Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (12)

12.

Три дена след като полицията започна разследването във вила „Ривиера“, Джорджо пристигна от Верона с колата си. Той щеше да закара Мариана на погребението и веднага да я върне, а Думитру трябваше да ги следва с ланчата, в която щяха да пътуват Орсина и баронът. Около единадесет паркираха в Трончето^[1], после заедно се качиха на едно водно такси до гробищния остров Сан Микеле.

Великолепната ренесансова черква плуваше като мраморен галеон сантиметри над водите на лагуната. С фрак и цилиндър въпреки горещината Монтекуколи лично помогна на групата да слезе на брега. Може би от уважение към древното семейство, или защото толкова се говореше за трагедията в града, той беше надминал себе си в подготовката на погребението. От рано сутринта малка групичка представители на медиите бяха заели позиция. Сега вече групата беше нараснала до тълпа.

Баронът, Орсина, Мариана и Джорджо успяха да минат покрай журналистите, операторите и фотографите, за да седнат на местата си на първия ред. Неколцина братя францисканци, които все още се грижеха за гробището и църквата, успяха да попречат на журналистите да влязат в черквата. Вътре имаше огромна навалица от много познати и непознати хора. Рупърт, приятели, познати и откровени зяпачи. Във въздуха се носеше миризма на свежи цветя и тамян с лек оттенък на кипариси.

Отвореният ковчег на Анджела бе поставен в изящния, облицован с мрамор параклис „Емилиана“. Тя беше красива и имаше невероятно ангелско излъчване в своята неземна бледност. Сред водопада от бели рози потрепваха пламъците на свещи. Лично венецианският архиепископ щеше да служи. Правеше го по изключение, отстъпвайки пред молбата на силно разстроения барон. Нямаше да има заупокойна литургия, вместо нея архиепископът щеше да каже похвално слово за Анджела.

Неговите баналности за едно момиче, което никога през живота си не бе виждал, бяха много подходящи за случая. Един оркестър в намален състав с хор, солисти и с черковния органист започна да се подготвя за Реквиема на Габриел Форе^[2], по-добре да слушат тази великолепна музика, отколкото да оплакват Анджела, си беше помислил баронът, когато уреждаше изпълнението чрез Монтекуколи.

Наистина беше прекрасно. Щом музиката започна и се чуха гласовете на хористите, повечето опечалени бяха трогнати до сълзи. Безжизненото тяло на Анджела беше красноречив и неизбежен център. Накрая стигнаха до „В рая“.

In paradisum deducant te angeli,

in tuo adventu

suscipiant te martyres,

et perducant te

in civitatem sanctam Jerusalem.

„Нека ангелите те въведат в рая, нека те посрещнат при твоето пристигане мъчениците и нека те поведат към светия град Ерусалим“.

При „Ерусалим“ целият хор и струнните инструменти разцъфтяха в нежна хармония. Ореолът от арфа и орган се разля нашироко.

Chorus angelorum te suscipiat,

et cum Lazaro quondam paupere

aeternam habeas requiem,

aeternam habeas requiem.

„Нека ангелският хор да те посрещне и с Лазар, някогашен бедняк, да почивате вечно, да почивате вечно“.

Музиката се зарея, спусна се на земята и приспивната песен на смъртта се разтвори в тишина. Тя даде на опечалените спокойствие и сила да последват Анджела до нейното вечно жилище, гробницата на Ривиера.

Антонио Канова^[3] беше автор на проекта. В могила от скали имаше отворен портал, а до него голям кръгъл камък. Върху камъка седеше ангел в естествен ръст, насочил въпросително изражение към зрителя. Случайните посетители на гробището разпознаваха намека за възкресението на Христос, оглеждаха го одобрително и отминаваха, за да разгледат не по-малко красивите гробници на останалите венециански династии. Но ако бяха останали още малко, щяха да забележат подробности, за които великият скулптор не носеше отговорност. Техен автор беше един от неговите ученици, който ги беше направил по заповед на главата на семейството.

