Джеймс Уайт
Космически лечители (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

„Веспасиан“ кацна. На главния екран в комуникационната зала Конуей видя напукана бяла ивица бетон, която се простираше до отстоящата на половин миля периферия, където в омарата се губеха дребните детайли на растенията и архитектурата, които биха превърнали сцената в чужда. Прах и сухи листа обсипваха бетона, а по твърде земеподобното небе бяха разпилени множество дрипави облачета. Единственият друг кораб на пистата беше мониторен куриерски звездолет, приземен близо до групата неизползвани сгради, които бяха преотстъпени от етланските власти за наземна база на посетителите.

Капитанът се обади зад гърба на Конуей:

— Нали знаете, докторе, че Лонвелин не е в състояние да напуска кораба си и че всякакъв физически контакт между нас на този етап би разрушил настоящите ни добри отношения с местните. Но за сметка на това имаме голям екран. Само минутка…

Чу се щракване и Конуей вече гледаше към контролната зала на кораба на Лонвелин, а изображение на самия ЕПЛХ в цял ръст се беше разпростряло върху по-голямата част от екрана.

— Поздравления, приятелю Конуей — разнесе се гласът на Лонвелин от високоговорителите. — Голямо удоволствие е да се видим отново.

— Радвам се, че съм тук, сър — отвърна Конуей, — вярвам, че сте добре със здравето…?

Това питане не беше само чиста любезност. Конуей искаше да знае дали е имало и други „неразбирателства“ на клетъчно ниво между Лонвелин и личния му доктор, разумна колония вируси, които обитаваха тялото на пациента-гостоприемник. Докторът на Лонвелин беше предизвикал сериозна бъркотия в Галактическата болница и там все още спореха като лекар ли трябва да го класифицират или като зараза…

— Здравето ми е прекрасно, докторе — отвърна Лонвелин, после решително мина на основната тема. Конуей побърза да насочи съзнанието си към настоящето и да се концентрира върху онова, което ЕПЛХ му казва.

Инструкциите към Конуей бяха възможно най-общи. Трябваше да координира работата на събиращите данни медицински офицери от Корпуса тук на Етла, а тъй като социологическите и медицински аспекти на проблема бяха толкова плътно свързани, беше посъветван да се осведомява и за напредъка извън собствената си област. След пристигането на последните доклади социологическият проблем изглежда беше станал още по-объркващ и Лонвелин се надяваше, че ум като неговия, свикнал с усложненията в една многовидова болница, би могъл да установи смислена връзка между целия набор противоречиви факти. Доктор Конуей без съмнение би оценил спешността на въпроса и би пожелал незабавно да се захване за работа…

— … и бих искал данни за земянина-човек Кларк, който работи в Тридесет и пети район — продължи без забележима пауза Лонвелин, — за да мога правилно да оценя докладите на това същество…

Докато капитан Уилямсън даваше изискваната информация, Стилман потупа Конуей по рамото и му кимна да си тръгват. Двадесет минути по-късно вече бяха в каросерията на затворен камион на път към периметъра. Главата на Конуей и едното му ухо бяха здраво бинтовани и той се чувстваше несигурен и малко глупаво.

— Ще останем скрити докато напуснем космопорта — каза успокоително Стилман. — после ще седнем при шофьора. Мнозина етланци пътуват с наши хора напоследък, но може да събудим съмнения, ако ни видят да идваме откъм кораба. А и се насочваме право към града, вместо първо да се регистрираме в наземната база. Мисля, че трябва да видите някои от пациентите си колкото се може по-скоро.

Конуей най-сериозно отвърна:

— Знам, че симптомите са чисто психосоматични, но ми се струва, че и двата ми крака са в напреднал етап на измръзване…

Стилман се засмя.

