Руби Диксън
Съблазнена от пирата (1)

Глава 1

Аливос

Изпуках кокалчетата си, докато гледах към масата в далечния край на заведението.

— Това не ми харесва — заяви Тарекх и застана до мен в коридора. Разбира се, той казваше това от мига, в който се съгласихме на този план. Гласът на мъжа звучеше като на счупен комуникатор, заради нервността, която го измъчваше.

— Всичко ще е наред — казах му за стотен път, през последния час — Кат е съгласна с плана.

— Да, но аз не съм съгласен — изръмжа Тарекх. Той докосна бластера на кобура на бедрото си. — Никак не съм съгласен.

Вероятно би трябвало да му кажа нещо успокоително. Сенторр би го направил. Кивиан също. Фран със сигурност. Но аз просто отново изпуках кокалчетата си, докато кръвта ми кипеше в очакване на предстоящото сбиване. Някой би казал, че е нервен навик, с изключение на това, че изобщо не бях нервен. Бях изпълнен с нетърпение и ирационален гняв. И двете караха кръвта ми да пулсира в тялото.

Аз не бях правилният мъж, който да успокоява Тарекх от факта, че половинката му участва в лъжлива хазартна схема.

Вътре в заведението, в далечния край на стаята, Кат проплакваше и изглеждаше изплашена, подръпвайки устройството около шията си. Тя седеше на пода в краката на Кивиан, с каишка на врата, облечена в едни от най-оскъдните си костюми. Кивиан стоеше пред масата за залози, изглеждайки почти толкова притеснен, колкото и жената, което бе добър признак. Това значеше, че актьорският му талант се разгръща с пълна сила, а сззт пиратите пред него напълно му се връзваха.

Едно ще кажа за Кат. Тя е толкова добра актриса, колкото е и Кивиан. Сълзите й изглеждаха истински, сякаш е напълно ужасена. Нищо чудно, че Тарекх полудяваше до мен. Ръгнах грамадния си приятел с лакът.

— Знаеш, че тя е съгласна с плана. Кеф, това е нейният план.

— Знам. — Тарекх изръмжа отново, но не звучеше никак доволен. Звучеше все едно се бе задавил с тази малка дума. Погледнах към него, виждайки, че е стиснал зъби толкова силно, че се изненадах как не е счупил резците си. Не можех да разбера защо е толкова разстроен. Всичко вървеше точно както го бяхме планирали.

На последната станция, на която бяхме, попаднахме на няколко сззт пирати, които се насочваха към Ракхар IV. Те имаха афинитет към човешки жени, а на кораба си превозваха крадена стока от плазмени оръжия, които бяха предназначени за колониална планета, през три системи от тук. Щяха да продадат оръжията на онзи, който плати най-висока цена, а точно сега ооли бяха най-заинтересовани.

Кефинг, как само мразех тези ооли. И то не само защото се бяха били с нас на страната на Тресианците по време на войната. Мразех лицата им и надутото им поведение, все едно мессакаш бяхме примитивни идиоти, поради това, че имахме рога и твърда кожа, вместо мека и лигава като тази на техните тела.

Но ако трябва да съм честен, най-много ги мразех, точно защото бяха застанали на страната на Тресианците във войната.

Всички бяхме съгласни да отмъкнем оръжията от тях. А двамата сззт с големи усти тръбяха на всеослушание из цялата станция, че притежават куп скъпи оръжия? Те буквално се молеха да бъдат обрани. Ако не от нас, то от някой друг. Щеше да бъде срамота да позволим всичките тези пари да ни се изплъзнат, затова решихме да съставим план. И за момента всичко се развиваше идеално.

