Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

8.

Лио чу трясък и телефонът в ръката му заглъхна. Отчаяно набра номера на Орсина, но един металически глас му съобщи, че за съжаление в момента няма достъп до този номер и го посъветва да звънне по-късно.

Опитвайки се да се протегне колкото може повече, Орсина бе залитнала, бе изпуснала слушалката на стационарния телефон и беше паднала странично върху планината сгъваеми столове, откъдето се бе плъзнала на пода. Не беше лошо ранена, но бе разтърсена както от разкритията на чичо си, така и от своите открития. Изкуцука до банята, за да огледа натъртванията и ожулванията, после си сипа неразредено питие, чудотворното лекарство за всичко, чиито предимства Найджъл многократно й бе препоръчвал, и седна да помисли.

Точно се готвеше да звънне на Лио, когато съпругът й се върна както винаги весел. Нещо, не знаеше точно какво, я възпря да му каже за Пещерата на Меркурий. За първи път в техния брачен живот тя го излъга. Каза му, че се е подхлъзнала, докато ровила във висок шкаф за някои стари детски снимки. Найджъл я утеши и предложи да ги свали вместо нея.

— Благодаря ти, но вече ги свалих — извади тя няколко фотографии от чекмеджето на тоалетката си за доказателство. Защо правеше това? Защо лъжеше Найджъл и вършеше всичко възможно, за да подкрепи лъжата си?

През цялата вечер съпругът й беше толкова грижовен, че тя не намери възможност да се обади на Лио да не се тревожи. Едва когато Найджъл си легна, Орсина звънна по мобилния телефон.

Лио беше преминал през всевъзможни агонии, съчинени от собственото му въображение поради неспособността му да я защити. Щом чу гласа й, той се почувства така, сякаш тя е неговият спасител. Орсина му разказа какво се бе случило и потвърди, че е жива и здрава.

— Няма да се опитвам отново, докато не се подготвя както трябва. Между другото, Найджъл не знае нищо за това.

— Наистина не бива да се качваш сама — каза Лио, а после съжали, защото излезе, че се самопоканва в двореца „Ривиера“.

Орсина не се поколеба.

— Бих могла да почакам, докато ни дойдеш на гости във Венеция — каза тя. — Дотогава може би ще започнем да разбираме книгата по-добре и ще сме готови за онова, което ни очаква зад вратата. — Пожелаха си лека нощ, но после останаха на телефона още половин час, разговаряйки за най-различни неща.

През следващите дни обсъдиха още няколко пъти напредъка си с „Магическият свят на героите“. Или по-скоро липсата на такъв. Лио познаваше из основи гръко-римската митология и творбите на по-важните светци. Те играеха важна роля в книгата. Той разбираше езика напълно, включително бароковите му особености. Въпреки това много от изреченията го смайваха. Стигна до заключението, че авторът принадлежи на друг свят не само исторически, но и в културен, и във философски план. За да проникне в книгата, трябваше да проникне в съзнанието на Чезаре, което означаваше преди всичко да се заеме с изучаването на алхимия.

Обаче в университетите такъв предмет не се преподава. Вместо да предизвика подигравките на своите колеги с новото си занимание, Лио реши отново да посети Конгресната библиотека.

Днес Хана не носеше очила, а контактни лещи и се чудеше дали професорът ще забележи. Не забеляза. Мислите му са някъде другаде, помисли си тя с леко разочарование, щом изслуша молбата му. Учуди се на интереса му към езотеричните книги. Огледа го преценяващо и му предложи:

— Може би трябва да започнеш с Карл Густав Юнг? Прочела съм няколко негови книги. Той се е занимавал много с алхимия, но и с наука, така че се предполага да е по-уравновесен.

