Имаше толкова сладост в нея и аз я исках. Личеше си във всичко, което вършеше, и можех да видя защо е станала ветеринар. Тя бе родена да обича и лекува. Това бе заложено в същината й. Никога не съм подозирал, че е възможно да съществува такава доброта.

— Слънцето започва да залязва и наистина трябва да те нахраня — казах й аз. Тя беше толкова слабичка, че не биваше да пропуска хранения. И се зачудих дали го прави често. Да се заплесва толкова много във всичко около нея, че да забравя за себе си. Е, за мен не беше проблем. Аз щях да съм този, който да се грижи за нея. Щях да гледам да получава всичко, от което се нуждае.

Тя се обърна, за да ме погледне, а лъчите на слънцето проблеснаха в тъмните й коси. Трябваше да й купя шапка, ако смята да стои навън по цял ден. С тази цел, като започнахме обиколката, взех джипа „Гатор“, а не АТВ-то или кон. Исках да й осигуря някаква защита срещу слънцето.

Пресегнах се и помилвах с опакото на ръката си плитката й, усещайки горещината на слънцето по тъмната й коса. Очите й се разшириха, вероятно шокирана от жеста ми, който сякаш показваше, че мога да я докосвам, когато пожелая, но не се извиних. През целия ден се опитвах да я докосвам уж небрежно. Да й помогна да свикне с мен малко по-малко. Но не само това. Аз самият имах нужда да я докосвам. Не съм сигурен дали бих могъл да спра, дори и да опитам. Беше толкова естествено. Сякаш съм го правил през целия си живот.

— Ако искаш, можем да се върнем утре сутринта — добавих, тъй като мразех факта, че трябва да я отведа от място, на което тя очевидно искаше да остане. По дяволите, ако бях планирал нещата по-добре, можехме да прекараме нощта тук на открито. Тя обичаше да е покрай животните точно толкова, колкото обичах и аз. Само мисълта за двама ни тук под звездите правеше перманентната ми вече ерекция още по-твърда.

— Тук е перфектно. Почти нереално. — Нещо премина между нас или може би само аз го усетих, преди да насочи поглед обратно към конете. И на мига почувствах липсата на очите й върху мен. Да, и за мен беше някак нереално, тъй като чаках този миг от толкова дълго време.

— Той няма да се отдалечи от нея. — Пълните й устни се разтвориха и тя се обърна към мен, давайки ми това, което обичах най-много. Пълното й внимание. Кимнах към дивите коне. — Всичко, което трябва да направя, е да я доведа тук и знам, че той ще я последва.

— Наистина ли? — Веждите й се повдигнаха удивено, тъй като това не бе нещо нормално. Конете не се чифтосваха до живот. Обикновено жребците заплождаха една кобила и след това се насочваха към следващата. Но не и той. Където отидеше тя, той отиваше с нея. Без въпроси. Никога не съм виждал подобно нещо, а съм около конете, откакто проходих. Тренирах с тях, откакто се помнех.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Това е и причината да ги доведа тук. Казаха ми, че продавачът се е опитал да ги раздели и жребецът полудял. Щом успели да го усмирят, отказал да се храни. Не правел нищо. Дори говорили, че може би трябва да го приспят.

Тя възкликна ужасено, тъй като вече се бе привързала към двата коня, които наблюдаваше повече от двадесет минути. Аз почувствах същото, когато видях жребеца. Усетих някаква връзка помежду ни. В това как се бе посветил на кобилата, която смяташе за своя. И как не можеше да понесе да живее без нея.

— Купих ги на мига и ги доведох тук. Все още не съм сигурен какво да правя с тях.

Луси се пресегна и сграбчи ръката ми. Малките й пръсти се обвиха над китката ми. Това беше първият път, в който тя поемаше инициативата да ме докосне. Отне ми цялата воля, която притежавах, да не я дръпна към себе си и да притисна тялото й до своето. Където му бе мястото.