Извитият свод на входа бе украсен с малки релефи, представляващи знаците на зодиака и дванадесетте подвига на Херкулес. Ако любознателният посетител беше надникнал през решетката, щеше да различи сводеста стая с централна колона, приличаща на дървесен ствол, който се разклонява в подпорите на свода, и множество ковчези, подредени покрай стените. На каменната врата на гробницата имаше три изречения на латински под формата на триъгълник: Sideream Amplectitur Lucem — „прегръща звездната светлина“. Sol VLtimus FVlgens Radiis — „Най-голямото слънце блестящо с лъчи“. MERge CVRate In UStrinam — „Скрий го грижливо в кладата“. Много малко от посетителите щяха да разпознаят в тези слова трите принципа на алхимията: Сол, Сяра и Живак. На латински: Sal, Sulfur и Mercurius.

Медиите очакваха погребалната процесия и настроението, което Форе беше създал в черквата, се изгуби.

Орсина вече бе изплакала всичките си сълзи, баронът изглеждаше вцепенен. Старата Мариана просто не можеше да понесе церемонията и Башкар я отведе в двореца „Ривиера“, за да полегне.

— Почивай в мир! — каза архиепископът накрая, когато започнаха да спускат ковчега на Анджела в гробницата.

Опечалените започнаха да се въртят из гробищата, защото водните таксита и корабчетата, които Монтекуколи беше поръчал, за да ги откарат до Венеция, още не бяха дошли. Медиите се зарадваха на възможността по-дълго да снимат разстроените членове на семейството. Орсина и баронът понесоха всичко с аристократично достойнство.

В тълпата беше и инспектор Гедина. Предния ден бе прекарал почти пет часа в Болцано, въртейки на шиш господин Макферсън, и си бе тръгнал със смесени чувства особено за неговата невинност или поне частична вина. Втората аутопсия беше успяла да определи марката на сапуна по тялото на Анджела: „Пролетен въздух“ на фирмата „Жовенс“. Галорини педантично бе отбелязал, че същият сапун може да бъде намерен във всяка баня във вилата, включително в стаите на прислугата и ателието на барона. В това направление нямаше напредък. Затова преди да се върне във Верона, за да разпита още веднъж всичките тридесет и един ученици на барона, инспекторът реши да отиде на погребението с цел, която надхвърляше поднасянето на съболезнования.

По време на службата огледа онези, които по външен вид и години очевидно принадлежаха към групата на обикалящите вилите. С провиснала в ъгълчето на устата цигара той се опита да завърже разговор. Но изобщо не спомена, че е инспекторът, който отговаря за разследването на убийството на Анджела, още в началото заяви, че е приятел на семейството. Външният му вид отговаряше на това твърдение, помисли си той с известно самодоволство. Благодарение на обстоятелствата и умелата му актьорска игра, преситените млади мъже и жени съвсем нетипично за тях го приеха заради общата скръб по Анджела.

Гедина разговаряше учтиво и приглушено и ги оценяваше един по един. Наум започна да си прави списък на онези, които трябваше да разпита официално. Помощниците му вече бяха намерили снимки на Жерардо и Августо, които Орсина бе споменала като последните гаджета на Анджела, й той реши, че поне те трябва да бъдат разпитани. След около двадесетина минути той свали маската, обясни кой е и прикани неколцина млади мъже и жени да го посетят в полицейското управление в Болцано.

Колучи се появи като по магия, за да се погрижи за подробностите — самоличности, адреси, телефонни номера, и удивените развратници трябваше да се подчинят на това вонящо на чесън ченге във взет под наем за погребението черен костюм. Докато записваше данните, той припомни на младежите, че ще има правни последици, ако пропуснат да дойдат за разпитите.

— Причината не е, че подозираме някого от вас — излъга ги той успокоително, — а защото може да ни кажете нещо, което не знаем, и то да ни помогне да открием убиеца на вашата приятелка.

Водните таксита и корабчетата най-накрая пристигнаха и повечето хора се върнаха обратно във Венеция.

— Чичо — обърна се Орсина към барона в тяхната частна моторница, — не мога да повярвам, че всичко свърши.

— Знам. Съжалявам за медиите и зяпачите. Трябваше да заградя гробището с пазачи, обаче предположих, че колкото повече пресата раздухва случилото се с горката Анджела, толкова по-голям ще е натискът върху полицията да разреши случая.