Кивиан щеше да изпълни глупавия си репертоар от песен и танц, преструвайки се на напудрен тъпунгер, вместо на подмолния пират, който бе в действителност. Появявайки се в префърцунените си дрехи, водейки своя домашен любимец, човешка жена, той щеше да се издъни супер яко на пръчки и да изгуби Кат. В мига, в който тя се озовеше на кораба им, Кат щеше да свали щитовете им с чипа, който й направи Сенторр и щеше да действа както сме я научили. Знаеше къде да сложи чипа и как да го активира. Дори в този момент чипът бе в устата й, а под малкия си странен костюм бе въоръжена с оръжия. Дори каишката, която носеше бе специално направена и щеше да изпрати шокова вълна към всеки, който я докосне, без да я нарани. Бледата й кожа бе покрита със специална субстанция, която щеше да направи мъжете сънливи и щеше да им попречи да получат ерекция. Тя не бе в никаква опасност. Щом се качи на кораба, ще ги приспи и ние го ще превземем, обезвреждайки го и учтиво отървавайки го от всяка полезна стока, която се изпречи на пътя ни. Планът бе прост и това правеше всичко още по-хубаво, защото собствената им алчност и глупост, щеше да докаже некомпетентността на тези сззт.

Обожавах плана. Искаше ми се да има повече глави за трошене, но все пак беше свестен план и харесах идеята да откраднем оръжията, които вероятно щяха да идат при Тресианците. Освен това се надявах сззт да не се дадат лесно и да се бият за стоката си. Това щеше да ми помогне да изразходя малко нервна енергия.

Пристъпвах на място, пукайки отново кокалчетата си, докато гледах как Кат излива порой от сълзи. Верижката прикачена към каишката й бе предадена в ръцете на един от мъжете сззт.

Кивиан се облегна назад на стола си, изглеждайки невероятно изненадан, че е бил победен на пръчки. Кат задърпа верижката, протестирайки, и един от сззт сграбчи брадичката й, карайки я да застине на място.

Тарекх тръгна напред.

Точно това трябваше да предотвратя. Боевете в бара бяха любимото ми занимание, но точно сега нямаше да имаме полза от едно сбиване. Сграбчих Тарекх и го дръпнах назад, пречейки му да влети в заведението и да издаде, че сме част от екипажа на Кивиан, а не просто двойка пияници мотаещи се из коридорите.

— Недей. Точно това трябва да стане. По-късно ще ни се отдаде случай да ги набием.

Очите на медика ни се бяха разширили и дишаше тежко, и за момент помислих, че единственият бой, в който ще участвам тази вечер, ще бъде именно с Тарекх. Убийствен гняв блестеше в очите му и аз се ухилих насреща му, показвайки собствените си резци. Предизвиквайки го да ме нападне.

Само един добър удар. Това бе всичко, което ми трябваше за оправдание. Тарекх ми бе приятел, но бях готов да приветствам всяка възможност да използвам юмруците си и да избия част от гнева от главата си.

— Вие двамата не можете ли да спрете с това мерене на пишки поне за пет минути? — чу се гласа на Фран от малкия комуникатор в ухото ми. — Кивиан става от масата. Стойте на страни, докато се уверим, че ще отведат Кат на кораба им.

Ухилих се присмехулно към Тарекх, предизвиквайки го да ме удари така или иначе. Умирах си за едно добро сбиване. С който и да е.

— Направи го — изкушавах го тихо.

Той изсумтя и ми обърна гръб, поглеждайки отново в заведението. Тялото му се напрегна.

— Отвеждат я.

— И се насочват към кораба си, което е добър знак — коментира Фран. — Добре. Ще кажа на Кивиан да си смени лъскавите дрешки с нещо, което няма да му скапе настроението, ако се изцапа с малко кръв. Вие двамата застанете на позиция. Сенторр е заредил кораба с гориво и е готов да потеглим веднага щом сме готови.

— Мога и сам да говоря — дочу се гласът на Сенторр. Звучеше намусено, както обикновено, и знаех, че го тревожи факта, че не само Фран е част от екипажа, но и помага за мисиите ни. Той наистина мразеше това. Предполагам щеше да му е по-лесно, ако жените бяха само за топлене на леглото. Аз лично оценявах жените с огнен темперамент. Кат и Фран бяха успели да ме спечелят, защото бяха най-упоритите, най-дразнещите и най-твърдоглавите жени, които някога съм срещал. Сенторр обаче още не можеше да свикне. Дори сега гласът му бе неодобрителен.

— Но да, както каза човекът, заредени сме с гориво.

Кимнах, без да се обръщам към никой определено.

— Тогава ние тръгваме след тях.

Все пак имаше шанс Кат да опита да се бори с тези сззт в коридорите на базата, преди да стигнат до доковете и така да участвам в сбиването, за което копнеех.

