Стив Олтън
Мегалодон (31)

Морско сражение

Почти веднага след като извадиха Джим Ричардс от водата, пристигна хеликоптер на бреговата охрана и увисна на седемдесет метра над разбиващите се вълни. След като видя, че светещото туловище на мегалодона се отправя навътре в морето, пилотът го последва и веднага предаде по радиото на военноморската база в Пърл Харбър координатите му. Буквално след няколко минути „Наутилус“ и „Кику“ потеглиха на север, покрай залива Мамала. Когато „Кику“ стигна до Каена, вече бушуваше истинска буря, а нощта се бе спуснала напълно.

Джонас и Тери бяха в капитанския мостик, когато вратата, водеща към палубата, се отвори с усилие поради силния вятър. Мак се вмъкна в сухото помещение и затръшна вратата след себе си. От жълтата му мушама се стичаше вода.

— Хеликоптерът е закрепен добре. Харпунът и мрежата също — обяви той. — Чака ни изключително тежка нощ, Джонас.

— Може би това е последният ни шанс. Според най-новите данни повечето стада китове са напуснали крайбрежните води. Трябва да маркираме мегалодона с предавателя, преди да излезе в открито море, защото там можем да го изгубим завинаги.

Тримата влязоха в командния център. Масао стоеше пред екрана на сонара, зад гърба на оператора. Изглеждаше мрачен.

— Хеликоптерът на бреговата охрана се е прибрал заради бурята — заяви той и се обърна се към оператора: — Нещо ново, Паскуале?

Италианецът поклати глава, без да се обръща.

— Само „Наутилус“.

Една голяма вълна разклати научноизследователския кораб и Паскуале се улови с две ръце за масата.

Капитан Бар стоеше на руля и привикналите му с морето крака умело балансираха върху клатещия се под.

— Надявам се никой да не е ял твърде много тази вечер — каза той. — Тази буря ще е страхотна.

 

 

Животът на първата в света атомна подводница беше спокоен, тъй като тя навлезе в залива Уаймия на сто метра под бушуващата буря. Подводницата, влязла в състава на Флота през 1954 година, имаше един атомен реактор, който създаваше свръхгорещата пара, необходима за задвижването на двете турбини и двете витла. Беше поставила много рекорди в подводните операции, но най-известният от тях беше историческото й пътуване до Северния полюс през 1958 година. През 1980 година беше извадени от въоръжение. Първоначалният план беше да се върне в Гротън, Кънектикът, където беше построена, но Макгавърн бе настоял да бъде изпратена в Пърл Харбър като туристическа атракция.

Когато научи за появата на мегалодона, командващият базата си даде сметка, че Флотът ще трябва да се намеси. Наред с това обаче разбираше, че не би могъл да гони праисторическа акула с модерна подводница клас „Лос Анджелис“. Предложението на Даниелсън да използват „Наутилус“ му се стори разумно и така, след седемнайсет години бездействие, подводницата отново бе изпратена в океана.

— Нещо на сонара, мичман?

Операторът наблюдаваше екрана на монитора и слушаше шумовете в слушалките. Мониторът даваше визуална представа за фоновия шум и шума, отразен от конкретен обект. Всеки обект, попаднал в обхвата на прибора, се виждаше като светла линия на зеления фон.

— Само бурята на повърхността, сър. Нищо друго не се забелязва.

— Добре. Дръж ме в течение. Началник-вахта, каква е готовността на оръжията?

Денис Хелър, шест години по-млад от брат си Франк, но и един от най-възрастните членове на екипажа, вдигни очи от монитора си.

— Две торпеда, готови за стрелба по ваша заповед, сър. Регулирани са за близък обсег, както наредихте. Твърде близък, бих казал.

— Няма как, Хелър. Нямаме метална цел, така че трябва да сме максимално близо, за да сме сигурни в успеха.

— Капитан Даниелсън! — извика радистът. — Получавам сигнал за бедствие от японски китоловен кораб. Не се чува много добре, но, изглежда, са нападнати.

— Навигатор, изчисли курс за засичане. Ако това е нашият приятел, искам да приключим и да се приберем и Пърл Харбър още преди разсъмване.

 

 

Японският китоловен кораб „Цунами“ се люлееше като черупка по големите вълни, а дъждът и вятърът блъскаха екипажа най-безмилостно. Трюмът беше опасно претоварен с бракониерски улов — осем сиви кита. Още два бяха привързани към левия борд в специални мрежи.