Орсина беше на път отново да избухне в ридания. Тя извърна глава от чичо си и каза:

— Не мисля, че ще се върна в двореца.

— Искаш ли да отидеш във вилата?

— Не, ще хвана влака за Болцано. Чантата ми е в твоята кола. Искам да съм близо до Найджъл.

— Разбира се, че трябва да си до него. Ще те откараме до гарата.

Когато се върнаха във Венеция, Джорджо отиде до паркинга, за да вземе чантата на Орсина и й я донесе на гарата. Тя чакаше един сравнително бърз влак, който скоро щеше да замине за Болцано.

— А ти, чичо — попита тя, наведена през прозореца, докато той стоеше на перона, — във вилата ли ще се върнеш?

— Мисля да остана няколко дни във Венеция. В същия хотел ли ще отседнеш в Болцано?

— Да. Между другото, Джорджо — той стоеше до барона, — можеш ли да звъннеш в хотел „Грайф“ и да ми запазиш стая?

— На вашите услуги, баронесо — отговори той.

— Орсина, моля те, обади ми се, ако имаш нужда от нещо — предложи баронът. — Джорджо е на твое разположение, ако ти трябва шофьор или някаква друга помощ.

— Благодаря, ще ти се обадя, ако има нужда. — Влакът потегли, тя прати въздушна целувка на чичо си и седна в празното купе.

В продължение на два часа преживяваше събитията през последните два дни като в някакъв транс, стига да й позволеше мобилният телефон. Обикновено би го изключила. Да говори за сериозни неща посред тълпа от напълно непознати хора беше против нейната природа, въпреки че повечето италианци правеха точно това. Освен това трябваше да събере мислите си, преди да се срещне с Найджъл. Въпреки това не можеше да пренебрегва обажданията по телефона. Можеше да става въпрос за нещо важно: адвоката, полицията, самия инспектор или чичо й.

Телефонът отново започна да звъни. Тя погледна малкия дисплей, но подобно на много други номера през последните дни, не можа да разпознае и този. Пое си дълбоко дъх и на петото позвъняване отговори.

— Ало? Кой се обажда?

— Орсина? Ти ли си?

— Лио!

Лио я чу да произнася името му, сякаш е заредено с жива вода. След това линията заглъхна. Ако й беше изпратил рози, предлагайки тайна любовна среща, сигурно щеше да промълви името му със същия развълнуван тон. През последните няколко дни той се чувстваше зле, страдаше от жестока настинка и с неохота бе отменил часовете си. Сега, когато беше вече много по-добре, отстъпи пред изкушението да звънне на Орсина и да си поговорят за „Магическият свят“. Обаче тя все не отговаряше и фантазиите му ставаха все по-мрачни. Може би Найджъл беше открил, че е прекарала твърде много време в нощни разговори с него.

Сигурно е станало така, реши Лио. Нямаше да й звънне отново. Веднъж вече бе нарушил забраната. Нима тя бе изгубила интерес към книгата, а покрай това и към него? Беше пропуснал своята възможност. Сега вече бе прекалено късно.

Телефонът му звънна.

— Минахме през тунел и линията прекъсна.

Отново нейният глас! Била в препълнен влак някъде между Трент и Болцано.

— Влак? Ти? Как така? — попита той.

— Не знаеш ли? — Орсина излезе от купето и тръгна надолу по коридора в търсене на уединение. От тона й Лио се подготви за неприятни новини, но нищо не би могло да го подготви за онова, което чу.

— Мили боже, Орсина! Това е толкова трагично. Нямам думи. Може би не желаеш да говориш за това?

Той чу хълцането й, което заглуши потракването на влака.

— Да ти звънна ли утре?

— Не, не, говори ми.

— О, Орсина, толкова съжалявам. Това е толкова абсурдно. Тя беше толкова млада, толкова красива, готова да учи. Как можа да й се случи подобно нещо… и на твоето семейство след станалото с родителите ви? Това е най-ужасната новина, която някога съм чувал. Орсина, ужасно, ужасно съжалявам. — Той се раздразни от баналността на своите думи, но това нямаше значение за нея. Тя просто имаше нужда да чува гласа му.

