Майк Лосън
Двойни игри (7)

6

Демарко отдавна беше разбрал, че не е лесно да се работи за Джон Махоуни.

В случая председателят можеше просто да се обади във ФБР, да зададе въпросите си за Реза Зариф, след което да им забрани да споменават името му пред представителите на печата. Но това би било прекалено лесно. И директно.

През целия си живот Махоуни не беше правил нищо директно.

Но ако беше различен, той едва ли щеше да ползва услугите на Демарко, осигурявайки му кабинет в приземието на Капитолия — безкрайно далеч от собствения му офис във всяко отношение. Биографията на Демарко и най-вече фактът, че баща му беше работил за мафията, не беше нещо, което политиците искат да видят в резюмето на своите служители. Но то не беше единствената причина да заема сегашната си длъжност. Махоуни просто обичаше да разполага с хора, които на практика не се водеха част от екипа му.

Никакви документи не сочеха, че председателят е пряк работодател на Демарко. Това му даваше огромното политическо предимство, наречено възможност за отричане. Пример в това отношение бяха пликовете с пари, които му носеше Демарко. В случай на нужда Махоуни можеше с чиста съвест да отрече, че се е срещал с онзи, който ги е напълнил, просто защото това отговаряше на истината. Казано иначе, Демарко беше човекът, който изпълняваше желанията на председателя в онези случаи, при които политикът не желаеше да оставя своите отпечатъци — в буквалния или преносния смисъл на думата. А ако станеше така, че Демарко бъде заловен в някаква незаконна дейност, Джон Махоуни със сигурност щеше да отрече, че този човек работи за него.

Естествено, Демарко знаеше защо Махоуни не желае да се тръби за отношенията му със семейството на Зариф, или — според определението на председателя — „за сина на мой приятел от детинство, който решава да паркира самолета си на бюрото на президента“. Репортерите трябваше да се разровят много надълбоко, за да открият връзката между Махоуни и Али Зариф.

Семейството на Али се беше преселило в САЩ отдавна, когато той бил едва десетгодишен. С Махоуни станали близки още като тийнейджъри — Махоуни играел кетчър в гимназиалния отбор по бейзбол, а Али Зариф бил питчър. Фактът, че един ирански младеж овладявал изкуството да хвърля точни пасове, бил поредното доказателство за адаптирането на хората от различни страни към американския начин на живот.

Скоро след като навършил двайсет, Али наел малко магазинче близо до бостънския пазар Куинси и започнал да продава килими, красиви и скъпи килими — персийски, китайски и индийски. Четирийсет години по-късно той вече бил собственик на два големи магазина в района. Когато приятелят му Джон Махоуни направил първия си опит да влезе в Конгреса, Али активно подпомогнал неговата кампания, убеждавайки мюсюлманите в района да гласуват за него. И те действително го направили — всички до един. В същото време Али си останал преуспяващ бизнесмен, който не желаел да бъде в светлината на прожекторите и да изтъква своето спонсорство. Махоуни имаше всички основания да вярва, че приятелството му с Али ще остане тайна — разбира се, ако пресата не узнаеше за посещението на Хасан Зариф в кабинета му или за килимите на Али, които покриваха подовете на бостънското му жилище.

Демарко стигна до заключението, че преди да влезе в контакт с ФБР, трябва да направи предварително проучване за Реза Зариф. На първо място това означаваше да се наведе към купчината вестници, струпани на пода до бюрото му, и да извади броевете на „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ от последните два дни. Разбира се, той вече беше изчел материалите за Реза, но го беше сторил като всеки шокиран гражданин, а не като експерт, получил задачата да открие мотивите зад един терористичен акт.

Не обичаше да работи в своя офис без прозорци и реши, че може да проучи Реза в друга, далеч по-приятна обстановка — близкия бар „Ястребът и гълъбът“, който съществуваше почти от времето на първите подкупи, вземани от политици. Зае едно от високите столчета на бара, поздрави бармана и си поръча мартини. Беше открил, че първото за деня мартини се отразява благоприятно на мисловните процеси — за разлика от следващите, които имаха обратния ефект. Пое чашата и разгърна вестниците пред себе си с намерението да провери какво мислят за Реза носителите на куп награди „Пулицър“.

Нямаше никакво съмнение, че именно Реза е управлявал самолета, свален преди два дни от Въздушната национална гвардия. Машината била обща собственост на Реза и още трима адвокати — всичките християни с бял цвят на кожата. Сутринта преди нападението срещу Белия дом Реза бил забелязан от двама служители на летище „Стафорд“, които го познавали съответно от пет и седем години. Единият от тях го бе видял да се качва в пилотската кабина на чесната.

