Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

14.

Пред гишетата за паспортен контрол на римското летище се бяха извили километрични опашки. Лио, който много пъти беше минавал през тях, никога не бе виждал такова нещо. Навсякъде имаше полицаи и дори войници с автомати, сякаш в страната е било обявено извънредно положение. Очевидно заради терористичните нападения и оскверняванията, ответните отмъщения и демонстрациите, които често преминаваха в насилие, в Италия безопасността беше станала приоритет.

Най-сетне Лио пристъпи към гишето и подаде паспорта си. Полицаят, двадесетинагодишен синеок мъж, но иначе чернокос, първо разгледа паспорта, а после внимателно огледа и него.

Още веднъж провери снимката и пак се опита да я сравни с лицето на Лио.

— Снимката стара ли е?

— Мисля, че е на седем или осем години. Не си спомням точно — обясни Лио.

— Защо паспортът е издаден в италианското посолство във Вашингтон?

— Аз живея там и имам двойно поданство. Моята майка е италианка.

— Така ли? А какво е другото ви поданство? — попита недоверчиво младият мъж.

— Американско.

— Значи американско. А защо не използвате италианския си паспорт?

 

 

— За да избегна дългите опашки, когато идвам в Европа. Обаче този път май не се получи.

Изглежда не беше успял да убеди полицая, защото той вдигна слушалката и набра някакъв номер, след което заговори тихо. Разговорът продължи доста време. Лио не можеше да чуе какво казва и започна да се изнервя. Какъв беше проблемът? Той нямаше нужното търпение за една прекалено бдителна полицейска проверка, но въпреки това трябваше да я изтърпи.

Накрая полицаят затвори телефона и вдигна глава към него:

— Погрижете се да си смените паспорта и да използвате съвременна снимка. Следващият.

Лио трябваше да мине отново и през проверка на багажа, за да се качи на друг полет за Венеция. Настани се в тризвезден хотел близо до гарата, която също беше строго охранявана, но от карабинери. Искаше да бъде колкото може по-незабележим и близо до маршрут за измъкване, ако случайно се наложи.

На рецепцията му поискаха паспорта и той го даде. След няколко комплимента за отличния му италиански, той осъзна, че вероятно беше представил американския си паспорт. Разбира се, той беше син, а не тъмночервен.

Заведоха го в малка, претрупана стая с разнебитени мебели и светлосив мокет. Банята беше поносима, а чаршафите чисти. Той се хвърли в леглото и спа дванадесет часа.

Когато се събуди скован от двата полета и дългия сън, беше четири часа сутринта венецианско време. Беше много гладен, но още по-голяма нужда изпитваше от свеж въздух и раздвижване. Защо да не се разходи из магическия град, докато отворят кафенетата? Познаваше го добре от многото си предишни посещения. Облече се и пое по Страда Нова, но после промени намерението си. Сигурно щеше да намери много по-рано къде да закуси, ако изостави туристическия маршрут и потърси някое от работническите кафенета. Затова обърна гръб на Канале Гранде и пое на югозапад в мрачните райони на автомобилните паркинги, товарните докове и грохналите складове.

Тръгна предпазливо надолу по тъмните улички и се почувства по-уютно откъм страната на кея, по-добре осветена и отворена към небето. Единствените признаци на живот бяха няколко плъха, които имаха много зъл вид, точно както ги описваха венецианците, и големината на дебели котки. Лио внимаваше да стои настрана от тях и скоро мислите му се насочиха към него самия.

Лудешкото му решение да дойде и да спаси Орсина, въоръжен само с една книга от седемнадесети век, посветена на алхимията, го беше поставило извън границите на здравия разум. Освен ако неговата клетва да бъде неин спасител вече не го беше сторила. Сега трябваше да приеме последствията. Очевидно нормалният свят беше безсилен пред лицето на последните събития. Но дали той щеше да се справи по-добре? В „Магическият свят на героите“ Чезаре дела Ривиера майсторски беше построил един лабиринт, за да подмами пътешественика из окултното и да го потопи в преднамерени двусмислици. Образите в неговата лекция подобно на живака постоянно се разпиляваха и след това се групираха наново по най-непредсказуеми и загадъчни начини.