Линията отново прекъсна. Лио се замисли за Анджела и образът, който се появи неканен в съзнанието му, беше от видението: чисто гола, бледа и изпълнена с укор. Космите му настръхнаха, когато проумя важността на видяното. То е било предзнаменование.

Веднага щом влакът на Орсина излезе от тунела, тя го набра отново.

— Още не съм ти казала всичко. Найджъл беше арестуван като заподозрян за това престъпление. Аз отивам в Болцано, за да го посетя в затвора.

— Найджъл в затвора? Боже милостиви, това не е за вярване. Разбира се, той никога не би извършил подобно нещо. Полицаите трябва да са луди. Как е умряла? В състояние ли си да ми разкажеш?

— Всичко, което знаем, е, че беше намерена мъртва в багажника на колата му.

— О, това е лудост.

— Знам. Но трябва да живеем с нея. — Тя продължи да разказва за всичко, което се беше случило след изчезването на Анджела, и завърши мрачния си отчет с думите: — Полицията окупира вилата. Арестуваха учениците на чичо. Всички са заподозрени. Мисля, че полагат усилия, но още няма никакви следи.

— Как е чичо ти?

— През последната седмица остаря с десет години. Сега прилича на старец, но за погребението се стегна. Папараците бяха непоносими. Истински боклуци, вампири…

Беше хубаво да разкриеш сърцето си пред човек, към когото не изпитваш лоши чувства. Къде беше, усети се тя, че се пита наум, докато той казваше нещо. Линията отново прекъсна.

Този път я набра той и тя изслуша още утешителни думи. Изведнъж й хрумна, че положението е романтично до абсурд: откраднати думи, разменени в коридора на влак с нейния кандидат-любовник от другата страна на Атлантическия океан. Защо не беше тук до нея? Какво казва сега? Че ще прекара нощта, молейки се за Анджела? О, сладък глупчо! Наистина ли си мисли, че това ще й помогне? Нима ангелът хранител на сестра й не беше спал, когато тя бе имала най-голяма нужда от него? Колкото и красива да беше музикалната картина на Форе за рая, грубият факт не можеше да бъде изличен: животът на Анджела бе прекъснат, преди още да беше станала истинска жена.

Следващите му думи прозвучаха доста настоятелно. Те прекъснаха рязко размислите й.

— Орсина, трябва да ти кажа нещо. Помниш ли, когато ти се обадих и те попитах за Анджела?

— Да, но това беше преди месец.

— Знам, но се опасявам, че получих предупреждение. Имах много странно видение с нея и тя ми каза изрично да внимавам за теб…

Спирачките на влака започнаха да скърцат толкова силно, че той ги чу на другия край на света. Тя успя ли да чуе последните му думи?

— Лио, трябва да затварям. Вече сме в Болцано. Беше хубаво да чуя гласа ти отново. Боже, колко ми липсваш! Много скоро ще ти звънна. Дочуване, Лио.

— Орсина, обади ми се пак. Скоро. Обещай ми — но тя вече беше затворила.

 

 

Найджъл се опитваше да не пада духом. Вчера адвокатът му бе минал да го види и подробно му бе обяснил италианския наказателен процес. Щом чу Найджъл все още решително да твърди, че навсякъде в свободния свят всеки се смята за невинен, докато не бъде доказано противното, той го помоли да му напише чек.

— Ще ви се обаждам всеки ден.

— Много се надявам.

— Не се тревожете, господин Макферсън, измъквал съм хора в много по-тежко положение от вашето.

От гарата Орсина отиде направо в затвора и пристигна точно навреме, за да посети съпруга си в късния следобед. Найджъл се зарадва да я види. Докато пазачът старателно гледаше на другата страна, тя му разказа за погребението на Анджела и че Рупърт ще дойде да го види утре. Що се отнася до нея, тя беше готова да остане в Болцано колкото трябва.