Двама моряци се бяха вкопчили в парапета и се взираха в тъмнината и дъжда. Двамата трябваше да следят скъпоценният улов да остане непокътнат по време на бурята. За нещастие светлините от фенерите им едва проникваха през вихрушката. Единствено редките светкавици им даваха възможност да видят ценния товар.

Корабът се наклони рязко вдясно и океанът пропадна. Мрежите с товара простенаха от тежестта. Моряците се вкопчиха в парапета, а корабът се наклони наляво. Морето сякаш щеше да ги всмуче. Мрежите с китовете за момент потънаха под водата. Отново надясно, и мрежите се появиха. Моряците се вцепениха от изненада — заедно с товара се издигна и огромна бяла триъгълна глава!

Тъмнина. „Цунами“ продължаваше да се люлее, а двамата наблюдатели бяха като слепи от бурята. Минаха няколко секунди. След това светкавица проряза небето и кошмарната глава се появи отново. Устата беше пълна с остри като бръснач зъби.

Моряците изкрещяха, но бурята заглуши гласовете им. По-старшият направи знак на другия, че ще отиде да повика капитана. Светкавица. Огромните челюсти разкъсваха китовете странично, ръфаха безценната китова мас.

Корабът отново се наклони наляво. Старшият моряк заслиза към дървената палуба, затворил очи заради силния дъжд, стиснал въжената стълба. Можеше да слиза само с по едно стъпало, защото корабът остана наклонен… и продължаваше да се накланя! Морякът отвори очи и почувства, че стомахът му се свива. Морето приближаваше, голямата глава не се виждаше. Но нещо теглеше „Цунами“ отляво към водата.

 

 

— Капитане, китоловният кораб е на двеста метра пред нас.

— Благодаря. Изплаване до нивото на перископа.

— Слушам, сър, изплаване до перископа.

Подводницата се издигна, а Даниелсън опря лице в гумения окуляр на перископа и се вторачи в тъмнината. През инфрачервения перископ мракът горе изглеждаше сив, но бурята и вълните рязко намаляваха видимостта. Поредната светкавица освети бурния океан и за миг Даниелсън зърна силуета на китоловния кораб, полегнал на една страна.

— Свържете се с бреговата охрана — каза той и се отдръпна от перископа. — Къде се намира най-близкият им катер?

— Сър — отговори радистът, — най-близкият кораб в радиус от двайсет мили е „Кику“.

— Капитане, погледнете… — Операторът на сонара стана. На екрана се виждаше наклоненият кораб… И още нещо, което обикаляше около него.

 

 

Паскуале притисна слушалките към ушите си и поиска да повторят съобщението.

— Капитане, получавам зов за помощ от „Наутилус“. — Всички в командния център се обърнаха към него. — На дванайсет морски мили източно има потъващ японски китоловен кораб. Казват, че е възможно във водата да има оцелели, но наблизо няма други, освен нашия. Искат помощ.

Масао погледна Джонас.

— Мегалодонът?

— Ако е той, нямаме много време — отвърна Джонас. — Китовете напуснаха района, а сега акулата вече е опитала човешка кръв. Вероятно е гладна.

— Да отидем по-бързо, капитане — нареди Масао.

 

 

„Цунами“ лежеше на левия си борд, но не потъваше, и продължаваше да се издига и спуска с огромните вълни. Във вътрешността му в пълна тъмнина единайсет мъже се мъчеха да избегнат сигурна смърт, макар и вече да бяха изгубили представа кое е горе и кое долу. Леденият океан бушуваше около тях и неумолимо пълнеше кораба. Всъщност настървеният мегалодон буташе нагоре потъващия кораб, докато ръфаше останките на улова в мрежите и тъкмо заради това той не потъваше.

При първия сблъсък старшият моряк бе паднал във водата, но някак бе успял да се задържи за въжената стълба и сега се бореше с вълните, за да се добере до вертикалната палуба на „Цунами“. Успя да открие отворената врата към каютите и да се вкопчи в рамката й. Отвътре се чуваха виковете на останалите. Запали фенерчето си и освети четирима, които успяха да се измъкнат от тъмната вътрешност на кораба. Те се уловиха за дървената мачта с премръзнали ръце. Трябваше да продължат да се борят за живота си.

 

 

— Капитане, чувам крясъци — каза радиооператорът на подводницата. — Във водата има хора.

— По дяволите. Къде се намира „Кику“?

— Най-много след шест минути ще е тук — извика Денис Хелър.

Даниелсън се опита да прецени обстановката. Какво би могъл да направи, за да отвлече вниманието на мегалодона от оцелелите?