По време на полета от Вашингтон Лио прочете наново цялата книга и стигна до края с обичайното смайване и раздразнение. Остана доста дълго време втренчен в корицата на своето издание. На нея сякаш бяха изобразени Седмината спящи от Ефес[1], които щяха да бъдат грубо събудени от ислямска бомба. Той се замисли за „Сан Петронио“, Сантяго, Шартър и другите черкви във Франция и по-скорошните атаки срещу „Вайскирхе“ в Бавария, известна постройка в стил рококо, и катедралата „Св. Стефан“ във Виена. И за продължаващите нападения срещу джамии, за демонстрациите и размириците по улиците на много европейски градове. Заспалият континент се беше събудил за последиците от чуждото присъствие, което не изпитваше любов към западната култура и никаква почит към разделението между разума и религията. Но как можеше да свърже това с книгата, която току-що беше прочел?

Сърцето му го призова обратно при Орсина. Бе свързал съдбата си с нейната и с тази на древното й семейство и се беше почувствал задължен да се хвърли в ненормалния свят на тяхната забранена книга. Беше се опитал да я разбере и дешифрира, да открие смисъла. Най-накрая обаче призна, че това е невъзможно. Отчаяно се нуждаеше от указания и за да ги получи, трябваше да се сдобие с истинската книга, семейния наръчник по трансцендентност.

Опита се да си припомни всичко за забранената книга. Очевидно тя се предаваше по наследствена линия, защото я получаваха само най-големият син или дъщеря от всяко поколение. Останалите от семейството знаеха за нея, защото ставаха свидетели на традиционното й поднасяне в навечерието на сватбата, но май не бяха особено заинтересувани. Дали всеки притежател предаваше своя собствен екземпляр, или някъде имаше склад, откъдето всеки нов собственик получаваше свой екземпляр? Вероятно беше второто, защото Лио се сети за книгата с неразрязани страници, която беше намерил в библиотеката на вилата. Какво пишеше на нея? „Отпечатано специално за семейство Ривиера, 1757 г.“. Без съмнение я поднасяха в такъв вид, така че възхитените роднини да не разберат нищо, ако случайно им попадне в ръцете. Аристократичната сдържаност и уважението към традицията щяха да се погрижат за останалото. Или казано с думите на барона, „онова нещо, което би било неразбираемо за един американец“.

Що се отнася до това колко екземпляра са в употреба, Орсина имаше един и сигурно Емануел притежаваше друг. В течение на 250 години вероятно не бяха се изредили повече от дузина поколения, така че със сигурност някъде трябваше да има скривалище и семейната тайна вероятно съдържа познания за местонахождението му. То сигурно беше добре скрито, за да не могат външни хора да попаднат случайно на него. Обаче какво ставаше, ако някой от наследниците умре, преди най-голямото му дете да се е оженило и да бъде посветено? Вероятно бяха измислили система, подсигурена срещу грешки, която да помогне на наследника сам да открие своя екземпляр.

Всеки би могъл да прочете непълното издание от XX век, което сега беше в джоба му, стига да можеше да го понесе. Може би те бяха пуснати на пазара като част от системата и съдържаха нужните следи, стига човек да знаеше как да ги разтълкува. Само член на семейството щеше да знае, че в книгата има нещо значимо.

Ако складът с книгите беше скрит някъде във вила „Ривиера“, начинанието на Лио беше безнадеждно. Нямаше как да влезе и да търси пред очите на барона, прислужниците, секретаря и вероятно полицията. Но „сякаш книгата и палацото вървят ръка за ръка“. Това бяха думите на Орсина. Едни от последните, които му каза. Споменът нахлу в него със силна болка и настойчивост. Почти последните и думи към него. Беше изгубил нишката на мисълта си, но интуицията му помогна да си спомни. Разбира се, това трябва да е. Пещерата на Меркурий, която тя откри и щеше да проучи в подходящ момент, ако не беше… Той трябваше да търси вместо нея, и то от мястото, където беше принудена да прекъсне, в самото сърце на двореца „Ривиера“.

Криволиченето на Лио го беше превело през лабиринта на малките улички в работническия район Санта Марта до Канале Джудека. Едно кафене вече беше отворено и Лио влезе, за да използва тоалетната и да закуси.

