Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (4)

4.

Когато слезе от таксито, Лио видя госпожа Роуландсън да къса изсъхналите цветове на пълзящите рози. Тя го посрещна топло:

— Добре дошъл у дома! Какво лошо време случи с този бомбен атентат в Болоня. Някъде наблизо ли беше отседнал?

— Бях във влака, който мина през гара Болоня малко след като се беше случило.

— Ужасно! Но не искам да те задържам сега на разговори. Защо не се освежиш и не слезеш на по питие, да кажем, след половин час?

Лио прие с благодарност. Не бързаше да се озове сам в празния си апартамент. А и Галилео и Гарибалди бяха все още в котешкия приют. Той взе душ, преоблече се, спусна се по своето стълбище в задната част на къщата и заобиколи, за да стигне до предната врата. Госпожа Роуландсън също се бе преоблякла и беше сменила безупречните си джинси с електрикова копринена рокля. Макар вече на петдесет, бе успяла да запази превъзходната си фигура и знаеше как да я излага на показ.

Току-що беше разбъркала две мартинита и точно ги разливаше, когато каза:

— Никога досега мюсюлманите не бяха нападали черква. Аз не съм религиозна, но уважавам черквите, а ако бях в мюсюлманска страна, щях да уважавам и техните джамии.

Лио, който след цял ден в самолета се наслаждаваше на удобството на дълбокото кожено кресло, не каза нищо и я остави да продължи.

— Да нападнеш Болоня е като да обявиш война. Това е Пърл Харбър на „сблъсъка на цивилизациите“.

Лио разбра, че жената намеква за скорошния бестселър, в който се описва предстоящият сблъсък между исляма и Запада.

— Може да е работа и на отделен фанатик. Ал-Кайда се разцепи, а и това не беше атака, за която е било нужно кой знае колко грижливо планиране както за 11 септември.

— Не си ли чел вестници? — отговори тя доста рязко. — Телевизия „Ал-Джазира“ излъчи видеозапис. В него отговорността поема ислямска организация, свързана с Ал-Кайда и с терористични клетки в Европа. Лио, това се случи преди два дни. Новината беше във всички вестници, радио — и телевизионни станции по света. Ти на Марс ли беше?

Сега Лио усети липсата на своя празен апартамент, но той рядко губеше търпение и със сигурност нямаше да прояви грубост към своята хазайка.

Госпожа Роуландсън продължи с решителен тон.

— Дело на самотен фанатик? От това се опасяват хората за Крис, когато разни мюсюлмани го ругаят за забраната на забрадките. Него не го е страх от отделните фанатици. Такива винаги ще има в този напълно луд свят с масови убийства в училищата и самоубийствени атентати. Крис се бори срещу нещо много по-коварно: проникването на чуждо самосъзнание в нашето общество.

— Но Америка винаги е била тегел за смешение на расите и религиите — възрази Лио.

— Расата няма нищо общо — възрази Мими Роуландсън и вдигна пръстите си с дълги червени нокти, за да спре възраженията му. — Крис се радва на подкрепата на хора от всякакви раси. Проблемът е с онези, които се възползват от нашите свободи, но след това отказват да приемат принципите, които са им осигурили тези свободи. Дай да ти допълня чашата. — Тя замълча, за да долее чашата на Лио и своята. Когато продължи, гласът й придоби интонациите на политическа реч.

— Виж какво става в Западна Европа. Във всеки голям град има райони, където европейците не смеят да припарят, където дори и полицията не иска да рискува. Там царува ислямският закон. Не чу ли за крадците в Малмьо, Швеция, на които по заповед на моллите са отрязали ръцете? И за жените, които бяха убити ритуално с камъни в Братфорд, Англия, защото техните братя са ги обвинили в прелюбодейство?

И в двата случая съдебната власт се оказа прекалено страхлива, за да отправи обвинения. Това ли искаш да стане в Съединените щати? Но, повярвай ми, започва да се случва и в нашите градове. Има мюсюлмански гета, където музиката и списанията са забранени. Включително алкохола, макар че може и да си намират. — След тази забележка тя гаврътна мартинито си.

— Нали знаеш, че раждаемостта при тях е три пъти по-висока от тази на европейците и американците? — започна Мими отново. — Въпрос е само на време преди да станат мнозинство и тогава ще трябва да се пазиш! Това няма да се случи, докато аз съм жива, но не искам моите внуци да бъдат подложени на закони, измислени от някакъв средновековен фанатик, или е по-подходящо да кажа един неграмотен камилар? Боже мой, май захванах да проповядвам. Лио, извинявай, но почти непрекъснато мисля за това. Това е единственият начин да поведеш едно движение.