Десет минути след като пилотът на единия Ф-16 идентифицирал контролния номер на частния самолет, агенти на ФБР били изпратени в семейното жилище в Арлингтън. В къщата намерили мъртви съпругата на Реза и две деца — момче на осем и момиче на единайсет години. Били убити с по един изстрел в главата от 9-милиметров автоматичен пистолет, положен в центъра на масата за хранене като някаква грозна и смъртоносна украса. По него били открити отпечатъците на Реза.

С едно изречение в статията се споменаваше, че в къщата бил открит документ, свързващ собственика й с Ал Кайда, но ФБР щеше да го запази в тайна от медиите. Според Бюрото в него се съдържала класифицирана информация, чието публикуване щяло да застраши други текущи операции. Това беше стандартното обяснение при всички случаи, в които ФБР не желаеше да споделя действията си с обществеността, но въпросът за неговата автентичност беше съвсем друга работа.

Ако Реза Зариф беше ирански гражданин, проникнал в САЩ с фалшиви документи, действията му вероятно биха имали някакъв смисъл — може би поредният радикален мюсюлманин, решил да пожертва себе си и семейството си във великия джихад. Но случаят категорично не беше такъв.

Реза и брат му Хасан бяха американци, родени и израснали в Бостън. Бяха учили в тамошните училища, след което Реза бе постъпил в Бостънския университет и бе учил право. След дипломирането си бе заминал за Вашингтон, където за кратко време работил в Министерството на правосъдието, а после отворил малка частна кантора в Арлингтън, щата Вирджиния, близо до дома си. Голяма част от клиентите му били с близкоизточен произход. Занимавал се бе главно с наследства, завещания, данъци и такси. Бизнесът му процъфтявал.

След 11 септември нещата се променили и Реза се превърнал в пламенен защитник на американските мюсюлмани. Той се опасявал, че след терористичния акт мюсюлманите с американско гражданство ще бъдат подложени на гонения и репресии и ще имат съдбата на натурализираните японци след Пърл Харбър. Той публично изразявал несъгласието си с Патриотичния закон и поел защитата на няколко американски мюсюлмани, арестувани по подозрения за връзки с терористични организации.

Реза бе привлекателен мъж и много добър оратор. Той бе чест гост на популярни телевизионни предавания като „СЕГА“ и „Часът на Джим Лерър“, а след прословутата реч на сенатора Уилям Бродрик се бе превърнал в един от най-яростните му опоненти. Две седмици преди смъртта си Реза бе участвал в публичен дебат със сенатор Бродрик в шоуто „Среща с пресата“, който бе загубил по категоричен начин.

Сутринта в деня на шоуто той бе пристигнал със самолет от Ню Йорк, където бе имал дело. Охраната на летището му бе обърнала прекалено много внимание и той се бе появил в телевизията доста ядосан. Известно време се бе държал прилично, но в един момент Бродрик бе заявил, че ровенето в миналото на американските мюсюлмани е добра идея, тъй като повечето от тях вероятно поддържат връзки с терористите. Тези думи били достатъчно нагли, но особено нагъл бил начинът, по който били изречени — сякаш това било най-естественото нещо на света. И Реза полудял. Скочил, насочил показалец в пребледнелия Бродрик и крещял в продължение на няколко минути. Водещият Ръсърт пуснал реклами с надеждата, че канонадата ще отмине, но когато шоуто било възобновено, Реза вече бил напуснал студиото. Сериозна грешка, тъй като Бродрик получил възможност да запълни времето с обичайните си речи.

За нещастие едно от нещата, които Реза крещял в лицето на сенатора, се оказало фатално. А именно че трагедията на 11 септември се била случила заради хора като Бродрик, които не правели никакви усилия да разберат за какво се борят мюсюлманите по света. И че може би трябва да се случи нова подобна трагедия, за да се събудят хората като Бродрик.

Използвайки език, доста по-разбираем от обикновено, ФБР стигнали до заключението, че Реза Зариф просто бил превъртял. През последните седем години той изпаднал в дълбока финансова криза, защото занемарил адвокатската си практика, а държавните обвинители редовно го мачкали в съда. Отслабнал, косата му посивяла, губел самоконтрол и бил готов да избухне дори при най-леката провокация. В услуга на ФБР „Ню Йорк Таймс“ публикувал снимка на Реза от скандала в телевизионното шоу: изскочили от орбитите очи, разкривено от ярост лице. Пациент, избягал от лудницата. „Просто е превъртял“, спокойно обявяваше говорителят на ФБР.

Но на кого да повярва Демарко? На Хасан Зариф, който твърдеше, че брат му е бил напълно нормален и на всичкото отгоре патриот, или на висококвалифицираните агенти на ФБР, включително и на хора с докторати по психология, събрали планини от доказателства в подкрепа на своите твърдения?

В крайна сметка Демарко реши, че отговорът на въпроса може да почака до утре.

Вдигна глава и си поръча още едно мартини.