Руби Диксън
Съблазнена от пирата (8)

Глава 8

Аливос

Чувствах се уязвима, оставена сама в стаята на Алвос с една непозната. Можех да усетя жената седнала на пода, тананикаща си нещо, докато около нея звучеше шум от платове.

— Боя се, че не са точно човешки размер — каза тя след миг. — Повечето са гащеризони, но са достатъчно удобни. Взех няколко от стандартна материя и един, който е по-различен. Подобен на кърпата, с която си увита, ще прилепне по извивките на тялото ти.

Гласът й бе приятелски и приятен, но в него долавях нещо познато.

— Ти беше тази, която бе на кораба, нали? Онази, която доведоха? — Бях чула някой да крещи ужасено. Беше крещяла, когато я бяха пъхнали в една от клетките, на чието дъно гниеше плът, а извънземните се смееха весело. Спомних си плача и ужаса й, гневните думи, когато настояваше някой да я измъкне от там.

През цялото време, докато тя вдигаше шум, аз стоях напълно тихо. Не можех да кажа нито дума. Не и ако това значеше да бъда наказана отново. Може би трябваше да опитам да я успокоя или да й кажа, че съм там, но езикът ми сякаш бе заключен, а устните ми запечатани.

Надявах се, че не ме мрази заради това.

— Да, аз бях — заяви жената. — Аз съм Катрин, но всички ми казват Кат. И да, мой беше тъпият план да се оставя да ме пленят, за да се кача на кораба им, но това, което видях ми дойде малко в повече. — Гласът й бе изпълнен със самоирония. — Крещях като малка кучка през цялото време, но не очаквах да се окажа в кланица. — Тя млъкна и след миг гласа й стана по-твърд. — Още ми иде да повърна като си спомня за всичко там.

Разбирах чувствата й. Донякъде бях щастлива, че не можех да видя колко зле са били станали нещата.

— Трябваше да проговоря.

— Не знаех, че си там. Ако знаех вероятно щях да крещя още повече. Всичко е наред. Ето, донесох ти това. Панделка.

Панделка? Протегнах любопитно ръка напред. Дали тя бе от расите, които смятат, че човеците се обличат по определен начин? Никога през живота си не съм носила панделка.

— Благодаря ти.

— За очите ти е. За да не се притесняваш за белезите. — Чу се шум и нещо меко се оказа в ръката ми. Усетих пръстите й да се докосват до моите.

Усмихнах се леко. Искаше ми се да попитам дали белезите са толкова зле, но можех да се досетя. Това нараняваше суетата ми, тъй като някога се смятах за красива. Сега единствената дума, която ми идваше на ум, бе „поносима“ и ми беше трудно да мисля как ще се изправя пред всички тези нови хора на борда на Глупака, с белезите покриващи лицето ми. Всяко рязко поемане на въздух нараняваше чувствата ми, въпреки че се стараех да го игнорирам.

— Страхотна идея. Как се сети?

— Аз съм момиче, знам тези неща. — Тя се засмя леко. — А и не е като да имаме броня отвън като тях. Налага ни се да я носим вътре в себе си.

Бях изненадана да чуя тези думи, все едно бяхме еднакви. Замислих се за пръстите, които докоснаха моите и осъзнах, че не е леко пухкава като тази на Алвос.

— Ти си човек?

— Ами да. — Кат прочисти гърлото си. — Срам ме е да призная, че трябваше по-рано да го спомена. Да, човек съм. Фран също.

Едва можех да си поема дъх. И на предишния кораб имаше човеци.

— Вие… тук против волята си ли сте? — О, господи. Дали са ме излъгали отново? Вече бях свалила гарда си. Едно предателство ще бъде ужасяващо и разочароващо…

Кат изсумтя.

— Против волята ми? Мамка му, не. Те ме спасиха от ситуация подобна на твоята. Фран също. И двете бяхме отвлечени от Земята и този екипаж ни спаси. Беше ми даден избор да остана и да стана част от екипажа, или да ме отведат на някое безопасно място. Избрах да остана тук, защото ако ме няма, кой ще тормози Тарекх? — Тя се засмя отново и чух отново шум на платове. След миг нещо меко бе сложено в ръцете ми. — Това е една от основните ти туники. Прилича доста на човешките дрехи, но закопчаването е малко по-различно. Мога да ти обясня как се прави, или да ти помогна да я облечеш. Каквото предпочиташ.

Тя бе толкова разговорлива, че ми отне миг да осъзная какво ми казва. Кат бе тук, защото бе човек, който те са спасили. Фран също. И не бяха никак изплашени от екипажа на пиратския кораб. Бяха избрали да останат.

