Джеймс Уайт
Космически лечители (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Доктор Манън пристигна, изстена сърцераздирателно по посока на батареята екрани и примигващи светлинки, после гладко пое работата по насочване на евакуацията. Конуей се успокои — това беше най-добрата възможна замяна. Вече се обръщаше да си тръгне, когато Манън завря лице на около три инча от един от екраните и изсумтя.

Конуей се спря:

— Какво има?

— А, нищо, нищо — Манън дори не се обърна. — Просто започвам да разбирам защо искаш да слезеш там лично.

— Ама нали ти казах защо! — нетърпеливо въздъхна Конуей.

Излезе, като ядосано си мърмореше под носа, че колегата му е виновен в предизвикване на безсмислен разговор по време, когато всички излишни приказки са престъпление. После се зачуди дали остаряващият доктор Манън не е уморен или пък носи в главата си особено объркваща касета и внезапно го заля срам. Не се притесняваше ненужно от това, че се нахвърля на Скемптън и рецепционистите, но не искаше да започне да къса и главите на приятелите си — нищо, че беше изтормозен и уморен, и цялата болница се носеше към Ада като катастрофирал самолет. Но много скоро се оказа прекалено зает, за да се срамува.

Три часа по-късно състоянието на пълна обърканост около него като че ли се беше удвоило, макар че всъщност истината беше, че два пъти повече работа се изпълнява за два пъти по-кратко време. От високата галерия при един от входовете на главната зала АФЖЛ, Конуей наблюдаваше редица ЕЛНТ — шестокраки, ракоподобни същества от Мелф IV — да кретат или да бъдат превозвани по пода на големия басейн. За разлика от пациентите си амфибии, гъсто окосмените и дишащи въздух келгианци, които им помагаха, носеха защитни костюми, които се бяха превърнали в сауни отвътре. Откъслеците от разговори по транслатора, които достигаха до Конуей, макар и лишени от емоции при превода, граничеха с бяло светене. Но работата вървеше и то доста по-бързо, отколкото той се беше надявал.

В коридора зад него напредваше бавна процесия иленсианци, някои в защитни костюми, а по-сериозно болните — в надуваеми палатки, които обгръщаха леглата им. Подпомагаха ги земни и келгиански сестри. Прехвърлянето вървеше гладко сега, но само преди половин час имаше момент, когато Конуей се беше чудил дали въобще може да стане…

Когато големите надуваеми палатки навлязоха в пълната с вода секция АФЖЛ, те литнаха като гигантски пълни с хлор балони и залепнаха за тавана. Плъзгането им по протежение на горната повърхност обаче беше невъзможно, защото стърчащите тръби можеха да разкъсат тънката им тъкан, а събирането на пет-шест сестри за свалянето им не беше практично. От долното ниво докараха самоходни колички — средства, непредназначени, но теоретично годни за работа под вода — с идеята едновременно да държи супер-водоизместимите си пациенти и същевременно бързо да ги придвижва. След малко захранването на една даде на късо и количката се озова в центъра на въртоп съскаща, кипяща вода, която бързо почерня.

Конуей не беше изненадан да научи, че пациентът на точно тази количка беше получил криза.

В крайна сметка беше разрешил проблема чрез величествен пристъп на вдъхновение който, както си каза отвратено, би трябвало да го сполети две секунди след като беше видял проблема. Бързо беше превключил решетките за изкуствена гравитация в коридора до нулево привличане и в състояние на безтегловност надуваемите палатки бяха изгубили плаваемост. Това значеше, че сестрите ще трябва да плуват, вместо да ходят до пациентите си, но проблемът не беше съществен.

По време на преместването на тези ПХТЙ Конуей разбра и причината за изсумтяването на Манън на Рецепцията — Мърчисън беше една от дежурните сестри. Тя не го беше разпознала, разбира се, но той знаеше, че има само един човек, способен да изглежда точно по този начин в лекия сестрински защитен костюм. Не я заговори обаче — мястото и времето не бяха подходящи.

Денят отлиташе бързо без да възникне друга съществена криза. В док 5 келгианският болничен кораб вече беше готов да потегли, чакаше само някои от старшия персонал на болницата да се качат и мониторен кораб, който да ги изпроводи на безопасно за скок разстояние. Като си спомни кои същества трябва да заминат с този кораб, много от тях му бяха приятели от дълго време, Конуей реши да се възползва от временното спокойствие и бързо да се сбогува с някои от тях. Повика Манън да му каже къде отива и се насочи към док 5.

Но когато пристигна там, келгианският кораб вече го нямаше. На един от големите панели за пряко наблюдение той го видя да отплува, съпровождан отблизо от кръстосвач на Мониторите; далеч зад тях като новооформили се съзвездия в мрака висяха редиците на защитния флот. Построяването им около болницата продължаваше по план и значително беше напреднало откакто Конуей ги погледна вчера. С подновена самоувереност, но изобщо без да се изненада от гледката, той побърза назад към секцията АФЖЛ.

