Майк Лосън
Двойни игри (22)

21

Демарко отхвърли предложението на червенокосата за вкусна, домашно приготвена вечеря — дори и след многозначителното намигване и обещанието за специален десерт. Два часа по-късно той вече звънеше на портала на обширно и скъпо имение в Маклийн, щата Вирджиния, собственост на приятелката му Ема.

Отвори му млада жена, някъде около трийсет. Висока, гъвкава, руса и красива. Името й беше Кристин, а професията й — челистка в Националния симфоничен оркестър. Кристин беше любовница на Ема.

Демарко познаваше Ема от десетина години. Кристин беше с нея от три, но това време му беше напълно достатъчно да установи, че младата дама бе коренно различна от него. Той винаги беше поддържал мнението, че класическата музика е лек срещу безсънието, а тя от своя страна беше убедена, че футболните запалянковци са преки наследници на хунския вожд Атила. По тази причина разговорите помежду им протичаха така:

Демарко: Здрасти, как си?

Кристин: Благодаря, добре. А ти?

Демарко: И аз съм добре. Ема тук ли е?

Кристин: Да, в кухнята е.

Но днес помежду им се получи малко по-друг диалог. Кристин му отвори вратата, държейки нещо в ръце. Той се вторачи в него и установи, че технически погледнато, това нещо би трябвало да е куче — някаква микроскопична порода с дълга козина, оцъклени влажни очички и крачета с големината на молив. Странното създание трепереше в нежната прегръдка на Кристин. Демарко не успя да определи дали това се дължеше на течението от отворената врата или просто на ужаса, че може да попадне в ноктите на всяка птица, по-голяма от колибри.

Боже господи, въздъхна той. Добре знаеше, че Ема обича кучета, но истински — немски овчарки, добермани, хрътки. Дори не би погледнала подобно животинче играчка. Освен това беше луда на тема чистота и не би допуснала нито космите на това същество по мебелите си, нито дребните му изпражнения по безупречно поддържаната морава пред къщата. Веднага разбра, че въпросното същество е причина за напрежение между двете жени.

— Виждам, че си имаш куче — отбеляза той.

— Точно така — отвърна Кристин и притисна кученцето към малките си гърди, сякаш за да го защити.

— Как се казва?

Кристин примигна от изненада.

— Кръстих го Джо — отвърна с леко закъснение тя. — Винаги съм мечтала да си имам един малък Джо.

Демарко се запита дали не искаше да го смути с тези думи.

— Шегуваш се — промърмори той.

— Може би — усмихна се тя.

Освен че беше професионална челистка, Кристин притежаваше и магистърска степен по математика. Очевидно съчетанието между точните науки и музиката не представляваше никакъв проблем за нея. На моменти изглеждаше някак отвеяна, но вероятно коефициентът й на интелигентност не бе по-нисък от неговия. Демарко беше почти сигурен, че при евентуален словесен дуел едва ли той щеше да е победителят.

— Е… — заекна той. — Той наистина е сладък. Ема тук ли е?

— В кухнята — отговори по обичайния си начин Кристин, след което се отдалечи, успокоявайки с нежен шепот опънатите нерви на Джо.

Ема седеше на кухненската маса и четеше икономическите страници на „Уошингтън Поуст“. Демарко знаеше, че тази жена разполага със средства и може би именно по тази причина четеше борсовите котировки, а не репортажите за боксови мачове.

Тя също беше висока и стройна като Кристин. Аристократични черти на лицето, което имаше профила на императриците, изсечен върху древните монети. Идеално прав нос, високо чело, умни сиво-сини очи. Късата й сребристоруса коса беше безупречно подстригана. Десет, а може би и петнайсет години по-възрастна от Демарко, тази жена беше в далеч по-добра форма от него. Редовно играеше софтбол и участваше в маратони, но не само за да поддържа формата си. Ема беше от хората, които обичат да побеждават.

Демарко пристъпи към масата и си наля чаша кафе. Много харесваше кафето на Ема. Нямаше как да е другояче, след като един пакет струваше четирийсет долара. Настани се насреща й. Тя не му обърна внимание, потънала в четене.

— Хей, току-що се запознах с новото ти куче — подхвърли той.

— Не започвай пак! — мрачно промърмори Ема.

— Как му е името между другото? — широко се ухили Демарко.

— Какво искаш? — хладно го попита тя, без да вдига поглед от вестника.

— Искаш ли да чуеш една конспиративна теория?

— Има си хас! — отвърна тя, вдигна очи към него и се усмихна. — Обичам конспиративните теории. Те почти винаги се оказват неоснователни, но въпреки това обичам да ги слушам.

— Искаш да кажеш, че не вярваш в конспирациите? — вдигна вежди той. — Точно ти?!