Когато излезе и тръгна по кея под първите лъчи на зората, той се опита да си припомни всичко, което беше чул за двореца „Ривиера“ и неговите обитатели. Знаеше, че прислугата е прекалено малко, като само една двойка индийци живееха постоянно там като пазачи. В един от среднощните им разговори Орсина ги описа като „двойка всеотдайни кучета, които биха направили всичко за онзи, който ги храни. Единственото, което ги интересува, е да съберат достатъчно пари, за да доведат децата си от Индия. Найджъл веднага го разбра и купи верността им. Обаче сигурно им е много скучно във Венеция. Къщата с месеци е празна и направо не мога да си представя какво правят, когато са сами“.

Сега, когато баронът беше във вилата, те едва ли ставаха много рано, помисли си Лио и този час на деня вероятно бе подходящ да огледа мястото. Той ускори крачка при Джудека и свърна навътре в сушата покрай един от малките канали.

По тротоарите и кейовете имаше малко хора, които вероятно отиваха на работа, а близо до неокласическата фасада на „Сан Барнаба“ една лодка, пълна с плодове и зеленчуци, се готвеше да потегли като плаваща зарзаватчийница. Свещеник в черно расо пресече площада и отключи главния вход на черквата. В този момент Лио забеляза двама набиващи се на очи купувачи. В този квартал не живееха чак толкова много индийци. Значи обитателите на двореца все пак бяха ранобудници.

Той седна в едно кафене, откъдето се откриваше гледка към плаващия плод-зеленчук и неговите клиенти. Индиецът избираше покупките, а жената стоеше и гледаше. Може би тя не говореше добре италиански. След това той й подаде пазарската чанта и тръгна пред нея по кея към задната врата на двореца, както реши Лио.

Засега това беше достатъчно. Не бива, помисли си той, да привличам внимание и да се набивам в очи. Тъй като още никой не бе дошъл да му вземе поръчката, той стана и тръгна към най-близката спирка на пътническите корабчета.

Прекара деня като ту дремеше, ту планираше как да проникне в палацото.

В 6:45 часа на следващата сутрин отново слезе на спирката на пътническите корабчета, но този път на гърба си носеше раница и зачака в сенките на черквата близо до зелената задна врата. Както беше очаквал, тя скоро се отвори, но отвътре излезе само индиецът. В ръката си носеше пазарската чанта и тръгна право към плаващия плод-зеленчук. Жена му едва ли е застанала зад вратата, за да го чака, помисли си Лио. В последно време все по-често му се налагаше да прави обосновани предположения. По мостчето успя да пресече малкия канал само за десетина секунди, натисна дръжката на вратата за прислугата и влезе.

Оказа се в тъмен коридор, но през една врата с млечно стъкло отдясно проникваше малко светлина. Щом в двореца имаше само двама прислужници, той със сигурност можеше да се скрие така, че да не бъде открит. А Пещерата на Меркурий, ако се съдеше по описанието на Орсина, сякаш се намираше на друга планета. Като хвърли един бърз поглед през рамото си, той тихичко затвори вратата.

Когато очите му привикнаха към полумрака, видя, че е влязъл право в портика. Утринната светлина, която се процеждаше през входа откъм канала, разкриваше величественото стълбище и немите обитатели на този етаж. Това бяха две гондоли върху подпори, които приличаха на чифт ковчези, и една стара противопожарна помпа. Той бързо се отдръпна от входа за прислугата и се скри в дълбоката сянка зад помпата. Няколко минути по-късно индиецът влезе през вратата откъм градината, носейки покупките в ръка, пресече портика и изчезна нагоре по друго стълбище в края на канала. Когато стъпките му заглъхнаха, само ромоленето на стенния фонтан нарушаваше тишината. Без да бърза, Лио се загледа в пода, украсен на равни интервали със семейния герб: Дървото на живота със стилизирана река за фамилното име Ривиера, която извираше от корените му. Дали това не беше благосклонно подсказване към всеки, който щеше да поеме из двореца?

Сред многото чудати книги, с които се беше справил във Вашингтон, след като чете твърде много К. Г. Юнг, попадна на тънко томче от Виктор Емил Мишле. В нея авторът обясняваше, че истинският герб се изработва на основата на астрологически изчисления и представлява посоките, посочвани на родословието от техния асцендент. В щита на герба пулсират тайната и съдбата на патрицианското семейство. С течение на вековете Дървото на живота на родословието Ривиера беше израснало високо и силно, сякаш непрекъснато бе напоявано от реката. Напоследък обаче на семейството се бяха случили няколко трагедии. Сигурно дървото страдаше, сякаш реката е пресъхнала по време на някоя жестока суша. Лио бе съкрушен от предчувствието за гибел. Без вода, която да го напоява, дървото беше осъдено да изсъхне и да умре. В това, че дворецът е построен върху морска вода, имаше голяма доза ирония. Тя не можеше да поддържа живота нито на дърветата, нито на хората.