И пристигна да види коридорът почти запушен от нарастваща сфера лед.

Корабът от Грегъри имаше специално охладително отделение за същества от класификация СНЛУ. Те бяха крехки, кристални, базирани на основата на метан форми на живот и незабавно биха се изпарили при температура над минус 21 градуса. В Галактическата болница в момента се лекуваха седем от тези свръхстудени същества и те до едно бяха прибрани в десетфутова охладителна сфера за преместването им. Поради трудностите, които се очакваха при прехвърлянето, те бяха последните пациенти за грегърианския кораб.

Ако от студената секция имаше директен вход към открития космос, щяха да ги преместят до кораба по външната обшивка, но понеже това не беше възможно, налагаше се да ги прехвърлят през четиринадесет нива от метановата зала до товарната точка в док 16. Всички други коридори бяха просторни и пълни с въздух или хлор, така че защитната сфера просто се беше заскрежавала и беше охлаждала околната атмосфера. Но в секцията АФЖЛ тя замръзваше. И то бързо.

Конуей си знаеше, че ще стане така, но не го беше счел за важно, понеже сферата нямаше да остане в пълния с вода коридор достатъчно дълго, за да предизвика проблеми. Само че един от теглените кабели се скъса и закачи сферата за някакъв издаден тръбопровод. След секунди ледът ги беше слепил здраво. Сега сферата беше обкръжена от ледена черупка, дебела четири фута и едва имаше място да се минава под или над нея.

— Докарайте тук резачки — ревна Конуей на Манън. — Бързо!

Трима монитори пристигнаха точно преди коридорът да бъде напълно блокиран. С режещите пламъци, включени на максимално разпръскване, те атакуваха ледената маса като я размразяваха от мястото й и същевременно се опитваха да я намалят до по-управляем обем. В ограниченото пространство на коридора от непоносима горещина, хвърлена в битка срещу ледената топка, температурата на водата бързо се вдигна, а присъстващите не бяха облечени в охладителни костюми. Конуей се усети да симпатизира на варените раци. А голямата, трудноподвижна маса лед представляваше опасност за живота и крайниците — опасност да не останеш премазан между нея и стената на коридора, а в мътната, почти непрозрачна вода беше толкова лесно крак или ръка да се озоват между леда и режещия пламък.

Но в крайна сметка работата приключи. Контейнерът с пациентите СНЛУ беше прекаран през вътрешния шлюз в друга пълна с въздух секция. Конуей потри с ръка външната страна на шлема си в несъзнателен опит да избърше потта от челото си и се почуди какво ли още може да тръгне на зле.

Отговорът, според доктор Манън от Рецепцията, беше — нищо.

Всички три нива пациенти ГБЛЕ бяха напуснали с келгианския кораб, докладва лекарят ентусиазирано, единствените останали в болницата гъсеници бяха няколко от сестрите. Междувременно три иленсиански спедитора бяха разчистили залите ПХТЙ от хлордишащите, с изключение на няколко изоставащи, които щяха да са на борда след минути. От воднодишащите АФЖЛ и ЕЛНТ вече нямаше никой, а СНЛУ с техния малък айсберг тъкмо се товареха. Като цяло четиринадесет нива бяха изпразнени — съвсем прилично като за един ден. Доктор Манън предложи доктор Конуей да се възползва от тази възможност и да приложи лечение с възглавница за главата си, както и преминаване в състояние на доброволно безсъзнание като подготовка за също такъв напрегнат ден утре.

Конуей уморено плуваше към вътрешния люк, съзнанието му се въртеше около безкрайно примамливите представи за голям бифтек и продължителен сън, и тогава се случи това.

Нещо, което не беше способен да види, го удари яростно и обезоръжаващо. Ударът беше едновременно в корема, гърдите и краката — места, където костюмът беше най-плътен. В него като червена експлозия се надигна болка и изтормозеното му тяло сякаш едва беше способно да я издържи. Той се сви на кълбо, съзнанието му бавно потъна към черна бездна, искаше му се да умре и отчаяно се мъчеше да повърне. Но малка част от него, неповлияна от болката и гаденето, настоя да не си позволява подобен лукс, понеже да повърнеш вътре в собствения си шлем е гаден начин да умреш…

Постепенно болката намаля и стана поносима. Конуей все още имаше чувството, че тралтан го е ритнал в слабините с все шестте си крака, но започна да забелязва и други неща. Например силните, бълбукащи звуци и извънредно странната гледка на носещ се във водата келгианец без защитен костюм. Повторен оглед му подсказа, че гъсеницата носи костюм, но той е скъсан и пълен с вода.

