Алекса Райли
Да бележиш девица (3)

Глава 3
Мери-Джейн

Гледах нагоре към двамата каубои, които ме гледаха така, сякаш не бяха виждали жена преди. Или сякаш имах две глави. Единият започна да се усмихва и посегна да свали шапката си, затова на мига разбрах, че не е Тай. Макар двамата да си приличаха. Тай беше онзи, който остана с шапката, а лицето му бе същото, което бях виждала на снимките. На повечето се виждаше само част от лицето му, но, гледайки го сега, можех да видя почти всеки милиметър от него. Каубоят не можеше да се скрие от мен, докато го гледах от този ъгъл.

Преди да успея да стисна ръката на мъжа, Тай улови моята, здрависвайки се пръв с мен, и не ме пусна за една дълга секунда. Обърна се към мъжа до него и му хвърли съсредоточен поглед, преди да ме пусне. Определено бяха роднини. Усмивката на другия мъж стана още по-широка и той вдигна ръце във въздуха.

Тай отново погледна надолу към мен. Тъмните му очи срещнаха моите. Бяха тъмнокафяви, а в краищата почти черни.

— Ти не си мъж — изръмжа той през стиснатите си зъби. Дори не знаех, че някой би могъл да говори по този начин. Очите му се присвиха, сякаш търсеше нещо. Може би чакаше да се превърна в мъж.

— Ъм… не — казах простичко, несигурна как да отговоря на това.

— Мамка му — той ми обърна гръб, а аз погледнах към другия мъж.

— Извинявай, той е тъпак. Аз съм брат му Блейк — Той ми намигна. — Добрият. А ти си? — Една трапчинка се образува на бузата му и се зачудих дали и Тай има такава. Предположих, че дори да има, никой не я бе виждал. Зачудих се колко сладко ще е бебето ми, ако има една такава трапчинка. И това ми напомни защо съм тук по начало.

Тези мъже бяха семейството на моето малко момче и не изглеждаше, че запознанството ми с тях започва добре. Очевидно бе проблем, че не съм мъж, а това определено не бе нещо, което бих могла да променя.

— Мери-Джейн — казах, опитвайки се да бъда възпитана. — Или Ем Джей.

— Мамка му, нямаш ли си друго място, на което да си? — излая Тай и се обърна, карайки ме да подскоча. Залитнах назад и щях да се строполя на земята, но той ме улови точно навреме и ме дръпна към себе си.

— Не плаши дребосъчето — пошегува се весело Блейк. Поне един от нас намираше нещо забавно в това.

Опитах да се отдръпна от Тай, но той само ме стисна по-силно, а от устата му се заизливаха проклятия, които чувах за пръв път. В следващия миг обаче, отскочи от мен, сякаш горях.

— Мамка му, сигурно се шегуваш с мен — изля той за пореден път, карайки ме да се чудя дали може да разговаря, без да ругае.

— Не! — каза Блейк, смеейки се толкова силно, че започна да се тупа с ръце по бедрата, докато се извиваше от смях.

Тай просто се обърна и нахълта в къщата, оставяйки ме да седя там с отворена уста.

— Аз… — Погледнах към вратата, която остана отворена след него, и се зачудих дали да не го последвам, но бързо се отказах от тази мисъл. — Може би трябва да си вървя и да се върна по-късно — предложих. — Мисля, че трябва да се настаня в общата спалня или нещо такова. — Може би този мъж щеше да ми покаже къде е това. Наистина не ми се искаше да карам обратно до града. Мисля, че краката ми се бяха подули малко от шофирането и горещината. Искаше ми се да поседна за миг, за да може краката ми да си починат.

Блейк само поклати глава, докато се възстановяваше след бурния смях. Нервната топка в стомаха ми нарасна, което не бе никак добре, тъй като тези дни повръщах много лесно, с повод или без.

Изглежда статиите, в които наричаха Тай „задник“, не бяха далеч от истината. Реалността удряше доста по-силно, отколкото очаквах.