Изведнъж Лио осъзна, че е изпаднал в унес. Беше студено, още не се беше наспал, но това беше последното нещо, което би могъл да си позволи точно сега. Той се отърси от унеса и се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. От онова, което знаеше за венецианските дворци, прислугата не би си прекарвала времето на piano nobile, господарския етаж, освен ако не сервираше на семейството там. Тя имаше свои стаи на горния етаж. Затова индиецът не беше поел по парадното стълбище, въпреки че би могъл, защото нямаше кой да му направи забележка.

Точно затова Лио щеше да поеме по официалното стълбище. Още щом изкачи първите стъпала, той забеляза фигурите по перилата. Техните характерни черти наподобяваха градинските скулптури във вила „Ривиера“. От това, което си спомняше, и надписите им бяха същите, но всички представляваха весели дечица, имитиращи жестовете на по-възрастните. Дали това не беше начин да се подскаже, че Великата творба не е нищо повече от детска игра? Като натрапник в двореца, който има неясна и може би дори срамна връзка с отвлечената жена, той се чувстваше отговорен и изобщо не му беше до игри.

Балната зала още беше сумрачна, защото прозорците й гледаха във всички посоки, но не и на изток. Лио бе сигурен, че тук няма да намери „складово помещение без прозорци“. Щеше да е хубаво, ако Орсина му беше разказала повече за това място, но тогава архитектурата не им се струваше важна. Зрителните представи, които си бе изградил по време на разговора, който завърши с нейното падане, бяха за някакво рядко посещавано крило или етаж на двореца. Обаче вече започна да осъзнава, че всичко, което си бе въобразил за сградата, е чиста фантазия. По-добре да се възползва от това, че няма никого, и да обиколи господарския етаж. Тогава изведнъж се сепна от това, че действията му носеха толкова ярък отпечатък на самоконтрол и забележително хладнокръвие, което според Чезаре дела Ривиера бе характерно за героя. Беше очаквал да се тревожи, защото за първи път в живота си беше нахълтал в чужда къща с намерението да открадне нещо. И заради това е герой? Сега не му беше времето сам да се хвали.

Всички врати бяха широко отворени, за да става течение, и Лио си пожела да е просто любознателен турист, който има право да се разхожда, без да обръща внимание на паркета. Той скърцаше ужасно силно или поне така му се струваше, докато на пръсти оглеждаше всяко помещение. Разпознаваше ги с лекота по мебелировката — голямата спалня на Найджъл и Орсина, стаята на Орсина от времето преди смъртта на родителите й, стаята на Анджела и удобният салон, гледащ към Канале Гранде. Обиколи ги най-внимателно и колкото може по-тихо, сравнявайки тяхната дължина с тази на портика, чиито стенописи сега бяха величествено огрени от слънцето. Но не откри място, където би могло да има скрито помещение. Точно се готвеше да огледа срещуположната редица стаи, когато от отворената врата се чуха женски гласове и грубо звучаща славянска реч, последвани от шума на прахосмукачка. Лио се почувства в голяма опасност, хукна на пръсти нагоре по стълбището и се спря едва когато стигна най-горе.

Но вратата към четвъртия етаж беше заключена и преди да успее да се съвземе, чу гласовете на индийците на стълбището под себе си, после нагоре изтрополиха крака и на третия етаж се затръшна врата. Не би могъл да избере по-лошо място за скривалище. Прислужниците щяха да се качват и слизат, когато най-малко очаква, и ако се опиташе да отвори някоя врата на третия етаж, рискуваше да се сблъска с някого. Етажът, на който беше портикът, също не бе безопасен, защото всички влизаха от там. Сега господарският етаж бе територия на чистачките. Индийците вероятно живееха на третия етаж, а четвъртият, за който Орсина каза, че е на Емануел, беше заключен. Единственото, което му оставаше, бе да се скрие, докато къщата не утихне. Като предпазна мярка извади част от екипировката си от раницата: скиорска маска и пистолет играчка, които беше купил в града. Това беше копие на „Берета“ в мащаб 1:1. Ако случайно го разкриеха, можеше да изиграе ролята на крадец, да заплаши служителите с пистолета и с малко късмет да избяга.