— Не се притеснявайте, докторе — каза. — Транслаторът, превързан към ухото ви ще ви осведомява за всичко, което става наоколо, а няма да ви се наложи да говорите, понеже ще обясня, че нараняването на главата ви временно е засегнало речевите ви центрове. По-късно обаче, когато започнете да усвоявате по малко езика, добър съвет е да си изработите заекване. С дефект от този тип се маскира факта, че страдащият не знае местните идиоми или акцент, така големите му проблеми се прикриват за сметка на малките… Не всички от нашите под прикритие са напреднали с езика — допълни, — и такива мерки са наложителни. Но най-важното е да запомните да не оставате на едно място достатъчно време, за да бъдат забелязани определените странности в поведението ви…

В този момент шофьорът вметна, че приближават блондинка, с която с радост би прекарал целия остатък от живота си. Стилман продължи:

— При все грубата забележка на монитор Бригс, тук вероятно най-добрата ни защита е в умствената ни настройка към работата, фактът, че нашите намерения към тези хора са напълно почтени. Ако бяхме враждебни агенти с цел саботаж, или разузнаване, което трупа данни за бъдеща война, щеше да е много по-вероятно да ни хванат. Би трябвало да сме прекалено напрегнати, твърде силно да се опитваме да сме като местните, да сме подозрителни и поради това — по-склонни към грешки.

Конуей сухо отвърна:

— Правите го да изглежда лесно — но при все това се чувстваше по-спокоен.

Камионът ги остави в центъра на града и те започнаха обиколката си. Първото, което Конуей забеляза беше, че има много малко големи или нови на вид сгради, но дори и най-старите са добре поддържани, а етланците имаха много привлекателен стил на декорация на външната част на домовете си с цветя. Видя хора — мъже и жени, които се трудеха, пазаруваха или пък бяха тръгнали по работа, каква точно в настоящия момент не беше в състояние дори да си представи. Трябваше да мисли за тях като за мъже и жени, множество „той“ и „тя“, а не някакви бездушни извънземни „то“-та.

Видя изкривени крайници, гърбици, белязани от зарази лица. Аналитичното му око отбелязваше и изолираше болестите, преодолени сред населението на Федерацията преди повече от век. И навсякъде видя знак, познат на всеки, който някога е бил в болница или е работил там — как по-малко болни пациенти свободно и всеотдайно помагат, колкото могат на онези, чието състояние е по-лошо от тяхното собствено.

Внезапното осъзнаване, че не се намира в болничен двор, за който подобни признаци са приятно-нормални, а насред градска улица, накара Конуей физически и умствено да замре на място.

— Това, което ме изумява — каза, когато успя да си възвърне гласа, — е, че толкова много от тези болести са лечими. Може би всичките. Не сме имали случай на епилепсия от сто и петдесет години…

— И се чувствате готов да хукнете със спринцовка в ръка — вметна мрачно Стилман, — и да инжектирате всичко и на всеки според показанията. Само че не забравяйте — цялата планета е в същото състояние и излекуването на малцина не би помогнало с нищо. Натоварен сте с огромна отговорност, докторе.

— Четох докладите — отвърна Конуей сухо. — Само дето напечатаните букви не ме подготвиха точно за тази действителност…

Прекъсна изречението си на средата. Спряха на натоварено кръстовище и докторът забеляза, че и пешеходците, и автомобилният трафик или забавят, или спират. После видя и причината.

По улицата се задаваше голям фургон. Боядисан и драпиран в червено, за разлика от всички останали превозни средства наоколо, той беше без двигател. По протежение на двете му страни на равни разстояния бяха разположени къси дръжки и всяка една от тях я държеше по един етланец, който ходейки, куцукайки или влачейки се, го буташе напред. Още преди Стилман да си свали шапката и Конуей да последва примера му, вече знаеше, че вижда погребение.

— Сега ще посетим местната болница — каза Стилман, когато катафалката ги отмина. — Ако някой пита, версията ни е, че търсим болен роднина на име Меномер, който е бил приет миналата седмица. На Етла това име е нещо като нашето Смит. Но едва ли ще ни разпитват, понеже практически всички полагат доброволен болничен труд и персоналът е свикнал такива почасови помощници да идват и да си отиват през цялото време. А ако се натъкнем на мониторен медицински офицер — напълно е възможно — няма да го разпознаем. А в случай че се притеснявате да не би етланските ви колеги да поработят под бинтовете ви, — допълни Стилман все едно можеше да чете мислите на Конуей, — те са прекалено заети за да се интересуват от вече третирани наранявания…

Прекараха в болницата над два часа, без нито веднъж да им се наложи да разказват историята си за Меномер. Още от самото начало си личеше, че Стилман знае всичко за това място и сигурно е работил тук. Но наоколо имаше прекалено много етланци и Конуей не посмя да попита дали той е бил просто наблюдател от Корпуса или почасов санитар под прикритие. Веднъж забеляза медик от Корпуса да наблюдава как етлански лекар освобождава от течности плеврална кухина и изражението му подсказваше, че с огромна радост би си навил тъмнозелените ръкави и би се хванал лично за тази дейност.