Вървяхме надолу по криволичещите коридори на станцията. Ракхар IV имаше влажен рециклиран въздух, който гъделичкаше носа ми, но не се оплаквах. Дори вонята на това място бе по-добра от други, които съм преживявал. Нищо не бе толкова зле, колкото атмосферата на Треш II. И в някои много кофти дни се събуждах и сякаш усещах тази воня да се излъчва от порите ми, все едно още бях там долу в недрата на планетата, чакайки спасителния кораб, който така и не дойде. Усетих се, че сравнявам всичко с онова, което беше на Треш II, въпреки миналите много години, откакто видях за последно онази грозна кефинг планета.

Някои неща човек просто не може да забрави.

Наоколо беше тихо, докато с Тарекх се придвижвахме към дока, където беше корабът на сззт. Той бе малък скачач, с напълно измамен външен вид. Това бяха най-добрите кораби за пиратство. Само да вземем за пример нашия. Лудият от любов глупак имаше нелепо име и скучна външност. Не беше лъскав, като планетен състезател. Не беше въоръжен като военен мародер, нито покрит с оръдия. Или поне на пръв поглед. Тарекх, Сенторр и аз прекарахме години в модифициране на специалния му външен вид. Затова хич не бях изненадан, че корабът на сззт, Носителят на много радости, беше напълно безличен на външен вид.

Нямаше и следа от Кат и мъжете с нея, но двигателят шумеше тихо и беше очевидно, че се приготвят за отлитане.

— Изглежда вече са се качили — казах на Тарекх.

Той издаде измъчен звук и знаех колко трудно е всичко това за него.

— Да се връщаме на Глупака и да ги последваме.

Насочихме се към кораба ни, закотвен няколко места в страни. Тарекх на мига се насочи към мостика, без съмнение за да гледа как Сенторр следи показателите на Кат и позицията й през малкото устройство поставено под кожата на едната й мишница. Аз останах до люка дори след като затворихме вратите и потеглихме далеч от станцията. Така или иначе нямах нерви да седя. Изпълнен бях с енергия. Готов да се сбия. Мислено прехвърлях какви оръжия носех със себе си. Имах нож привързан за бедрото ми, но го ползвах много рядко. С него боя приключваше прекалено бързо. Същото бе и с бластера прикрепен на колана ми. Днес нямаше да мога да го използвам, защото скачача, който ползваха сззт беше стар модел и не беше устойчив на стрелба с бластер. Значи оставаха ножа и юмруците ми. Предпочитах да използвам юмруците си, затова извадих любимите си ръкавици, подсилени с метал на кокалчетата, така че ударите ми да бъдат по-болезнени. Завъртях доволно ръце. Това е…

— Мамка му, изведете ме от тук!

Гласът на Кат, чуващ се от комуникатора, проникна през мислите ми.

Изправих се, оттласквайки се от стената намръщено. Планът бе да последваме другите в дълбокия космос, далеч от Ракхар IV… или достатъчно далеч, че да се качим на скачача, без да бъдем надушени от властите в тази част на системата. Кат не беше на кораба им достатъчно дълго и все още можехме да видим станцията.

— Кат? Любов, кажи ми какво не е наред — на мига отговори Тарекх, и можех да усетя напрежението му през комуникатора. Можех да заложа десет кредита, че на практика бе избутал Сенторр от контролния панел в желанието се да „помогне“ на своята половинка.

— Това място не е никак гот! Никак! Трябва да ме измъкнете от тук. Веднага! — гласът й бе почти истеричен — Заведоха ме в товарния отсек и ме набутаха в клетка и е тъмно…

— Трябваше да й дадем фенерче — промърмори някой. Фран.

— И… не, няма проблем, че е тъмно. Но… мога да помириша месо! Нещо умряло! Много умрели неща! И мамка му направо откачам! — гласът й се пречупи — Затова моля ви, моля ви. Елате да ме вземете. Не ми дреме дали ще вземем товара. Не мога да го направя. Не мога…

— Идваме — каза твърдо Тарекх.

