Гуидо Мина ди Соспиро, Джослин Годуин
Забранената книга (10)

10.

С всеки изминал ден напрежението в Европа се покачваше в отговор на светотатствата. За отмъщение се оскверняваха и дори подпалваха джамии. Бръснатите глави и футболните хулигани си намериха нов отдушник и дори обикновените хора започнаха да излизат по улиците с десетки и стотици хиляди, развявайки знамена и плакати с настояването да се вземат мерки срещу „нашествениците“. Имигрантите мюсюлмани се бяха изпокрили от страх за живота си и работата, която обикновено вършеха, си стоеше така. Това също им се приписваше като вина.

— Много любопитно — каза баронът на закуска по повод статията в сутрешния вестник. — Французите масово демонстрират, и то не за по-късо работно време! Трябва наистина да са ядосани.

— О, да — съгласи се Орсина, — но въпреки това любимото им занимание е да се оплакват.

— Права си — усмихна се баронът, — трябва да призная, че в това отношение предпочитам британците. Те поне не са толкова лесно възбудими.

— Съгласен съм — ухили се Найджъл, — ние затова се преместихме в Прованс, искаме възбуда!

— Найджъл, добре дошъл отново — каза Орсина. — Разсъни ли се вече?

— Да, скъпа, как може да ми се спи, докато ти сияеш?

Бившата икономка влезе в трапезарията, тътрейки чехли, остави един буркан на масата и обяви:

— Боровинките вече узряха и аз направих любимото сладко на малката баронеса.

— Благодаря ти, Мариана — усмихна се Орсина. — Когато се появи, ще я накараме да го отвори.

— Предполагам, че в такъв случай бурканът ще си остане неотворен — отбеляза Найджъл. — Жалко, изглежда много апетитно. Орсина, защо не вземеш да събудиш сестра си?

— Сладкото може да почака. Снощи на Анджела не й беше добре — възрази Орсина. — Може би е хванала грип. Ако не стане до единадесет, мисля, че трябва да повикаме лекар.

— Единадесет? — вметна Емануел. — Ако кажеш пладне, ще си по-близо до истината. Сестра ти не е много дисциплинирана. Ти ли каза нещо за грип?

Орсина кимна.

— Или е хванала грип, или някоя от любовните й афери отново се е объркала — промърмори той. — Кой може да ги запомни всички? Може би северният климат на Бристол ще я поохлади. В края на краищата записването й в този университет може би не е чак толкова лоша идея.

— Ако не се лъжа — намеси се Найджъл, — римляните са измислили парното отопление близо до Бристол, в Бат. Колко цивилизоващо. А ако Анджела наистина е болна, трябва да се грижим по-добре за нея.

Има ли основание да казва подобно нещо, учуди се Орсина, поглеждайки към съпруга си.

Баронът се извини и стана от масата, а Найджъл излезе да се поразходи в градината. Орсина остана да седи в помещението, където закусваха, отпиваше от чашата с чай и се забавляваше с местния вестник и неговата провинциална атмосфера. Тя събуди скъпи спомени у нея.

Около обед се качи горе. Стаята на Анджела беше празна, а леглото оправено. Орсина почука на вратата на банята, но не получи отговор. Влезе и видя, че е празна. Докато слизаше надолу срещна Мариана. Попита я кой е оправил леглото на Анджела. Мариана повика Саманта, която долетя малко по-късно. Не била оправяла леглото, защото не било разтурено.

Орсина обиколи къщата, викайки Анджела. В библиотеката намери Емануел, който четеше бележките за своята вечерна лекция.

— Имаш ли представа къде може да е отишла? — попита го тя, а в гласа й започна да се прокрадва известна тревога.

— Не. Погледна ли в градината?

Орсина претърси останалите помещения и излезе в градината. Намери Найджъл, който се печеше на слънцето и говореше за бизнес по телефона. Като видя, че е разстроена, той бързо приключи с разговора.

— Още ли я няма?

— Да. Можеш ли да провериш дали веспата е тук?

Найджъл се върна скоро.

— Няма я. Сигурен съм, че снощи я видях при колите.

— Би ли могъл да провериш на кортовете и в конюшнята?

— Разбира се, скъпа.

Той се върна след двадесетина минути. Орсина го чакаше под магнолията.

— Веспата я няма и там.

Обадиха се на Анджела по мобилния телефон.