Уравновесен? Прилагателното заседна в гърлото на Лио, когато се зарови в Юнговите „Психология на алхимията“, „Алхимически студии“ и „Тайната на срещите“. За неговото бистро йезуитско съзнание в алхимията, макар и обяснена от Юнг, нямаше нищо уравновесено. Дълги дни Лио прелиства дебели книги, потънал в свят на странни метафори и необичайни символи. Сол, Меркурий и сяра, Негредо, Албедо и Рубедо, коагулация, сублимация и кондензация. Химически сватби и мистични съюзи. Ретортата, Хермес, Афродита и Хермафродита, подписи, знаци и печати от възможно най-странен вид. Философското яйце и матрицата, царе и царици, слънца и луни и така нататък, и така нататък. Имаше ли някаква система в лудостта, запита се той, когато свърши с четенето. Дали алхимиците в комплект с Чезаре дела Ривиера и Юнг начело бяха заблудени или напълно луди?

Докато прелистваше биографията му, Лио научи, че самият Юнг е имал видения и е бил на прага да изгуби разсъдъка си. След собственото му видение и последвалата го слепота Лио беше напълно готов да повярва, че всичко това е съпътстващ резултат на душевно заболяване. А и Юнг с готовност признаваше, че много от неговите идеи са му подсказани от пациенти, болни от шизофрения или на границата на психичното разстройство.

Книгите, които Лио изчете, бяха илюстрирани или от самите алхимици или от душевноболните пациенти. Картините бяха пропити със същата извънземна и ледена атмосфера, която бе срещнал и в своето видение. Той стигна до заключението, че би било най-добре да остави на мира „Магическият свят на героите“, дори в неговото непълно издание. Но вече беше задължен пред Орсина да продължи, макар че това можеше да се окаже опасно за него и дори още по-опасно за нея. Трябваше да се погрижи тя да няма неприятности. След като се запозна с изображенията и символите, използвани от алхимиците, той се прибра вкъщи, за да прочете наново „Магическият свят“, като си водеше бележки с молив по празните полета.

— Опитах се да разбера какви са тези философски вещества — обясни Лио в един от тайните си телефони разговори с Орсина. Те отново се опитваха да дешифрират книгата и сравняваха своите бележки. — Да вземем например Vino — започна да развива идеята си той. — Това очевидно е друго наименование за магическото яйце. Ще ми се всичко да беше по-ясно, за да не се заблуждаваме! Както и да е, то се явява в съвършените цветове на червеното и бялото вино. Извлечено е от магическото грозде и за да стане, му трябва също толкова време, колкото на обикновеното вино. Като него то се пени, кипи и се разтваря благодарение на вътрешния и невидим огън. Можеш да кажеш, че е съвършено, когато цветовете му станат златни и сребристи. Казват, че тогава името му идва от Vis, латинското наименование на сила или енергия, защото в него се съдържа цялата магическа енергия.

— А останалата част от наименованието му идва от едно кабалистическо изречение: Vis NUMerorum, енергията на числата, защото тази магия зависи от числото — добави Орсина. Тя беше стигнала до същото заключение. — Мисля, че това е описание на някакъв вътрешен процес, извършван от две противоположни сили.

— Златото и среброто са равнозначни на слънцето и луната. Слънчевата и лунната енергия. Възможно ли е да са подобни на мисълта и чувството? Човек трябва да ги смеси, за да създаде нова разновидност на магическата енергия. Как ти звучи това?

— Защо не? Сякаш слънчевото е смятано за целенасочено и мъжко, но е нужна и женската съставка на чувствата, за да го възбуди.

— Може би… — Той смени тона и продължи: — Орсина, нямаш ли чувството, че сме се отклонили от правилната посока? Писанията на Юнг започнаха да ми стават интересни, но се страхувам, че това е задънена улица. Това може да е едната страна на алхимията, имам предвид като един вид предварителна психоанализа, но нали трябва да бъде истинска магия?

— Юнг не е ли бил и малко магьосник?

— Така твърди един от биографите му, но…

Орсина затвори. Може би Найджъл се беше прибрал. Това вече започна да става смешно, помисли си Лио, докато си записваше какво искаше да й каже, за да го запомни до следващия път.

— Следващото вещество е оцет, acetum — каза й той на другия ден. — Спомням си, че той беше едно от първите неща, за които сме говорили, когато предположих, че книгата е нещо като наръчник за младоженци.

— Аз вече надрасках тази идея.

