Алекса Райли
Да уловиш девица (3)

Глава 3
Блейк

— Мамка му, какво ти става?

Заковах се на място и се обърнах, за да погледна към Бен, един от работниците в ранчото ми, който работеше за мен от няколко години. Той се бе облегнал на една от колоните на верандата ми и ме гледаше. Крачех напред-назад пред дома си още откакто слънцето изгря. Само това можех да направя в момента.

— А ти нямаш ли си риза, по дяволите? — попитах на свой ред, поглеждайки към голите му гърди. Не беше нещо рядко срещано мъжете наоколо да се разхождат без ризи, но изглежда, че ще трябва да създам нови правила, или нещо от сорта. Не можеше да продължава така, след като Лусиана дойде тук. Което би трябвало да се случи всеки миг. Не ми допадаше идеята да гледа някой друг, освен мен, без риза.

— Точно затова съм тук. Съдрах си ризата на една от оградите и искам да видя дали не можеш да ми заемеш една от твоите. Днес ще работя на полето и не искам да се изпържа под това слънце — каза той, все още гледайки ме сякаш се държа странно. Вероятно защото се държах странно. Държах се така, откакто Лусиана се появи в живота ми и с всеки изминал ден ставаше все по-зле. Надявам се, че след като дойде тук, ще успея да се поохладя и ще спра да се държа като задник. Все едно двамата с Тай си бяхме сменили характерите. Сега аз бях задникът, а той не можеше да спре да се хили, сякаш нямаше никакви грижи на света. И аз бях такъв, докато светът не ми показа какво ми е липсвало досега.

И чак сега видях разкъсаната риза в ръката му. Поклатих глава и си поех дълбоко дъх. Напоследък се опитвах да се успокоя. Броенето не вършеше работа, но и дълбокото дишане нямаше особен ефект. Нищо нямаше ефект. Непрестанно мислех, че ще се охладя, когато Лусиана приеме работата. Но не се случи. Мисля, че дори ставаше все по-лошо само при мисълта, че ще я имам по покрива си. Че всяка нощ, щом си лягам, тя ще е в същата къща и имах намерението да направя така, че никога да не си тръгне.

Чувствах се като тийнейджър, който никога преди не е заговарял момиче. Тя щеше да пристигне тук, а аз вероятно щях да започна да се държа като задник. Точно затова се опитвах да се успокоя и да си събера акъла, преди да е пристигнала.

— Да, ела — отворих входната врата и се насочих към стаята си, за да взема риза. Когато влязох в дневната, Бен стоеше в центъра й и се оглеждаше. Подадох му ризата, но той още не ме поглеждаше.

— Какво се е случило тук? — попита, махвайки с ръка към стаята. Мамка му, буквално усетих как се изчервявам. Опитах се да го прикрия, като се насочих към кухнята, за да си налея чаша кафе. Това бе единственото нещо, което можех да приготвя в кухнята, без да го изгоря, и то само защото Доли ми взе някаква скъпарска кафе машина, която буквално работеше сама. Дори си имаше таймер.

Изчаках, докато си сипвах кафето.

— Исках промяна — най-после отговорих. Не му предложих, тъй като не исках да се задържа наоколо. Щом хората казваха, че аз имам навика да флиртувам, то Бен бе на километри пред мен. Не мисля, че в радиус от стотина километра съществува пола, която не е вдигнал, или която не се е пробвал да вдигне.

Наистина не разбирах това. Може би като си млад не е чак толкова лошо, но какво става, когато дойде време да се установиш? Ще искаш ли жена ти да слуша тези простотии? Всеки ден да се сблъсква с жени, които си чукал за кеф? Майка ми би одрала баща ми жив за подобно нещо. Усмихнах се, като се замислих за огъня, който винаги пламтеше помежду им. Мама можеше да се разгорещи за миг по някакъв въпрос, а татко умееше да я охлади за секунда. Това значеше да имаш някой, който е другата ти половинка и който те балансира. Те имаха нужда един от друг, за да функционират. Исках точно това. И знаех, че Лусиана е правилният човек за мен. Усещах го. Винаги съм бил такъв. С един поглед можех да кажа какво ще се получи и какво не.

Замислих се какъв ли огън притежаваше Лусиана. От начина, по който се свиваха тъмните й очи, можех да кажа, че в нея има пламък и нямах търпение да го видя да гори в пълната си сила… вероятно насочен към мен.

— А тези цветя? — попита той, вдигайки една ваза, която бях сложил тази сутрин. Това накара ръката ми да се стегне около чашата. — О, мамка му. Не и ти. — Той ме погледна. — Спомням си, че когато Мери-Джейн дойде тук, Тай предекорира къщата си, опитвайки да я спечели. Виждам, че имате един и същ вкус — засмя се той, а аз нямаше как да възразя.

Не исках това място да прилича като мъжка пещера, когато тя пристигне. Вече из града се носеха слухове, че съм се свалял с много жени от града, което не беше вярно. Не беше тайна, че семейството ни имаше пари и някои се опитваха с лъжи да се присламчат към нас. Знаех, че едно от нещата, които трябваше да докажа пред Лусиана бе, че не съм женкар. Ако въобще е чула слуховете. Затова сметнах, че ще е най-добре домът ми да не прилича на ергенска бърлога, когато пристигне. Исках да й покажа, че този дом е строен, за да приютява семейство. Дом, в който може да си представи да живее до края на живота си. Исках да я накарам да се влюби в това място и да не иска никога да го напуска, затова щях да направя всичко, за да подсигуря, че ще стане така. Колкото повече й харесва тук, толкова по-трудно щеше да й бъде, ако опита да си тръгне.