Ема безспорно беше най-загадъчната личност, която познаваше. Тя категорично отказваше да говори за своето минало, а Демарко, макар че я познаваше от повече от десет години, знаеше за него точно толкова, колкото и при първата им среща. Имаше дъщеря, въпреки че беше лесбийка. Той обаче не знаеше дали става въпрос за биологично или за осиновено дете. Нямаше представа и за произхода на богатството й. Знаеше, че някога беше работила в Агенцията за военно разузнаване (АВР), и това беше всичко. Не беше наясно дали е била офицер или цивилен сътрудник, дали е била агент, или е управлявала агенти, или пък просто е била анализатор на шпионска информация. Разбира се, дейността й за Агенцията попадаше в графата „Строго секретно“, но дори да не беше така, тя пак не би споделила нищо за нея.

Ема твърдеше, че не поддържа никакви контакти с Агенцията, но Демарко подозираше, че не е точно така. От време на време тя изчезваше, а когато се появяваше отново, нямаше загара на човек, който се връща от почивка. Тя познаваше хора на абсолютно всички нива на държавното управление, но особено тесни бяха връзките й с хора от разузнаването и правораздаването. Познаваше експерти, използващи противозаконни умения като електронно подслушване, фалшификации и отваряне на сейфове. Всички те откликваха с готовност в момента, в който Ема се нуждаеше от услугите им — може би от лоялност, може би по силата на някакви специални правомощия. Демарко знаеше само едно — Ема вярваше във всякакви конспиративни теории просто защото самата тя е била автор на много такива.

Запознаха се при доста необичайни обстоятелства — всъщност той й спаси живота. Бе оставил свой приятел на летище „Роналд Рейгън“ и се готвеше да напусне паркинга, когато една непозната, елегантно облечена жена на средна възраст скочи в колата и му заповяда да кара към Пентагона. Вместо отговор на озадачените му въпроси, тя просто се обърна, махна към двама мъже, които тичаха към тях, и му каза, че ако не настъпи газта, и двамата ще бъдат ликвидирани. Той се подчини, а двамата зад тях наистина откриха стрелба. Ема извади мобилния си телефон и поиска помощ от Пентагона. Пет минути по-късно бяха пресрещнати от хеликоптери и микробуси на специалните части. Така стана всичко — той просто се беше оказал на неподходящото място в неподходящото време, но в крайна сметка й беше спасил живота.

След този инцидент тя му каза, че ако има проблеми, винаги може да разчита на нея. И той започна да се възползва — най-вече при сложни ситуации или когато се нуждаеше от достъп до ресурси, с които тя разполагаше. Ема го третираше като по-малък брат, без да е напълно ясно защо всъщност му помага. Понякога го правеше поради убеждението, че конкретната му задача заслужава внимание, но в повечето случаи мотивите й май бяха свързани с отегчението и скуката, които вървяха ръка за ръка с пенсионирането. Или в нейния случай — с частичното пенсиониране.

— От опит знам, че въпросът за наличието или отсъствието на конспирация е въпрос на гледна точка — рече Ема. — Ако група хора вършат нещо, което ни харесва, ние го наричаме „добре организирана работа“. Но ако това нещо не ни харесва, веднага му лепваме етикета „конспирация“.

— Моля?

— Ще ти дам пример: да речем, че градският съвет на Дърт Уотър решава да събори къщата на баба Джоунс, за да изгради на нейно място удобен изход от магистралата към местния мол. Това решение е конспирация в очите на близките на баба Джоунс, но за всички останали жители на Дърт Уотър градският съвет си върши добре работата, защото ще улесни достъпа до мола, ще увеличи продажбите и ще донесе допълнителни приходи на общината.

— Ясно, Ема — кимна Демарко. — Конспирацията е въпрос на гледна точка. Но тук не става въпрос за имота на някаква баба и изход от магистралата.

— А за какво?

— Подозирам, че Реза Зариф се е опитал да разбие самолет в Белия дом, тъй като някой го е заплашил, че ако не го направи, съпругата и децата му ще бъдат избити. След което… хммм, лошите все пак са ликвидирали семейството му.

Ема умееше да прави две неща, за които Демарко искрено й завиждаше: да повдига само едната си вежда и да свири през зъби, когато й трябва такси. Сега прибягна до първото, с лявата вежда.

— А какво те кара да мислиш, че мистър Зариф не е постъпил точно така, както пишат вестниците и както твърди ФБР? — попита тя.

