Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035

История

  1. — Добавяне

19.

Когато Лио видя пред себе си гордия масив на двореца „Ривиера“ и си помисли, че Орсина е затворена вътре, първият му подтик бе да нахлуе на мига. Но ако го хванеха и надвиеха, това щеше да означава гибел и за двамата. За да се успокои, седна на едва мраморна пейка пред черквата „Сан Барнаба“ и си пое дълбоко дъх няколко пъти. После извади скицника от раницата си и започна да рисува видимата част на палацото, надявайки се да мине за турист с артистични амбиции.

Грижливо отбелязваше всеки прозорец, като измерваше разстоянието между тях с палеца и молива. Щом свърши, заобиколи по пасажа, който минаваше покрай северната страна на палацото, и нарисува горната му част. След това отиде в едно кафене и зачака следобедната светлина да започне да избледнява. Междувременно се опита да завърши частичната си рисунка на северната фасада, а после се опита да възстанови по спомени плана на приземния етаж.

Когато стана почти тъмно, Лио се върна откъм южната страна, където малкият канал минаваше покрай градинската ограда. Наоколо нямаше никого, затова смело се прехвърли през оградата и се спусна на малката площадка пред вратата откъм канала. Познаваше я добре, беше се преструвал, че оправя развалената й панта, за да не предизвика подозрението на туристите, а после прекара цели три часа зад нея. Този път, щом я повдигна и се опита да я отвори, здравата панта също подаде и цялата врата падна пред него с метален трясък. Той запали фенерчето, взе в другата си ръка френския ключ №36 и като остави вратата там, където беше паднала, тръгна надолу по стълбите.

Последния път беше влязъл в сводестото мазе с дървесните корени откъм фамилното светилище. Сега мина покрай вратата към светилището, която стоеше полуотворена, както я беше оставил, и забеляза следи, които сочеха към него. Той тръгна по тях, докато коридорът с калния под свърши в малка кръгла стая с извити стени, облицовани с ламперия от мръсни дъски. Две от тях изглеждаха разхлабени и наистина, щом ги бутна, капакът се отвори и той излезе от фалшивата бъчва. Озова се в поредица от разхвърляни складови помещения, а после в голяма неизползвана кухня, от която за негово облекчение се влизаше направо в портика.

Сега вече беше в познати води. Познаваше главното стълбище, което водеше до балната зала, а от горчив опит бе запознат и със стълбището за прислугата, което стигаше до четвъртия етаж. Имаше доста добра представа за разположението на господарския етаж и беше сигурен, че на това равнище няма други тайни за разкриване.

Няколко минути след като Лио бе влязъл, Башкар се върна от пазар. Когато пресече Кампо Сан Барнаба, той забеляза зеещата черна празнина, където винаги беше имало врата. Индиецът се качи в жилището си на третия етаж, свали сакото си, прибра покупките, качи се на четвъртия етаж и почука на вратата на всекидневната на барона.

— Господин барон, моля за извинение, че ви прекъсвам, но съм разтревожен. Вратата откъм канала под градинската ограда е отворена. Забелях, когато се върнах от пазар. Изглежда е паднала навътре. Помислих, че съм длъжен да ви кажа.

— Веднага слизам. Донеси фенерче. Ще се срещнем в портика.

— Както наредите, господин барон. Много съжалявам, че ви обезпокоих и… — Башкар си тръгна, без да чуе утешителна дума.

 

 

Точно когато се готвеше да се качи по слугинското стълбище, Лио чу стъпки, които слизаха надолу. Едва успя да се скрие зад една колона край входа и преди Башкар да се появи, забеляза неуместното присъствие на инвалидна количка. Индиецът се държеше странно. Стиснал мощно фенерче в едната си ръка, той плъзгаше лъча му в мрака към далечния край на портика. В другата си ръка стискаше кухненски нож, като от време на време замахваше с него във въздуха. Лио бе сигурен, че ако се стигнеше до най-лошото, френският ключ щеше да бъде по-мощното оръжие.

След няколко минути по стълбата се спусна и Емануел, който носеше друго фенерче, и за удивление на Лио, в дясната си ръка стискаше сабя. Лио се надяваше да избегне сблъсъка, защото фехтовката сигурно беше сред постиженията на барона. Ако трябваше да се изправи срещу сабята, после едва ли щеше да е от голяма полза за Орсина. Двойката се насочи към вратата, от която беше дошъл. Емануел се извърна към прислужника:

— Тази врата не би трябвало да е отворена — каза той рязко. — Знаеш ли накъде води?

— Не, господин барон. Не ми е разрешено да влизам в тази част на двореца и аз никога…

— … Достатъчно, сега ще влезеш. Следвай ме. — Двамата продължиха и гласовете им започнаха да се отдалечават. Лио се промъкна в неизползваната кухня, откъдето можеше да чува ядосания глас на барона и киселите отговори на Башкар. Когато гласовете им напълно утихнаха, той се върна по стъпките си покрай складовите помещения и фалшивата бъчва.

Капакът беше отворен. Лио грижливо го затвори и колкото можеше по-тихо премести едно буре и го подпря с него. Сред боклуците намери дълга желязна пръчка, вероятно някогашен шиш, и го запъна между вратата и стената. След две минути вече беше излязъл от мазето и се качваше по служебното стълбище.