— Какво имаш предвид с това „какво да правя с тях“? — попита с очевидна тревога в гласа.

— Ами, обикновено в ранчото ми ги опитомяваме и след това ги продаваме.

— Не можеш да ги разделиш. — Тя изрече думите толкова бързо, че едва ги разбрах, а страстта в гласа й извади наяве лекия й акцент. Нещо в това ме възбуди адски силно. В очите й се разгоря прелестен пламък.

— Не, не мога — потвърдих. — Не съм сигурен дали бих могъл да ги отделя и от себе си. — Това накара лицето й да грейне и, кълна се, сърцето ми спря да бие за миг. Мамка му, щях да ги домъкна да живеят в къщата ми, ако това гарантираше тази усмивка да не слиза от лицето й.

— Значи знаеш какво да правиш с тях?

— Не, не знам дали трябва да ги пусна на свобода, или да ги опитомя и да опитам да ги обуча. — Тя погледна отново към конете и не успях да разчета изражението й. Тревожеше ме това, че не можех напълно да разбера всяка нейна мисъл. Че не мога да отгатна всичко, което изпитва.

— Изглеждат щастливи тук.

И Лусиана изглеждаше щастлива тук. Искаше ми се да вярвам, че иска да остане тук, защото, точно като този див жребец, ако някой опиташе да ни раздели, не съм сигурен, че бих могъл да продължа напред.

— И на мен ми харесва да ги гледам така. Точно затова не съм предприел нищо. Просто ги оставам да се наслаждават на компанията си. Идвам от време на време да ги наглеждам, но си мисля, че няма да мине много време, преди тя да забременее. Ако вече не е.

Ръката й около моята се плъзна надолу и тя преплете пръсти с моите.

— Мисля, че трябва да продължаваме да ги наглеждаме — каза тя, поглеждайки към мен. — Много бих искала да съм тук, когато започне да ражда.

— Харесва ми как звучи това — признах й. Харесваше ми идеята да пътувам дотук с нея всеки ден. Харесваше ми това, че тя искаше да е тук, когато кобилата ражда, което значеше, че планира да остане по-дълго, а не само колкото да приключи със стажа си. Чудя се дали въобще осъзнаваше какво бе казала. — Ела, нека се връщаме. Обиколихме само малка част от земята и утре имаме да обикаляме още. Смятам да те нахраня и да те изпратя в леглото. — Не пуснах ръката й, докато се връщахме към гатора. Помогнах й да седне на пасажерското място и чак тогава пуснах ръката й. Заобиколих, седнах на шофьорското място и потеглих обратно към къщата.

Когато стигнах до дома, видях Доли облегната на пикапа си. Стомахът ми се сви, щом устните й не се извиха в обичайната усмивка щом ме видя. Доли винаги бе щастлива, дори когато бе трън в задника ми.

— Какво не е наред? — попитах аз, спирайки до нея.

— Тай се обади и каза, че не може да се свърже с Трейс цял ден. Говорил ли си с него? — попита тя и щом видя Лусиана, й махна с ръка.

Не съм сигурен дали са се срещали преди, или не, но обикновено Доли се сприятеляваше много лесно, затова предположих, че може би са си разменяли поне любезности, ако не друго.

— Не, но това е Трейс. Той може да изчезне за дни, без да се обади на никой. — Не беше нещо нечувано. Дори няколко пъти бе къмпингувал в земите си в продължение на седмици. Не беше голяма новина, че той обича да бъде сам.

Още като бяхме деца баща ни беше намерил нефт в земите ни и всичките кладенци бяха на частта на Трейс. Той обичаше да ги държи под око, оставайки там по няколко дни, макар че през голяма част от времето за тях се грижеше петролна компания. Така за него бе по-лесно да ходи и да си тръгва, когато поиска. Той обичаше да прави така.

— Да, но е трябвало да се срещне с г-н Бенсън за някакво хранене и не е отишъл. Освен това не е минал през Ем Джей, за да вземе пайовете, които му е направила.