Хирурзите носеха яркожълто вместо бяло, някои от прилаганите оперативни техники бяха ужасно варварски и концепцията за изолационни зали или поне разделно лечение явно не им беше идвала наум — или и да им беше хрумвала, помисли си Конуей в опит да бъде честен, направо изумителното количество прииждащи пациенти го правеше невъзможно. Като се има предвид средствата на тяхно разположение и гигантският проблем, с който се занимаваха, това явно беше много добра болница. Конуей я оцени и, като съдеше по онова, което беше видял от екипа, оцени също така и техните способности.

— Те са чудесен народ — каза доста не на място. — Не разбирам защо са се нахвърлили върху Лонвелин така, някак си просто не ми се струва присъщо за тях.

— Да, но са го направили — отвърна мрачно Стилман. — Всичко, което няма две очи, две уши, две ръце и два крака или пък не са на правилните места, му се нахвърлят. Това е нещо, което им отпечатват в съзнанието още в най-ранна възраст, заедно с АБВ-то, буквално. Ще ми се да знам защо.

Конуей премълча. Мислеше си, че причината да намира тук е да организира медицинска помощ за тази планета и мотаенето по странни дрехи из една малка частичка от пъзела не би го подредило целия. Време беше да се заеме със сериозна работа.

Все едно отново четеше мислите му, Стилман каза:

— Мисля, че вече е време да се връщаме. Кабинет в сградата ли предпочитате за работа, докторе, или да е на борда на кораба?

От Стилман, помисли си Конуей, би станал прекрасен секретар. На глас заяви:

— Кабинет в сградата, моля. Прекалено лесно се губя на кораба.

И тъй, той бе настанен в малък кабинет с голямо бюро, копче за повикване на Стилман и някои по-малко важни елементи на комуникационно оборудване. След първия си обяд в офицерската столова, започна да се храни изцяло в кабинета си заедно с майора. Понякога спеше на дивана, а понякога изобщо не си лягаше. Дните отминаваха и от продължителното четене на доклади и още доклади, той започна да чувства очите си като горещи, грапави камъчета, напъхани в главата му. Стилман непрекъснато носеше нови и нови папки с книжа. Конуей реорганизира медицинското разузнаване, като покани някои от лекарите от Корпуса на разговор или отлетя да посети онези, които по различни причини не можеха да дойдат.

Голям брой от докладите бяха извън областта му, просто копия от информацията, пратена от хората на Уилямсън по социологическите въпроси. Той ги четеше с тихата надежда да помогнат за разрешаването на собствения му проблем и множество от тях помагаха, но обикновено само като добавяха по още нещо към озадачаващия го пъзел.

Започнаха да пристигат кръвни проби, биопсии, изследвания от всякакъв вид. Незабавно ги товареха в куриерски кораб — Корпусът вече разполагаше с три такива — и ги пращаха на отговорния Диагностик в Патологията в Галактическата болница. Резултатите бяха препращани по суб-радиото обратно на „Веспасиан“ и разпечатките се трупаха на бюрото на Конуей само след няколко дни. Главният компютър на кораба или по-скоро онази негова част, която не участваше в транслаторната връзка, също му беше предоставена на разположение и постепенно от потока свързани и несвързани факти като че ли започна да се очертава някакъв смътен мотив. Но този мотив не изглеждаше смислен никому, особено пък на Конуей. Той вече приключваше петата си седмица на Етла и все още имаше твърде малък напредък, за който да докладва на извънземния си шеф.

Е, и Лонвелин не го натискаше за резултати. Той беше много търпеливо същество и разполагаше с всичкото време на света. Понякога Конуей откриваше, че се чуди дали и Мърчисън ще е така търпелива като Лонвелин.