— Аз също. Той пише, че този acetum се прави от вино чрез „механична магия“, която освобождава спирта в него. После подсказва следа: acetum идва от A CAElo TotUM. Цялото от небето. С други думи, все още съдържа спирт, влян му от небесата, и Чезаре описва силата му като „голяма и несравнима“. Това е висока оценка. Чудя се дали не става въпрос за някакво по-дълбоко вътрешно състояние.

Лио разбра, че Орсина е заинтригувана. Зарадва се, че е приковал вниманието й.

— Това, което казва по-нататък, е красиво — продължи той. — Оцетът предизвиква разделянето на магическото злато и сребро, превръщайки среброто във вода с цвета на най-финия лазур или смарагд, а златото в малки златни везни. Това са съставките на магическия разтвор, който е основата и ключът за героичната утайка.

Орсина не каза нищо, затова той продължи с обясненията си.

— Чудя се дали ако медитираш усилено според тези условия, ще видиш това с вътрешните си очи.

— Не мисля, че ще разберем, докато не опитаме — каза Орсина. — Обаче тук нещо ме плаши.

— Орсина, има ли нещо, което не си ми казала? — попита той, добавяйки наум: не съм ли аз твоят най-добър довереник?

— Разбира се! — На кой въпрос отговаряше? Да не би да четеше мислите му? — Нали не си забравил — обясни тя възклицанието си, — че не разполагаш с тайното издание на книгата?

Това ли било, помисли си той, а на глас каза:

— Не, не съм. Но защо? Толкова ли е различна забранената книга?

— Не мога да отговоря на въпроса ти. Чичо ми разказа разни неща за нашите предци, които човек трудно може да повярва. Само преди няколко години и аз самата не бих го направила. Или не. Когато бях много по-млада, от време на време имах… О, няма значение — Лио разпозна предстоящата промяна в настроението, едно от нещата, които толкова обичаше у нея въпреки забраната, която си беше наложил. — Продължавай да работиш и бъди добро момче. Лека нощ, скъпи мой.

Лио затвори и започна да си повтаря последните думи, опитвайки се да разшифрова точното им значение.

 

 

С електроди на главата Лио се подложи на теста за пробуждане на визуалния потенциал. Доктор Иландър, невроофталмологът, беше останал инвалид след прекаран детски паралич и седеше прегърбен в инвалидната количка с малкото си птицеподобно телце и рошавата си бяла коса. Лио се ужасяваше от тази консултация, защото всъщност досега беше крил истината. Редовните прегледи в очния център показаха, че очите му са здрави. Причината за временното му ослепяване все още не беше открита. Д-р Иландър му бе обяснил, че целта на теста е да провери способността на зрителния нерв да изпраща информация на мозъка. И сега пред очите на Лио проверяваше резултатите. Невроофталмологът дълго се бе занимавал с научни изследвания в болници и психиатрични клиники. Беше омаян от феномените зрение, въображение и халюцинации и от връзката помежду им.

— Професоре, не виждам никакви особености — най-накрая каза д-р Иландър.

— Това е хубаво, нали?

— Да, така е.

— Добре — Лио въздъхна облекчено и добави: — Може ли сега да свалите електродите от главата ми?

— Още не, защото искам да опитаме нещо друго. Следващият тест се нарича ЕРГ или електроретинограма. Той има за цел да провери пръчиците и конусите, рецепторните клетки около макулата. Бъдете търпелив. Ще отнеме съвсем малко време.

Лио осъзна, че се поти и сърцето му започва да бие учестено, когато д-р Иландър и неговият помощник, слаб и много сериозен млад човек, се заеха с една сложна на вид машина. В резултат от дългите години практика лекарят действаше много методично и обмислено. Това би трябвало да успокои Лио, но вместо това още повече го раздразни. Може би не искаше да разбере какво беше причинило слепотата му. Може би трябваше да е доволен от факта, че това не се случи повторно, и да престане да се рови. Със сигурност не си беше представял, че някога няма да може да вижда. Какво си беше въобразявал? Спомни си ясно видението с Анджела, гола и подканяща. След това бездната. После непроницаемият мрак, който се беше вдигнал от очите му чак след няколко часа в болницата.

— Много добре — обяви д-р Иландър и нареди на асистента си да махне електродите от главата на професора.