 

 

Башкар следваше плътно барона, когато той изведнъж спря. Бе забелязал, че вратата към светилището е леко открехната.

— Стой! — изръмжа баронът. — Влез внимателно и запали лампата. Ключът е от лявата страна на вратата.

Башкар влезе във фамилното светилище, в което през последните двадесет и пет години не беше влизал друг, освен барона и изведнъж изпищя. Два великански плъха стояха върху олтара и почистваха мустаците си сред късове строшено стъкло и кафява слуз. Помещението бе изпълнено с отвратителна миризма. Единият плъх погледна към натрапниците и скочи от олтара право към тях. Двамата мъже инстинктивно се отдръпнаха назад и плъховете профучаха между краката им надолу по прохода. Башкар се тресеше от страх, но баронът го избута встрани. Отиде при олтара и отвори сребърното ковчеже.

 

 

Лио мина през господарския етаж и изостави стълбището за прислугата на третия етаж. Подобно на втория, той бе разположен около голяма зала, която гледаше към Канале Гранде. Лио започна да отваря вратите една след друга. Зад тях се криеха оскъдно обзаведени помещения. Всеки път проверяваше и скицата, за да се увери, че всички са отбелязани.

Когато започна проверката откъм северната страна, той преживя голям уплах. Първата врата, която отвори, се оказа на осветено помещение, от което не се чуваше звук. Лио надникна през вратата. Това беше малка всекидневна с очукани мебели и телевизор, в която се носеше силна миризма на къри. Нямаше следа от Сома и Лио започна да затваря вратата, защото не искаше да се сблъска с нея в този етап на търсенето. Точно тогава дочу далечна, но ясно различима индийска музика.

 

 

Емануел кипеше от ярост. Провери вратата към тайното стълбище, но тя се оказа заключена. После излезе от светилището, като тресна вратата зад гърба си.

— Завий наляво! — заповяда той на треперещия Башкар. Минаха през сводестото мазе с корените на дървото.

— А сега влез тук! — Скоро двамата се озоваха до вратата откъм канала.

— Господин барон, виждате, че съм казал истината. Вратата е паднала навътре.

— Мога да видя това, глупако, и още много други неща. Не, не се опитвай да я вдигаш. А сега, обратно в двореца. Побързай!

Башкар забърза по прохода и влезе във варела.

— Господин барон — провикна се той към своя господар, — вратата е затворена.

— Ами отвори я, безмозъчно магаре!

Башкар я бутна отново, но без резултат. Баронът също опита, но фалшивата врата беше здрава, а железният шиш още повече. В напразно усилие Башкар пъхна острието на ножа, в процепа, напъна, но то се счупи. Емануел бе онемял от ярост. След няколко безплодни опита той нареди на индиеца:

— Последвай ме! — Обаче щом стигнаха до светилището, баронът изведнъж осъзна, че докато си е правил труда да избира най-подходящата за среднощен дуел сабя, не се е сетил да вземе ключовете си. Беше треснал вратата зад себе си и за разлика от младия Рупърт, дори не предполагаше колко лесно могат да бъдат отворени някои секретни брави.

Дишайки тежко от усилията, двамата се върнаха при счупената врата на входа откъм канала.

— Господин барон, как можем да влезем в двореца от тук?

— Можеш ли да плуваш?

— О, не, господин барон, така и не се научих. Моля, имайте милост!

— Ах, ти, безполезен маймуняк. Ще трябва да ме повдигнеш до горния край на оградата. Ела тук и направи моряшко столче.

— Извинете, господин барон, какво е моряшко столче?

— О, боже, голям си идиот. Сложи си ръцете така, и аз ще стъпя на тях — Башкар се подчини. Баронът се хвана за страничната издадена част на вратата, оттласна се от рамото на индиеца и се изправи.

— А сега ме повдигни още.

Дланите на Башкар го боляха от коравите гьонени подметки на Емануел. Той не успя да го повдигне по-нагоре, но баронът вече драскаше с все сили, за да се хване за горния край на оградата. Башкар реши да премести центъра на тежестта си, но кракът му се подхлъзна по неравните плочи на площадката. Глезенът му поддаде, той изпищя и залитна встрани. Двамата мъже се разделиха. Баронът остана да виси вкопчен в оградата с ритащи без опора крака, а Башкар падна в мастилените води на канала.

 

 

Лио се промъкваше тихо от една спалня за гости в друга, като от време на време се спираше, за да се ослуша за далечните звуци на музиката. Всеки път проверяваше скиците си, но скоро разбра, че е объркал броя на прозорците. Сега започна да чува стъпки и далечно потракване на чинии. Звуците се носеха над главата му, откъм балната зала. Трябваше да се качи на горния етаж.

 

 

Докато висеше от градинската ограда и се полюшваше насам-натам, на барона му хрумна, че това е най-нелепото положение, в което някога беше изпадал. С мъка успя да се набере нагоре, спусна се от другата страна и остана неподвижен, за да си почине малко. Беше разкървавил пръстите си. От службата си в армията не беше полагал никакви физически усилия и сега се пресили. Смътно долавяше плискането на водата в канала и много съжаляваше, че сабята му падна вътре. Изправи се и закуцука към главния вход на двореца. Той беше заключен, също както и входът за прислугата отстрани. Но дори да беше отворен, входът откъм Канале Гранде беше достъпен само по вода. Баронът натискаше звънеца отново и отново, надявайки се Сома да чуе. Но тя така или иначе нямаше да дойде да отвори. Той беше заключен и не можеше да влезе в собствения си дворец, а прислужникът му се намираше бог знае къде. Може би се беше удавил.