— Да?

— Анджела, къде си?

— Съжалявам, баронесо, аз съм Саманта. — Тя бе вдигнала мобилния телефон на малката баронеса, който беше оставен в нейната стая.

Орсина помисли малко и реши да говори с чичо си.

— Чичо, Анджела изчезвала ли е и преди? Има ли нещо свързано с нея, което не си ми казал?

— Сигурна ли си, че не е някъде наоколо?

Орсина описа безплодното им търсене и не отстъпи, очаквайки някакво обяснение. Баронът сгъна бележките си, свали очилата за четене и каза:

— Орсина, твоята сестра е безразсъдна и непредсказуема. Младите хора притежават излишък от енергия. Те много рядко я насочват в правилната посока. Вече се е случвало няколко пъти да излезе, без да се обади на някого.

— Защо?

— Нали разбираш, проблеми с гаджетата. Винаги сме успявали да я открием в хижата. Ключовете са у нея. Не, няма смисъл да опитваш да й се обадиш там. И преди откачваше телефона.

Семейството притежаваше хижа в Ортисеи, Доломитите, където обикновено празнуваха заедно Коледа.

— Никога не си ми споменавал. Защо?

— За какво да го правя? Да те тревожа? И след това да се карам на сестра ти? Първият път, когато отиде в хижата, беше, защото гаджето й я зарязало най-неочаквано. Втория път заведе друго гадже.

— Може и да си бил прав, чичо — каза Орсина. Тя излезе от библиотеката, но още не беше готова да вдигне тревога, като спомене обещанието на Анджела от предишната вечер.

По време на обяда не стана дума за Анджела, но настроението беше потиснато. Найджъл усети тревогата на жена си и затова докато си пиеха кафето, предложи:

— Скъпа, готвя се да изляза за следобедната си разходка. Нямам нищо против да я удължа и да потърся Анджела.

— О, да, ще ти бъда много благодарна — отговори Орсина.

— Къде каза, че се намира хижата? Чакай да взема пътната карта.

Не беше трудно да я намери. Близо до Верона трябваше да излезе на магистралата за прохода Бренер, който свързва Италия с Австрия и да кара на север чак до Понте Гардена. После трябваше да следва пътя през долината Гардена и нагоре към планината в продължение на около тридесетина километра до Ортисеи, старинно тиролско градче. Там вече лесно щеше да намери хижата.

— Ще ти се обадя на мига, щом науча нещо — обеща Найджъл, който беше сменил шортите с широк бял ленен костюм. — А ти ми се обади, ако случайно се появи, преди да съм се върнал. — После потегли с рев с ферарито.

Час и половина, след като тръгна, щом отмина Болцано, пътят се изпъстри с много завои, тунели, поразително високи мостове и наклони по нагорнището към прохода Бренер. Тежкото трасе подлагаше на изпитание шофьорските му умения и причината да наруши ограничението от сто и тридесет километра в час беше усещането за спешност. Малко преди изхода от магистралата към Понте Гардена, точно зад тунела имаше засада на патрулка от пътната полиция. Гледката на „Ферари“ 365 ГТ, превишило ограничението на скоростта, беше твърде голямо изкушение и естествено, го подгониха. Найджъл ги видя в огледалото за обратно виждане и намали. Скоро спря на аварийната лента. Полицейската кола закова точно зад него.

От нея слязоха трима полицаи и закрачиха наперено към ферарито. И тримата бяха смугли, чернокоси и имаха доста надут вид в спретнатите си униформи.

— Покажете ми документите си, моля — каза единият, докато останалите двама се възхищаваха на ферарито. Найджъл му подаде шофьорската си книжка, талона и след известно ровене в жабката бланката за застраховката. Пътният полицай разгледа внимателно документите, после отиде при патрулната и вкара данните в преносимия компютър.

Междувременно другите двама започнаха да задават на Найджъл въпроси за колата. Той отговаряше приятелски, с възможно най-доброто си италианско произношение, което много напомняше това на Лаурел и Харди в преведените на италиански филмчета, които винаги разсмиваха Орсина. Това се случи и с полицаите. Те се опитваха да маскират смеха си с широки усмивки или като извръщаха глави настрани към върховете на Доломитите наоколо. Накрая го помолиха да отвори предния капак, просто от любопитство. Найджъл търпеливо изпълни желанието им.

