Руби Диксън
Съблазнена от пирата (12)

Глава 12

Айрис

Една седмица по-късно

Отне ми време да се отпусна и установя. Всичко бе ново и странно, и както научих, доста по-плашещо и много различно, от това да бъдеш сляп и затворен в клетка, отколкото сляп и на странен извънземен кораб, където има милиони коридори, през които да се луташ или да се изгубиш. В началото започнах да броя стъпките си, докато не осъзнах, че компютърът на кораба може да ми дава насоки, подобно на навигацията за шофьори, която ползвах на Земята. Звездната Сири, както я наричах, винаги ме спираше, преди да се блъсна в някоя стена, затова гледах да се науча да я използвам, докато се запознавах с кораба.

Екипажът постоянно казваше колко е малък корабът, но за мен той изглеждаше огромен. По-голям от една, дори две къщи. Като цяло бе на едно ниво с медицинска зала, обща зала, мостик, няколко стаи за отмора, два склада, четири каюти за всеки извънземен от екипажа, и лабиринт от коридори и шкафове. Може би имаше повече от кораба, но досега не бях попадала на него. Не бях най-смелият изследовател.

Екипажът изглеждаше свестен. Запознах се с всички. Капитанът, Кивиан е… не това, което очаквах. Всички го юркаха за дрехите и маниерите му, затова си мислех, че може би е надут. Фран, половинката му, бе по-практичната от двама им. Беше уравновесена и умна, и макар пиратският кораб да се бе справял добре преди нея, мисля, че тя бе майчината фигура на кораба. Тя се грижеше всеки от екипажа да е добре и всичко на Глупака да върви гладко. Тарекх бе голям добряк и медик, за който ми казаха, че е ужасяващо грозен, а Кат, неговата половинка, бе дива и откровена човешка жена. Тя бе дребна, обичаше розово и обожавах смелото й държание, въпреки че не можех да го имитирам.

Освен Алвос, колкото и да бе странно, бях най-близка със Сенторр. Той бе учтив и резервиран, и не изпитваше нужда да водим безсмислени разговори. Беше доволен да стои в тишина и да ме остави на мира. Не се стараеше да ме развлича с нещо постоянно, както правеше Фран. Кат обикновено бе лепната за Тарекх като сиамски близнак, и всеки път щом чуех гърленото й кикотене, се тревожех, че вероятно са се награбили на няколко метра от мен, и след като не можех да виждам, се чувствах малко неудобно около тях, макар да знаех, че не го правят умишлено.

Сенторр просто си работеше. Фокусираше се върху кораба, пишейки по клавиатурата и ако го попитах нещо ми отговаряше безизразно, без да украсява нещата. Може би в лицето на Сенторр намирах дружка, която много приличаше на мен самата. Мислех, че подобно на мен той криеше това, което изпитваше дълбоко в себе си, представяйки се пред останалия свят като един много съсредоточен и безизразен мъж. Аз бях спокойна и съгласяваща се. Той бе ефективен.

И вероятно и двамата успявахме да излъжем само самите себе си.

И все пак, покрай него ми бе лесно, не като покрай Алвос.

Алвос… все още го наричах с това погрешно име, все още очаквах да ме поправи… Едновременно бе прекрасно и сложно. На този етап му вярвах безпрекословно. Всеки път щом се намирахме в една стая, което бе през повечето време, той стоеше наблизо и безмълвно ми предлагаше ръката си, ако имах нужда от насока. Никога не правеше така, все едно е нещо супер голямо, нито ме караше да се чувствам, че съм в тежест. Всяка сутрин завързваше панделката върху очите ми, защото се чувствах много по-добре криейки белезите си от останалите. Всяка нощ спяхме в едно легло с ръцете му обвити около мен. Мисля, че това бе любимата ми част от деня. Просто да лежа до него, обгърната от силните му ръце и да знам, че съм в безопасност и има кой да се грижи за мен. Понякога говорехме, но невинаги… и в двата случая обичах да съм насаме с него.

Разбира се, той бе и изключително изнервящ. Както изглежда, Алвос обичаше добрия бой. Той бе най-силният на кораба и ако имаше работа, която да се свърши с помощта на нечии юмруци или на дулото на пистолет, той бе техният избор. Когато Кивиан и Тарекх трябваше да се срещнат с някой контрабандист, Алвос винаги ходеше с тях, а когато се върнеше от него се носеше леката миризма на кръв. Казваха ми, че обикновено е или носът, или кокалчетата му, защото обичал да разрешава проблемите с юмруци, вместо с дискусии. Нямах нищо против това… имах против факта, че понякога опитваше да се скара с мен. Предизвикваше ме, опитвайки се да ме накара да му се озъбя. Ръмжеше ми, когато му благодарях. По цял ден правеше разни малки неща, които да възпламенят темперамента ми, за да ме накара да покажа емоция различна от учтивата фасада, която носех.