— Включете звънеца колкото може по-силно. Оператор, следи какво прави акулата и ми докладвай.

— Слушам, сър, включвам звънеца.

Металният звън закънтя в корпуса на „Наутилус“ и проряза водата наоколо като вой на сирена в смълчан град.

 

 

Пронизителните звуци достигнаха до мегалодона за секунди, заглушиха сетивата му и го накараха да изпадне и ярост. Неизвестно същество искаше да му отнеме плячката. Огромният хищник се отказа от останките на двата кита в мрежите, мина под потъващия кораб, ориентира се бързо за посоката на звука и се насочи към „Наутилус“.

 

 

— Капитане, улавям сигнал. Три херца. Трябва да е чудовището. Определено отвлякохме вниманието му! — обади се радиооператорът. — На двеста метра е и приближава.

— Хелър?

— Можем да стреляме, сър, но взривът ще убие екипажа на китоловния кораб.

— Сто метра, сър!

— Курс нула, две, пет, двайсет градуса, дълбочина четиристотин метра, скорост петнайсет възела. Да видим дали ще ни последва. Искам между тази риба и китоловния кораб да има известно разстояние.

Подводницата започна да се спуска. Мегалодонът ги следваше. „Наутилус“ беше почти два пъти по-дълъг и много по-тежък, но женската беше много по-бърза и подвижна от противника си. Освен това огромният хищник нямаше намерение да остави предизвикателството без отговор. Приближи се отгоре и се засили към корпуса на подводницата като излязъл от контрол двайсетметров локомотив.

— Готови за сблъсък! — изкрещя операторът на сонара и рязко свали слушалките си. БУУУМ! „Наутилус“ се разтърси и хората полетяха на пода. Електрическото осветление угасна и всичко потъна в мрак. Стоманата наоколо простена. Секунда по-късно светнаха червените аварийни светлини. Машините бяха спрели и подводницата се носеше по инерция под ъгъл от 45 градуса.

Мегалодонът направи обиколка, за да прецени съперника си. Ударът бе предизвикал остра болка в муцуната му. Разтърси глава, няколко зъба паднаха, но скоро щяха да бъдат заменени от тези под тях.

Капитан Даниелсън почувства нещо топло да се стича в дясното му око.

— Всички постове, докладвай! — извика той и избърса кръвта от челото си.

Първи се обади машинистът Хелър.

— Машинно отделение, три отсека наводнени, сър. Реакторът не работи.

— Радиация?

— Няма изтичане.

— Акумулатори?

— Функционират и са включени, сър, но задните кормилни плоскости не реагират. Удари ни точно над кила.

— По дяволите! — изруга Даниелсън. Беше бесен. Как бе допуснал някаква си риба да осакати лодката му! — Къде е мегалодонът?

— Обикаля, сър. Много близо — докладва радиооператорът.

— Сър — обади се Хелър отново. — Едното витло е извън строя, другото ще заработи до десет минути. Разполагаме само с аварийно захранване.

— Торпеда?

— Готови, сър.

— Пълнете торпедни тръби едно и две. Сонар, докладвай кога можем да стреляме.

Корпусът на подводницата простена отново. Изведнъж в командния център нахлу морска вода.

— Сонар…

— Сър? — Операторът беше пребледнял. — Мисля, че мегалодонът се опитва да пробие корпуса със зъби.

 

 

„Кику“ се добра до последното известно местоположение на китоловния кораб, но след отдалечаването на мегалодона „Цунами“ беше потънал.

Джонас и Хелър, със спасителни жилетки и привързани към палубата с въжета, стояха на носа. Хелър насочваше прожектора. Джонас държеше пушката със стрелата предавател в едната си ръка, в другата стискаше спасителен пояс. Корабът се люлееше на вълните, водата заливаше носа и заплашваше да помете и двамата в морето.

— Ето! — Джонас посочи вдясно. От водата стърчеше част от мачта и в нея се бяха вкопчили двама души. Хелър насочи прожектора и повика Бар по радиостанцията си. Носът се насочи надясно. „Куку“ подхвърляше Джонас нагоре-надолу като див жребец и той не можеше да каже дали двамата са видели пояса и дали ще могат да го достигнат.

— Остави това, Тейлър — извика Хелър. — Няма да успееш да им помогнеш.

Джонас продължи да се взира във водата. Носът хлътна с десет метра надолу, встрани прииждаше нова голяма вълна. Когато носът отново се издигна, лъчът на прожектора освети двамата мъже на мачтата. Единият махаше с ръка.