— Не, чакай — възрази Кивиан — Прекалено близо сме…

— Идваме — повтори Тарекх — Кефинг, край. Идвам за теб, мило. Просто намери стена и се облегни на нея.

— Добре. Добре. Добре — повтаряше ужасена Кат, преди да си поеме рязко дъх. — О, Боже. Докоснах нещо мокро. И топло. Тарекх!

— Кив, закарай ме там, веднага — изръмжа Тарекх през комуникатора.

— Стоя на два метра от теб — заяви Кивиан. — Не е нужно да говориш през комуникатора…

— Да, нужно е. Мило, идвам за теб. Веднага ще вземем кораба на абордаж. Кълна ти се.

— Добре — каза тихо Кат и треперенето на гласа й се чу ясно през комуникатора. — Моля те, ела ме вземи. Моля те. — Тя звучеше много по-деликатна и крехка, отколкото някога я бях чувал. Нищо чудно, че Тарекх бе толкова разтревожен. Кат беше огън и жупел от мига, в който се качи на Глупака. Да я чуем да звучи така, беше много притеснително.

Разтегнах ръце.

— Готов съм.

— Значи, ще действаме по-рано? — попита Кивиан.

— Без никакво съмнение — заяви Фран. — Бием те по численост, скъпи.

Сенторр не каза нищо известно време. След това заяви.

— Ще приближа Глупака. Кат, чипът все още ли е при теб?

Чу се звук от поемане на дъх.

— Аз… да.

— Кеф проклетия чип — изръмжа Тарекх.

— Не — каза ледено Сенторр. — Ако искате да я върнем възможно най-бързо, тя трябва да отвори вентилационния панел, както й показахме и да пропълзи там, където са свързващите кабели. От там, трябва да постави чипа и да го активира. Това е най-лесният начин за действие. Ако решим да го направим по трудния начин, ще отнеме много повече време.

— Добре — прошепна Кат. Чу се подсмърчане. — Добре. Мога да го направя.

Две секунди по-късно, разтревоженият Тарекх се появи при люка. В ръката си държеше огромен бластер, а изражението му бе каменно и решително. Опашката му се люлееше диво и изглеждаше така, сякаш ще разкъса с голи ръце люка на Глупака на секундата, ако това значи, че ще се добере по-бързо до Кат.

Кимнах му.

— Трябва да оставиш бластера тук.

— Разкарай се.

— Да не би да искаш да пробиеш дупка в средата на кораба им и да изхвърлиш половинката си в космоса? — Кеф, защо аз трябваше да съм онзи, който се държи разумно? Обикновено бях кибритлията. Побойника. Това бе странно.

Ноздрите му се разшириха и буквално чух как стисна зъби. В ухото ми Кат плачеше през комуникатора и опашката на Тарекх започна да се клати все по-бързо с всеки стон, който издаваше тя. Разбирах го. Тя беше половинката му и бе в опасност… или не бе в опасност, а просто я бе страх, макар че това определение със сигурност не описваше Кат. Трябваше да стигнем до нея. Това беше. Познавах грамадния медик от много години, но никога не го бях виждал в подобно състояние. В един миг изглеждаше така, сякаш ще ме гръмне с този кефинг бластер, но след това го свали леко надолу.

Пристъпих напред.

— Ще я приберем. Просто се успокой — взех внимателно бластера от ръцете му. — Знаеш, че не е ранена. Просто се е паникьосала.

— Кат никога не се паникьосва — изръмжа Тарекх, но ми позволи да взема бластера — Никога.

— Знам. Затова ще отидем да я вземем по-рано. — Протегнах ръка към едно от шкафчетата, активирайки механизма и отваряйки вратичката. Бутнах вътре бластера и затворих, заключвайки.

— Обещай ми — каза Тарекх с нисък глас. Когато го погледнах той продължи — Обещай ми, че ако тя умре, ще ме убиеш. Няма да мога да живея, ако знам, че съм я предал.

Погледнах го удивен. Бяхме преминали през много, той и аз, и Тарекх винаги е бил по-спокойния и уравновесения от двама ни. Това не бе той. Но аз никога не съм бил обвързан. Не можех да разбера какво изпитва. Някак ми се виждаше грешно.

Но също така знаех много добре какво е да искаш да умреш. Затова кимнах.