Тя вероятно вече щеше да е вбесена, че трябва да остане тук с мен, вместо в дома на Мери-Джейн и Тай. Не беше прилично да остава сама с мен, един ерген. Но, мамка му, не ми дремеше. Тя оставаше с мен. Точка. Дори нямаше да се обсъжда.

Разбира се, в ранчото имаше няколко малки къщички и би могъл да й позволи да използва една от тях, но да я остави напълно сама не му се нравеше. Някои от къщите бяха на километри от тук. Ако сега почти не спя, абсолютно нямаше да мигна, ако я изпратя сама в някоя празна колиба. Това беше единствената опция. Мястото й бе тук, при мен, за да запълни дома ми и да го направи свой. Да зарязва всичките си момичешки боклуци, в които да се препъвам. Много ми допадаше идеята. Всяка част от мен я одобряваше. Никога не съм мислел, че човек може да се възбуди само като мисли за неразборията, която може да остави една жена след себе си, и все пак ето ме тук с член, опитващ се да изскочи от дънките ми.

— Получи си ризата — казах на Бен, довършвайки кафето си, преди да оставя чашата на плота. Той я облече, а аз се насочих към входната врата. Посланието ми бе ясно. Беше време да си върви. Погледнах часовника и видях, че е осем и десет, което значеше, че тя закъснява. Веднага се разтревожих, че може да й се е случило нещо. Миналата нощ имаше буря и част от пътищата можеше да са разкаляни. Може би трябваше да отида да я взема. По дяволите, защо не се сетих по-рано? Така нямаше да има кола тук. Щеше да бъде заседнала при мен. И щеше да се нуждае от помощта ми, за да отиде, където се наложеше. И така щях да се подсигуря, че ще е до мен където и да отиде.

Бен ме последва навън през вратата. И двамата погледнахме към пътя, когато чухме звук от автомобилен двигател и по пътя се зададе малък очукан син фолксваген костенурка. Замолих се да не е тя. Обикновено караше пикап с две врати. Тази кола не бе годна дори да се движи. Начинът, по който хвърляше чакъл след себе си, ми показа, че гумите й са също толкова зле, колкото и останалата част от колата.

— Не мога да повярвам, че тя все още кара тази кола — каза разсеяно Бен, което ме свари неподготвен. Откъснах поглед от колата и се обърнах към него.

— Чия е колата? — попитах през стиснати зъби, знаейки много добре, че няма да харесам отговора.

— Лусиана. — Той ме погледна и не успях да се сдържа. Сграбчих предната част на ризата му и го блъснах в стената на къщата. Той вдигна ръце, давайки знак, че се предава, и бе очевидно, че точно сега не иска да влиза в спор с мен.

— Мамка му, какво става? — попита той привидно спокойно, но можех да видя искрата страх в погледа му.

— Докосвал ли си я? — изръмжах аз. Бен се чукаше с всяка жена, която му позволеше, а идеята, че може да е докосвал Лусиана, буквално ме подлуди. Ако случаят бе такъв, той щеше да изхвърчи оттук. Нямаше да понеса да го гледам и да знам, че между тях е имало нещо. Щях да прекарам остатъка от живота си да я накарам да го забрави и щеше да е адски по-лесно, ако той не е наоколо.

Бен започна да се смее.

— Кълна се, докосвал съм само колата й. Веднъж. Когато ходих в града миналата седмица. Тъкмо бе взела возилото, което се вижда, че е пълен боклук. Казах й да го върне — почувствах как част от гнева ми започва да изчезва. — По дяволите, по-зле си и от Тай. Да се подсигуря ли и да не я поглеждам? Всички знаем какъв става Тай, щом някой погледне към Ем Джей, без да иска.

Поех си дълбоко дъх и пуснах Бен. На лицето му се бе разляла шибана тъпа усмивка. Той може да е докоснал само колата й, но се обзалагам, че е пробвал повече, и че тя го е отрязала. И все пак беше опитвал и това ме подлудяваше. Присвих предупредително очи към него все още недоволен и усмивката му се изпари. Не го исках достатъчно близо до нея дори да я заговори. Освен това не исках да си мисли, че това е просто забавна игра, в която да ръчка гневна мечка с пръчка. Тогава си спомних, че направих същото с Тай в деня, в който пристигна Ем Джей. Кармата смяташе да се обърне и да ме захапе за задника заради това.

— Оставям те на това, човече — каза той сякаш прочел мислите ми.

— Разпространи новината — казах му, когато се насочи към другия край на верандата. Той много добре разбра, че не бива да заобикаля отпред, където може тя да го види. Не знам как щях да се справя с всички тези мъже, които ще са около нея. Или трябваше да надяна брачна халка на пръста й много бързо, или трябваше да се науча да се справям с ревността. Зачудих се дали това е възможно, след като гледах брат си през последната година. Изглежда мъжете Дженингс бяха склонни да изпитват силна ревност, щом стане дума за жените им.

Когато се обърнах, забелязах Лусиана да стои пред мен с ръце на тънкия си кръст и присвити кафяви очи, насочени в моята посока. Косата й бе на плитка, както обикновено, и първата ми мисъл бе да я разплета и да заровя пръсти в нея.

Бе така дребничка, че се чудех как ще успее да се справи с някои от животните. Как ще се справи с мен. Тя каза нещо на испански и това само ме накара да се усмихна. Няма начин да й призная, че разбрах всяка една дума от това, което каза току-що. С нея имах нужда от всяко преимущество, което успеех да получа.