Методично и без да пророни дума, лекарят се зае да проучва резултатите. След няколко безкрайни минути се обърна към Лио:

— Професоре, и в този тест няма някакви особености — След това го стрелна с пронизващ поглед. — Сигурен ли сте, че сте ослепели? Или само сте си го въобразили? Или измислили? А ако е така, защо? — После предложи:

— Хайде да направим отново проверката на зрителното поле. Вече сте правили този тест при моя колега. Искам да го направим още веднъж, и то сега.

Лио вече познаваше процедурата. Той се отнесе с необходимото търпение, седнал пред голямо вдлъбнато огледало и вторачен в центъра му. Компютърна програма палеше малки светлинни по повърхността на вдлъбнатината и той натискаше един бутон, щом успееше да зърне просветването с периферното си зрение. За по-малко от месец днес за четвърти път се подлагаше на този тест. Съсредоточи се колкото може повече и се опита да не пропусне нито едно проблясване. Накрая го заболя палецът от силното натискате на бутона.

— Професоре, бихте ли почакали в чакалнята? Ще проверя резултатите и после ще поговорим.

Седнал сам отвън, Лио за пореден път се зачуди какво да прави. Вече не беше сигурен, че иска да научи каквото и да било. А и вече беше започнал да се съмнява в своята версия на случилото се. Може би е паднал в мрака, ударил си е главата и е лежал дълго време в безсъзнание. Бяха му казали, че контузия в тила може да е причинила временната му слепота. Но не откриха никакви следи от натъртване. Отново започна да се поти. Почувства се неловко. Ами ако лекарят решеше, че халюцинира? Или лъже? Или…

— Професоре, заповядайте вътре — покани го асистентът. — Д-р Иландър е готов да ви приеме.

Лицето на лекаря беше безизразно, когато покани Лио да седне. Сега бяха в кабинета му, където не се виждаха никакви машини и уреди. По стените висяха дипломи в рамки, а лавиците бяха претъпкани с книги.

— Професоре, вашето зрително поле е в нормални граници. — Настъпи доста продължителна пауза. Лио не искаше да задава въпроси, макар че лекарят изглежда очакваше точно това.

— Ето какво мога да ви кажа — започна той. — Добрата новина е, че няма нито органична причина за случката с вас, нито някакви остатъчни увреждания на очите или на техните съставни части. Затова са ви изпратили при мен. А сега — каза той със съвсем различен тон — имате ли нещо против да ми разкажете какво точно сте правили преди произшествието?

— Вече ви казах. Нищо особено.

— Професоре, сигурен ли сте? Някои нови подробности ще свършат добра работа.

— Добре де — най-накрая се съгласи да си признае Лио, — правех нещо като медитация. Нещо напълно невинно, като сънуване с отворени очи или…

— Каква медитация? Трансцендентална? Или нещо религиозно като духовните упражнения на Игнатий Лойола? Виждал съм доста неща тук в Джорджтаун и знам, че те могат да предизвикат странни реакции.

— Не. Медитирах за земята и нейната връзка със звездите.

— Няма защо да се чувствате неловко. Продължете.

— Мислех си за горещината и светлината и тези представи станаха много силни и видими. След това сякаш потънах в свят от цветове.

Лекарят наведе глава встрани, сякаш му беше хрумнала нова мисъл.

— Бяхте ли сексуално възбуден?

— Преди случилото се не, но после — да.

Накрая Лио разказа на д-р Иландър почти всичко за своето видение, като пропусна единствено думите на Анджела. Лекарят слушаше така, сякаш водеше телефонен разговор с някого, от време на време казваше по нещо, колкото да окуражи Лио и да го накара да се отпусне. Най-накрая подхвърли:

— Ще ви предложа една идея, която няма нужда нито да приемате, нито да отхвърляте, а просто да я имате предвид като възможност.

Виденията, които ми описахте, показват изключителна дарба за ярки образи. Възможно ли е временната слепота да е също част от видението? Зная, че сте звъннали на 112, но това могат да го правят и лунатиците. Може би не сте били напълно буден, докато зрението ви не се е върнало при пристигането ви в болницата.

