Руби Диксън
Съблазнена от пирата (6)

Глава 6

Аливос

Айрис ме подлудяваше. Познавах я от няколко часа, но имах чувството, че е променила целия ми живот… и по тази причина раздразнението, задето не ме допуска до себе си бе още по-голямо. Тъй като я гледах много внимателно, можех да видя точно кога се затваря зад спокойната си външност. Можех да видя, че под примирената фасада се крият много повече отговори. Но не можех да я притискам. Тя все още не ме познаваше и не ми се доверяваше.

Беше дразнещо, но нямах намерение да се предавам. Никога нямаше да се откажа от нея.

Тя седеше на масата за прегледи, увита в одеяло, и забелязах, че ръцете й отново са свити в юмруци, отпуснати в скута й. Позата бе абсолютно същата като онази, в която я намерих първия път в клетката и това ме накара да се почувствам неудобно. В ума ми, това бе нейната поза „чакам-да-умра“.

Налагаше се да я извадя от нея… без, разбира се, да я докосвам. Макар да се бе вкопчила сладко в ръката ми, докато Тарекх работеше по крака й, не мислех, че ми има доверие да я докосвам, особено, когато не можеше да ме види. Затова скръстих ръце на гърдите си и я попитах.

— Изморена ли си? Гладна? Жадна? Имаш ли нужда да ползваш тоалетната? Душ?

Главата й се завъртя към мен с интерес, а устните й се разтвориха леко.

— Душ? Имаш душ?

— Това е човешката дума, която използвате, нали? За вода, течаща върху теб, за да те почисти?

— Да! — тя докосна един кичур мръсна коса — Аз… много бих искала да се изкъпя. Нали няма да е проблем, заради крака ми?

— Защо да е? — попитах любопитно.

— Защото Тарекх ме превърза?

Ах.

— Имаш предвид пластира, който постави на раната ти? Водата няма да му направи нищо и ще се свали едва когато лично го отлепиш от кожата си. Можеш да се къпеш с него колкото пожелаеш.

Тя си пое дъх.

— Наистина? — гласът й бе изпълнен с недоверие.

— Наистина. Водата се филтрира и рециклира, затова не можеш да я изхабиш.

Лека усмивка разтвори устните й. Беше красива и това правеше жестоките белези на лицето й още по сърцераздиращи. Преглътнах трудно. Ако Кивиан все още не бе убил онези сззт, нищо нямаше да може да спре ръката ми да ги удуши на мига.

— Можем ли да отидем да се изкъпем сега? — попита Айрис със свенлив глас. — Мина цяла вечност, откогато за последно бях чиста.

Членът ми реагира на мига на думите й. Можем ли да отидем да се изкъпем? Но знаех, че нямаше предвид точно това. Невъзможно. Но дори и да го имаше, изборът не бе неин, а просто ми казваше онова, което мислеше, че искам да чуя.

— Разбира се. В моята каюта. Да вървим.

Имаше лека нотка на колебание, но тя успя да я прикрие бързо с усмивка.

— Добре.

Започвах да мразя всяко нейно „добре“, тъй като подозирах, че когато го използва, всъщност иска да каже нещо друго. Представих си как бих се чувствал на нейно място и предполагах, че ще е и малко изплашена от факта, защото отивахме в моята каюта.

— Докато си с нас, каютата ми ще бъде твоя — казах й аз. — Аз ще спя отвън в коридора до вратата, за да си сигурна, че никой няма да те безпокои. Не че някой би го направил. Но ще постъпя така, за да се чувстваш спокойна. — Супер, сега се оправдавах за всяко нещо, което излезе от устата ми. — Ела, ще те заведа там.

Докоснах с пръсти китката й, за да й покажа къде се намирам. Тя хвана здраво ръката ми, вкопчвайки се в нея и с двете си ръце, сякаш бях единственото нещо, на което може да се довери. Беше отрезвяващо и се заклех никога да не предавам доверието й.