Докато двамата зяпаха топлия дванадесетцилиндров V-образен двигател, третият слезе от полицейската кола и тръгна към Найджъл. Беше новобранец и много искаше да направи впечатление на началството. Документите са наред, обясни той на разтревожения Найджъл, но би ли могъл да му покаже triangolo и оранжевата жилетка?

— Triangolo? — учуди се Найджъл на глас. Новобранецът потисна усмивката си и обясни:

— Да, triangolo. Трябва да имате в колата, защото така изисква законът. — Говореше за червения авариен триъгълник, който водачът трябва да разположи петнадесет метра зад повредената си кола, за да не се блъснат идващите в нея. Найджъл нямаше представа, че трябва да има такова нещо, но и не знаеше дали бившият собственик не е пъхнал някъде това чудо.

Началникът и другият полицай се наслаждаваха на сложния, съвършено реставриран двигател от 1967 г., затова новобранецът реши да бъде услужлив, въпреки че не беше негова работа да подсказва къде може да е триъгълникът.

— Може да потърсите в багажника? — предложи той. — Обикновено там ги държат.

— Трябва ли непременно да го видите? — попита Найджъл.

— Ако не го покажете, ще трябва да ви глобя.

— Добре, тогава просто ме глобете. Много бързам, затова ще ви помоля това да стане по-бързо.

Макар да работеха и живееха в най-северната част на Италия, и тримата пътни полицаи идваха от юга. Най-младият беше от Калабрия, а другите двама от Сицилия. Обикновен полицай щеше да каже: „Значи искате глоба? Добре, така да бъде“. Обаче тези трима представители на затънтения юг бяха твърде докачливи. И тримата сметнаха резкостта на Найджъл за обида. Затова вместо да ускорят процедурата, нарочно щяха да я забавят.

— Какъв е проблемът? — попита началникът на патрула.

Новобранецът обясни. През това време ферарито стоеше с отворен преден капак, а всички документи бяха в ръцете на младия полицай.

— Мистър Макферсън — каза началникът, след като разбра за какво става дума, — аз наистина смятам, че е редно да потърсите триъгълника. Бихте ли отворили багажника, моля?

Найджъл се намръщи. Не беше свикнал да му заповядват и това беше очевидно за полицаите, които умираха от желание да пречупят волята му. Най-накрая той слезе от колата, заобиколи я и отвори багажника.

Миг и след това новобранецът се развика:

— Шефе! Шефе, бързо ела да видиш!

Другите полицаи стигнаха до задницата на ферарито и видяха тялото на млада жена, свито в багажника. Началникът изруга и постави показалеца си на около сантиметър от едната й ноздра, като внимаваше да не я докосне. Почака тридесет, четиридесет, петдесет секунди за някакъв признак на живот. Жената не дишаше.

Анджела беше мъртва. Невиждащите й очи бяха затворени, изражението на лицето спокойно, а сламенорусата й коса блестеше.

Тримата полицаи се обърнаха към Найджъл със зверски погледи и преди да успее да каже нещо, му сложиха белезници, накараха го да се качи отзад в патрулката и го заключиха там. След това повикаха по радиостанцията следствения и съдебномедицинския отдел.

Подкрепленията пристигнаха много бързо. Найджъл беше преместен в друга полицейска кола, собственост на Следствения отдел, и го откараха в дирекцията в Болцано, столицата на района Алто Адидже. Полицейските групи от следствения отдел и съдебната медицина започнаха подробен оглед на тялото на младата жена и на колата, особено на багажника. Снимаха, снемаха отпечатъци, косми и така нататък. Едва късно вечерта дежурният съдия, който беше дошъл на местопроизшествието, разреши да бъдат преместени тялото и колата, която беше иззета. А Анджела откараха направо в моргата в Болцано.

Около шест вечерта на Найджъл, който все още беше с белезници в полицейското управление и под охраната на двама полицаи, му съобщиха, че е fermo di indiziato di delitto. Той нямаше понятие от правните термини на италиански, и макар в управлението неколцина полицаи да говореха немски, никой не знаеше английски. Така че нямаше как да разбере какво означават тези думи. Разбра, че следователят е на път за предварителна среща.

По закон Найджъл имаше право да проведе един телефонен разговор, и то с адвокат. Нямаше право да се обажда на никого другиго. Мобилният му телефон беше иззет и го накараха да им даде номера. Найджъл носеше визитката на адвоката в портфейла си.