Башкар наистина щеше да се удави в дълбокия метър и осемдесет канал, толкова тесен, че човек с лекота можеше да го прескочи, ако келнерът от близкото кафене не чу плясъка и не дотича да види какво се е случило. Той видя едно кафеникаво лице, което изскочи веднъж на повърхността, нададе гъргорещ вик и изчезна отново. Без да забележи другия мъж, който висеше над входа откъм канала, келнерът изхлузи обувките си и скочи във водата. Беше работил цяло лято в Лидо и знаеше добре да плува. Със здрав удар в ченето подчини блъскащия бясно около себе си Башкар и го спаси.

После внесоха индиеца в кафенето, защото трепереше и не беше съвсем на себе си. Келнерът и собственикът на заведението се опитаха да научат какво се е случило, но той само повтаряше „Палацо Ривиера“, и сочеше към него, очевидно нетърпелив да се върна там. След малко келнерът реши, че е направил достатъчно за мургавелкото, и отиде в задната част на заведението да се преоблече в ежедневните си дрехи. Башкар, от когото се стичаше вода, пресече моста и стигна до вратата, където баронът точно се готвеше отново да натисне звънеца.

— Господин барон, господин барон, аз съм добре. Не можете ли да влезете?

— Не, не мога. Всички врати са заключени и предполагам, че и ти не си си взел ключовете. Нали? Добре, спести си извиненията. Хайде да вървим да намерим телефон.

 

 

Лио се изкачи по стълбите и мина покрай мястото, където беше се крил миналия път, но този път вратата към апартамента на барона на четвъртия етаж беше отворена. Лампите светеха, но не се чуваха гласове. Вероятно баронът и неговият слуга още бяха долу. Южната енфилада се състоеше от всекидневна, по-интимна, отколкото онази на долния етаж, заради ниския таван, но също толкова неуютна заради готовите за музея мебели. Следваше спалня, кабинет и нещо, което приличаше на алхимическа лаборатория, с подредени стъклени епруветки, съдини и големи порцеланови буркани пълни с тайнствени вещества.

Вратите откъм северната страна бяха затворени, а помещенията зад тях силно контрастираха с аскетичния, но елегантен апартамент на барона. Те бяха прашни и почти празни, осветявани от голи крушки, които Лио не се колебаеше да пали и да оставя неугасени. Някога обаче тези помещения трябва да са били важни, защото бяха изрисувани от пода до таваните. Помещението, което гледаше към Канале Гранде, беше оборудвано като куклен театър и по стените му Арлекино и Коломбина флиртуваха и се прегръщаха в гориста местност. В следващата стая бяха куклите. Те представляваха тъжна гледка със счупените си тела и скъсани одеяния, провесени на върви. Ето го Доктора, който се грижеше за болната Коломбина. На едната стена той разглеждаше уринатор, а на другата я заплашваше с клизматор.

Третата стая бе посветена на Панталоне, смешния старик, който все се опитва да омае някоя млада мома. Тук водеше Колумбина за ръка пред един също толкова уродлив нотариус, докато Арлекино се криеше някъде отзад и й намигаше. Накрая имаше стая, изрисувана изцяло с фигури на гърбавия Пулчинело с лошо стоящия му бял костюм, конусообразната шапка и дългоносата маска. Беше изобразен как ухажва, язди магаре, напива се и играе с деца, които приличаха досущ на него.

Лио възприемаше всичко това с подсъзнанието си, докато се ослушваше да долови музиката. Стори му се, че някъде в далечината чува как звъни телефон. Сега, когато беше попаднал в хаотичния свят на Комедия дел арте, загадките от книгата се рееха наоколо и сякаш бяха на прага да бъдат разкрити. Той си припомни обясненията на латински към маскираните фигури, които завършваха с Пулчинелиното Pulsate cineres elige lacunam: смети пепелта, намери отвора. Откъде да намери пепел? В сърцето, но не и в това тук, защото каменните плочи на камината бяха забележително чисти и отчасти покрити с турско молитвено килимче. Лио го захвърли настрана и под него се показаха две стоманени халки, захванати в камъка.

Очакваше, че ще трябва здраво да се напъне, но каменната плоча беше направена така, че да се завърта и да се отваря много лесно. Под нея той различи тухлите на извита стълба. Това очевидно бе една от входните точки, а светилището четири етажа по-надолу беше другата. Той започна да слиза по стълбите и скоро стигна до тясна площадка, точно като онази на излизане от Пещерата на Меркурий. Сега чуваше ясно сладникавите извивки на музиката заедно с неясен говор и подрънкване на стъкло. Гласът беше женски. Той се спря в мрака, за да позволи на очите си да свикнат. Под вратата се процеждаше неясна жълтеникава светлина. Лио стисна по-здраво френския ключ и рязко отвори вратата.

Беше на прага на малко помещение с нисък таван. Вътре имаше болнична койка, безредно разхвърляни дрехи, хавлии, метнати на облегалката на стол. Върху масичката за сервиране видя купчина използвани чинии и едно цокало. Сякаш за подигравка с мръсотията и безредието, цялата стая бе изрисувана с фавни и сатири. Вниманието на Лио се съсредоточи върху отворената врата на съседното помещение. Оттам се чу:

— Башкар? — и след това нещо на непознат език. — Башкар?