Демарко обясни. Според версията на ФБР Реза просто се е пречупил под натиска на поредицата от неприятности и е решил да извърши ирационален терористичен акт, за да привлече вниманието на обществеността към проблемите на мюсюлманите. Въпросът е там, че нито Махоуни, нито някой, който е познавал Реза отблизо, смятаха, че той е бил способен на такова нещо. Още по-малко пък да убие съпругата си и двете си невръстни деца.

— Затова се питам дали някой не му е заповядал да извърши терористичния акт, държейки на мушка близките му — приключи с въздишка Демарко. — Според мен той би го направил, ако е бил убеден, че така ще ги спаси. Бил е опитен пилот и си е давал ясна сметка, че ще го свалят, преди да забие самолета в Белия дом. Искам да кажа, че би могъл да извърши самоубийство, за да спаси семейството си — особено след като е бил наясно, че няма да причини зло на други хора, а още по-малко на президента.

— Но какво те кара да мислиш, че някой е опрял дуло в главите на децата му? — попита Ема.

— Две неща. Първото вече ти го казах. Аз съм дълбоко убеден, че той би се решил на подобен акт само ако е бил принуден.

— Доста слабичко като аргумент — поклати глава Ема.

— Второто е един отпечатък върху кутията с патрони.

Демарко й каза как са открили отпечатък на Дони Крей върху кутията с патрони, с които било избито семейството на Реза Зариф, и обяснението на ФБР за този отпечатък.

— Те смятат, че онзи тъпак Крей просто е продал незаконно оръжие на Реза. Но има и още една версия — че същият Крей е бил в къщата му.

— Какъв би бил мотивът на Крей?

— Не знам — сви рамене Демарко.

— А какво ще кажеш за онзи другия, който направи опит да отвлече самолета? — присви очи Ема. — И него ли са го принудили?

— Не знам — повтори с нарастваща неловкост Демарко.

После обясни, че разпитът на съпругата на Юсеф Халид бе преминал доста трудно, тъй като тя не знаела английски. Но нищо не показвало, че е била заплашвана или притискана.

— Глупости, Джо — спокойно отбеляза Ема, очевидно слабо впечатлена от логиката му.

— Знам — призна с въздишка той. — Но това, което в действителност ме кара да подозирам заговор, не е нито Реза Зариф, нито Юсеф Халид, а онзи шофьор на такси, който направи опит да проникне в Капитолия с блокчета заряд C-4, прикрепени върху гърдите му.

 

 

Мустафа Ахмед бе пристигнал преди трийсет години от Пакистан, а преди двайсет бе получил американско гражданство. Според пресата той никога не бе членувал в политически организации, рядко се бе появявал и в кварталната джамия. Интересите му се ограничавали в областта на футбола. Бе закупил скъп кабелен пакет, за да може да гледа международни мачове от всички краища на света, три пъти си бе вземал отпуск, за да присъства на световни първенства. Никога не се бе женил, но имаше голямо семейство — трима братовчеди и цял куп племенници, които глезел безобразно.

След опита за взривяване на бомба в Капитолия от ФБР обискирали дома му и открили папка със специализирана литература — главно свалени от интернет памфлети, статии и книги, подкрепящи каузите на радикалния ислям. Приятелите и членовете на семейството му категорично заявили, че никога досега не са виждали подобна литература, нито пък са чували Мустафа да подкрепя политиката на терористи от Ал Кайда. Те единодушно твърдели, че той се е интересувал само от футбол и нямал нищо общо с политиката.

Също така единодушно признавали, че Мустафа бил много емоционален, лесно се обиждал и постоянно недоволствал. Месец преди инцидента в Капитолия той загубил дело за пътен инцидент, което според собствените му думи се дължало на религиозното предубеждение на съдията. Колата му била ударена странично от човек с бял цвят на кожата, който заявил в съда, че Мустафа минал на червено. Мустафа се заклел, че светофарът светел зелено, но съдията взел страната на белия. В резултат Мустафа бил изхвърлен от съдебната зала, защото се разкрещял и започнал да обижда съдията, наричайки го „глупак и лицемер“.

Приятелите му признали, че бил много ядосан, но категорично изключили вероятността това дело да е повлияло на решението му да взриви Капитолия. ФБР обаче установило, че съдебното решение оказало силно влияние върху живота на Мустафа. Таксиметровата компания, за която работел, представлявала организация без особени правила, в която работели предимно временни работници със собствени автомобили. Застраховките се плащали от самите водачи, а не от компанията. По неустановени причини Мустафа пропуснал поредната вноска и не получил пари, с които да ремонтира своето такси и колата на другия участник в инцидента. А това означавало, че не става въпрос само за едно изгубено дело. Той не бил работил в продължение на цял месец и нямал средства за препитание. А различните кредитни институции го притискали да погаси дълговете си.