— Шефе — подвикна полицаят с визитката в ръката, — това е чуждестранен номер. Да се обадя ли?

Тревогата на Найджъл се обърна в ужас. Какво ще стане, ако не се обадят на неговия адвокат? Какво ще прави?

— Погледни го — каза началникът и след това продължи, но вече обърнат към Найджъл. — Насра ли се, а? Не се тревожи, лайно такова — добави мъжът, — ако не можем да се свържем с адвоката ти, съдът ще ти назначи някой да те защитава. Откъде е неговият адвокат? — обърна се той към по-младшия си колега, който държеше визитката в ръка.

— Пише Лондон.

— Лондон, а? — обърна се той отново към Найджъл. — Е, Англия е член на Европейския съюз. Имаш право да се обадиш. Набери го — нареди той на полицая.

Адвокат Роуъс от кантората „Роуъс, Блум & Магилс“ едва можа да познае своя клиент и приятел, изгубил цялото си чувство за хумор и обичайното си равнодушие. По телефона с него разговаряше един отчаян Найджъл Макферсън, който го умоляваше за помощ. За да се увери, че това наистина е Найджъл, адвокатът го поразпита за няколко сложни съдебни спорове, които беше водил от негово име. За негово учудване отговорите му бяха точни. Значи този ужасен глас наистина беше на добрия стар Найджъл?

След няколко минути господин Роуъс разбра положението. Найджъл бурно защитаваше своята невинност и подчертаваше ужаса от ужасното разкритие. Имаше нужда от адвокат повече, отколкото от въздух. И по-точно, адвокат по криминални дела! Иначе ще вземат да му прикрепят някой бездарник, който ще знае само немски. А това е единственият разговор, който има право да проведе.

Господин Роуъс го изслуша внимателно, след което каза:

— Найджъл, чуй ме внимателно. Аз не съм адвокат по криминални дела, но за мен това не е съвсем непозната територия. Не познавам италианския наказателен кодекс, но Италия е цивилизована държава и никой не може да те арестува, защото и там важи правилото, че си невинен, докато не бъде доказана вината ти. Това ме кара да мисля, че най-вероятно си задържан само временно. Разбират ли какво ти казвам?

Да, разбираше.

— И така — продължи адвокатът, — скоро ще започне разследване. Трябва да знаеш, че е много тежко косвено доказателство да те хванат да караш с превишена скорост към австрийската граница с трупа на балдъзата ти в багажника. Само не ми казвай, че е била красива.

— Напротив.

— О, боже! А на колко — с внезапно пробудено любопитство поиска да разбере адвокатът — години беше?

Когато господин Роуъс чу, че скоро щяла да стане на осемнадесет, той добави решително:

— Найджъл, аз ще уредя всичко. Утре сутринта някой от най-добрите адвокати по криминални дела в Милано ще дойде да поеме случая ти. Разчитай на мен. А сега ми кажи точно къде са те задържали. Трябва да знам подробностите.

Прокурорът, който щеше да координира разследването, и полицейският инспектор, избран да го води, пристигнаха заедно скоро след това. Първият, който в Италия се наричаше обществен обвинител, произхождаше от скромно семейство. Висок, строен, с посивяваща коса и настойчиви сини очи, той си беше спечелил името на неподкупен. Двамата изобщо не обърнаха внимание на Найджъл, а веднага се заеха да изчетат докладите, които полицията беше напечатала в официалния канцеларски стил. След това прокурорът се обърна към Найджъл, представи се и каза, че е нужно неговото съгласие, за да съобщят на близките му. По закон трябваше да ги уведомят, ако той се съгласи. Съгласен ли е?

Съгласен е, стига да го направят внимателно и да кажат само на чичото на Анджела, който е неин настойник.

— Моля ви, не говорете с жена ми, тя е нейна сестра. Чичото ще й каже.

Въпреки желанието си прокурорът се развесели от акцента на Найджъл. Заради напрежението, на което беше подложен, той звучеше още по-смешно.

— И как се казва чичото на жертвата? — Когато чу „барон Ривиера дела Мота“, прокурорът помоли инспектора за една цигара. Бягство с „Ферари“, модел 1967 г., англичанин за главен заподозрян, който говори италиански като Лаурел и Харди и в добавка един барон — разследването обещаваше да бъде голям цирк.