В полумрака Сома беше коленичила до дюшека на пода. Когато видя Лио, тя изпищя, но той веднага се хвърли към нея и затисна устата й с ръка.

— Млъквай! — просъска и размаха френския ключ под носа й. — Легни на пода по лице. Прави каквото ти казвам! — Тя се подчини. — Сложи си ръцете на тила — Тя безропотно изпълни заповедта. Лио беше очаквал подобна среща, затова без да изпуска уплашената жена от погледа си, извади от раницата въже и ролка широка лепенка. Завърза ръцете й към радиатора. След това плътно залепи устата й.

Върху дюшека неподвижно лежеше жена със завързани очи. Мъртва ли беше? Нима Орсина е умряла? Те ли я бяха убили?

Когато Лио извика името й, тя не отговори и дори не помръдна. Той почувства как го изпълва ярост. Първият му импулс беше да се обърне и да убие пазачката й. После почувства по-силен подтик: да хукне като луд надолу по стълбите, да намери барона и ах, каква наслада, да го стисне за гърлото, да впие пръсти в плътта му, да го гледа как се гърчи и посинява. Лио се видя как го блъсва полумъртъв на земята, хваща едната му ръка и я извива, а след това вдига френския ключ и го стоварва върху главата му. Един път, два, три, четири, пет, шест, седем удара, докато не се наложи да спре, за да си поеме дъх и да разгледа останките от разбития череп на Емануел, смесени с мозък и кръв.

Вече се беше засилил да излезе от стаята и да направи точно това, което си беше представил, когато чу стенание. Орсина? Тя ли беше изстенала? Дали не му се беше счуло? Завъртя се на пети и за миг стигна до нея.

Носеше нощница и памперс за възрастни. В какво я бяха превърнали? Той я повика по име. Направи го няколко пъти, но тя не помръдна. Коленичи до нея, постави ухо на гърдите й, сграбчи ръката й. Не беше студена. Чу биенето на сърцето. Когато избликът на чувства заплаши да го парализира, Лио се насили да мисли, да бъде практичен и резултатен.

Орсина, бог да те благослови, бог да те благослови, не спираше да повтаря той наум, докато разумът му даваше заповеди: вземи да потърсиш дрехите й. Намери ги сгънати на един стол. С треперещи ръце я облече. В един поднос до дюшека лежаха две шишенца с хапчета, спринцовки, игли за еднократна употреба и няколко ампули. Той ги прибра в джоба си, вдигна Орсина и я изнесе от помещението, като затвори вратата с ритник.

 

 

Телефонът в двореца даваше свободно и звъня безброй пъти, но Сома не се обади. Разочарован, баронът върна мобилния телефон на собственика на бара и се присъедини към Башкар, който чакаше отвън.

— Няма начин да влезем, докато на сутринта не дойдат чистачките — каза той с възмущение. — Ще трябва да прекараш нощта в хотел. Ела с мен, защото с този вид на удавен плъх никога няма да ти дадат стая.

Емануел тръгна към един пансион от другата страна на площадчето. Собственикът го познаваше и го поздрави възторжено, но изведнъж млъкна, когато видя треперещия и подсмърчащ спътник на барона.

— Моят прислужник успя да ни заключи пред двореца ми. Като капак, съумя да падне в канала. Моля да му дадете стая за моя сметка. Ще го събудя към осем.

— А вие, господин барон?

— Аз ще отседна в „Грити“.

 

 

С Орсина в ръце Лио се изкачи внимателно по стълбите и след това през входа в камината. После я нагласи по-удобно на рамото си и я свали по главното стълбище направо в портика. Сега му стана ясно предназначението на инвалидната количка зад колоната. Орсина сигурно беше пристигнала в нея. Той внимателно я отпусна в седалката. Тя изстена и отвори очи наполовина. Дори сега, подложена на крайна принуда, изтощена и в безсъзнание, тя пак беше хубава и той я целуна по челото, докато оправяше одеялото около нея. Изкара я през служебния вход, забута инвалидната количка покрай канала и прекоси малкото мостче към Кампо сан Барнаба. Там спря и се огледа наоколо в мрака, докато вдишваше дълбоко студения въздух. Нямаше и следа от барона и Башкар. Отново скри френския ключ №36 под ризата, тъй като карабинерите бяха претърсвали раницата му на пътническото корабче, когато идваше от гарата.

Малцината пътници на корабчето му помогнаха да качи Орсина с нейната инвалидна количка на ферибота, а след няколко спирки да я свали отново на сушата.

Докато с лявата ръка внимателно буташе количката през гъмжилото от хора и патрулиращи карабинери, с дясната я подпираше, за да не падне напред. Насочи се към гишето за билети. Купи два за Триест, града на границата със Словения, и за първи път плати с кредитна карта. После проучи информационното табло със заминаващите влакове и пое към друг перон, откъдето се готвеше да потегли някакъв влак. Един пътник любезно му помогна и качи инвалидната количка, а после я отвори вместо него. Лио внимателно настани Орсина, която беше пренесъл на ръце, отново на седалката. Тя все още беше полубудна.

