Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездни пирати (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enticed By The Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 46 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Съблазнена от пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: galileo414; desi7y; sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10167

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Аливос

Непоклатимото спокойствие на Айрис ме подлудяваше.

Гледах към питието си, докато в общата зала всички празнуваха. Всички бяхме заедно, дори Сенторр бе изоставил поста си на мостика, за да се присъедини към нас за кратко. Той седеше до Айрис, гледайки развеселен как Кат се закача с Тарекх, обвила ръце около гърлото на грамадния медик, наведена през рамото му, докато той отпиваше от питието, което бе забъркала, и правеше гримаси.

— Има вкус на пикня — реши той. — Нима човеците пият това доброволно?

— Бира е и да, правим го — Кат облиза ухилена ухото му. — И трябва да изпиеш всяка една капка от нея.

Той ми хвърли престорено ужасен поглед. Аз погледнах към собствената си бира. Намерихме каса от това на изоставения товарен кораб заедно с куп пакетирана храна от някоя планета клас Д, която приличаше на някакъв вид насекоми. Фран подозираше, че може да бъдат продадени за добра цена на черния пазар. Решихме да задържим бирата и да празнуваме, тъй като товарът на кораба щеше да ни позволи да закупим гориво за следващите няколко месеца, както и някои други благинки. Кивиан и Фран постоянно хвалеха Айрис, задето е била достатъчно съобразителна да прихване този сигнал. Дори Сенторр й хвърляше погледи изпълнени с гордост.

А Айрис просто седеше с ръце отпуснати в скута й, по-хладнокръвна и безизразна от всякога, с червената панделка покриваща очите й, и една едва загатната усмивка на устните.

Последните седмици бяха едновременно благословия и проклятие. Да имам Айрис в живота си го правеше по-прекрасен от всякога. Обожавах да се събуждам сутрин и да я намирам заспала до мен. Обожавах аромата й. Обожавах да усещам тялото й в обятията си, докато се притискаше срещу мен. Обожавах редкия й тих смях и още по-редките й истински усмивки.

Този ден би трябвало да бъде ден за празнуване, тъй като тя най-после намери мястото си измежду нас. Денят, в който се чувстваше удобно тук. Вече не беше под въпрос дали ще остане, и дали ще бъде приета топло от останалата част на екипажа. Вместо това, останалите празнуваха около нея, без да забелязват, че изражението й е безизразно, както винаги.

Но аз забелязах. Забелязвах всичко в нея.

Също така забелязвах как Сенторр седи до нея и факта, че тя прекарва все повече и повече време с него на мостика.

Не би трябвало да ме е грижа. Той знаеше, че е моя. Не показваше към нея друг интерес, освен приятелство. Но това не значеше, че ми харесва да я виждам как му се усмихва. Нито думите на Фран, че Айрис трябва да прекарва повече време на мостика, за да преслушва честотите за други изоставени кораби. Ревнувах. Не беше логично, но нищо, което изпитвах към Айрис, не бе логично.

Исках да се усмихва само на мен.

Повече от това, исках усмивките й да са истински. Тогава щях да знам, че вече не живееше в страх. Дотогава щях да мразя всяко нейно извинение, всеки грациозен жест. Всеки миг, в който мълчи. Всичко това ме докарваше до лудост.

Знаех, че бе минала само седмица, но изпитвах отчаяна нужда да видя някаква промяна в нея. Нещо, което да ми подскаже, че тя се чувства щастлива и удобно тук. Да видя, че сега не е толкова пречупена. Исках да осъзнае, че това бе нейният дом.

Че аз съм неин.

Бях нетърпеливо копеле. Знаех, че е рано. Знаех, че тя има нужда от време. Но просто исках да се протегне към мен, когато усети някаква трудност. Може би бях егоист, но вече бях полудял от нужда по нея.

А всичко, което получавах, бяха търпеливи, престорени усмивки.

Намръщих се към бирата си, повече от раздразнен.

