Майк Лосън
Двойни игри (31)

30

Нощните посещения до рафинерията бяха най-опасни.

През деня наоколо беше оживено — по пътя непрекъснато преминаваха коли, микробуси и камиони. Момче, което разхожда кучето си, не правеше впечатление, особено ако не се приближаваше прекалено до оградата. Същото се отнасяше и за човек с микробус, който отбива встрани да проучи пътната карта или да долее вода в радиатора. Стига да не се забави прекалено дълго.

Но през нощта беше различно. В близост до рафинерията имаше няколко фабрики, произвеждащи различни промишлени стоки — автомобилни гуми, кашони и ламарина. Но всички те работеха само през деня. Най-близките ресторанти, магазини и жилища се намираха на около три километра по-надолу, което означаваше, че нощем нямаше причини за присъствието на хора близо до рафинерията.

Но при това посещение момчето трябваше да обходи периметъра.

Подготовката отиваше към края си: трябваше да открият начин за проникване през оградата и най-безопасния път до резервоарите с флуороводородна киселина. На места рафинерията беше ярко осветена от прожектори, окачени на високи пилони. Помпи, контролни табла с кранове и предпазни клапани — всичко се къпеше в студената им светлина. Но имаше и други, зле осветени части на периметъра, където нощем всяко човешко присъствие би изглеждало подозрително.

Оградата също беше осветена добре, особено около портала. На всеки петдесет метра имаше осветителни стълбове, издигащи се на известно разстояние от бодливата тел. Но имаше и места, до които светлината почти не достигаше. Момчето трябваше да изпълни две задачи: да открие най-подходящото място за проникване през оградата и да намери по-слабо осветен път към резервоарите с флуороводородна киселина.

Рафинерията работеше на три смени. Бяха решили да заложат устройствата по време на така наречената „гробищна“ смяна, която започваше в единайсет вечерта и приключваше в седем сутринта. По това време в рафинерията имаше едва десетина работници. Той знаеше, че тези хора са от поддръжката, чиято единствена задача бе да имат грижата съоръженията да са в готовност за сутрешната смяна. Лично той беше виждал само двама души по време на „гробищната“ смяна — мъже на средна възраст, които седяха в някаква будка близо до портала.

„Гробищна“ смяна. Той намираше името за особено подходящо.

— Гадно копеле! — промърмори Еди Колоуски, докато надяваше ръкавиците си. Пръстите му замръзваха още преди да запали цигарата си.

Преди появата на новия нещата не бяха чак толкова зле. Двамата с Били просто си седяха в будката, слушаха радио и дремеха. Но сега нямаше как, тъй като им бяха прикрепили тоя смахнат мормон, които не пиеше, не пушеше и не псуваше. Еди просто го мразеше!

В задълженията им влизаха обиколки на периметъра през цялата нощ. Докато единият бе навън, другият оставаше на телефона. През лятото това се понасяше, но през зимата, когато над рафинерията свиреше леденият вятър откъм езерото, двамата с Били бяха единодушни: никакво излизане в дяволския студ! Сега обаче положението ставаше деликатно — съдейки по вида му, новият като нищо щеше да ги изпее на шефовете. И двамата бяха убедени, че гаднярът ще напусне в рамките на два месеца, защото тези преди него не бяха издържали дори и толкова. Другият вариант беше да разбере, че няма никакъв смисъл да се блъска в тъмницата, но дотогава двамата с Били трябваше да се преструват, че спазват правилата.

В югоизточния край на рафинерията имаше едно добре защитено от вятъра място, където, може би благодарение на химикалите, тръбите на инсталацията бяха доста топли. Когато му дойдеше редът да патрулира, Еди неизменно се насочваше натам. Сядаше на някоя от затоплените тръби, палеше цигара и чакаше да мине часът на обиколката, като от време на време отпиваше от плоската бутилка в джоба си.

Какво става, по дяволите? — изведнъж се стресна той. Това там човек ли е? Да, да, някакъв дребен мъж, застанал неподвижно в сянката на близкия резервоар. Какво търсеше там, да го вземат мътните? Изчака няколко секунди, почти сигурен, че онзи насреща ще се изпикае върху тръбите и ще продължи по пътя си. Но дребната фигура не помръдваше. Какво става, мамка му?

Отначало реши да извади пистолета, но после се отказа. Това означаваше да свали ръкавицата си и да разкопчае малкото метално копче на кобура. Вместо това измъкна фенерчето и насочи лъча в лицето на нарушителя.

Оказа се момче. Ниско и слабичко хлапе, облечено в прекалено широко яке с качулка. Не беше чернокожо, а по-скоро мексиканче с издължен гърбав нос. Еди очакваше момчето да побегне в мига, в който светлината на фенерчето попадна върху него, но то вдигна ръка пред очите си и остана на място.

— Какво правиш тук? — попита Еди.

— Търся си кучето — отвърна момчето.

— Кучето? По това време?

— Живея ей там — отвърна момчето и махна с ръка зад гърба си. — Кучето започна да лае. Станах и го видях как избяга. Сигурно е хукнало да гони някое животно. Най-вероятно енот или опосум. Тръгнах след него и го зърнах ей там, близо до оградата. Но после изчезна.

— Няма как да е отсам оградата — жлъчно отбеляза Еди. — Освен ако не си е изкопало дупка… — Насочи лъча по протежение на оградата и добави: — Но аз не виждам никаква дупка.

— Сигурно се е прибрало у дома — отвърна момчето и се обърна да си върви. — Благодаря ви.

Възпитано хлапе.

— Хей, каква порода е кучето ти? — подвикна след него Еди.

— Немска овчарка. Ако го видите, внимавайте да не ви ухапе.

Еди остана с впечатлението, че по лицето на момчето пробяга усмивка.

Вината беше изцяло негова. Без малко да заловят момчето, защото той беше оставил будката без наблюдение, насочвайки вниманието си към тримата работници, заобиколили една от помпите в северния край на периметъра. Искаше да бъде сигурен, че няма да се насочат към другия край, където се криеше момчето. Беше готов да го предупреди по мобилния телефон, с който го беше снабдил. При вибрация то не трябваше да го включва, а веднага да се върне при колата. Това беше причината, поради която не забеляза пазача, напуснал будката. Един сериозен пропуск от негова страна.

— Браво на теб — похвали той момчето. — Ако беше побягнал, щеше да стане много по-зле.

Беше силно обезпокоен от появата на пазача. Никога досега нощната смяна не беше напускала будката при портала. Освен това момчето обясни, че този пазач не е обикалял, а просто си е седял в сянката на резервоара.

— Все още ли мислиш, че най-лесното място за проникване е югоизточният край на периметъра? — обърна се към момчето той.

— Да. Оттам е най-близо до резервоарите.

— Но охраната е променила правилата. Ще се наложи да идваме още няколко нощи поред, за да разберем реда на патрулиране.

Момчето само кимна.

Сърцето му се изпълни със задоволство. Това хлапе беше наистина страхотно!