— О, скъпа — засмя се Найджъл, — не бих ти причинил подобно нещо. Достатъчно лошо е, че аз трябва да стоя тук! Този хлъзгав адвокат ми каза, че той и медиите ще упражнят толкова силен натиск срещу съдията, наблюдаващ предварителното следствие, че той ще трябва да ме освободи — После прояви настойчивост. — Орсина, адвокатът ме увери, че тук нищо не можеш да направиш. Престани да висиш край затвора. Това няма да ти се отрази добре. Върви си вкъщи и си почини. Изглеждаш разсипана.

Тя се усмихна на неговата загриженост и каза:

— Не мисля така. Утре например мисля да посетя инспектор Гедина. Той изглежда доста приличен човек.

— Към теб може и да е бил приличен, но мен ме въртя на шиш като агне!

— Найджъл, това му е работата. Сигурна съм, че вече е убеден в твоята невинност. Искам да се срещна и с прокурора, да разговарям с него.

— Добре, скъпа, прави, каквото искаш. Аз, разбира се, високо оценявам присъствието ти. Благодаря ти от сърце. — Те се целунаха леко по устните. След това пазачът я придружи по мръсните коридори.

Когато се оказа отново в задушаващо тиролския център на града, Орсина реши да пропусне вечерята и да се прибере в хотелската си стая. След като се изкъпа, мисълта за още една нощ в самота, тъга и опасения направо я уплаши. Точно тогава си спомни Лио. Беше обещала да му се обади.

В началото имаше няколко неловки момента, докато Орсина му разкаже последното развитие на нещата, свързани със съпруга й. Но постепенно заговори по-свободно. Вероятно у човека има заложена граница на тъгата и тревогите, която той се въздържа да прекрачва. Може би собственият му разум го предпазва от саморазрушение. Започваше да действа инстинктът й за оцеляване. Тя се изненада от самата себе си: можеше да разговаря, но на нея винаги й е било лесно да разговаря с Лио.

— Имаше нещо, което искаше да ми кажеш за онова обаждане преди месец, когато попита как е Анджела.

— Да, не ти разказах, но онова, което ти се случи, е много по-страшно.

— По-страшно от кое?

Той й разказа това, което каза на д-р Иландър за своята медитация върху звездите и земята.

— И тогава пред мен се появи Анджела. Открих, че се нося в космоса до нея и тя ме отведе до преизподнята. Не беше приятна среща, но последните й думи бяха: „Внимавай за сестра ми“.

— Защо не ми каза това?

— Предполагам заради онова, което се случи след това. — Той й разказа набързо за временното си ослепяване и прегледите, на които се бе подложил, макар и напразно, тъй като случилото се бе останало необяснено.

— Сега добре ли си?

— Зрението ми се върна от само себе си. Слава богу, сега отново е напълно нормално.

— И не си ми казал, защото не си искал да ме тревожиш?

— Да.

— Трябваше да ми кажеш. Вярно, щях да се разтревожа, но това е нормално. Не виждаш ли, че сме заедно в това?

Тя му разказа всичко, което беше правила преди трагедията, за идването на Емануел в палацото и неговите думи: „Ти си по-надарена от мен“. Разказа му и за своя напредък в изучаването на „Магическият свят на героите“. Във Венеция тайнствените метафори и шифри на книгата бяха започнали да придобиват известен смисъл, особено след откриването на Пещерата на Меркурий. Въпреки това напоследък във вилата тя й се съпротивляваше.

— Какво имаш пред вид със „съпротива“?

— Открих, че за мен е много по-естествено да я изучавам във Венеция, отколкото в провинцията. Имам чувството, че книгата и дворецът вървят ръка за ръка. Както и да е. Изглежда съм я забутала някъде или някой я е прибрал бог знае къде.

— Орсина — каза мрачно Лио, — не зная доколко книгата е сериозна и колко от съдържанието й са просто превземки и предположения от страна на Чезаре. Обаче във втората част се разказва за нещо, наречено „прорицателство“, старата дума за предсказване. Отново ти напомням, че моето издание е непълно и в него няма обяснения как се правят нещата, което е много разочароващо. Чакай да я донеса.

Върна се само след няколко секунди.

— Ето, намерих го. Нарича се „Първият плод: преобразуване на познанията и прорицания“. Слушай какво казва:

Позволи на душата да бъде предразположена и подготвена с помощта на магическото Дърво на живота. Позволи на сетивата да бъдат пречистени и изтънчени.