Найджъл наблюдаваше прокурора, докато той лично се обаждаше на барона. Отговори някакъв слуга със странен акцент, който каза на прокурора, че баронът е зает. Нека почака минутка и той ще го свърже с баронесата. Преди прокурорът да разбере какво става, Орсина се обади.

Тя се изненада, че на телефона е прокурорът от криминалния съд в Болцано. Нещо не е наред ли?

— Не — отговори той, запазвайки присъствие на духа. — Просто искам да говоря с барона, ако обичате.

— В момента е зает. Работата не може ли да почака?

— Страхувам се, че не. Трябва да ви помоля да ме свържете с него.

Орсина, чиято тревога се засили, бързо се подчини.

Баронът беше много раздразнен, че са го прекъснали. Не му пукаше кой се обажда. Какво може да иска от него някакъв дребен магистрат? Откъде? Болцано? Какво, по дяволите, иска?

Прокурорът му разказа всичко.

— Нашите съболезнования, господин Ривиера дела Мота — той нарочно избягваше да се обръща към него с титлата му. — Задържахме господин Макферсън. Утре сутринта ще се проведе предварителен разпит в съда в Болцано. Господин Макферсън моли да съобщите внимателно новината на съпругата му.

По време на телефонния разговор баронът бе пребледнял. След това се почувства зле. Орсина го намери да се гърчи на пода и да зяпа за въздух. Тя повика Джорджо и той веднага се обади на семейния лекар, който беше и приятел на барона.

— Пулсът му е слаб. Затова му инжектирах стимулант — половин час по-късно каза лекарят на Орсина. — Ще се оправи, но въпреки това през следващите два дни ще минавам, за да го наглеждам. Погрижи се да си почива колкото може повече.

След като лекарят си тръгна, баронът с пресеклив глас нареди на Джорджо да разпусне учениците му за днес и да повика Орсина при него. Стиснал ръката й, той разказа какво беше чул от прокурора и видя как изражението й се промени от тревожно в объркано. Първоначално тя не искаше да повярва. Но това не можеше да бъде шега, нали? Щеше да е проява на страшно лош вкус. Обаче трагичният поглед на чичо й казваше всичко. Скоро двамата заридаха прегърнати.

Трагедията беше ужасна не само защото се случи напълно неочаквано, но и защото бе чудовищно усложнена от предполагаемото участие на Найджъл. Възможно ли беше да има нещо общо с това? Да е убил Анджела? Не, не, не би могъл! Защо? Защо, за бога, да го прави? Орсина се опита да зададе на чичо си тези въпроси, но риданията й пречеха и тя, се питаше само наум.

Продължи да ги прехвърля из главата си дори когато караше към Болцано. Успя временно да потисне сълзите си и да съсредоточи вниманието си върху шофирането. Откакто бяха пристигнали в Италия, тя изпитваше тайно подозрение, че Найджъл може да има някаква афера с Анджела. Но сигурно бъркаше! Защо би направил нещо подобно? И най-вече, това не би било причина да убие любовницата си. Да убие любовницата си… Когато тази представа доби плът и кръв във въображението й, Орсина едва не изгуби контрол върху колата и отново заплака. Сълзите замъгляваха зрението й и тя отби и спря на аварийната лента, преди да се отдаде изцяло на скръбта.

В десет вечерта най-сетне успя да стигне до полицейското управление в Болцано. Там й казаха, че съпругът й ще прекара нощта в затвора и че посещения не се разрешават. Тя събра смелост и попита за Анджела. Била в моргата и като нейна сестра, Орсина имала право да я види.

— Всъщност — добави дежурният полицай — щяхме да се обаждаме на вас или на някой друг роднина, за да потвърди нейната самоличност.

Двама полицаи я закараха до моргата и я накараха да почака в едно помещение, осветено с неонови лампи, чиито стени и под бяха покрити с бели фаянсови плочки. Сама, обхваната от скръб, тя заплака безутешно.

Малко след полунощ Орсина видя през замъглени от сълзи очи сестра си, легнала неподвижно на масата за аутопсии. Руменият й тен бе засенчен от бледност. Когато се наведе да я целуне и прегърне, една полицайка се опита да я спре, но сестрата я успокои.

— Няма нищо, аутопсията вече мина.

Орсина прекара нощта в хотел в центъра на града, докато Найджъл преживяваше същите и дори по-големи терзания в затворническата килия.