Поведох я надолу по коридора на Глупака и забелязвах, че няма никой друг наоколо. Обикновено корабът изглеждаше претъпкан… особено сега, когато екипажът ни се състоеше от две човешки жени и четирима мессакаш на място, в което трябва да е с четиричленен екипаж. Но днес всички бяха изчезнали. Или Фран все още помагаше на Кивиан на другия кораб, а Тарекх все още търсеше Кат, или всички са решили да избягват Айрис, за да й дадат пространство. И в двата случая бях доволен от този факт. Докато вървяхме забелязах, че тя застава все по-близо до мен, притискайки ръка към моята. Стъпките й бяха бавни и слаби, но поне сега можеше да върви. Това бе доказателство, че инжекциите на Тарекх й се отразяваха добре.

Бяхме изминали половината коридор, докато й се наложи да спре, за да си почине и това ми напомни, че е минало известно време откакто за последно е стояла права и още повече, откакто е ходила свободно. Аз съм кефинг идиот. Вдигнах я на ръце, очаквайки да започне да протестира. Но тя не го направи, разбира се. Тя беше напълно мълчалива, стиснала ръце в скута си, но знаех, че не е спокойна.

Дадох гласова команда на врата на каютата ми и тя се отвори, без да използвам биоскенера, тъй като ръката ми беше заета. Вратата се отвори плавно, което ми напомни, че ще трябва да дам достъп на Айрис, за да не се заключи тук вътре. Не че щях да я оставя сама. Вече можех да си представя как й писва от мен, много преди на мен да ми омръзне от нея.

Щом се озовахме вътре, вратата се затвори след нас, но знаех, че Айрис не може да види нищо, затова се заех да й я опиша. Обаче не бях много добър с думите. Единственото, което успях да направя, бе да изредя какви са мебелите и да обясня къде са поставени. Макар че се постарах. Отнесох я до водната стая… човеците я наричат баня… и я сложих нежно да стъпи на пода.

Не бях сигурен дали е запозната с нашата технология, затова насочих ръката й, показвайки й панела и обяснявайки й как да пусне и как да спре водата на мивката, от къде да вземе сапун и как да накара тоалетната да работи. Отведох я до стъклената стена пред душа, показвайки й как работи, а сърцето ми се сви, когато видях усмивката извила устните й, докато водата течеше по пръстите на ръката й.

Кеф, обичах тази усмивка. Бих направил всичко, за да я виждам непрестанно.

— Е… това е всичко — казах й колебливо. — Можеш да ползваш всяко едно нещо толкова дълго, колкото пожелаеш.

— Благодаря ти — каза тя и този път изглеждаше искрена. Тя на мига започна да сваля мръсните дрипи, с които бе облечена и аз побързах да се обърна. Някак ми се виждаше грешно да гледам голото й тяло, тъй като тя нямаше как да знае, че го правя.

Но аз щях да знам и това имаше огромно значение.

— Аз ще съм навън — казах, насочвайки се към вратата и отклонявайки поглед от нея. Оставих вратата да се затвори зад мен и се облегнах на нея, затваряйки очи. Членът ми пулсираше болезнено. Кръвта препускаше във вените ми и бих дал всичко да бъда там с нея и да я докосвам.

Но тя не бе готова да бъде с мъж. Не и след всичко, което бе преживяла. Може би никога нямаше да бъде готова.

Вероятно Тарекх се е чувствал по същия начин, когато доведе Кат на борда. Или Кивиан, когато доведе Фран… с тази разлика, че и двете жени бяха силни и независими, и отговаряха на всеки, който се изправи срещу тях. Айрис бе силна, но по различен начин. Тя бе тиха и не правеше нищо, освен да ти се усмихва от време на време… но бе достатъчно силна, че да оцелее досега. Не можех да си представя какво е преживяла. Дори в най-ужасните си мигове на Траш II не бях изживявал това, през което е минала тя.