По-нататък в секцията АФЖЛ още двама келгианци плуваха безволево, а дългите им, меки пухкави тела бяха разпрани от главата до опашката, ужасяващите подробности бяха милостиво прикрити от разширяващата се червена мъгла. А на отсрещната стена на басейна имаше водовъртеж край тъмна, неравна дупка, през която очевидно течността изтичаше.

Конуей изруга. Мислеше, че знае какво е станало. Каквото и да беше причинило тази дупка с ръбати краища, то бе усилило удара поради несвиваемостта на водата за нещастие на намиращите се в басейна АФЖЛ. Но тъй като другият келгианец и той самият бяха в коридора, затова те отърваха най-лошите ефекти от ударната вълна.

Или поне един от двама им ги беше избегнал…

Отне му три минути да изтегли келгианската сестра в шлюза на десет ярда по-нататък по коридора. Щом стигнаха там, той включи помпите, които да изпразнят помещението от вода и същевременно пусна въздушния филтър. С последните капки воля той се пребори да облегне отпуснатото безволево тяло на хълбок до стената. Сребърната козина на съществото се беше превърнала в сплъстени сиви клечки и той не можа да засече пулс или дишане. Бързо легна на хълбок на пода, премести третия и четвърти комплект крачета, за да може да облегне рамо в пространството между тях и със собствените си крака, напъвайки здраво на отсрещната стена, започна да натиска ритмично. Да седиш отгоре и да натискаш с длани надолу, както Конуей знаеше, не беше добър начин да приложиш изкуствено дишане на едно от масивните ГБЛЕ. След няколко секунди от устата на гъсеницата започна да изтича вода.

Той внезапно спря, понеже чу, че някой се опитва да отвори вратата откъм АФЖЛ-коридора отсреща. Конуей пробва радиото си, но или неговият, или и комплектът на другия не работеха. Той бързо си свали шлема, залепи устни на ключалката, присви ръце на фуния и извика:

— Имам кислорододишащ тук вътре и е без костюм, не отваряйте или ще ни удавите! Минете от другата страна!

Няколко минути по-късно ключалката откъм пълната с въздух стена щракна и Мърчисън надникна през вратата. Заекна с изтънял гласец:

— Дддоктор Конуей…

Той здраво изпъна крака, забивайки рамо под корема на келгианеца, възможно най-близо до дробовете. Каза:

— Какво?

— Аз… ти… експлозията… — започна тя. После след краткия фалстарт, овладя тона си до твърд и целенасочен, и продължи. — Имаше експлозия, докторе. Една от сестрите ГБЛЕ е ранена, няколко разкъсни рани, причинени от парчета подово покритие, които са се забили в нея. Коагулирахме веднага, но не мисля, че ще издържи дълго. И коридорът, в който се намира, е наводнен, експлозията сигурно е отворила дупка към АФЖЛ секцията. Въздушното налягане леко пада, тъй че сигурно имаме и отвор към откритото пространство някъде, а се разнася и миризма на хлор…

Конуей простена и прекрати усилията си върху келгианеца, но преди да заговори, Мърчисън продължи бързо:

— Всички келгиански лекари са евакуирани и единствените останали ГБЛЕ са този и няколко, които са наоколо, но те са просто сестри…

Това си беше истинска бъркотия, помисли си Конуей, докато се изправяше на крака; смесване на атмосферите и заплаха от декомпресия. Раненото същество трябваше да бъде преместено бързо, защото ако налягането паднеше прекомерно, херметичните врати щяха да се затворят и пациентът да остане от другата им страна, което нямаше да е никак добре. А при отсъствието на квалифицирани ГБЛЕ, щеше да му се наложи да вземе касета по келгианска физиология и сам да свърши работата, което пък означаваше бърз преход до кабинета на О’Мара. Но първо трябваше да погледне пациента.

— Поемете този тук, сестра, моля — каза, като посочи накиснатата купчина на пода. — Мисля, че започва да диша сам, но продължете още десетина минути… — проследи, как Мърчисън ляга на хълбок, свива колене и с два крака се опира на отсрещната стена. Това определено не беше подходящото време и място, но така както си лежеше там в деморализиращо прилепнал костюм, тя превръщаше спешни проблеми като пациенти, евакуации и физиологични касети в незначителен въпрос поне за мъничко. После стегнатият, противоводен костюм му напомни, че и Мърчисън е била в басейна АФЖЛ, само няколко минути преди експлозията и му се привидя ужасното видение как любимото му тяло е разпрано досущ като онези нещастни ГБЛЕ…

— Между третия и четвъртия чифт крачета, не петия и шестия! — рязко каза Конуей и се обърна да си тръгне.

Всъщност, изобщо не искаше да каже това.