— И така нататък. Няма да ти го чета цялото.

Позволи й да стане, както казва древният Маг, една здрава душа, а не душа, която се проваля: тогава, презираща всякакви пречки, без значение колко силни, наслаждавайки се истински на своите умения, тя може да вижда неща, които ще станат, както и неща в настоящето и миналото.

— С други думи, Орсина, прорицанието не е само предсказване, а и способност да виждаш неща в настоящето и миналото. Все още не знам доколко сериозно трябва да се отнася човек към тази книга, макар да смятам, че трябва да е доста по-сериозно, отколкото ти си мислила досега. Ако можехме да се сдобием с онова, което обещава, бихме могли…

— … Да видим кой е убил Анджела? — Тя замълча, а той продължи:

— Точно така и имам предвид „ние“. Не мога да те оставя сама в това. Ще дойда в Италия, за да ти помогна. Заклех се да те пазя и след думите на Анджела в това не може да има съмнение. Не се притеснявай, ще помоля неколцина колеги да си поделят часовете ми.

— Лио — каза тя много спокойно, — ще трябва да обмисля това.

— Мога да взема дневен полет и ще бъда при теб утре късно вечерта.

— Моля те, дай ми един час и ще ти позвъня отново.

— Ще чакам.

Орсина почувства слабост и осъзна, че независимо дали има апетит или не, се налага да хапне. Поръча си вечеря от обслужването по стаите. Предложението на Лио да дойде и да я спаси трогна сърцето й, но сега за него там нямаше място. Или пък имаше?

— Лио — каза му тя час по-късно, — много съм ти благодарна, но въпреки това не можем да го направим. Разбираш ли?

— Не, не разбирам. Какво искаш да кажеш? Че не мога да ти помогна? Или да ти бъда утеха?

— Можеш да бъдеш всичко това, но усложненията… Какво да кажа на Найджъл? Ако го пуснат след няколко дни, какво ще правим? И повярвай ми, медиите направо ще ни извадят душите. Ще поискат да узнаят кой си ти, каква е нашата връзка и ще си измислят онова, което не знаят. Папараците ще си отживеят. Нашите снимки ще се появят във всички вестници. Името на семейството и така е достатъчно окаляно. Лио, съжалявам, но не виждам как би могло да стане.

— Разбирам. И аз съжалявам. Предполагах, че ще бъде сложно, но ако промениш мнението си, независимо кога, денем или нощем, моето предложение си остава в сила.

— О, Лио, не зная как да ти благодаря. Когато след погребението пътувах насам, си помислих, че ще изгубя разсъдъка си. Не знаех дали ще мога да го понеса, но ти ми помогна да издържа. Сигурна съм, че ще се видим отново, когато всичко това свърши.

Тя затвори и заплака, както никога досега. Ако преди три години Лио я беше приел, никога нямаше да се омъжи за Найджъл, каза си тя, и всичко това нямаше да се случи.

На следващата сутрин Орсина почувства нова решимост. Не, тя не беше девица, изпаднала в беда, която се нуждае от рицар. Спасението беше легнало на нейните плещи.

Обади се на Гедина. Той й каза, че може да й отдели малко време, но веднага.

В полицейското управление инспекторът я посрещна любезно и я покани в своя кабинет.

— Баронесо, мога ли да ви помоля за услуга? — Той й подаде списък с имена. — Това са неколцина от членовете на групата, „прескачаща от вила на вила“, както вие я наричате, които не бяха във вашия списък. Скоро ще разпитам онези, които посочихте. Има ли други, за които се сещате?

Орсина прочете имената. Тя не харесваше тези младежи, но познаваше родителите им, по-големите им братя и сестри, техните вили и планински хижи.

— Не. Тези, които посочих, бяха младежите, с които се движеше Анджела, но винаги тя ги посещаваше. Моят чичо не иска никакви купони във вила „Ривиера“.

— Благодаря ви — каза инспекторът. — Сега трябва да тръгвам, но не се колебайте да ми се обадите, ако имате нужда от нещо. В Болцано ли сте отседнала?