Лио беше изненадан от нейната разпаленост. Това със сигурност не беше начинът, по който хората в неговия университет говореха за исляма. Те поставяха ударението повече върху връзките между религиите и дори имаха група, обучавана от свещеник, имам и равин. Въпреки това политическата некоректност на Мими Роуландсън предизвика съчувствието му. Страхувайки се да го признае дори пред себе си, той се опита да възрази:

— Все още не мога да свържа атаката в Болоня с процесите, които ти описваш.

— Разбира се, че можеш! Тази атака изпраща множество послания. Вие се опитвате да ни държите навън от страните си, но ние ще ви сведем до състояние на постоянен ужас. Освен това казва: не ни пука за вашата религия, нито за скъпоценните ви произведения на изкуството, така че не очаквайте да ни асимилирате. Прегърнете истинската вяра или умрете!

— Изглежда Европейският съюз най-накрая ще затръшне вратата на Турция.

— Искрено се надявам. Тогава тези нещастни италианци в Болоня няма да са умрели напразно, но вратата вече е широко отворена. Не можем да помогнем на европейците. Те сами си го докараха. Но можем да спрем Америка да поеме надолу по същия път.

— Не съм политически експерт — каза Лио и се протегна към купата с маслини, — но си мисля, че има и друг отговор.

— Така ли? Нямам търпение да го чуя.

— Проблемът с ислямските нации е, че те никога не са минали през секуларизацията, както стана със Запада. Никога не са отделяли религиозната от държавната власт. — Хората на Запад не ги е грижа за религията толкова, колкото техните предци. Всъщност милиони от тях са атеисти. Може да ти се стори, че казвам това с тъга, но не е така. Погледни какви са последствията: край на религиозните войни! А онези, които изберат да поемат религиозно задължение, го правят с още по-голяма загриженост. Християнството и юдаизмът минаха през процес на съзряване, разбира се, като изключим фундаменталистите. Но ислямът още не е извървял този път. Затова ми харесва политиката на окуражаване на либералните елементи в тези страни.

— Желая ти късмет при откриването им! — подхвърли госпожа Роуландсън и насочи разговора към по-обикновени неща.

Лио почувства облекчение, че не го покани на вечеря по-късно, защото вече му бяха чели достатъчно лекции. Той направи бърза разходка до Ем стрийт, за да се разтъпче и да разкара въздействието на мартинитата. По пътя си купи сандвич с шунка и сирене и го занесе в апартамента.

 

 

Събуди се в пет сутринта и усети вече познатите му симптоми от смяната на времето: в Италия вече беше единадесет. След като разопакова багажа си и подреди жилището, все още беше прекалено рано да си вземе котките или да тръгне за университета. Посегна почти инстинктивно към книгата, която купи в Рим, и прочете заглавната й страница.

Чезаре дела Ривиера

„Магическият свят на героите“

Която с необичайна яснота излага каква е истинската Природна магия и как може да се направи истински Философски камък, като разказва един по един удивителните и неописуеми резултати, които съвършеният Герой ще може да придобие чрез споменатия медиум.

Той чете оттук-оттам в продължение на час и нещо, като през цялото време се чудеше как е възможно авторът да се хвали с „необичайна яснота“. Беше стигнал до края на Втора книга, „Силите на Дървото на живота“, когато очите му паднаха на успокояващото име на свети Тома Аквински. Какво правеше най-великият теолог в тази компания?

Той се зачете:

В своята книга „За съществуването и същността“ блестящият Тома Аквински пише, че от семката на диня човек може да се сдобие само за час с листата, цветовете и самия плод. „Когато започнахме да ядем, видях, че динята беше засята в подготвена по определен начин почва, след това полята със сварена вода и след това листа, цветове и накрая плодовете излязоха от нея. Така че преди да станем от масата, можахме да ядем от тях“.

Дали Чезаре дела Ривиера цитираше погрешно, или направо си измисляше? Лио си спомняше, че е чел този трактат, но не и в него да са били споменавани магически дини. Със сигурност не би забравил такова нещо. Въпреки това продължи да чете.

Макар че природният магьосник постига прекрасни резултати във всички три кралства чрез споменатата същност, бог Приап прави чудесата си по много по-лесно и бързо в царството на растенията.

По този начин героят може да създава градини, в които въпреки че е зима, ще се наслаждава на непрекъсната и най-прекрасна пролет. Както в силния студ, така и в изтощителната лятна жега, там винаги има пресни билки, зелени, нежни и ароматни цветя. Също така има една постоянна и мека есен, която по всяко време предлага в изобилие възхитителни и вкусни плодове.