И тук, както в случая с похитителя на самолета Юсеф Халид, ФБР подозирало, че Мустафа има съучастници. Някой бе дал на Халид пластмасовия пистолет, който безпроблемно качил на борда; някой бе дал на Мустафа бомбата, направена от отделни блокчета C-4. Според ФБР тази бомба не бе експлодирала по чиста случайност — една от жичките към детонатора се бе оказала откачена, вероятно когато Мустафа е обличал шлифера си. Но някой бе направил бомбата и това едва ли е бил Мустафа.

ФБР имаше конкретни доказателства за участието на терорист от Ал Кайда в опита за взривяването на пристанищния тунел в Балтимор. Те бяха убедени, че такова участие има и в акциите на Мустафа Ахмед и Юсеф Халид, но все още нямаха конкретни доказателства. Съпоставката на фактите обаче беше категорична — литературата в дома на Мустафа, недоволството му от съдебната система, сложната за изработка бомбена жилетка, финансовите му проблеми. Във ФБР бяха убедени, че той бе имал мотив да извърши терористичния акт в Капитолия, активно подпомогнат от някоя радикална групировка.

Но истинският проблем не бе Мустафа, а човекът, който го бе застрелял, сподели с въздишка Демарко.

Казваше се Роли.

* * *

— Роли? — вдигна вежди Ема.

— Да — кимна Демарко. — Пълното му име е Роланд, но всички му казват Роли.

Роланд Патерсън беше нисък и дебел, с болни крака и вечно учудено изражение на лицето. Охраняваше входа на Капитолия, насочвайки посетителите към металния детектор. При включване на алармата ги караше да вадят монетите и ключовете от джобовете си. С това се изчерпваха служебните му задължения.

— Никога не съм разговарял с него, но го виждам всяка сутрин преди работа — поясни Демарко. — Един поглед и ти е ясен. Другите полицаи се мотаят наоколо и си подхвърлят закачки, които през по-голямата част от времето са насочени към него. Той е от хората, които винаги са обект на закачки — най-вече заради учуденото и объркано изражение на лицето си.

Под закачки Демарко имаше предвид фрази от сорта на „Хей, Роли, я иди да купиш кафе“. При такова подмятане Роли бърчи вежди и лицето му се сгърчва. Сякаш му предстои да вземе изключително сложно и трудно решение. Откъде да купи кафе? В какви чаши? Той ли ще го плати, или трябва да поиска пари от колегите си? Демарко не разполагаше с доказателства, че Роли е глупав. Беше просто човек, който мислеше бавно и му трябваше доста време за отговор.

Той винаги работеше на един и същ вход, където можеше да поседне. Вероятно имаше някакво заболяване на краката, което му пречеше да прави обиколки на периметъра си.

— В деня, в който убива Мустафа Ахмед, Роли прави две доста необичайни за него неща — продължи Демарко. — Първо, отива да се поразходи по време на почивката си. Обикновено я прекарва в стаичката, в която охраната закусва, и прелиства вестниците. Но в този ден, въпреки че навън е кучешки студ, той решава да се разтъпче около сградата и съвсем случайно спира да поговори с двамата си колеги, които охраняват бариерата към Западната тераса. Второто необичайно нещо е решението, което взема с изненадваща бързина.

Именно това решение беше причина за безпокойството на Демарко. Роли, който обикновено се колебае какъв вид понички да си купи, изведнъж светкавично оценява ситуацията с Мустафа, измъква пистолета си и го застрелва. Всичко това в рамките на пет секунди.

— Ей това не го разбирам — загрижено промърмори Демарко. — Другите двама охранители са уплашени до смърт и не знаят какво да правят. Срещу тях се е насочил някакъв луд, на гърдите му са прикрепени достатъчно експлозиви да съборят купола на огромната сграда. Те никога не са попадали в подобна ситуация и се страхуват, че ако открият огън, най-вероятно ще хвръкнат във въздуха заедно с всичко наоколо. Но не и Роли. Смотанякът най-спокойно вади пистолета си и гръмва нарушителя.

Имаше и още нещо, добави Демарко. Колегите на Роли били единодушни, че макар и смотаняк, тоя тип бил истински снайперист. Никога не бе имал проблеми на контролните стрелби. Въпреки плоските ходила и наднорменото си тегло и факта, че никога не се бе занимавал със спорт, Роли боравеше отлично с оръжието.

— Хммм — промърмори Ема. — Друго?

— Няма друго. Но при съпоставка веднага се натъкваме на някои странни неща: един напълно аполитичен шофьор на такси внезапно решава да стане камикадзе, след което е ликвидиран от последния човек на света, способен на подобно нещо. Доста сложен пъзел, нали?

— Който може би ще се окаже конспирация — усмихна се Ема.