Но вече си бях научила урока. Учтивостта бе равна на безопасност. Да бъда борбена като Кат ми струваше очите, половин кутре и пръст. Вече не можех да бъда такава.

Затова, като почнеше да ми ръмжи, просто го игнорирах. Игнорирах малката искра, която блясваше в мен всеки път щом ме предизвикаше. Бях спокойна и ведра, сладка и мила, дори когато не исках да бъда такава.

Това ме подлудяваше. Мисля, че той би бил много доволен, ако полудея и изгубя контрола си, но не можех да го направя. Вече не можех да бъда онова момиче. Единствената част, която остана в мен, бе онази, която се подчинява и примирява.

Правех всичко по силите си да помагам на екипажа, макар да не можех да правя много. Не знаех как да боравя с оборудването на кораба. Не можех да чета извънземни езици. Благодарение на медицинските магии на Тарекх получих чип за превод, но той ми помагаше само да говоря езика им. Нямаше много неща, които едно сляпо момиче може да прави и се чувствах виновна за това. Всеки имаше своя работа на кораба. Фран следеше инвентара и помагаше на Кивиан за всичките му задължения. Кат помагаше на Тарекх за поддръжката на кораба. Сенторр изглежда живееше за навигационния си пост. Алвос отговаряше за оръжейната.

Не можех да направя кой знае колко при подготвянето на оръжията и нямаше как да излизам от кораба, за да помагам с мисиите им. Така или иначе, не исках да напускам кораба. Не и след като се чувствах в безопасност тук. Затова висях на мостика заедно със Сенторр и се опитах да не се пречкам на никого в краката.

Изглежда седмицата щеше да бъде доста забързана. Кивиан и останалите имаха срещи с трафиканти на една от космическите станции и подготвяха пратка от нещо наречено „тъмна материя“. Изглежда, екипажът на Глупака, намираше купувачи, пътуваше до опасни места по краищата на звездната система и търгуваше нещата, които им трябват, след което ги продаваха на абсурдно високи цени. Имах впечатлението, че са готови да лъжат, крадат и мамят, ако е нужно, но въпреки това бяха сплотен екипаж и имаха добри сърца, затова не се тревожех особено, че нарушават закона. Слушах как Тарекх и Кивиан се грижат за своите жени и знаех, че нямат зли намерения към тях.

Но така или иначе не бях от особено голяма полза за тези пирати. В крайна сметка на Сенторр му писна да ме гледа да седя на мостика с ръце в скута си, без да правя нищо. Той се приближи до станцията, пред която седях, и започна да натиска бутони на конзолата… панел, който се боях да докосна, защото не знаех как работи. Докато останалите бяха в една от кръчмите, сключвайки сделки, той ми каза как да работя с контролния панел, въпреки че не виждах колко пъти трябва да натисна един от бутоните, за да отворя менюто, което ми е нужно, след което ми даде слушалка със странна форма, която едва успя да пасне на ухото ми.

— Ослушвай се за властите — каза ми той. — Това са местните комуникативни канали, които използва полицията и армията на тази соларна система. Ако чуеш, че се мобилизират, ме уведоми. Ако чуеш нещо необичайно, ме уведоми. Не се страхувай да ме извикаш.

— Добре — казах му тихичко и се заслушах в радиоразговорите и съобщенията.

В началото беше скучно. Говореха за рутинните патрули и за смяната на гарнизона в точно определени часове. След време обаче, започнах да се забавлявам. Превключих на няколко различни честоти и скоро часовете направо летяха. Харесваше ми, защото научавах къде се намират властите във всеки един момент. Дали ще правят рутинни проверки на станцията или са достигнали квотата си за месеца и смятат да не си дават много зор. Чух как войската се оплаква заради нерегистрираните кораби на територията им и знаех към кои планети не бива да се доближава Глупака, защото имаше опасност да ни заловят.

След два дни прехвърляне през каналите, дочух новината, че близо до нас има изоставен товарен кораб, чийто екипаж е в стазис, в капсулите, и се е насочил към най-близката станция. Споделих това с Алвос и останалите и следващото, което знаех, бе, че се насочихме натам. Часове по-късно товарът… който очевидно бе оръжия… беше натоварен в товарния отсек на Глупака, а ние се отдалечавахме от кораба с пълна скорост. Кивиан и останалите ме потупаха по рамото съобщавайки ми, че току-що съм спечелила доста пари за Глупака. Фран коментира колко е полезно това, че слушам радиопредаванията, защото преди, когато никой не го е правил са се забърквали в доста големи каши.

Почувствах се добре. Бях полезна. Можех да правя още нещо, освен да бъда жертва. Надявах се, че това бе достатъчно, за да си спечеля място на този кораб.

Защото не бях сигурна, дали ще мога да намеря мястото си някъде другаде.