Кондукторът се появи малко след като влакът излезе от Венеция. Лио купи два билета до Падуа и плати в брой. Може би фалшивата следа до Триест беше прекалено явна, а може би просто бе станал параноик. Кондукторът, който очевидно смяташе Орсина за заспала и бе забелязал инвалидната количка, се наведе към него и въздъхна:

— Такава красива жена в инвалидна количка, колко жалко!

Лио си помисли, че това изобщо не е негова работа, но кимна с любезно изражение и скоро изпита облекчението да му види гърба. Липсата на уединение, осъзна той, можеше да се окаже проблем. Дългият вагон беше препълнен и вече бяха започнали да ги зяпат. Двамата сигурно представляваха странна двойка. Тя много красива, но тревожно изнемощяла, да не говорим, че беше и полузаспала. А той — рошав, брадат и с див поглед, приличаше повече на похитител, отколкото на спасител. Още повече че нейните снимки наскоро бяха показани във всички новини: от телевизията до вестниците и списанията. Дали някой нямаше да я разпознае като отвлечената аристократка? А него като нейния похитител? Негова снимка също се беше появила в някои вестници, които бяха посочили връзката му с нея. Защо трябваше вагонът да е толкова ярко осветен?

Лио повдигна Орсина, извади я от инвалидната количка и я настани на седалката до себе си. Тя се облегна на рамото му и се сгуши в него като котенце. Беше достатъчно да почувства дъха й, за да забрави всичко друго, дори и възможността баронът, инспектор Гедина или бог знае кой друг да се спусне върху тях, бегълците не разполагат с време за чувствата си, но въпреки това спокойното дишане на Орсина му напомни за дъха на живота и удивителния факт, че беше успял да й го върне.

Стигнаха до Падуа и продължиха нататък, но тя още не беше на себе си. Лио още не беше измислил план, но му стана ясно, че тя трябва да се събуди, преди да слязат от влака. Кога ли ще престане действието на успокоителните, запита се той, докато плащаше още два билета, този път до Виченца. За негов късмет кондукторът беше друг, но пътниците, или поне повечето, бяха същите, които се бяха качили във Венеция. Те забелязаха как купува за втори път билети и започнаха пак да ги зяпат. Може би с учудване?

Влакът навлезе в гарата на Виченца, спирачките заскърцаха и той спря. Лио започна силно да се притеснява. Орсина нямаше лична карта, значи нито един хотел нямаше да я приеме. Той си носеше паспортите, но който и от тях да използваше, полицията със сигурност щеше да се появи скоро след това. Докато баронът беше на свобода, той не можеше да остави Орсина в някое полицейско управление. Между другото, те със сигурност щяха да го приберат, най-малкото, за да го разпитат. И кой тогава щеше защитава Орсина? Не, трябва да има по-добро решение.

Появи се дребен мъж, който буташе количка с безалкохолни напитки и закуски. Човекът рекламираше стоката си със силен южняшки акцент. Лио купи бутилка минерална вода и някакви сладки. Когато се събудеше, Орсина можеше да е жадна и гладна. Дори не му се мислеше за другата възможност: когато влакът пристигне на последната си спирка в Милано, тя да е още полузаспала.

Лио купи още два билета, този път до крайното местоназначение на влака, за да не повтаря подозрителния процес във Верона в Бреша или Бергамо. Парите му в брой бързо намаляваха.

Стигнаха Верона и скоро градът остана зад тях. Орсина още дремеше. Дясната му ръка почиваше на нейното рамо. Колко по-очевидно би могло да бъде, попита се той, докато накрая не отвърна на погледа на една жена, която явно не можеше да откъсне очи от тях. Орсина беше всичко за него.

Между Верона и Бреша Орсина се размърда. Тя отвори очи и прошепна:

— Лио… ти ме спаси — Усмихна се все още с глава на неговото рамо и по бузите й започнаха да се стичат сълзи.

Той изпитваше огромно вълнение, но се стегна и прошепна в ухото й:

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Сега си в безопасност. Тук съм с теб. Недей да плачеш, не трябва да привличаме внимание. Орсина, радвай се, всичко свърши. — Той я целуна леко по косата, след това по бузата. Целта беше да я успокои и отпусне. Очевидно подейства. Предложи й малко вода и я попита дали не е гладна. Да, беше. Даде й от шоколадовите сладки, а след това още малко вода.

— Лио, ще ми помогнеш ли да се справя с това? — попита тя след известно време.

— Да, Орсина. Само за това живея.

Когато влакът стигна Бреша, той я придружи до тоалетната и й помогна да влезе, защото краката още не я държаха. Когато я докара отново до мястото й, забеляза жената, която отново ги зяпаше. Усмихна й се, а тя му отвърна със същото.

Лио започна да разказва последните новини на Орсина.

— Освободиха съпруга ти от затвора. Оневиниха го, защото никога не е извършвал това престъпление — Лио не пожела да й обясни защо беше толкова сигурен в неговата невинност. Но сигурно щеше да се яви възможност да й каже внимателно. Найджъл може би все още беше в Италия, „дълбоко засрамен от своето поведение“, както бе прочел в „Ил Соле 24 Оре“, и нетърпелив да спаси жена си.

— Орсина — каза Лио.

— Да?

— Има нещо, което трябва да знаеш.

— Кажи ми.

Щеше да го прошепне в ухото й.

— Орсина, обичам те. Обичам те и винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам и нищо не би могло да ме спре.