— Предполагам, че всичко е възможно…

Лекарят продължи:

— Обмислете тази идея седмица или две. Няма значение дали ще я приемете или отхвърлите, но от вашето отношение ще зависят по-нататъшните ни действия. — Той му протегна ръка, кафеникава като крак на врана. Когато Лио я стисна, най-неочаквано се запита кое е по-лошо: да бъдеш инвалид, сляп или луд?

 

 

Когато се върна от кабинета на д-р Иландър, Лио вече не изпитваше съмнения. Слепотата беше действителна. Беше буден от мига, когато почувства котките на корема си. Въпреки фантастичността на случилото се, той сметна избора си за успокоителен.

Когато се върна в апартамента си, отвори хладилника с тайната надежда, че ще намери в него нещо за ядене. Реши, че първо ще нахрани котките, а после ще се спусне до Ем стрийт, за да си купи сандвич или пица. Телефонът звънна, когато Галилео, който винаги се хранеше бързо, вече бе започнал да си почиства мустаците. Дали Орсина не искаше да му каже нещо друго? Или нещо повече? Може би неговото обаяние като довереник я беше привлякло напълно? Но не беше ли това доста мижава утеха, запита се той, докато вдигаше слушалката.

— Ало? Да? О, госпожо Роуландсън, това си ти. — Ако беше усетила лекото разочарование, което прозвуча в гласа му, тя не го показа.

— Да, Мими се обажда, драги. Съжалявам, че така неочаквано, но с Крис се чудехме дали не искаш да вечеряш с нас?

— Да, Мими, с удоволствие. Кога?

— Сега, ако нямаш нищо против.

Сега? Лио със сигурност нямаше нищо против. Дори при толкова скандално кратък срок за известяване, вечерята у Роуландсънови биеше по всички показатели изядения в самота сандвич, а и беше добра възможност да се откъсне от тревогите си. Преди да успее да отговори, Мими услужливо добави:

— Вероятно се чудиш какво да облечеш. Ще те помоля да си малко по-официален, ако не възразяваш. Скоро ли ще те видим? Да речем, след петнадесет минути?

Услужливо напъхан в син костюм и лошо изгладена риза, Лио заслиза по стълбите. Двама чернокожи телохранители стояха на пост пред входната врата. Други двама във фоайето се извиниха, че се налага да го опипат за оръжие, а след това му отвориха вратата към салона. Когато влезе, си взе чаша шампанско и загриза райския пармезан върху пражка шунка, а в главата му за миг се мярна видение на хамбургер в студентска закусвалня и той се почувства благословен. Направи му впечатление, че обичайното вашингтонско общество липсваше. В салона бяха петима човека. Мими и нейният съпруг, Джон Макграт, който побърза да се здрависа с него, и един друг свещеник, когото Лио не познаваше.

Мими ги запозна:

— Негово Високопреосвещенство епископ Сковолони, който току-що пристигна от Рим. Ще остане само два дни във Вашингтон и за нас е чест, че посещава първо нашия дом.

Усмивката на Сковолони приличаше на неволна подигравка. Преместиха се в трапезарията, където всички се струпаха в единия край на голямата маса. Гостът предложи той да каже молитвата.

— Лио — прекъсна го Мими, — ще превеждаш ли за нас?

Лио изпълни желанието й.

— О, Господи, благодарим ти за изобилната вечеря и за това, че ни направи християни, а не мюсюлмани, защото иначе нямаше да можем да пием шампанско, нито да ядем шунка!

Ако това е смешка, сигурно съм я превел лошо, помисли си Лио, защото никой не се засмя.

Вечерята беше приятна. Говореше главно Джон, който предпочиташе да пости. А Лио, седнал отдясно на Сковолони, съвестно превеждаше. Сега разбра защо го бяха поканили, но въпреки това нямаше нищо против.

Когато стигнаха до десерта, сенаторът обясни мимоходом, че неговият гост е прелат на Опус Деи. Лио беше чувал за тази могъща католическа организация, но никога не се бе срещал с нейни членове.

Изведнъж, сякаш по даден знак, Мими се извини и стана от масата.