На другата сутрин го прехвърлиха от затвора в съдебната палата. Там го чакаше специалистът по криминални дела, който господин Роуъс бе успял да осигури. Слава богу, помисли си Найджъл. Адвокат Алемани беше добре обръснат и се усмихваше в своя отличен тъмносив костюм от „Карачени“.

— Господин Макферсън, радвам се да се запознаем, макар да ми се иска да не беше станало при тези обстоятелства. — Те се здрависаха, а после той се представи. Говореше английски със силен акцент, но граматически вярно, и много точно подбираше думите, както установи Найджъл, докато волю-неволю изслушваше подробното обяснение как адвокатът калкулира хонорарите си. Те бяха безбожни, но това беше последната грижа на Найджъл.

— Имаме малко време преди началото на разпита и вие имате право да говорите насаме със своя адвокат. Моля, разкажете ми всичко, което трябва да зная.

Найджъл започна, като го увери в своята невинност, след това изброи събитията от предния ден и завърши отново с потвърждение на невинността си. Изрази дълбок ужас и тъга от смъртта на Анджела, а накрая и голяма загриженост за жена си.

Адвокатът го слушаше внимателно, вторачил сивите си, безизразни като стриди очи в лицето му. Изключителен и много известен адвокат по криминални дела, за него говореха, че може още при първата среща да прецени дали клиентът му е невинен само като изслуша неговото изложение на фактите. Найджъл не можеше да знае това.

— Е, господин Макферсън, това ли възнамерявате да кажете на прокурора? — попита той след известно мълчание.

— Да. Това е истината.

— Сигурен ли сте?

Найджъл си наложи да се овладее и повтори много сериозно:

— Това е пълната истина. Само това знам. Не зная как тялото на Анджела се е оказало в багажника на моята кола, нито защо, а още по-малко кой го е сложил там. Дори не знам дали е била мъртва, когато е сложена там, или е умряла вътре. Единственото, което знам, е, че съм невинен.

— Защото, нали разбирате — продължи адвокатът, сякаш изобщо не беше чул казаното от Найджъл, — имате пълно право да не отговорите на нито един въпрос по време на разпита. Мисля, че в настоящия момент това ще е най-доброто за вас.

— Защо? Нямам какво да крия. Искам да заявя своята невинност.

— Добре тогава, но се придържайте към онова, което ми разказахте.

— Сякаш съм го измислил? Адвокате, няма към какво да се придържам. Това с чистата истина.

— Разбира се. Просто се придържайте към първата версия, която чух. И моля, опитайте се да изглеждате изпълнен с възмущение.

Прокурорът току-що бе получил доклада от аутопсията от съдебния лекар. Прочете го два пъти, а после се обади на единия от лекарите, за да му зададе няколко въпроса. Преди разпита на Найджъл изведнъж осъзна, че спешно трябва да говори с инспектора, който сам беше избрал за този случай. Още предния ден беше сменил другия, според него неподходящ точно за това разследване. Съобщиха на прокурора, че защитник на господин Макферсън ще бъде Алемани, който се смяташе за един от най-противоречивите адвокати по криминални дела. Човек, процъфтяващ от своята известност и от разточителните си хонорари. И който на всичко отгоре печелеше повечето от делата си. Вчера следобед беше говорил с барона. Телефонът бе вдигнал един слуга. Тези хора миришеха на пари. Това щеше да се окаже много шумен случай. Беше достатъчно сензационен и без господин Макферсън да кара колекционерско „Ферари“ с трупа на малолетната сестра на съпругата си в багажника. Прокурорът бе събрал цялата информация за Найджъл, до която неговата служба имаше достъп, и вече бе осъзнал размера на неговото богатство.

Новият инспектор беше син на ски учител от Кортина, един от най-скъпите зимни курорти в Европа. Баща му беше учил богатите как да карат ски и като дете той бе завързал много приятелства с богаташки деца от Рим, Венеция и Милано. Сега, в края на тридесетте, висок, красив, русокос, със сини очи и с елегантен костюм в рамките на неговите възможности, инспекторът почти приличаше на един от тях. Ако не друго, размишляваше прокурорът, поне е бил достатъчно дълго време в компанията на богати хора, така че няма да таи възмущение срещу тях или още по-лошо от гледна точка на разследването — да изпитва страхопочитание. Повикаха инспектор Гедина да дойде в съда. Беше необичайно, прокурорът да иска лично да му съобщи резултатите от аутопсията.