Приап? Не беше ли видял съвсем наскоро този бог край гористата пътека във вила „Ривиера“? Той прочете цялата глава, този път вече с жажда. След това започна да се чуди. Беше прекарал само няколко дни във вила „Ривиера“ в края на пролетта, но беше забелязал някои странни неща в градината. Не беше специалист, но дърветата в нея изглеждаха едновременно на няколко века и съвсем млади. А какво да се каже за постоянния ветрец, който правеше климата съвършен? Баронът му беше казал, че и гроздето по лозята има полза от идеалния климат.

Дали подобно на „мъдрия герой“ баронът не правеше чудеса в своята собствена градина?

— Глупости! — каза Лио гласно. — Какви ги говоря? Между другото тази част на Северна Италия е прочута с мекия си климат. — Той затвори книгата и се зае със сериозните неща, които му предстояха.

 

 

— Аз реших проблема за смисъла на живота — обяви Найджъл на Орсина, докато пиеха кафе след обяда във вила „Ривиера“. Баронът, все по-зает със своите симпатизанти, не се беше появил, а Анджела както обикновено бе тръгнала да обикаля вилите със своята „Веспа“. Когато Орсина го погледна въпросително, Найджъл се впусна в обяснения. — Признавам, свързано е с откриването на съвършеното амароне^[1]. То ме очаква някъде в този район. Това, което имаме — каза той и пресуши чашата си, — много прилича на него, но смятам, че можем да се справим и по-добре. Освен това обичам да карам из лозята.

— Каква благородна цел! — отбеляза Орсина. И двамата се засмяха. Тя отказа да го придружи, защото стилът му на шофиране не се спогаждаше много добре с множеството спирания за дегустация на вино. Имаше предвид опита си от Франция.

— Както искаш — съгласи се Найджъл с вид на безутешен, — но въпреки това ще се върна от своето издирване с най-хубавото амароне в света.

Сега Орсина беше самичка в градината, седнала на шезлонга под една величествена магнолия. В ръцете си държеше тайната книга на семейството. Беше сложила все още неотвореното писмо на Лио в самото начало на първа част: „Завоюването на дървото на живота“. В компанията на огромното дърво, което се издигаше на почти петдесет метра височина, тя очакваше пристъп на вдъхновение, за да се заеме отново с книгата. Чичо Емануел пак й бе казал, че трябва да се отнася към нея много сериозно и да я изучава всеки ден. Сега, напълно отпусната под дълбоката сянка на гъстата корона на дървото, тя се зае с първата глава и зачете.

Най-благородният и щедър Творец обмисляше да даде форма на човека, чийто модел или идея не взе от свръхнебесни форми (О, майчице Божия!), а единствено от Себе си, пресъздавайки своя собствен образ и подобие.

Това беше обещаващо начало. Тя трябваше да се освободи от всичко, четено досега оттук-оттам без нужното търпение, и да започне отначало. Беше време да сложи и ново начало на връзката си с Лио. Странно, че още не беше прочела писмото му. Мариана послушно й го предаде още в деня, когато той си замина. Орсина й благодари и сложи плика на тоалетната си масичка, където той изчака няколко часа, преди да се озове в едно чекмедже. Найджъл може би го беше забелязал.

Наблизо Джузепе подрязваше чимшир. Орсина повика стария градинар няколко пъти, преди да я чуе. Когато стигна при нея, тя беше разкъсала неотвореното писмо на множество късчета.

— Джузепе, хвърли това на торището.

— На вашите услуги, баронесо.

 

 

Два дни по-късно Лио се намираше в Конгресната библиотека, за да започне летния си изследователски проект. Докато чакаше книгите, които си беше поръчал, се замисли дали сред 23-те милиона тома в хранилищата не се намира и „тайното издание“ на трактата на Чезаре дела Ривиера. В отговор на търсенето му се появиха няколко различни издания на „Магическият свят на героите“ и той поръча всички. Вече беше прочел книгата от кора до кора. Стори му се надута и превзета, но въпреки това го заинтересува. Следобед, когато поръчаните от него книги пристигнаха, той с готовност остави настрана литературните си проучвания, за да се заеме с тях.

Повечето бяха като модерната разновидност, която беше купил в Рим. Някои бяха със същото съдържание, но с оригиналния архаичен правопис. Накрая имаше и няколко превода на испански и френски. Лио беше разочарован. Имаше неприятното усещане, че баронът му беше изиграл номер, а също и на Орсина, карайки ги да повярват в нещо, което никога не е съществувало. Може би дори екземплярът, който за кратко беше държал в библиотеката на вилата, е бил част от сложния заговор. Но защо? Възможно е и да нямаше обяснение за странностите на ексцентричния егоист, който разполагаше с прекалено много свободно време.

