Алекса Райли
Да бележиш девица (1)

Глава 1
Мери-Джейн

— Как се забърка в това, Мери-Джейн? — попитах сама себе си за вероятно двадесети път. Трябваше да пристигна на новото място, където щях да работя временно, след по-малко от два часа и страхът тежеше върху мен. Само се надявах новите дрехи, които купих, да успеят да скрият малката бебешка подутина на корема ми, която растеше все повече и повече всеки изминал ден. Времето ми изтичаше.

Въздъхнах дълбоко, потърквайки разсеяно с ръка коремчето си. Това малко момченце се бе превърнало в целия ми свят. По време на цялото ми планиране нито за миг не съм предполагала, че може да се случи нещо подобно. Точно когато мислех, че нещата се нареждат и ще получа онова, което желая най-много, всичко останало в живота ми започна да се разпада. Трябва да ви кажа, може да планирате нещата колкото си искате, но има вероятност да се появи някой и да провали всичко, карайки ви да опитате да съберете парчетата по възможно най-добрия начин. Този път обаче, тези парчета не бяха мои. Имах да защитавам бебе и да му осигуря добър живот.

— Обещавам ти, мъничък мой, няма да позволя на никого да те отнеме от мен. — Отпуснах и двете ръце на корема си, молейки се думите ми да са истина и че не правя огромна грешка, отивайки да видя човека, който може да ми отнеме бебето. Сърцето ми се сви само при мисълта да го загубя. Не можех. Нямаше, бързо се поправих. Да изгубя това дете не бе опция.

Никой не би могъл да бъде толкова коравосърдечен, нали? Да отнеме едно бебе от майка му? Е, не съм напълно сигурна. Ако това, което бях чувала за мъжа, се окажеше вярно, то „коравосърдечен“ бе доста близко определение.

Миналата седмица лекарят ми каза, че са направили грешка. Гигантска грешка. Бяха ми поставили проби от грешен донор на сперма. Някой, който въобще не е бил склонен да бъде донор.

В онзи ден получих два огромни ритника. Изгубих работата си и се оказа, че има вероятност да загубя и детето си. В клиниката ме информираха, че се налага да уведомят мъжа, който бе замразил при тях сперматозоидите си. Поисках името му и ги помолих да ми дадат малко време, преди да се свържат с него. В началото се колебаеха, но в крайна сметка ми дадоха и двете, след като ги заплаших, че ще ги съдя.

След малко онлайн проучване намерих бащата на бебето ми. Щом видях кой е той, дъхът заседна в гърлото ми. Беше добре познат в цял Тексас, или поне така изглеждаше от всичките статии за него отпреди няколко години. Преди е участвал в родеота, яздейки бикове, но сега притежаваше едно от най-големите ранчота на юг, на два часа път оттук. Мястото, което щеше да бъде мой дом за известно време.

Много от статиите въобще не бяха ласкави. Беше един от най-добрите ездачи на бикове, бе спечелил много състезания, но му се носеше славата, че не се разбира с почти никого. В много от статиите и постовете, които прочетох, го наричаха „арогантен задник“. По-зъл от биковете, които язди. Това ме караше да си мисля, че няма да изпитва никакво състрадание към мен в създалата се ситуация. Той имаше пари. Мисълта да избягам далеч неведнъж премина през ума ми. Имах спестени пари, които се увеличиха, след като преди два дни продадох малката си къща, но нещо в това да избягам ми се виждаше някак нередно.

Трябваше да съм сигурна, че ако избера да бягам, съм направила правилния избор. Да защитавам бебето си, подсигурявайки се, че ще останем заедно. Точно затова трябваше да направя тази стъпка. Трябваше да отида и да се срещна с мъжа. Трябваше да го видя лично, защото човек не можеше да вярва на слуховете.

Може би нямаше да е толкова лош. На теория, бихме могли да споделяме попечителството. Можех да заживея в града, в близост до ранчото му. Можех да си намеря работа и да се справим с това заедно, ако така искаше той. Не това исках аз, когато реших да имам бебе. Бях избрала да го направя сама, както съм правила през целия си живот.

Ами ако той имаше съпруга или приятелка? Това накара стомаха ми да се преобърне. Може би с решението си щях да съсипя животите им. И тогава бебето ми можеше да се сдобие с друга майка. Буца заседна в гърлото ми. Изглежда сякаш всеки път, щом успеех да направя нещо добро с живота си, нещо или някой се появяваше, опитвайки се да ми го отнеме.

Търсих много дали той има някой в живота си, но не открих нищо. Четох статия след статия за дните, през които е бил ездач на бикове, но никога нито се споменаваше жена, нито бе сниман с някоя. Погледът на красивото му лице бе твърд, затова не можех да си представя дори да застана до него, камо ли да позирам за снимка.

Беше ми трудно да видя лицето му на всяка снимка заради каубойската му шапка, но това, което винаги се виждаше, бе твърдата линия на устните и челюстта му. Винаги изглеждаше като заключена на място. Човек би си помислил, че когато някой участва в голямо състезание, поне би се усмихнал или нещо такова. Той беше страшен и заплашителен. Нямах идея как ще му съобщя за това бебе.

Като се замисля, може би той не иска да има бебе в живота му и вероятно щеше да бъде студен и твърд към малкото ми момченце. Отраснах с такъв баща и никога не ми беше лесно. Дори след толкова време не можех да кажа дали ме бе обичал, или не. Дали го бе грижа за мен? Да. Но имах усещането, че се занимаваше с мен просто защото така се налагаше. Нямаше значение дали съм там, или не.

Мисля, че бих предпочела той да е поне гневен или нещо такова. Незаинтересоваността и студенината ме оставиха празна и пуста.

Докато правех проучването си, видях, че има отворено място за работа в ранчото му. Някой, който да се грижи за къщата през лятото и да се оправя със сметките. Можех да наблюдавам бащата на детето си отблизо, преди да му кажа истината.

— Г-жо, мисля, че това е всичко. — Погледнах един от работниците, които носеха вещите ми в склада. Взех папката от него и се подписах на последния ред. След като прибраха всичко, той ми подаде ключа от склада.

Пръстите ми се обвиха около ключа за мястото, в което беше натъпкано всичко, което притежавах, с изключение на двата куфара, които бях пъхнала в багажника на колата си. Дори нещата за стаята на бебето, които бях започнала да събирам, бяха прибрани тук. Сдържах сълзите си, защото не исках да карам мъжа да се чувства неловко.

— Благодаря — казах и му върнах папката с договора.

Той ми кимна и се обърна да си върви.

Стоях в празната си къща. Мястото, където мислех, че ще отгледам сина си. Дом, който бе пълен с толкова много любов. Той никога не бе изпитвал студа, както го бях усещала аз.

Дори и да не се бе случила грешката с донора, така или иначе щях да го напусна. Бях се преместила в това малко градче, защото исках да се махна от големия град. Мечтаех да живея някъде, където всички се познаваха. Искам да имам семейство на място като това.

Проблемът бе там, че не можех да намеря никой, с който да искам да бъда семейство.