— Да, ще остана в хотел „Грайф“, докогато е нужно. — Двамата се изправиха. Когато поеха към вратата, тя попита сякаш между другото: — Инспекторе, кога мислите, че ще пуснат съпруга ми?

— Честно казано, не знам. Зависи от следствието. Може съвсем скоро да открием нещо.

Нещо вече беше открито. На около двадесетина километра западно от Верона един селянин беше работил покрай бреговете на река Адидже. Той забелязал странно цветно петно във водата съвсем близо до повърхността. Когато се приближил, видял тюркоазена „Веспа“. Мъжът веднага позвънил в полицията. Един от първите, които научи, беше Гедина. Сърцето му подскочи, когато чу за тази първа следа. Той нареди пълно проучване на скутера.

Баронът вече се беше прибрал във вила „Ривиера“. Натискът, оказван от папараците във Венеция, бе нетърпим. Някои просто идваха в двореца и искаха да се срещнат с него. След като Башкар, който имаше строги нареждания, ги отпращаше, те се подреждаха из съседните кафенета с готови апарати и камери, за да изненадат барона или посетителите на двореца. Във вилата Емануел накара Джорджо да наеме малка армия от частни пазачи и сега всички входове към имението бяха под охрана.

За медиите случаят Ривиера беше ежедневно празненство.

 

 

Секретарката на Лио го поздрави на следващата сутрин, когато пристигна, за да се заеме с лекциите си.

— Професор Кевъна, надявам се, че сте по-добре — усмихна се госпожа Рийд. Тя му подаде „Кориере дела Сера“. — Прочетохте ли за този случай? Труп в багажника на „Ферари“? Жертвата — продължи тя — е сестра на Орсина Ривиера дела Мота. Помните ли я? Тя беше наша стажантка преди две години.

Лио се престори на много изненадан.

— Наистина ли? Хванали ли са убиеца?

— Не, но съпругът на нашата стажантка е в много неприятно положение. Надявам се, че няма нищо общо с това. Ние ви очаквахме да се върнете, за да пишем на Орсина и да й изкажем нашите съболезнования и съчувствие.

— Няма нужда, госпожо Рийд, ще го направя лично.

В началото вестниците се бяха придържали към фактите. След това бяха започнали да украсяват историята от тяхната собствена гледна точка. Националният всекидневник „Република“, близък до левицата, вече бе пуснал две редакционни статии. В момента Лио четеше втората.

Докато цяла Европа е на прага на война и прави опит да съживи Свещената лига срещу ислямския неприятел, някои хора все още се занимават със своите хобита. Найджъл Макферсън е един от тях.

Този човек сякаш разцъфтява от противоречията. Получил образованието си в най-добрите учебни заведения на Острова, преди много години се отказва от културата и предпочита да се заеме с кариера в бизнеса. Макар да няма съответното образование, той разчита на своя инстинкт и на любовта си към пътуванията и хазарта. Чрез търговия с различни стоки, от кафе и банани до паладий и диаманти плюс много други, той натрупва милиони, които вече сигурно са станали милиарди. Макферсън е добър приятел на Уорън Бъфет^[4] и подобно на него няма доверие на финансовите съветници и на уважаваните магистърски курсове по бизнес.

Въпреки това се оказа податлив на съблазънта на древната кръв и се ожени за баронеса Орсина Ривиера дела Мота. Семейство Ривиера също е много богато. С течение на вековете са придобили имоти из целия район на Венето и нещо повече, успели са да ги запазят, да ги разширят и да управляват много разумно приходите от земите.

Дотук добре, поне за някои от участващите. Изглежда обаче господин Макферсън не е бил доволен от това. Той се ползва с име на донжуан и предишният му брак се проваля точно по тази причина. Според жълтите вестници в Англия с женитбата си за баронесата той е искал да се поправи. За онези, които още не са видели нейни снимки, трябва да кажем, че тя е красива жена по един малко старомоден начин. Двамата решили да прекарат това лято в Италия. Вероятно това вече е известно на всички. Ние започнахме наше собствено разследване на действията на господин Макферсън, преди да бъде арестуван, макар че технически погледнато, става дума за временно задържане.