— Усещам, че започва да ме боли главата. Може би прекалих с шампанското? — Усмихната, пожела лека нощ на всички. Скоро след като тя си тръгна, икономът събра всички чаши за кафе, обърна се към сенатора и обяви, че ще си ляга.

Четиримата мъже се върнаха в салона и се настаниха в широките кожени кресла и на диваните. Сенаторът напълни чашите с коняк и уиски и се обърна към Лио:

— Надявахме се, че ще ни превеждаш, защото прелатът иска да си поговори насаме с нас.

— Да — подкрепи го Джон. — Ти си достатъчно квалифициран в материята, а моят италиански съвсем не е на ниво.

— Разбира се — продължи сенаторът, — ние разчитаме не само на това, че владееш двата езика, но и на дискретността ти. Ако ще ни превеждаш тази вечер, всичко, което ще чуеш и кажеш, трябва да си остане между нас. Приемаш ли? — Сенаторът го погледна в очите красноречиво и настойчиво.

Сега е моментът, помисли си Лио, да разиграя най-добрата сценка на измъкване. Атмосферата определено беше станала съзаклятническа, а той беше сред трима мъже с много власт. Въпреки това не каза нищо. Любопитството му надделя, а внимателният въпросителен поглед на неговия стар приятел Джон беше гаранция за безопасност.

— Лио, мълчанието ти знак на съгласие ли е? — настоя сенаторът и той най-накрая отговори:

— Ще се радвам, ако мога да ви помогна.

— И ще — включи се и прелатът — бъдеш гроб?

— Да, ще бъда гроб.

Четиримата седнаха много близо един до друг, но въпреки това прелатът заговори толкова тихо, че едва се чуваше. Лио превеждаше със също толкова приглушен глас.

— Сенаторе, Негово Високопреосвещенство благодари за поканата да посети Вашингтон. Той възнамерява да стигне до дъното на проблема. — Дотук добре, помисли си Лио.

— Опус Деи е разтревожена. Онова, което малцина приемаха като ислямско проникване в Европа, се превърна в открита враждебност. Няма нужда да ви напомням за „Сан Петронио“, Сантяго, Шартър, Реймс, Милано. Пример след пример на ислямска агресия в нашите родни земи. Очаквам, че съвсем скоро ще имаме нужните доказателства. Доколкото знам, говоря пред хора със същите виждания — гласът на прелата се превърна в шепот, — затова ще се въздържам от евфемизми.

Това е добре, защото ще има по-малко за превеждане, помисли си Лио.

— Господа — продължи прелатът, — не можем да търпим в нашите родни земи култури и религии, които имат за цел да ни обърнат, в тяхната вяра или да ни унищожат. Ислямът не значи „мир“. Значението на думата е „подчинение“. Нито пък можем да имаме — тук гласът на прелата вече едва се чуваше и се наложи Лио да го помоли да говори малко по-високо, „ако Негово Високопреосвещенство не възразява“. Прелатът се усмихна покровителствено на преводача и продължи съвсем малко по-силно:

— Точно казвах, че не можем да имаме папство, което подкрепя нашето собствено унищожение.

Джон и Крис си размениха красноречиви погледи. Прелатът продължи, сякаш нищо не бе забелязал:

— Коранът проповядва ясно да бъдат убити всички евреи и неверници.

Що се отнася до неверниците, евреите и езичниците, „те са явен враг на мюсюлманите“, както се твърди в сура 4:101. „Убивайте сдружаващите“, тоест неверниците, „където ги сварите, и ги хващайте, и ги обграждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!“ Това се казва в сура 9:5. А ето какво пише в сура 4:90: „И ако не се отдръпнат и не ви предложат мир, и не удържат ръцете си, хващайте и ги убивайте, където ги заварите!“. Ще ви цитирам и сура 2:193: „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!“. В сура 8:12 пък се казва: „Ще вселя Аз ужас в сърцата на неверниците. Бийте ги по вратовете, бийте ги по всички крайници!“.

Прелатът показва впечатляващи познания на инкриминиращи цитати от Корана, помисли си Лио. И ги беше научил наизуст! Освен това се беше изпотил. Сега лицето му изразяваше дълбоко негодувание. Въпреки това той се владееше, не повиши нито веднъж тон и говореше плавно с кратки изречения, за да улесни работата на преводача.