— Добре ли си? — попита ме любопитно Фран. Беше уловила сериозното ми изражение и изглеждаше загрижена.

Свих рамене, чудейки се дали Айрис ще забележи, след което реших, че се държа детински. Да се надявам да видя знак, че се интересува от мен? Аз съм кефинг идиот.

— Просто съм замислен.

— Някой не се държи както е обичайно за него — заяви Кат, пресягайки се над рамото на Тарекх, за да вземе бирата ми и да отпие една глътка. — Дори не изглеждаш тъжен, че няма с кого да се сбиеш.

Отново свих рамене. Беше права. Обикновено по това време, изпитвах неистова нужда да се сбия с някого. Без значение, че тук нямаше с кого. Преминавах в „бойна форма“, готов да се сбия с всеки при най-малката провокация. Днес обаче не бях в настроение. Продължавах да се чудя дали Айрис е добре, дали се тревожи, че не съм до нея.

Най-вече исках да се върна и да бъда с нея.

Разбира се, бях готов да сваля всеки, който опита да ни нападне. Просто не копнеех за това днес, както обикновено. Изглежда копнежът ми за битка бе отстъпил пред силната ми похот.

Погледнах към Айрис. Тя се обърна към мен, но онази пасивна фалшива усмивка бе отново на лицето й и това скапа още повече настроението ми. Изправих се на крака.

— Просто днес не съм в настроение. — И излязох от стаята преди някой да успее да ми каже нещо. Знаех, че се държа като тъпанар, но тази вечер не бях готов за шеги и нямаше да допринеса с нищо за празненството.

Искаше ми се да бях по-търпелив. Но не бях като Тарекх, който даде на Кат цялото пространство, от което имаше нужда, и който чака няколко месеца, докато тя да отиде при него. Ако оставех Айрис сама да реши да дойде при мен вероятно щях да полудея. Щеше да си струва, но така или иначе дотогава щях да се побъркам. Надявах се корабът да е готов да има един намусен пътник на борда, мислех си, докато се насочвах към каютата, която споделях с Айрис.

Да бъда сам там обаче, бе някак странно. Седнах на ръба на леглото и потърках брадичката си, оглеждайки „своята“ каюта. Но всъщност беше нашата. Още от онази първа нощ, тя не ме бе помолила да не спя при нея. Дори напротив, всяка вечер, преди лягане, тя се настаняваше под завивките и посягаше към мен, сякаш бе нетърпелива да заспим заедно. И разбира се, и аз го исках. Да държа своята жена час подир час? Да я прегръщам и да знам, че се чувства в безопасност с мен? Нямаше думи, с които да опиша какво беше това чувство. Никога не се изморявах да я докосвам или да я притискам да ми дава от тези целувки, които човеците толкова много обичаха. Но не ми се виждаше правилно.

Може би нетърпението ми не беше да направя Айрис своя… да я целувам и да я обладавам… а по-скоро да видя истинската й същност. Исках да видя истинската Айрис. Когато някой направеше глупав коментар, исках тя да се пресегне и да го плесне през устата, както правеха Фран и Кат.

Може би исках прекалено много от нея. Тя беше пречупена също като мен. Бе оцеляла най-вече в ума си и това бе начинът, по който Айрис бе успяла да остане жива.

Потърках челото си, искайки да бъда по-добър мъж за нея, да бъда по-разбран. Разбирах, че части от нея са пречупени, но това не значеше, че знаех как да се справя с тях.

Вратата на каютата издаде сигнал.

„Айрис“ — изрече компютърно модулирания глас и миг по-късно обектът на желанията ми влезе в стаята, плъзгайки ръка по стената. Главата й се завъртя първо на едната, а после на другата страна, сякаш претърсваше стаята за мен.

— Алвос?

— Тук съм. — Погледнах към прелестното й лице, чувствайки как нуждата се надига в мен. — Би трябвало да се върнеш при останалите. Не съм най-добрата компания точно сега.