— Причината за смъртта е сърдечен удар.

— Наистина ли? На седемнадесет?

— Точно така. Съдебните лекари вече се свързаха със семейния лекар. Жертвата не е страдала от сърдечно заболяване, не е боледувала от ревматична треска. Нищо. Била е напълно здрава. Обаче смятаме, че по някакъв начин е умряла насилствено. Съдебните лекари са били задължени да впишат това в доклада си. Те са на мнение, че нещо трябва да е причинило сърдечния пристъп. Не са сигурни какво точно и оставят предположенията на нас.

— Колко услужливо и любезно — подхвърли инспекторът. — Добре. Беше ли открито нещо по тялото й?

— Само едно малко зачервяване на врата. По-късно ще можеш лично да огледаш трупа. Съдебните лекари са отбелязали, че това най-вероятно е… градинка.

— Смучка? Това не би предизвикало сърдечен удар.

— Знам, инспекторе, знам.

— И това ли е всичко? Никакви следи от насилие по тялото й?

— Не.

— Тогава сигурно си имаме работа с един много пестелив убиец — отбеляза инспекторът с присмех. — Предполагам, че няма и отпечатъци?

— Точно така. Откъде знаеш?

— Това съответства на профила на пестеливия убиец. Обикновено са много внимателни. Някакви чужди косми?

— Не. Нито по нея, нито в багажника на ферарито. Открити са косми в купето. Те ще бъдат анализирани и сравнени. Няма да се изненадаме, ако се окажат на господин Макферсън. Все пак той е собственикът на колата и това няма да докаже нищо. Съвсем естествено е да има негови косми в купето.

— Следи от кръв, семенна течност, слюнка?

— Нищо.

— Нещо под ноктите й?

— Не.

— Успяха ли съдебните лекари да установят дали жертвата не е участвала в полов акт преди, по време или след смъртта си?

— Не са могли да намерят признаци за полово сношение, но трябва да предположим, че е имало любовна игра.

— Любовна игра? О, да, смучката на врата. Някакво указание за нея? Нещо необичайно?

— Може би да, а може би не. По цялото й тяло са открити следи от сапун. Обаче докторите посочват, че вероятно просто е взела вана малко преди смъртта си.

— Марката на шампоана?

— Още не е установена.

— Ще ги накараш ли да я изследват повторно? Може да успеят да установят марката.

— Добре, смятай го за уредено. Всъщност ще им се обадя още сега. — Прокурорът имаше номера на мобилния телефон на единия от съдебните лекари.

Докторът обеща, че ще се върне в моргата със своя колега и двамата ще направят всичко възможно, за да определят химическите съставки на шампоана, макар че вече може да е късно за това. Следите така и така били слаби. Споменали го, защото в практиката си досега не били срещали труп с толкова много следи от сапун. Когато затвори, инспекторът попита:

— Успяха ли да установят времето на смъртта?

— Вчера между 1 и 3 часа сутринта.

— Наистина ли? — Тази подробност събуди любопитството на инспектора. — Сигурни ли са?

— Сигурни са. Нарочно избрах много добри специалисти. Не са от местните полицейски лекари. Преподават във Веронския университет и вече много пъти са помагали на полицията. Спечелили са доброто си име с работа.

— В такъв случай веднага възниква въпросът къде е бил заподозреният, когото задържахте, по време на смъртта на жертвата?

— Скоро ще разберем. Или поне ще научим какво има да каже той по въпроса. — Настъпи пауза и след малко прокурорът продължи: — Смятам, че трябва да отидеш във вилата и да разпиташ роднините, прислугата, изобщо всички, които вчера са били там.

— Господин прокурор, мисля, че вече трябваше да съм там — каза инспектор Гедина и стана.

— Може и да си прав. Добре, вземи най-добрите си хора и вървете. Ще ти звънна по-късно и ще ти разкажа как е протекъл разпитът.

Докато прокурорът говореше с инспектор Гедина, разрешиха на Орсина да види Найджъл в присъствието на двама пазачи и защитника му Алемани.