Тих плач привлече вниманието ми. Оттласнах се от стената, чудейки се дали не ми се е причуло. Дали мозъкът ми не си играеше някакви номера с мен, защото бях прекалено разтревожен за Айрис. Тя проплака отново и се поколебах. Звукът бе мек, може би просто нещо я боли или водата е била прекалено гореща за изтощеното й тяло. Дали би искала да вляза вътре и да й помогна да…

— Алвос! — провикна се тя, а звукът бе ужасен и неистов. — Алвос, къде си?

Ударих дланта си на панела и влетях вътре в мига, в който вратата се отвори.

— Айрис? Всичко наред ли е? — Щом се озовах вътре с изненада я открих свита в ъгъла на душа, с гръб опрян в стената. Беше гола, с ръце обвити около гърдите й, докато водата стичаща се върху нея се отцеждаше надолу в мръсни локвички. Тя трепереше от ужас и главата й се вдигна към мен в мига, в който влязох. — Какво има? — попитах отново.

Зъбите й тракаха.

— Аз… моля те, не си отивай. — Гласът й бе по-тих и от шепот. — Когато излезе се почувствах така, все едно отново съм там… сама и в капан. — Тя подсмръкна и се зачудих, дали не се бори със сълзите си — Знам, че не бива да те моля…

— Да не си посмяла да ми се извиняваш — казах й, пристъпвайки напред. Айрис се вкамени и знаех, че бях казал грешните думи. — Минала си през ада — заявих, сваляйки блузата си и хвърляйки я настрани. След това изритах и ботушите си, преди да вляза при нея, хващайки ръцете й. — Ако ще ти отнеме време да свикнеш с новото място, така да бъде. Казах ти, че с мен си в безопасност, и наистина го мисля. — Погалих с ръка мократа й заплетена коса и тя сякаш се притисна към дланта ми.

— Съжалявам — започна тя, но щом изръмжах, думите й секнаха — Аз… благодаря ти.

— Започвам да мразя това колко си възпитана — промърморих аз.

На половина смях, наполовина ридание се изтръгна от нея.

— Искаш да те проклинам?

— Искам да покажеш някаква емоция. Да ми кажеш какво мислиш. Не да ми казваш само онова, което мислиш, че искам да чуя. Аз не съм като тях. Никога няма да те нараня така.

Тя кимна, заравяйки лице в гърдите ми. Забелязвах, че е гола, но това бе без значение. Тук не ставаше въпрос за секс или обвързване. Тук ставаше въпрос за ужаса й и фактът, че се обърна към мен в страха си. Заклех се, че ще бъда нейният защитник. Ако за това се наложеше да бъда неин помощник до края на дните й, щях да го направя с радост. Мразех треперенето, което караше цялото й малко тяло да се тресе. Мразех, че се бои да остане сама… но я разбирах.

— Когато се върнах от войната — започнах с глас, дрезгав от емоцията. Никога не съм споделял това с някой друг, но усещах нужда да го направя с нея. Да й покажа, че я разбирам. — Гледах винаги гърба ми да е притиснат към стената. Никога не вървях през отворен коридор, защото се чувствах прекалено изложен. Винаги притисках гърба си към нещо. И години наред носех броня на тялото си, докато спя, иначе не можех да мигна. Бях си втълпил, че всеки момент някой може да ме нападне.

Пръстите й се свиха върху кожата ми, докосвайки гърдите ми.

— И сега носиш броня. Още ли се боиш?

— Това не е броня. Това съм аз. Моят народ има защитни плочки върху уязвимите места по телата ни. Не сме така меки като човеците. — Взех ръката й поднасяйки я към раменете ми, за да почувства плочките там, да усети къде се свързват с кожата ми. — Но носех броня с години. Мисля, че бяха три. Тогава, един ден не се събудих стреснато, облян в студена пот. Вече не мислех, че някой ще ме нападне, ако сваля гарда си. — Погалих отново косата й. — Казвам ти го, защото знам, че е трудно и ще отнеме време, но и ти ще стигнеш до там.