По стълбите под скривалището му имаше непрекъснато движение. Всеки път, когато чуваше приближаващи се крачки, тялото му се стягаше и той се подготвяше за най-лошото. Ако се наложеше, беше готов да запрати някого с ритник надолу по стълбите. Акустиката в празния дворец усилваше всеки звук: индийските и славянските гласове, шума на прахосмукачката, потракването на фаянсови съдове и различните безименни задачи. Щом утихнеше за десетина минути и Лио започнеше предпазливо да се промъква надолу, някоя врата долу се отваряше и се чуваха приближаващи стъпки, които спираха малко преди да стигнат най-горния етаж.

Лио почувства нужда да се помоли, но усети, че вече няма достъп до обичайните си слова и молитви. Насочи съзнанието си навътре с надеждата там да открие познатите думи и настроения от „Отче наш“ и „Аве Мария“, но и душата му беше като буца лед. Сякаш бе изоставил своя християнски свят зад гърба си, когато реши да тръгне подир древните езически символи в „Магическият свят“. На това място действаха различни от Христос и Девата богове и богини и ако искаше помощ, може би трябваше да призове тях.

Колко нелепо: не можеше, нито пък щеше да се моли на Аполон и Артемида! Но всъщност какво бяха тези езически богове? Според учението в книгата те бяха слънцето и луната у човека. Слънцето на висшия му разум и луната на природните му енергии. А между тях, както беше изобразено в онази скулптура в градината на вилата, те създаваха Философското дете, новородения Герой. В това ли се превръщаше Лио въпреки цялото си обучение, вярвания и собствения му аз?

Нямаше на кого да се моли, освен на себе си. На този спокоен и замръзнал „аз“, който сякаш се разрастваше над него като защитен покрив. Est deus in nobis — има бог в нас, както беше писал един поет езичник. Лио беше своят собствен ангел хранител. С усилие на волята, тъй като имаше чувството, че нарушава забрана, той се обърна към него. Думите, които му дойдоха съвсем неочаквано, бяха толкова познатите слова на Veni, Sancte Spiritus[2]: „Напой онова, което е изсъхнало, изправи изкривеното, извий онова, което е сковано…“ Превърни всичко в неговата противоположност, дори вярата му в сили по-големи от него самия. В Герой, който не съществува. Той беше едновременно бог и човек, подобно на Херкулес, който заема мястото на Атлас с тежестта на замръзналото небе на плещите си.

Напълно неподвижен в горния край на слугинското стълбище, Лио чакаше като невидим хищник. След два часа и нещо тялото му предяви правата си и поиска храна и нещо за пиене. За съжаление беше пропуснал да си вземе, не беше предвидил, че ще прекара толкова време в двореца. След един час вече беше крайно належащо да освободи мехура си и нямаше избор: добрите крадци просто не се подмокрят в гащите.

От известно време чистачките не се чуваха и единственият шум идваше от включения телевизор. На долния етаж гледаха някакъв боливудски филм. Лио се промъкна по стълбището до господарския етаж и влезе право в банята на Анджела. В последния момент успя да овладее вкоренения навик да пусне водата. След това жадно пи от чешмата. Почувства се решен на всичко и му се прииска да беше толкова смел и през изминалите часове. После влезе в северното крило и мина през трапезарията и кухнята. Когато стигна до коридор, чиято врата водеше навътре, сърцето му подскочи. Може би всичко наистина беше детска игра, помисли си той, когато влезе в тъмното помещение.

Орсина бе споменала стълба на колелца, от която ще може да стигне ключа в ръката на Меркурий. После бе изгубила равновесие и се беше плъзнала надолу по купчина сгъваеми столове и маси. Те бяха тук, осветени от фенерчето на Лио. Тук беше и високата разтегателна стълба, свита, но все още стигаща почти до тавана. Разбира се, имаше и осветление. Кой можеше да го забележи от една стая без прозорци? Той щракна ключа, но въпреки това потрепери от звука.