Без да го увърта, прелатът продължи да обяснява на очарованите си слушатели, че папството е започнало с „погрешна инициатива“. Икуменическата кампания за приятелство под наслов „Отворени обятия за всички вярващи“ била направо самоубийство.

— Враговете не я приемат като знак за липса на предразсъдъци и приятелство, а като признак на слабост и упадък на нашите собствени ценности и бързат да се възползват от това. Нали разбирате, мюсюлманите мислят простичко. Иронията е, че някои от нас на Запад са се превърнали в левантинци.

Драги сенаторе, Опус Деи разбира, че с новия закон за натурализирането на имигрантите, които вече живеят на американска земя, най-вече от Латинска Америка, католическите избиратели ще станат още по-многобройни. Може би още около 15 милиона католически гласоподаватели, нали?

Радваме се да чуем, че като кандидат за президент на тази велика страна, вие ще се обърнете към тази избирателна колегия от 70–80 милиона католици. Щастливи сме, че сте израснал и сте възпитан в католическата религия. Нашите братовчеди йезуитите също се радват на този факт. — Прелатът размени погледи с Джон. — Обаче има едно „но“. Колко непоклатими и обединени ще са католическите избиратели в Съединените щати, ако Светият отец значително промени доктрината на църквата майка? Трети ватикански събор? За какво? За разжалването на свети Бернар? Нашият Бог Исус Христос — обикновен пророк, а не въплъщение господне? — Той се прекръсти. — А Майка му, Благословената Дева, повече няма да е Майка Божия?

Прелатът направи гримаса, като че го болеше зъб, докато изреждаше този списък, всяка точка, от който очевидно беше крайно еретична. С известно усилие той продължи:

— Лесно се вижда, че много католици, може би десетки милиони, ще бъдат съблазнени от протестантската ерес в нейните различни въплъщения тук и в чужбина.

Ако ние, имам предвид Опус Деи и Социетас Иезу[1] заедно с други групи, които ще спомена накратко, получим вашето уверение, сенаторе, че ще бъдете непоколебим и неуморен обществен защитник на католическата църква и на нейната доктрина такава, каквато е, ние ще ви осигурим пълна подкрепа за кампанията и възможност да убедите всеки католически избирател в тази страна. Нашите финансови възможности не са само слухове. — Прелатът замълча и се усмихна малко самодоволно.

Значи за това става въпрос, помисли си Лио. Добре подбран момент за война на два фронта. Първо, срещу ислямската експанзия в западния свят и второ, срещу папската сговорчивост към техните искания. Ще спечелят всички, които ценят целостта на католическата църква, а и бъдещият президент на Съединените щати, ако се съгласи да бъде причислен към тях.

— Преди да отговорите — добави прелатът, — нека ви обясня по-подробно. Ние също имаме, как да го кажа… наши собствени последователи фундаменталисти в Европа. Ако стане нужда, те са готови… да обезкуражат папата да изпълни своите инициативи. Без да навлизам в подробности, нека кажа, че те ще бъдат напълно способни да изпълнят всеки план, годен да постигне това, и дори да го припишат, и то убедително, на ислямските терористи. В Европа има много такива нелегални групи. Те са обучени от защитници на нашата кауза, частни лица с възможности и извън всякакви подозрения. Опус Деи е особено изненадана от резултатите, които един от тях постигна.

Сенаторът беше светски човек и опитен политик. Той високо оценяваше възможността Опус Деи да подкрепи неговата кампания, но съвсем не хареса това, което току-що чу.

— Тези фундаменталисти… как традиционните, но умерени католици ще се разграничат от тях, когато услугите им вече няма да бъдат нужни?

— Сенаторе, очаквах подобен въпрос. Това е напълно разбираема загриженост. Нека успокоя страховете ви. Първо, никой не знае, че тези хора изобщо съществуват. Нещо повече, Опус Деи е знаела как да се справя с подобни безредици в миналото, ще съумее и сега, ако стане нужда. Ако ни се доверите, няма за какво да се тревожите.