— Зная — отговори тя и затвори очи. После добави: — Аз също те обичам — Вдигна ръката му до устните си и я целуна.

Прииска му се този миг да продължи безкрайно, но трябваше да се вземе в ръце. Попита:

— Помниш ли… случайно да помниш номера на мобилния телефон на Найджъл?

— Какво? — очите й се отвориха широко.

— Моля те, Орсина, трябва да се свържем с него. Опитай се да си спомниш. — Тя се помъчи и наистина се сети. Лио стана и тръгна право към „зяпащата жена“, седнала на няколко места от техните.

— Простете, че съм толкова прям — каза той, като я гледаше в очите, — но може ли да ми услужите с мобилния си телефон? Разговорът е местен, а батерията ми е паднала.

Жената се изненада, но след кратко колебание се съгласи.

Лио накратко обясни на Орсина, че трябва да се обади на съпруга си и да поиска да се срещнат точно в 1:13 сутринта на централната гара в Милано. Това беше предположение на сляпо. Найджъл можеше да се намира къде ли не: в Италия, в Прованс или Лондон. Но трябваше да опитат.

Найджъл се обади и направо не можеше да повярва, че чува гласа на жена си. Завладян от чувства, можеше само да слуша. Тя го попита къде е. В Милано. Това изглежда много я зарадва, затова той започна да обяснява. Веднага след като го освободили, отишъл там, за да наеме малка армия от най-добрите частни детективи. Прекарал целия ден да ги подбира. Тя го отряза и му нареди кога и къде да се срещне с нея.

Централната гара на Милано беше обвита в Мъгла. Лио свали Орсина на перона, помогна й да се настани в инвалидната количка и се огледа. Найджъл беше на указаното място. В мига, когато съзря Орсина, той се втурна към нея. Но Лио го пресрещна и Найджъл едва не се развика за помощ, защото си помисли, че е нападнат от клошар.

— Аз съм Лио Кевъна, глупако! Не ме ли помниш? За бога, само не прави сцени! Дръж се така, сякаш е напълно нормално посрещане на роднини. Прави, каквото ти казвам!

Найджъл се смая, но се подчини и се наведе да целуне жена си по бузата.

— Слушай Лио — прошепна тя в ухото му, — той ме спаси.

Лио заговори отново.

— Чуй ме внимателно. Скоро ще трябва да тръгвам, така че не мога да повтарям. Орсина е била държана под въздействието на силни успокоителни. Вероятно откакто беше отвлечена. Преди да отидеш в полицията, заведи я в някоя частна болница, за да я прегледат. Надявам се, че е наред, но трябва да се провери. Освен това почивката ще й дойде добре. Ако е добре, уведоми полицията. Трябва да знаеш, че ще я разпитват с часове. Не трябва да я излагаш на това в сегашното й състояние. А сега за нейната безопасност. Слушай ме внимателно. Ако не правиш, каквото ти казвам, ще се върна и ще те убия. — Лио замълча, за да даде възможност на Найджъл да възприеме думите му. — Наеми неколцина телохранители — продължи той, — които трябва да я пазят денонощно. Не я изпускай от поглед. Не трябва да има никакви контакти с нейния чичо барона. Никакви. Това ясно ли е? Нито с него, нито с негови хора, включително прислугата. Този човек е опасен и аз имам основание да вярвам, че е извън контрол.

Може би ти си извън контрол, помисли си Найджъл, който си отбеляза наум смъртната заплаха, която току-що му беше отправена. Но жена му беше тук, в безопасност, и в момента нищо друго нямаше значение. Той попита недоверчиво:

— Той ли беше отвлякъл Орсина?

— Сам ще разбереш — Лио погледна Орсина, която стискаше ръката му, откакто слязоха от влака. — Тя ще ти обясни сама — добави той. — Следвай указанията ми и тя ще бъде добре. След това заминете от Италия, но никога не намалявай бдителността си. Въведи същите предпазни мерки. И не казвай на никого, че си ме виждал. Орсина е била сама във влака. Ясно ли е? — След това се обърна към нея и продължи на италиански: — Трябва да тръгвам. Ако остана с теб, полицията ще оплеска всичко. Няма да мога да докажа нищо срещу чичо ти и ще погнат мен. Не ми пука, ако ще да изгния в затвора, стига да ти помогна, но няма да стане така. Чичо ти ще остане на свобода и скоро ще те подгони отново. Той има големи планове и ти си само пешка в тях, каквато беше Анджела преди теб. А сега трябва да тръгвам.

— Вярвам ти — каза тя с очи, пълни със сълзи.

— Лио — намеси се Найджъл, — нямам думи, за да изразя благодарността си. Как мога да ти се отплатя?

Самата дума „отплатя“ накара кръвта на Лио да кипне и той щеше да удари англичанина, ако Орсина не бе заговорила тихо, но настойчиво:

— Можеш да му помогнеш да се измъкне безопасно от Италия.

Найджъл беше в течение на новините и знаеше, че издирват Лио по подозрение, че е отвлякъл жена му.

— Орсина, не се тревожи за мен.

— Глупости — пресече го тя в изблик на обичайната си енергия. — Найджъл, трябва да намериш начин да го измъкнеш от Италия. Нали ще го направиш?

— Да, да, мисля по въпроса.