Тя се поколеба. Част от мен искаше тя да поклати глава и въпреки това да седне до мен. Поне щеше да е някаква разлика. Но тя остана до вратата, сякаш не бе по силите й да пристъпи вътре.

— Всичко наред ли е?

Исках да кажа да, за да не обсъждаме темата, но си бях обещал никога да не я лъжа.

— Дълга история.

— Обичам истории — каза нежно Айрис. — И съм добър слушател.

Изръмжах, но не казах нищо повече.

Главата й се наведе настрани.

— Заради мен ли е? Ядосан ли си ми?

— Точно сега не съм особено доволен от теб. Но това си е мой проблем.

Гледах я как си поема разтреперано дъх.

— Какво съм направила, че да те обидя? — Думите й звучаха все едно говори за проблем, който може да бъде решен с лекота. — Ще ми кажеш ли, за да не го правя отново?

За миг ми се прииска да й кажа, че всичко е наред. Че проблемът е в мен. Но раздразнението ми се появи отново и се изправих от леглото, приближавайки се към мястото до вратата, където стоеше тя. Зарадвах се да видя, че не се присвива от близостта ми, но все още имах нужда от повече.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Имам нужда да ми покажеш нещо. Каквото и да е. Имам нужда да видя някаква емоция в теб.

Тя застина неподвижно.

— Емоция?

— Каквато и да е — изръмжах, навеждайки се към нея. Изкарвах си гнева на нея и го знаех. Но тя бе толкова кефинг спокойна. — Гняв. Раздразнение. Нещо повече от фалшивата усмивка, казваща, че всичко в света е наред, макар да не е така наистина. Бъди ядосана, бъди бясна, че някой е извадил очите ти…

Тя ме зашлеви. Ръката й се стрелна толкова бързо, че дори не забелязах движението. Разбира се, тя бе по-дребна от мен и успя да плесне брадичката, а не бузата ми.

И двамата стояхме в изумено мълчание. За един дълъг миг въздухът между нас натежа.

Засмях се, а звукът изригна от дълбините на гърдите ми. Бях очарован.

Реакцията на Айрис бе напълно различна. Тя започна да трепери, цялото й тяло се затресе неконтролируемо. Лицето й пребледня и изглеждаше на път да припадне.

— Съжалявам — каза тя бързо, а гласът й бе дрезгав от ужас. — Толкова съжалявам…

— Всичко е наред — започнах аз, но тя продължи да трепери. — Шшшт — прошепнах, обгръщайки лицето й с ръце. Веднага се изпълних с разкаяние. Мразех да я виждам толкова ужасена. Исках реакция, но не такава, чиято цена да бъде страха й. — Аз съм този, който трябва да се извини. Дълго време търсех да се сбия с някой, за да намеря отдушник на гнева вътре в себе си. Но не трябваше да предизвиквам точно теб.

— Съжалявам — прошепна тя, треперейки неудържимо. — Аз просто… не мога. Страхувам се. Да не показвам емоции е… безопасно.

— Не искам да бъде така с мен, Айрис — промърморих. Устните й бяха толкова прекрасни, че не се сдържах да прокарам палец по тях. Искаше ми се да се наведа и да притисна своите устни към нейните, за да пробвам тези целувки, които бяха така странни, но и така приятни за другите пирати. — Искам с мен да бъдеш такава, каквато си в действителност. Не тази, която си мислиш, че искам. Не тази, която е най-малко забележима.

— Все още не съм готова — прошепна тя, а ръцете й покриха моите. Тя се вкопчи в мен. — Моля те не ме мрази за това.

Простенах тихо.

— Никога не бих могъл да те мразя, Айрис. Никога. Не искам тази мисъл дори да преминава през ума ти. — Помилвах с палец бузата й. — Не си готова, но един ден ще бъдеш, и аз ще те чакам точно тук да забиеш юмрук в лицето ми.

Тя се засмя, много леко. Не беше достатъчно, но за сега щях да се задоволя с това.