— Наистина ли очаквате папата да отстъпи пред натиска? Той изглежда въплъщение на упоритостта: идеалист! Те са от най-неприятния вид, защото са неподкупни. Какво ще стане, ако не отстъпи? Какво?

— Сенаторе, казвам ви, това не е въпрос на „ако“, а на „кога“. — Прелатът излъчваше увереност и пълно самодоволство, докато поглеждаше поотделно към тримата си слушатели.

— Разбирам — отговори сенаторът. — А ти, Джон, какво можеш да ми кажеш за йезуитите?

— Ние сме — отговори Джон стегнато — на услугите на църквата майка и разбира се, на нашия Господ. Готови сме да окажем пълно сътрудничество за опазването на доктрината и догмите. Няма нужда да ви припомням каква е нашата власт по целия свят.

— Господа — попита сенаторът, който все още спореше със себе си, — можем ли да разчитаме на други фракции да подкрепят запазването на традиционните католически ценности, като оставим настрана нелегалните съюзници?

— Във всеки случай — отговори прелатът, — както се развиват нещата в Европа, скоро ще има големи демонстрации по улиците на всички градове и села. Ако напрежението продължи да нараства, а аз не виждам как може да бъде спряно, колебливите ни симпатизанти ще станат решителни. Може би всички, включително агностиците, атеистите и дори протестантите!

Политиците няма да могат да се възползват от тези безредици, защото тъпо и упорито ще повтарят лозунгите си за търпимост и така ще ядосат хората още повече. Светият отец ще постъпи по същия начин или дори още по-глупаво. Тогава хората ще се обърнат към нас, като бариера срещу ислямизацията. А ние от своя страна ще им дадем това, от което имат нужда: европейска самоличност, въплътена в непоклатима традиционна и обединена църква, единствената закрила срещу нашественика.

Настъпи дълго мълчание и Лио се възползва от случая да си сипе малко вода. Той предпочете да се съсредоточи върху своята жажда, а не върху чудовищността на онова, което превеждаше. Докато отпиваше, видя как по лицето на сенатора плъзна усмивка.

— Господа — каза той, обръщайки се към прелата и нунция, — ние постигнахме съгласие. — Това нямаше нужда от превод. Тримата си стиснаха пламенно ръцете.

Скоро след това Лио се сбогува. Сенаторът стана да го изпрати. Тогава прелатът го погледна още веднъж в очите и Лио почувства как го побиват тръпки, когато той каза:

— Още веднъж ви моля, нито дума на когото и да било за нашия разговор. Оцеляването на западната цивилизация е заложено на карта.

Щом се върна в жилището си, Лио се хвърли на дивана. Беше прекалил с яденето и пиенето, но по-лошото беше, че чу твърде много. От етическа гледна точка той беше твърдо против плана за действие. Всъщност по-точната дума беше „заговор“, и то замислен пред очите му. Джон сигурно бе уверен, че неговото старо протеже няма да разочарова доверието му, и беше напълно прав — Лио никога не би го направил. Всъщност и той самият се притесняваше от новата вълна на ислямски тероризъм. В това беше дилемата. Наистина трябваше спешно да се вземат мерки, но католическата църква и Европейският съюз изглеждаха напълно беззъби. Съвсем неочаквано в съзнанието му изскочи сравнението с рухването на Римската империя. Веднъж вече, през пети век, Европа бе изгнила чак до сърцевината си и безскрупулните варвари я бяха завладели. Лио се стресна от това сравнение: не искаше да мисли за мюсюлманите в подобни категории. Знаеше, че за всичко, което се случва, е виновна само една малка група фанатици.

В дните след разговора той търсеше да се разсее с упорита работа върху книгата си, но дребните романисти от началото на деветнадесети век вече не му бяха интересни. В края на един ден работа в Конгресната библиотека той вече предвкусваше как ще вдигне крака, ще вземе двете котки в скута си и ще се гмурне отново в необикновената образност на „Магическият свят“. Това го караше да се чувства по-близо до Орсина.

Бележки

[1] Обществото на Исус — католически орден, основан от Игнатий Лойола за защита на католицизма срещу реформацията и за мисионерска работа сред езичниците. — Б.пр.