А сега да насочим вниманието си към жертвата Анджела, сестрата на баронесата. Открихме, че жизненото и удивително красиво седемнадесетгодишно момиче често е виждано в компанията на господин Макферсън. Като любител на виното, той взимал Анджела по време на много от пътуванията си в търсене на съвършеното амароне из веронската провинция. Ние разговаряхме с неколцина свидетели, които биха се заклели, че двамата са любовници. Това личало от държането им един към друг, от тяхното равнище на близост и съучастничество. Двойката никога не пропускала да направи впечатление при пристигането си в различните винарски изби със сега вече прословутото „Ферари“ 365 ГТ и с ексцентричното си облекло. Господин Макферсън винаги бил в приповдигнато настроение, като друсан.

Можем само да предполагаме какво се е объркало между него и Анджела. В днешното положение има нещо подозрително, зловещо и крайно трагично. Надяваме се, че заради доброто на правосъдието истината ще излезе наяве. Човек не може да не се запита: когато исторически малцинства като господин Макферсън и младата баронеса изчезнат завинаги от лицето на нашата планета, за нас това по-добре ли ще бъде?

Тази уводна статия в „Ла Република“, ако се основаваше на вярна информация, нанесе на италианското следствие малък удар, но тежък на самолюбието на инспектор Гедина. Как е възможно не той, а някакъв си репортер да изрови потенциално инкриминираща информация за обстоятелствата около главния заподозрян? Но от друга страна, въпреки дългите часове разпити на господин Макферсън, той не каза нищо за експедициите си с жертвата. Този пропуск преднамерен ли беше, или човекът не бе споменал нищо за това, просто защото го смяташе за невинно, каквото може би беше? Инспекторът насрочи нов разпит. Щеше да стигне до дъното на тази работа. Междувременно нареди на Галорини да направи съвсем същото като репортера: да разпита всички производители на амароне в района на Верона, за да добие представа за отношенията на главния заподозрян и жертвата.

След известно боричкане с прокурора наблюдаващият съдия във Верона го убеди да освободи учениците на барона от предварителния арест. Въпреки продължилите с дни разпити и проверките срещу тях не се намериха доказателства. Прокурорът, който в случая действаше като говорител на Гедина, молеше съдията някои от студентите да останат в ареста.

— Кои? — попита той.

— Онези, които са свързани с бойни изкуства като карате, кунгфу, таекуондо, джудо и така нататък.

На съдията тази молба му се стори много странна, затова Гедина бе принуден да обясни както на него, така и на прокурора за „сангвиничното удушаване“, което според него е причинило смъртта на жертвата. В резултат седмина млади мъже останаха в затвора, за да ги разпитват за техните хобита.

Медиите и обществеността шумно настояваха да разберат причината за тяхното продължаващо задържане. Прокурорът и наблюдаващият съдия непрекъснато отговаряха „без коментар“ на настоятелните журналисти. Според закона задължение на съдията е да пази следствената тайна и да не изнася никакви факти, свързани с досъдебното производство. Въпреки това по някакъв начин причината изтече отнякъде и нездравото любопитство на обществото стигна нови висоти.

Въпреки най-новите постижения в дактилоскопията по веспата не бяха открити никакви други отпечатъци, освен тези на Анджела. Ролерът не беше повреден, по него нямаше дори вдлъбнатина. Беше с включена втора скорост, което подсказваше, че някой го беше вкарал на собствен ход в реката, независимо дали нарочно, или без да иска. Но не бяха открити никакви улики, а ако бе имало отпечатъци от стъпки, скорошните дъждове ги бяха отмили.

От преситените младежи, които обикаляха вилите, също не изскочиха улики. Повечето от тях имаха добро алиби за въпросната нощ. Августо и един друг младеж нямаха и техните разпити щяха да продължат, макар участието им в убийството да беше много хипотетично, и то меко казано. Регистърът на следствените, където се записваха имената и данните на заподозрените, продължаваше да се удължава. Въпреки това инспектор Гедина трябваше да признае, че независимо от усърдната си работа не разполагаше с улики. Без дори да забележи, беше започнал да пуши по три кутии цигари дневно.