Въпреки това любопитството на Лио съвсем не беше задоволено. По някаква причина той чувстваше, че единственият начин да поддържа диалога с Орсина е чрез „Магическият свят на героите“. И тъй като трудно би могъл да я прогони от съзнанието си, любопитството му към книгата се беше увеличило, откакто се върна в Щатите. Какво трябваше да направи?

Той спомена за неуспешното си търсене на Хана Шмид, помощник-библиотекарка, която често му беше помагала.

— Чувала ли си за книги, които имат тайна или по-скоро частна версия, която се различава от публикуваната? И как може човек да ги намери?

Хана беше висока почти колкото Лио, русокоса, нордически тип, притежаваше заразително добро настроение и смехът й често нарушаваше тишината в библиотеката. Лио усещаше, че тя го харесва, но не му се искаше да спомене „Магическият свят на героите“. Беше известна с това, че нарушава библиотекарския етикет, като пуска мили и много често весели коментари за книгите, които поръчваха хората.

— Не мога да ти отговоря веднага — каза тя, — но ще пусна хрътките си.

Лио прекара остатъка от деня над купчина литературни списания отпреди Гражданската война, претърсвайки всяка страница за някакви споменавания на италианската литература. Някога обичаше тази черна работа в науката, но сега умът му беше другаде. С най-различни извинения напускаше мястото си, за да иде в кафенето, в тоалетната, в изложбената зала или за да размени шепнешком по някоя дума с колега, когото беше забелязал в читалнята с колоните. На другата сутрин, когато стигна до любимото си място там, се появи Хана и размаха сноп листа към него.

— Професор Кевъна!

— Здрасти, Хана, как се чувстваш тази сутрин? Хрътките ти откриха ли нещо?

— И още как! — Тя зачете от няколкото разпечатани страници. — Тайно евангелие от Марко, различаващо се от онова в Библията. Военни наръчници от Първата и Втората световна война, отпечатани с преднамерени грешки, в случай че паднат във вражески ръце. Изданията без грешки се раздавали само на командирите. Японски справочник по бойни изкуства. От векове семейство Ягю притежава единственото пълно издание. Порнографският роман на Обри Биърдсли „Венера и Танхойзер“, добре известен в своя редактиран вариант като „Под хълма“. „Голямата тайна“ на Паскал Бевърли Рандолф, издадена през 1860, с редовете за хашиша, отпаднали в изданието за широката публика през следващата година… Може да се изредят още и още тайни издания. Ти кое търсиш? — попита тя с хитровата усмивка. — Сега всички са обществено достояние.

Лио усети, че е нагазил в по-дълбоки води, отколкото си беше представял, затова отвърна на усмивката й.

— Благодаря много! Това е страхотно! — Той плъзна поглед по списъка. — Със сигурност не искам да прочета повечето от тях. Повече ме интересуваха тайните издания по принцип, и то само заради една бележка под линия. Обаче тя ще се окаже доста дълга!

— Не забравяй да споменеш хашиша — каза Хана и си тръгна с доволното изражение на куче, зарадвало своя господар.

След кратък размисъл Дио реши, че „Книга за семейните традиции и изкуството на меча“ на Мунеори Ягю заслужава да бъде разгледана, защото е най-близка до „Магическият свят на героите“ от Дела Ривиера и дори е написана по същото време.

Когато му донесоха английското издание, той научи, че семейството самураи предаваше от ръка на ръка текст, пълен с надути обещания за способностите на техните войни: да стават невидими, да се движат по-бързо и от светкавицата, да убиват на мига дори с дървен меч. Но вътре нямаше ни най-малък практически съвет как да постигнат подобни чудеса. Книгата ги караше да изглеждат като шарлатани и самохвалковци, които само си придават важност. Обаче това, обясняваше издателят, е плод на стратегия. Далекоизточното изкуство на войната съветва онези, които са силни, да изглеждат слаби. Така потенциалните врагове не им обръщат внимание, но ако въпреки това ги нападнат, тези войни ще разполагат с предимството на пълната изненада. Секретното издание на трактата на Ягю съдържало истинските тайни на движенията за убиване и мисловните процеси, свързани с тях. То разкривало как да се изпълнят, ако някога се наложи.

Лио се замисли отново за „Магическият свят на героите“. И в този случай имаше династия, въвлечена в борбите за надмощие, характерни за началото на модерна Италия. Като всеки професор по литература, той познаваше част от признатите автори на епохата. Когато опресни паметта си с една енциклопедия, му стана ясно колко всеобхватна е била вярата в магията в Италия преди, по време на и след Ренесанса.