Трейс може и да обичаше да бъде сам, но винаги е бил точен. Ако каже, че ще бъде някъде, значи ще е там петнадесет минути по-рано и ще е бесен, ако не пристигнеш навреме.

— Не можа ли просто да отидеш и да го провериш? — попитах. Обикновено Доли би направила точно това да отиде да провери какво се случва с Трейс.

— Тай ми се обади преди не повече от пет минути. Тъкмо пристигнах, за да ти донеса пайовете от Ем Джей. Които на впрочем са на плота.

— Добре. Аз ще отида. Пътят до ранчото на Трейс не е от най-приятните. Особено ще е по-зле след снощната буря. А и да не забравяме, че все още не е посипал с чакъл двора си. — Въздъхнах, тъй като не исках да оставям Лусиана. Все още не я бях нахранил, но не исках Доли да заседне в калта, и особено след като Трейс бе изчезнал, то имаше важна причина за това, а да му се наложи да отговаря на милионите въпроси на Доли едва ли щеше да му е от полза.

Обърнах се и погледнах към Лусиана.

— Ще се върна възможно най-скоро. Чувствай се като у дома си. — Искаше ми се да се наведа и да я целуна, но не мисля, че ще го приеме много добре. Освен това Доли стърчеше срещу нас.

— Ще си направя нещо за вечеря и ще лягам — каза ми тя, слизайки от гатора.

— Мисля да ти правя компания. Не съм яла цял ден — каза Доли и знаех, че това са пълни глупости. Доли ядеше повече от мен и вероятно вече бе яла минимум три пъти днес. Тя искаше да спипа Лусиана насаме, за да я разпитва. — Освен това не знаех, че ще оставаш тук, Лусиана. Мислех, че работиш като ветеринар в клиниката на д-р Лонг.

— Кара стажа си тук — казах на Доли. Точно сега определено не исках да тръгвам. Ами ако Доли предложи на Луси да остане при нея? — Нямаш ли си домашни или нещо такова?

— Нямаш ли брат, който да търсиш? — парира ме тя и знаех, че няма да мога да спечеля. Доли можеше да е също като майка ни. Ако поискаше нещо, тя го получаваше, без значение какво ще се изпречи на пътя й. По дяволите, мисля, че всички обожавахме това нейно качество. А точно сега тя искаше да говори с Лусиана и бе за предпочитане да не съм наоколо.

— Много ще се радвам, ако се присъединиш към мен — каза Лусиана, а ние със сестра ми я погледнахме. — Обикновено, ако можем, със сестра ми готвим вечерята заедно. Мисля, че е важно семейството да бъде заедно колкото може повече. — Тя присви очи към мен, очевидно недоволна, че се опитвам да изгоня сестра си от тук.

По дяволите.

— Добре. Оставете нещичко и за мен — казах им, свалих шапката си Стенсън и я подадох на Лусиана. — Ще се върна.

— Наистина ще трябва да му оставим нещо, иначе ще умре от глад. Не може да си сготви абсолютно нищо, дори от това да зависи живота му — чух да казва Доли, докато буквално тичах към пикапа си, заобикаляйки малката потрошена кола на Луси. Наистина трябваше скоро да се отърва от тази таратайка и да й взема нещо по-безопасно. Колкото по-бързо отидех сега до фермата на Трейс, толкова по-бързо щях да се върна тук.

Като скочих в пикапа си и потеглих, звъннах на дилъра на коли в града за бърз разговор. Казах му какво искам, какво трябва да бъде извлачено и къде трябва да се сложи новия пикап. Знам, че вероятно щяхме да имаме разправия. Но не ми пукаше. Бих дал всичко на Луси, с изключение на онова, което я излага на опасност. След като прекарах цял ден с нея, знаех едно — тя винаги се тревожеше за хората около себе си. Стараеше се всеки да получава това, от което се нуждае. Е, аз щях да се подсигуря, че тя ще получи това, от което се нуждае.