Тревогата в мен се бореше с надеждата. Всичко това можеше да е много изобретателна лъжа. Кат можеше да ме заблуждава… както и Алвос. Но досега всички бяха толкова… мили. Караше ме да се чувствам сякаш може би има надежда. Че може премеждията ми да са свършили. Че може наистина да съм в безопасност.

Грозен, дрезгав плач се изтръгна от гърлото ми.

— Имаш ли нужда от миг да се усамотиш? — попита Кат с глас изпълнен със симпатия. Тя се пресегна и докосна ръката ми, а аз стиснах пръстите й. Четири пръста и палец. Тя бе човек. Тя бе безопасна. Всички те бяха безопасни. Аз бях на безопасно място. На добро място.

Исках едновременно да изкрещя от радост и да повърна от напрежение. Цялата бях разтреперана и изнервена. Мразех това, че мисълта за безопасност ме кара да искам да повърна, но страхът и гладът бяха направили стомаха ми много чувствителен през последните месеци.

— Добре съм — успях да кажа задавено на Кат. — Благодаря ти.

И този път, наистина имах предвид това, което казах.

* * *

Кат ми помогна да разреша косата си и да наглася панделката на мястото на очите ми. Беше широка около пет сантиметра и когато попитах, Кат ме увери, че покрива почти напълно белезите ми. Все още се виждаше единият, който започваше от ъгъла на окото ми и слизаше надолу по бузата, но нямаше проблем. Чувствах се много по-добре с красивата, деликатна панделка, покриваща белезите ми. Кат ми каза, че е в ярък черешовочервен цвят, и като си я представих върху чистата си коса, се почувствах отново почти красива. Не че имаше значение дали съм красива, но чисти и нови дрехи, и измита коса? Беше приятно за душата и ме караше да се чувствам по-добре. Почти като старото ми аз.

Мислех, че онова момиче е изчезнало завинаги, но сега забелязах, че някои частици от нея все още са тук.

След като вече бях облечена, с Кат поседяхме малко на леглото на Алвос. Тя ми предложи протеиново блокче от „диспенсъра“ на кораба и попита дали бих искала да отидем в общата зала, където щях да получа истинска храна. Отказах, защото не бях сигурна дали съм готова да се сблъскам с още хора. Беше ми трудно да съм наобиколена от непознати, на които не се доверявах изцяло. Дори не можех да си представя да стоя обкръжена от тях, неспособна да ги видя, и мъчейки се да водя разговор и да се храня с извънземна храна. Затова хапнах от странните на вкус блокчета, които Кат ми даде, и пих вода, чувствайки се щастлива. Макар Кат да не бе очарована, това бе най-страхотната храна, която бях яла от цяла вечност. Изядох всичко, което ми даде, но не успях да се насиля да поискам още. Нуждата да не съм в тежест на никой, за да не ме изгонят от това място, бе прекалено силна, че да я пренебрегна. Въпреки че бях все още гладна се усмихнах, все едно няма нищо нередно.

Вратата издаде сигнал.

— Влиза Аливос Нос Стуриан. — Въздухът се раздвижи и автоматично завъртях глава към вратата, въпреки че не можех да го видя как влиза.

— Хей — каза Кат и чух шума от дрехите й, когато се изправи, изтърсвайки се. — Точно хапвахме. Мисля да ви оставя сами и да отида да намеря сладкишчето си. Ако имаш нужда от компания, Айрис, само ме повикай. Винаги съм наоколо, а и корабът е малък. — С тих смях тя се отдалечи и скоро я нямаше.

Вратата се затвори отново и в стаята настана тишина. За момент бях обхваната от паника, мислейки, че Алвос ме е оставил сама. Кожата ми се сгорещи и започнах да се потя от мисълта да съм затворена в стая, от която не знам как да изляза. Все пак стаите бяха квадратни, нали? А квадратите са просто като големи клетки и ако съм принудена да остана тук, забравена…

Насилих се да си поема дъх.

— Ехо?

— Тук съм. — Дрезгавият глас на Алвос ме успокои на мига. Можех да усетя как раменете ми се отпускат. Посегнах напред във въздуха и се поколебах. Може би той не харесва да бъде докосван или някое момиче да се вкопчва постоянно в него. Трябваше да бъда независима.

Не исках да бъда, но също така не исках да му писне от мен. Вече бях на милостта на всички на този кораб, без значение колко добри бяха. Затова залепих усмивка на лицето си.

— Изглежда дрехите ми стават.

— Изглеждаш прекрасно. — Дрезгавата доволна нотка в гласа му ме накара да потреперя.

Пресегнах се, докосвайки панделката криеща белезите ми.

— Предполагам, че това помага да скрия част от най-лошото.

Той изсумтя и усетих пробождане в сърцето.