— Ще бъда поправена? — прошепна тя с глас изпълнен с надежда. — Като теб?

Засмях се и я прегърнах по-силно, решен да игнорирам прекрасното чувство да я усещам срещу тялото си.

— О, аз не съм поправен. Пречупен съм, както винаги. Но ще станеш по-добра в криенето. Ще бъдеш по-добра в това да се чувстваш счупена.

Айрис просто въздъхна, облягайки се на мен. Цялото й тяло се отпусна срещу моето и се зачудих колко ли време е минало откакто е спала истински за последно. Колко време е минало откакто е свалила гарда си. Защитническите инстинкти ме обладаха и едва се сдържах да не я прегърна по-силно, задържайки я завинаги срещу гърдите ми. За да съм сигурен, че нищо никога няма да я нарани.

След време треперенето й спря и тялото й се отпусна. Тя все още бе мълчалива, но част от напрежението бе изчезнало и бях доволен от този факт. Потърках рамото й.

— По-добре ли си?

— Да, благодаря ти.

Започнах да се изправям, откъсвайки се от мокрото й голо тяло.

— Да те оставя ли насаме, за да се изкъпеш?

Тя се вкопчи по-силно в мен.

— Остани, Алвос. Моля? Няма да се плаша, ако си тук с мен.

— Искаш да те гледам как се къпеш?

Бузите й пламнаха изпод мръсотията.

— Не е нужно да гледаш. Просто ми говори.

Беше странна молба, дори можеше да се приеме за сексуална. Обаче нямаше да я мисля за такава. Не и след всичко, през което бе преминала. Не и след като тя ми се доверяваше. Погалих за последно гърба й и й помогнах да се изправи на крака, останах частично под струята на душа, за да може да държи ръката ми. Краката й все още трепереха и силата й бе под въпрос. Тя немощно започна да почиства тялото си с една ръка, докато другата бе вкопчена в мен.

За да не се чувства неудобно, гледах на другата страна, оставяйки водата да удря лицето ми, докато й разказвах за Глупака. За това, как Кивиан, нашият капитан, понякога се облича доста странно, особено за пират. Как постоянно се закача с Фран, която на моменти е по-здравомислеща и по-кръвожадна от Кивиан, който като цяло бе веселяк. Как Сенторр на практика живее на мостика и понякога изглежда така все едно е обвързан с кораба и контролния навигационен панел. Как добродушният Тарекх е едновременно механик и медик, и как Кат му помага и постоянно му погажда номера, тъй като тя е много отракана, и как Тарекх тайно обожава това. Как се предполага, че аз съм механикът на кораба, но Тарекх е този, който върши всичко, затова обикновено чистя оръжията и подсигурявам всичко да работи изрядно. Бях много добър, когато се стигнеше до бой. Имах години бойно обучение и имах идеален мерник, а при нужда можех да превърна почти всяко нещо в оръжие. Споделих й как Кивиан се шегува, че ако бъда пуснат на дива планета за месец ще ме открият зад стените на непревземаема крепост, където ще съм завладял местните. И вероятно беше прав. Не бях от типа, който стои мирно или е доволен да съществува ден за ден. В мен имаше някаква непокорност, която ме караше да се боря и да се старая да получа повече. Винаги повече. Аз бях първият, който влизаше в боя, и последният, който го напускаше.

Малко се тревожех, че признанието за кръвожадността ми може да я изплаши, но нямаше да крия какъв съм. Решавах проблемите си с юмруци. Биех се, за да освободя напрежението. Не бях спокоен като Тарекх. Нито пълен с веселие като Кивиан. Аз бях гневен и пречупен отвътре и използвах юмруците си, за да се справям с проблемите. Никога не бих я наранил, но това бе нещо, което тя трябваше да знае, защото колкото и да обещавах, че няма да я нараня, тя нямаше да ми повярва. Вече се бе научила да не се доверява.

А аз нямаше да я излъжа.