Нищо не помръдна. Лио постави няколко стари килимчета под краката на стълбата, започна да я премества през стаята сантиметър по сантиметър и я опря в издигащата се фигура на Меркурий. Стори му се, че левитира, докато се изкачваше към сводестия таван и взе ключа от гипсовата ръка на Меркурий. Засмя се глуповато, когато видя, че ключът има формата на символа на Меркурий. За да отвори вратата на пещерата, трябваше да слезе от стълбата и да я премести малко по-нататък.

Най-сетне в три часа според неговия часовник вече беше готов. Преметна раницата на гърба си, изгаси осветлението, запали фенерчето и на три метра и половина от земята пъхна ключа в ключалката.

За негова изненада вратата се отвори сама навътре и в тихото помещение избухна силен музикален сигнал, подобен на острото дрънчене на разстроено банджо. Вече нямаше връщане и без да се поколебае, Лио прекрачи малката празнина между стълбата и входа и се вмъкна вътре. Обърна се, бутна вратата да се затвори и я заключи с ключа. Вече вътре видя източника на сигнала: устройство от пружини и струни, които вратата дърпаше при отварянето си. Лирата, която Меркурий е дал на Аполон! Разбира се, богът на крадците нямаше да оборудва вратата си със звънец или аларма срещу крадци.

Мястото, където Лио беше застанал, представляваше малка площадка, от която тясна извита стълба първо се спускаше надолу, а после се изкачваше нагоре. Доколкото можеше да се ориентира, стълбите бяха скрити в дебелината на стената между Пещерата на Меркурий и балната зала. Сега чуваше телевизора много по-ясно от преди и това го успокои. Дори прислугата да беше чула дрънченето, нямаше да знае каква е причината, или поне така се надяваше. Те вероятно дори не знаеха за съществуването на тази стълба. Що се отнасяше до него, беше му писнало от високите нива и сега щеше да се спусне надолу. Coli umbras inaccessas, пишеше в книгата. Почитай недостъпните сенки.

Лио започна да брои стъпалата, за да запази ориентацията за своето местоположение, но тясното извито стълбище предизвика кратко замайване. Когато на четиридесетото стъпало стълбата свърши и пред него се отвори тесен коридор, той предположи, че се намира на равнището на канала и портика, но нямаше представа за посоката. Коридорът водеше право към дъбова врата, която се отвори неочаквано леко, а щом Лио прекрачи прага, хлопна зад него с тихо щракване. Внезапно уплашен, той опита дръжката. Вратата имаше модерна ключалка, която се беше заключила от само себе си.

За първи път Лио беше близо до паниката. Нима беше проявил такава глупост, че да се затвори сам в недостъпно и звукоизолирано мазе? Чувстваше как сърцето му блъска учестено, докато плъзгаше лъча на фенерчето наоколо.

Не, на срещуположната стена имаше друга врата, която беше отворена няколко сантиметра, така че сигурно имаше откъде да излезе. Докато проучваше помещението с фенерчето, от облекчение направо му се зави свят.

Лио веднага разбра, че това е нещо като алхимическо семейно светилище. Имаше потрети в потъмнели златни рамки, вероятно на предци, а по средата стоеше здрав каменен олтар с големината на маса за хранене. Единствените други мебели в стаята бяха сандък, обкован с желязо, и кресло или по-скоро трон с дебела червена възглавница. В ъглите на олтара бяха захванати бронзови пръстени, а в тях бяха пъхнати четири фаши[3], които очевидно също бяха бронзови. Те се издигаха на около метър и осемдесет, а остриетата им сочеха навън. Върху масата в барокови сребърни свещници стояха четири свещи, а до всеки свещник в педантична симетрия бяха разположени четири стъклени гарафи или реторти, съдържащи мътна черна течност. Около всяка от тях в камъка бяха гравирани сложни геометрични фигури. Центърът на масата бе зает от герба на Ривиера, а върху него лежеше сребърно ковчеже.

Лио реши да не си губи времето във възхищение от вътрешната украса на помещението или в чудене как са успели да го направят водонепроницаемо и все пак проветриво. Вместо това внимателно отвори касетката — дали не съдържа някоя друга изненада на Меркурий?

Не, погледът му попадна върху онова, което се надяваше да намери: една прекрасно подвързана книга, подсигурена с метални закопчалки.

Прочете заглавието на гърба й: „Магическият свят на героите“. Ето я най-сетне забранената книга! Задъхвайки се от вълнение, събра смелост и пъхна томчето в раницата си.