Найджъл я хвана за ръцете, а тя едва успя да сдържи сълзите си. Той намрази всеки атом на тялото си. Да се окаже тук в подобно положение беше толкова несправедливо, или по-скоро нелепо. Заяви тържествено своята невинност пред Орсина и се опита да я утеши за смъртта на сестра й. Орсина обаче беше раздвоена. Нещо не й позволяваше да му повярва напълно. По време на безсънната си нощ в хотелската стая тя отново и отново прекарваше през главата си всички случаи, когато Найджъл беше излизал със сестра й. Беше се случвало доста пъти. Може би прекалено често. Защо му трябваше да я взима със себе си? А тя, каквато беше разглезена и склонна да флиртува, дали не си е доставяла удоволствието да се прави на съблазнителна? Но дори и така да беше, защо Найджъл ще я убива? Защо? Не, той не би могъл да го направи. Нямаше мотив, а й нейният съпруг не беше луд.

Прокурорът не пусна Орсина в стаята за разпити. Бяха допуснати само двамата пазачи, секретар, преводач, стенограф и адвокатът на заподозрения. Първо той се зае да обясни на Найджъл защо е бил и защо продължава да бъде задържан. Косвените доказателства недвусмислено сочели участието му в убийството на Анджела Ривиера дела Мота. След това остави Найджъл да излее чувствата си. Той повтори пред прокурора това, което беше разказал на всички досега, като през цялото време ревностно повтаряше, че е невинен. Когато свърши, видимо удовлетвореният Алемани попита дали задържането на неговия клиент не е прекалено сурова мярка?

— Адвокате, разпитът още не е започнал. Да не прибързваме. Господин Макферсън, зная, че италианският не е вашият майчин език, затова ако не разбирате някой въпрос, моля да ми кажете, за да се включи преводачката. Довели сме я специално заради вас.

Сигурно осъзнавате, че това е официален разпит и ще давате показания под клетва. Вашият адвокат трябва да ви е обяснил това. Затова всичко, което кажете, може да се използва като доказателство.

— Зная, но няма какво да добавя към онова, което ви казах преди малко.

— Аз ще преценя дали е така. Къде прекарахте нощта завчера и вчера?

— Във вила „Ривиера“.

— Кой беше с вас?

— Членовете на семейството.

— Моля да ги изброите.

— Моята съпруга Орсина, Анджела, техният чичо барон Емануел.

— Само те ли бяха там?

— Не. Има и прислуга: Думитру, икономът, и неговата жена Афина, която е готвачка. Мариана, старата икономка, и Саманта, камериерката. О, и Джорджо, секретарят на барона. Разбира се, и градинарят Джузепе. Мисля, че живее в къща близо до вилата.

— Как прекарахте вечерта?

— Просто се мотаех. Почетох списания, проверих пътната си карта за още винарски ловни излети. — Той обясни какво има предвид.

— Къде прекарахте нощта?

— В спалнята, която беше определена за мен и жена ми.

— И какво правихте там?

— Спах.

— Сам?

— Не, с жена ми.

— В колко заспахте?

— Откъде да знам? Обикновено не поглеждам часовника си, когато това се случва.

— Така ли? Тогава ние също можем да не поглеждаме часовниците си и да ви оставим да гниете в затвора, докато не отговорите на всички мои въпроси колкото може по-изчерпателно! — Прокурорът изрече всичко това бързо и с повишаващ се тон. Найджъл помоли за помощта на преводача и никак не хареса чутото.

— Добре, не знам точно в колко съм заспал. Мога да кажа единствено, че аз и жена ми си легнахме около полунощ.

— Тя първа ли заспа?

— Да.

— На двойно легло ли спите във вилата?

— Не, на две отделни, допрени едно до друго.

Разпитът продължи няколко часа. След това Найджъл беше изпратен под охрана обратно в затвора. Съдията обясни на твърде разпаления адвокат, че според член 390 на Наказателнопроцесуалния кодекс ще поиска от наблюдаващия досъдебното производство съдия, пред когото отговаряше, да потвърди временното задържане на господин Макферсън.

Алемани възрази речовито, но и той трябваше да изчака решението на съдията.

На следващия ден, след като изчете полицейските доклади, изложението на следователя и доклада от аутопсията, както и разпечатката от разпита, съдията потвърди продължаването на временното задържане на господин Макферсън.

Скоро след края на разпита по настояване на следователя Орсина се върна във вилата, придружавана от полицейска кола. Трябваше да бъде на разположение на инспектор Гедина.