Стив Олтън
Мегалодон (6)

Монтърей

Тери го видя да пресича асфалта откъм паркинга.

— Добро утро, професоре — поздрави го тя малко по-силно, отколкото трябваше. — Как е главата?

Джонас премести сака си на другото рамо.

— Говори по-тихо. — Огледа самолета недоверчиво и добави: — Не ми каза, че е толкова… малък.

— Не е малък. За класа си е дори голям.

Тя преглеждаше машината преди полета. Беше с два турбодвигателя, а отстрани беше нарисуван кит. Джонас остави сака си и се огледа.

— Къде е пилотът?

Тери сложи ръце на кръста си се усмихна.

— Ти!? — възкликна той.

— Хей, да не започваме пак, а? Ще те притесни ли това?

— Но, но…

Тери продължи да проверява системите.

— Летя от шест години, ако това те успокоява.

Джонас кимна объркано. Не го успокояваше. Просто го караше да се чувства стар.

— Добре ли си? — попита го Тери, докато той се суетеше с предпазния колан. Джонас изглеждаше леко пребледнял. Не бе казал дума, откакто се бе качил в самолета. — Ако предпочиташ да седнеш отзад, има предостатъчно място да се изтегнеш. Торбичките за повръщане са в страничния джоб. — Усмихна му се.

— Това те забавлява, нали?

— Не допусках, че пилот на дълбоководни апарати като теб може да е толкова страхлив.

— Свикнал съм да контролирам нещата със собствените си ръце. Просто подкарай проклетия самолет. Хайде, тръгвай! Тук, отпред, съм добре. — Погледът му се плъзна по циферблатите и бутоните на таблото. Пилотската кабина беше малко тясна — мястото на помощник-пилота беше съвсем близо до арматурното табло.

— Не може да се дръпне по-назад — каза му Тери, когато забеляза, че търси ръчка, за да премести седалката.

Джонас преглътна мъчително.

— Трябва ми чаша вода.

Тери забеляза треперещите му ръце.

— Зеленият шкаф отзад.

Джонас стана и отиде в задната част.

— В хладилника има и бира — извика му тя.

Джонас отвори сака си, намери аптечката си и извади — шишенце с жълти хапчета. Клаустрофобия. Лекарят бе поставил диагнозата след инцидента — психосоматична реакция след преживения стрес. Дълбоководен пилот с клаустрофобия… абсолютно невъзможно. Двете просто бяха несъвместими.

Джонас глътна две от хапчетата с вода от картонена чаша. Вгледа се в треперещата си ръка и смачка чашата. Затвори очи за момент и пое дълбоко дъх. Когато отново ги отвори и се вгледа в смачканата чаша, дланта му вече не трепереше.

— Добре ли си? — попита Тери през вратата на кабината!

Джонас я погледна.

— Добре съм, казах ти вече.

Полетът до Монтърей продължи два часа и половина. Джонас се настани удобно и започна да му се наслаждава. След време Тери забеляза два кита, които плуваха на юг недалеч от брега.

— Сини — отбеляза тя.

— Отиват към Байя — добави Джонас и се вгледа надолу, към застрашения от изчезване вид.

— Джонас, слушай. За лекцията. Не исках да бъда груба. Цялата работа е в това, че баща ми настояваше да те намеря на всяка цена, а, честно казано, не виждам никакъв смисъл да ти губим времето. Искам да кажа, че не се нуждаем от още един дълбоководен пилот.

— Това е добре, защото и да се нуждаехте, нямаше да се съглася.

— Е, не се нуждаем. — Тери почувства, че кръвта й отново кипва. — Може би все пак ще успееш да убедиш баща ми, че следващия път трябва да се спусна с Ди Джей.

— Аз съм пас — отвърна той и се загледа през прозореца.

— Защо?

Джонас се обърна към нея.

— Първо, никога не съм виждал как пилотираш подводница, а това е доста по-различно от управлението на самолет. Налягането там е високо и…

Това й бе предостатъчно.

— Налягане? Искаш налягане?

Тери дръпна ръчката и се впусна в поредица лупинги, после остави самолета да полети почти отвесно надолу с главоломна скорост.

Най-накрая машината се стабилизира на около 500 метра височина и Джонас повърна върху арматурното табло.