После тръгна към другата врата и я отвори достатъчно, за да се промъкне през входа, оставяйки я отворена. Вече нямаше смисъл да прикрива следите си, видя, че в калния коридор има и други отпечатъци.

По нарастващата влага заключи, че се намира извън стените на двореца и това се потвърди, когато стигна до дълго сводесто мазе.

Тук-там от покрива капеше вода, а на пода имаше локви. Най-впечатляващото тук беше дървото, чиито корени бяха прораснали през тавана и пронизваха пода. Или може би мазето беше изкопано около корените? Те бяха огромни и Лио реши, че може да са само на великанския чинар, който бе забелязал в градината. Между тях се издигаше още един каменен олтар. Какви ли ритуали са били изпълнявани тук по време на славните дни на семейството?

Но по-належащо от отговора на този въпрос бе да намери начин да се измъкне. Лио виждаше само две възможности: да се опита да намери друг изход или да тръгне по тъмния коридор в далечния край на мазето. Без да се колебае, той пое по него. Ако се намираше под градината, нямаше никакъв смисъл да се връща обратно в двореца.

Коридорът бе къс и свършваше пред желязна врата, която беше толкова изгнила, че за ужас на Лио горната й панта се откъсна, когато я дръпна да се отвори. Беше минал през градинската стена и водата на страничния канал се плискаше в краката му.

Плаващият плод-зеленчук въртеше оживена търговия преди вечеря, а площад „Сан Барнаба“ гъмжеше от туристи. Неколцина от тях забелязаха облечения в черно мъж, застанал пред вратата във водата и му помахаха. Той запази достатъчно присъствие на духа да им махне в отговор. Тази врата беше предназначена за хора, които искат да влязат направо от лодката си. Можеше да се хвърли във водата и да заплува, но за това и дума не можеше да става, след като скъпоценната книга беше в раницата на гърба му. Можеше да махне на някоя от гондолите да го вземе на стоп или да опита да се набере и прехвърли през градинската ограда. Всяко от тези действия щеше да го превърне в зрелище за всички наоколо. Но този сигурен път за бягство беше хиляди пъти за предпочитане, отколкото да се залута отново из двореца.

Лио започна да оглежда внимателно вратата, опипа я на различни места, сякаш е работник, нает да я ремонтира, след това грижливо я затвори и се върна в мазето да чака. Облегна се на корените на дървото и се усмихна на хрумналата му преди мисъл, че тук е нужно по-добро напояване.

С течение на времето той изпадна в полусънно състояние. Преследваха го картини на замръзналото небе, което беше и неговото „аз“, неизчислимата тежест на великанското дърво, двореца и напоената с вода пръст, която притискаше мазето. И като капак на всичко, значението на клетвата, която беше дал на Орсина.

 

 

Няколко часа по-късно реши, че вече е безопасно да излезе. Изминалият ден беше физическо изпитание, но задоволството, че е успял да проникне в двореца и успешно да похити книгата, го караше да тръпне от вълнение. Кроткият, обичащ котките учен бе провел операция като войник от спецчастите!

Точно в единадесет той отново отвори желязната врата, затвори я и стъпил на тясната площадка откъм канала, скочи нагоре, за да се хване за горния край на градинската ограда. След няколко мъчителни опита успя да се прехвърли и да се спусне на кея, след което избяга през малкото мостче. Няколко мига по-късно група туристи започна да излиза от Ка Резонико, съседния бароков дворец, и той се смеси с тях, до спирката на пътническото корабче.

През седмицата Венеция си ляга рано. Силно огладнял, Лио се задоволи с единственото отворено заведение, което намери близо до своя хотел: бюфета на гарата. Когато се върна в стаята си, веднага взе гореща вана. Най-накрая извади томчето от раницата и го сложи внимателно на малката маса. Седна, запали старата лампа с мазния пергаментов абажур и отвори потъмнелите сребърни закопчалки на книгата.

Бележки

[1] Легенда за седмина младежи, заспали по време на гоненията срещу християните от император Деций. Те се събуждат, когато християнството вече е официална религия. — Б.пр.

[2] Ела, Свети Дух (лат.) — традиционна молитва за милостта на Светия Дух. — Б.пр.

[3] В Древния Рим сноп от пръчки със стърчаща от него брадва, символизираща съдебната власт. — Б.пр.