Пътниците от влака вече се бяха разотишли и на перона бяха останали само те тримата. Обичайната смесица от взвод карабинери, неколцина безделници и проститутки ги гледаха с любопитство. Беше време да се махнат от гарата. Найджъл каза:

— Ето какво трябва да направиш. — Извади писалка от джоба си и бележник, в който започна да записва нещо. — След десет дена… не, по-добре две седмици… значи след точно две седмици, когато стане 13 часа, се обади на този номер. Записал съм ти и кода на страната. Той е на нашите пазачи в Прованс. Домашният ни телефон сигурно се подслушва. Там ще получиш указания как да се измъкнеш безопасно от Италия. Смятай работата за свършена.

Орсина погледна Лио.

— Обещай ми, че ще се обадиш. — Той я погледна внимателно и обеща.

Съпроводи Орсина и Найджъл по стълбите към изхода, пред който чакаха такситата.

— Найджъл, мога ли да видя мобилния ти телефон? — помоли той. За миг сякаш преценяваше с ръка тежестта му, а след това го запрати в дебелата стена на гарата. После отиде при падналата на земята машинка, събра частите и ги подаде на смаяния Найджъл.

— Няколко дни ще останеш без мобилен телефон. Изхвърли чарковете по-късно. Засега не си купувай нов. — Найджъл направо онемя. — А сега — продължи Лио — влез вътре, намери уличен телефон и се обади на скъпия си адвокат. Не ми пука дали ще го събудиш. Накарай го да ти препоръча частна болница в Милано и след половин час да дойде да се срещне там с теб. Погрижи се да не каже на някого.

— Пред свършен факт човек няма защо да се оплаква — каза Найджъл, — но нямаше ли да е по-просто да се обадя от мобилния си телефон?

— Нали се разбрахме да правиш, каквото ти казвам?

Найджъл кимна примирително.

— Лио — обади се Орсина и отново го стисна за ръката, — толкова ми се иска да можеше да останеш.

— Само ще преча и ще усложня всичко. Освен това има нещо, което трябва да свърша сам.

— Разбирам. Лио, пази се. Ще те чакам. — Той се наведе и я целуна.

Малко след това Найджъл се върна. Беше събудил адвокат Алемани и бе разговарял с него. Препоръчал му болницата „Капитанио“. Първокласни медицински грижи, съчетани с дискретност. Адвокатът се бе съгласил не след дълго да се срещне с тях там.

— Добра работа — похвали го Лио. — Сигурен съм, че подслушват мобилния ти телефон. И че обаждането на Орсина е било записано. Нали не искаш инспекторът да ти се лепне още призори? Жена ти още не е в състояние да го понесе. Сега вече не могат да те проследят. — Лио го остави да осмисли думите му и добави: — Хайде, усмихни се! Най-лошото мина.

Найджъл протегна ръка, за да се сбогуват, но вместо това Лио му подаде шишенцата, спринцовките и ампулите.

— Предполагам, че с това са държали Орсина упоена. Не ги показвай на никого, най-малко на лекарите в болницата. Те имат обичай да задават прекалено много въпроси и може да повикат полицията. А сега вървете! Такси!

След като помогна на Орсина да се качи, докато Найджъл прибираше инвалидната количка в багажника, Лио я прегърна за последно. Тя го притисна в отговор и прошепна в ухото му:

— Лио, обещай ми, че след четиринадесет дни, считано от днес, ще се обадиш. Обещай ми! — Лио преглътна, кимна и се усмихна за пръв път от няколко седмици. После със забранената книга в раницата, той изчезна в мъгливата пустош на пиаца Дука д’Аоста.

 

 

Емануел изкара една напрегната нощ в луксозния хотел „Палацо Грити“. В осем часа пресече Канале Гранде по моста „Академия“, и скоро след това натисна звънеца на собствения си дом. Башкар отвори вратата и изражението му разкри на барона всичко, което трябваше да знае. Когато жените от фирмата за почистване бяха отворили на индиеца, той се беше качил право на четвъртия етаж и после слязъл по извитата стълба до тайното жилище. Намерил Сома вързана за радиатора и почти в безсъзнание, а Орсина била изчезнала. Башкар успял да пренесе жена си до жилището им на третия етаж, където сега си почивала на легло.

— Мисля, че трябва да повикаме лекар — завърши той своя разказ.

— Не, не мисля — възрази Емануел. — Ще платя на една от чистачките да остане и да я наглежда. Не искаме някой да дойде да си пъха носа наоколо. Ще се срещнем тук след петнадесет минути. Донеси препарати за почистване, хавлии и найлонови торби за боклук. Да не вземеш да доведеш някоя от чистачките.

Емануел се качи горе, за да се преоблече и да вземе ключовете. Когато слезе пак, той и Башкар за втори път влязоха в неизползваната кухня и минаха през складовите помещения. Видяха, че непознатият нарушител беше запънал капака на фалшивата бъчва, и след като махнаха бурето и някогашния шиш, влязоха в нея и завиха зад ъгъла към светилището. Емануел отключи вратата и заоглежда останките, докато Башкар се разбърза да почисти. Счупените съдини и разсипаното им съдържание, което вонеше отвратително — това можеше да е дело на плъховете. Но кой беше оставил вратата отворена? Изчезването на книгата също не можеше да бъде приписано на тях. Не, това беше някакъв заговор. Емануел провери ключалките на двете врати — работеха както трябва. Той отпрати Башкар и седна на стола с червена тапицерия.