— Не мисля, че ще се настаниш в общата спалня.

— Няма отсяда в шибаната обща спалня — провикна се Тай и отново подскочих.

— Ще спреш ли с това! — сопнах му се аз. Вдигнах ръка към гърдите си, опитвайки да успокоя сърцето си. Как може някой толкова голям да се движи така тихо?

Той просто ме игнорира.

— Къде ти е багажът?

Искаше ми се да му кажа да си го завре там, дето слънце не огрява, но успях да се спра. „Не става въпрос само за теб, Мери-Джейн. Трябва да му дадеш шанс. Дори и да е само за кратко.“

Посочих назад към СУВ-а си, без да смея да проговоря, тъй като бучката в гърлото ми бе станала толкова голяма, че не бях сигурна дали въобще ще успея.

— Ти се разкарай — каза Тай, насочвайки пръст към Блейк, преди да тръгне към колата ми.

— Той не хапе — каза Блейк, отправяйки се към черния пикап. Не бях сигурна, че му вярвам.

Поех си няколко пъти дълбоко дъх, опитвайки да преглътна възела в гърлото си.

— Защо няма да ходя в общата спалня? — попитах най-после, докато Тай изваждаше двете ми чанти от багажника на СУВ-а.

Той само изгрухтя, минавайки покрай мен към вратата. Последвах го, тъй като реално нямах никакъв друг избор.

Когато влязох вътре, се заковах на място при гледката. Нямаше нищо. На стените не висеше нищо, не се виждаше нито една дреболийка. Само най-нужното в една къща. Два дивана, телевизор, закрепен за стената, средна по размер маса за хранене, която привличаше погледа към също така празната кухня.

Не съм сигурна как нещо може да бъде така студено в тексаската лятна горещина, но бе точно така.

— Насам — каза ми той, поглеждайки ме през рамо. Последвах го надолу по коридора. Той кимна към една затворена врата. — Офисът.

Прехапах си езика, за да не изтъкна, че е казал нещо, без да ругае или да лае. Той спря пред една врата и я отвори, разкривайки стая, която бе също така гола като останалата част от къщата. Беше боядисана в нежно бяло, което ме наведе на мисълта, че вероятно някога е била женска. Това бе единственото нежно нещо в къщата. Последвах го през стаята, оставяйки ключовете за колата и чантата си на скрина.

— Банята е надолу по коридора, а в хладилника има храна.

Обърнах се да го погледна, но той сякаш гледаше навсякъде другаде, но не и към мен. Прииска ми се да избутам тъпата каубойска шапка от главата му. От това разстояние не можех да го огледам добре. Не беше като да седя точно пред него както навън.

— Откъде да започна? — попитах, чувствайки се леко изгубена и много сама.

— От офиса. Утре. — Той се обърна да излезе.

— Да направя ли вечеря? — попитах, тъй като знаех, че трябва да се грижа за къщата. Беше част от работата ми. Работа в офиса и обикновени домашни задължения.

— Не, ще излизам. — Грабна ключовете на колата ми от скрина и напусна стаята, а стъпките му отекваха в коридора. Стоях удивена, докато не чух входната врата да се затваря.

Свлякох се на леглото, обхващайки с ръце главата си. Дори у дома не се бях чувствала толкова сама, въпреки че нямаше никой друг, освен мен. Студенината в тази къща ме връщаше към празното ми детство, което определено не исках да си спомням.

Наведох се, сваляйки сандалите си, преди да ги хвърля на пода и да легна на леглото, обгръщайки с ръце корема си.

Отново се замислих дали да не си тръгна, но си спомних, че по някаква странна причина той взе ключовете ми. Може би трябваше да премести колата ми или нещо такова. Разсеяно погалих корема си, знаейки, че трябва да дам този шанс, без значение колко много ми се иска да избягам.

Молех се Тай да има лош ден например, но се боях, че греша. Той наистина беше задник. Малката надежда, която таях дълбоко в себе си, бавно се изпари.