Марсилио Фичино претеглял влиянията на планетите, докато пеел в съпровод на лира, и си намерил работа като домашен философ на семейство Медичи. Джордано Бруно се бъхтил по пътищата на Европа, опитвайки се да продаде магическата си политика на кралица Елизабет II, император Рудолф II и на всеки друг, готов да слуша, но свършил като огнено жертвоприношение пред Светата инквизиция. От друга страна, последен се е смял Томазо Кампанела, автор на утопията „Градът на слънцето“.

Осъден за бунт и ерес през 1603 (годината на появата на „Магическият свят на героите“!), Кампанела гниел в затвора в продължение на четвърт век, най-накрая през 1628 г., папа Урбан VIII наредил да бъде освободен и го поканил във Ватикана за свой личен магьосник. Папата и магът често се затваряли и Лио прочете с удивление с какво са се занимавали:

Първо запушвали помещението така, че в него да не влиза въздух отвън, след това го поръсвали с оцет от розови листа и други ароматни вещества и горели лавър, мирта, розмарин и кипарис. Те обвесвали стените на помещението с бели копринени платове и го украсявали с клонки. След това запалвали две свещи и пет факли, които представлявали седемте планети. Свирела се весела и венерина музика, която трябвало да разпръсне вредните качества на заразения от затъмнението въздух. Със същата цел използвали камъни, растения, цветове и миризми, принадлежащи на добрите планети Юпитер и Венера. Пиели и астрологически дестилирани алкохолни напитки.

И това се е вършило от папа! Не само това — някогашният пандизчия бил извикан във френския двор, за да постави магическа диагноза на новородения наследник на трона. След като прегледал детето, обявил: „Това момче ще управлява дълго, сурово, но щастливо. На него му липсва милост и накрая ще предизвика объркване в религията и района“. Това е много точно предсказание, защото детето щяло да стане Луи XIV, Кралят Слънце.

Лио не беше специалист, но знаеше, че във века на Чезаре границите, отделящи религията, магията и науката, са били доста мъгляви. Щом папите и монарсите са вярвали, че могат да увеличат своята власт с помощта на магията, същото трябва да са опитвали и благородническите семейства. Но всеки, който прочетеше книгата на Чезаре, щеше да има същите възражения. Лио трябваше само да прочете съдържанието на изданието, което беше купил в Италия. То обещаваше на „магическия герой“ „даровете на шестнадесет плода“ от „дървото на живота“, за да го доведе до нещо като божествено или безсмъртно състояние. Въпреки това не споменаваше и дума как точно да се придобият тези плодове. Дали Чезаре е бил толкова невеж? Обещаваше толкова много, а не изпълняваше почти нищо. Както в случая с японската книга, читателите щяха да го отхвърлят като учен глупак, а книгата като плод на суетата.

А ако беше истина? Барон Емануел беше арогантен и неприятен, размишляваше Лио, но не можеше да се отрече, че беше силен. Подобно на сенатор Роуландсън той излъчваше пълна самоувереност и власт. Беше накарал своя свят да се подчинява изцяло на неговата воля заедно с цялата банда впечатлителни „симпатизанти“.

По-късно вечерта Лио заразлиства книгата отново, но с пораснало уважение. В началото се разказваше как героят създава свои магически небе и земя, където ще среща митологически същества. Къде би могло да се случи това, ако не в съзнанието? Когато си каза това, Лио се замисли за подобието между „магия“ и „представям си“^[2]. Според речника те произхождаха от различни латински корени, но изглежда интуицията на Лио беше плодотворна, защото той всъщност знаеше доста за силата на въображението.

Като член на Третия орден, той се беше включил в група, която практикуваше духовните упражнения на св. Игнатий Лойола — контролирани медитации, сцени от живота на Христос и особено мъките му. Човек трябваше да си ги представя картинно във всички подробности, да обърне внимание на това какъв е фонът, как са облечени хората, какви са техните изражения и чувства. Повечето от членовете на групата бяха затруднени да поддържат съсредоточаването си и да си представят точни и реалистични картини. За изненада на Лио този процес се оказа лесен, но и плашещ за него. Веднага щом се отдаде на медитация, сцените започнаха да изскачат във въображението му ясни като на кино. Но го изтощаваха емоционално. По това време чувството за вина му беше до болка познато, затова той реши, че не това е неговият път.

Може би практиката на „героите“ беше нещо подобно. Реши да медитира върху някоя от темите в книгата и да види дали старата му дарба няма да се върне.