Предците на барона сякаш сипеха укори от портретите си на стените. Чезаре дела Ривиера беше нарисуван в цял ръст с черна мантия, а на рамото му се виждаше белият кръст на Независимия малтийски орден. Едната му ръка беше отпусната върху топката на ефеса на сабята му, а другата, в ръкавица, почиваше върху книга. Зад гърба му едва се различаваше някакво дърво. Погледът на Чезаре беше двусмислен, сериозните му очи бяха закачулени от веждите, а на устните му имаше спотаена усмивка. Течностите на неговото тяло, запазени в течение на четири века с помощта на алхимическо изваряване, бяха забърсани от олтара, който той бе издигнал и осветил. Неговата книга, написана със собствената му ръка, която никога не беше напускала светилището, беше изчезнала.

Как беше възможно такова осквернение върху династията? Дали богатствата на Ривиера ще оцелеят след станалото, помисли си баронът. Той нямаше никакво съмнение, че магията в светилището на Чезаре е истинска и че геометрично разположените реликви бяха излъчвали окултното си влияние за защита на семейството подобно на парите, древните домашни божества на римляните, само че много по-могъщи от тях. През дългите часове на медитация в това помещение Емануел винаги беше усещал нечие доброжелателно присъствие. Сега то осезаемо липсваше. Той се опита да си спомни някое нехайство, което би могло да е причината за това, но поведението му, за разлика от това на неговите племеннички, изглеждаше напълно безупречно.

След тези меланхолични размишления баронът започна да се качва по дългата спираловидна стълба към своите покои, като усещаше всяка една от своите шестдесет и четири години. Изпълзя из огнището под подигравателния вторачен поглед на Пулчинела. Винаги бе проявявал търпимост към героите от Комедия дел арте заради убеждението, че Арлекино е алегория на сярата, Коломбина на живака, Пулчинела на солта и така нататък, докато се изредят всички химически обекти. Сега те му се струваха блудкави, злобни и тъпи комедианти, каквито всъщност си бяха. На него ли се смееха? Защо Орсина се бе изпарила въпреки всичките му сложни планове, и то точно когато имаше най-голяма нужда от нея?

Чистите му дрехи вече бяха изцапани и той се почувства омърсен. Взе топъл душ и си облече пижамата и домашния халат. След това позвъни за Башкар.

— Седни — нареди му той на английски — и ми разкажи какво точно стана? Възможно ли е моята племенница да е станала сама, да е вързала жена ти и да си е тръгнала? Нали трябваше да бъде упоена?

— О, господин барон, беше упоена. Сома редовно й биеше инжекциите. Както знаете, в Делхи тя е учила за сестра. Прекарваше ден и нощ с пациентката и никога не е излизала от тайните помещения. Аз внасях и изнасях всичко необходимо.

— Разбра ли нещо от нея?

— Каза, че в помещението влязъл мъж. Висок човек с брада, заплашил я с чук, после я вързал и й залепил устата с лепенка. Това е всичко, което можа да ми разкаже.

— Достатъчно, достатъчно. Аз бях обещал — продължи той, но вече с променен тон, — че ако ти и жена ти изпълнявате заповедите ми, без да задавате въпроси и без да се провалите, ще платя разноските, за да дойдат децата ви в Италия. Сега обаче се провалихте и това обещание вече не важи. Но силата ми още действа.

В отговор Башкар само заекна нещо нечленоразделно. Разпитът продължи още около половин час, но след като освободи прислужника си, в съзнанието на барона още се въртяха въпроси без отговор.

Кой би могъл да знае, че Орсина е в двореца? Как би могъл някой да разбере как да влезе в тайните помещения? Емануел се опита да състави списък с възможните заподозрени. Найджъл? Би ли могъл да осъществи толкова смел и резултатен план? Той има мозък за бизнес, но само толкова. Според барона англичанинът беше просто един комарджия с малко повече късмет. Гедина? Това беше неприятна мисъл. Инспекторът, който отговаря за намирането на Орсина, да вземе наистина да я открие. Но той щеше да обкръжи двореца с полицаи, да го претърси от тавана до мазето и най-вероятно нямаше нищо да намери. Не, някой знаеше за подземните стаи и тайното стълбище и беше достатъчно хитър да запъне капака на фалшивата бъчва, щом той и Башкар минаха през нея. Дали Орсина ги беше открила? Или Анджела? Емануел знаеше със сигурност, че родителите на момичетата, най-тъпите и нелюбопитните сред хората, никога не бяха влизали в „двореца в двореца“. Дядото на Орсина, Публио дела Ривиера, беше този, който след посвещаването на 29-годишния Емануел в семейните мистерии му даде помещенията на последния етаж за негов собствен апартамент и от тогава до ден-днешен никой, освен неграмотните чистачки не бе стъпвал там. Е, това не беше съвсем точно. В началото на техния брак от време на време бившата му жена пребиваваше в него, но тя твърдеше, че комедийните герои й докарват лоши сънища, а и не можа да свикне със смрадта от малката „лаборатория“ на Емануел.

Най-вероятно беше Анджела да е открила тайния план на сградата. Но представата, че някой от нейните некадърни приятели е осъществил отвличането, беше направо немислима. Тогава кой е знаел толкова много и е проявил такава смелост?