— Повикай няколко души да държат въжето ми! — изрева Джонас.

— Какво!

Носът се спусна надолу и Джонас се качи на парапета. Когато отново се издигна, той се оттласна с всички сили и полетя в бездната, зад билото на вълната. Ледената вода вдърви мускулите му. Дъхът му секна, почувства, че силите му го напускат. Следващата вълна го издигна нагоре, но той не виждаше нищо. Заплува слепешката, с всички сили, в посоката, която се надяваше да е правилната.

След секунда отново полетя в поредната бездна и разбра, че с плуване не би могъл да се справи — планините вода го подхвърляха като играчка. Тогава се блъсна в нещо твърдо и пред погледа му причерня.

 

 

Мегалодонът не можеше да прецени дали съществото е живо, или не. Пронизителните звуци бяха престанали. Странната риба беше твърде голяма, за да я захапе. Сетивата му подсказваха, че не става за ядене. Продължи да кръжи наоколо и от време на време опитваше да захапе странното същество, но без успех — то просто беше твърде голямо.

Някъде откъм повърхността долетяха познати звуци.

 

 

— Отдалечава се, сър — обади се дежурният пред радара.

— Потвърждавам, сър — каза операторът на сонара. — Излиза на повърхността.

— Двигателят работи, сър — докладва Хелър. Сякаш в отговор „Наутилус“ се изправи хоризонтално.

— Отлично. Курс нула, пет, нула, нагоре десет градуса, до триста метра дълбочина. Искам положение за огън по чудовището. При моя команда включвате звънеца. Когато акулата се спусне към нас, пускате и двете торпеда.

Хелър доби обезпокоен вид.

— Корпусът няма да издържи още един удар, сър — каза той. — Препоръчвам връщане в базата.

— Не, Хелър. Ще приключим с това сега.

Една ръка сграбчи Джонас за яката. Старшият моряк изломоти нещо на японски, видимо благодарен. Джонас се огледа. Вторият моряк не се виждаше никъде. Нещо го дръпна за кръста. Хелър и останалите започваха да теглят въжето.

— Дръж се! — извика Джонас и улови моряка отзад.

 

 

Мегалодонът долови вибрациите и се насочи към новите си жертви. Когато се доближи на около трийсет и пет метра от следващата порция храна, отново чу звънеца. Усещаше миризмата на топла кръв, но дръзкото предизвикателство притъпяваше чувството му за глад. Обърна се плавно и се насочи към натрапника.

 

 

— Хиляда метра и приближава бързо, сър — извика операторът на сонара.

— Хелър, имаме ли възможност за стрелба?

— Да, сър.

— Чакай команда…

— Четиристотин метра…

— Спокойно!

— Двеста метра, сър!

— Оставете я да се приближи.

— Сър, промени посоката. — Денис Хелър вдигна поглед отчаяно. — Изгубих я.

Даниелсън изтича до монитора. Лицето му беше изпоцапано със съсирваща се кръв и пот.

— Какво стана?

Операторът на сонара притисна слушалките към уши те си и напрегна слух.

— Сър, спусна се в дълбочина. Едва се чува… момент, хиляда метра… по дяволите, под нас е!

— Пълен напред! — изкомандва Даниелсън.

Осакатената четирийсетгодишна подводница се понесе напред и се затресе от усилието да достигне скорост от десет възела. Мегалодонът се насочи към задната част на съперника си. Блъсна корпуса със скорост от трийсет и пет възела и проби изтощения корпус. Получи се триметрова пробойна между стоманените листове на обшивката. Цялото машинно отделение се наводни за секунда.

От сблъсъка се проби и стената на задния баластов резервоар. Килът на „Наутилус“ се напълни с вода и подводницата се наклони странично на 45 градуса. Най-тежки бяха пораженията в машинното отделение. Помощник-машинистът Дейвид Фрийман падна назад в тъмнината. Главата му се удари в пулта за управление и той загуби съзнание. Лейтенант Арти Кравиц беше затиснат от паднала преградна стена. Глезенът му беше счупен. Успя да се освободи, да пропълзи до съседния отсек и да затръшне херметическата врата само секунди преди морската вода да запълни машинното.

— Докладвайте за щети! — извика Даниелсън.

— Машинното е наводнено — отвърна главен машинист Хелър, — не мога да…

Прекъсна го вой на сирена. Замигаха червени светлини.

— Пробойна в реактора! — изрева той. — Трябва да се запуши!

— Въздух под налягане в баластовите резервоари! Изплуваме. Хелър, слез в реакторното…

— Веднага, сър!

„Наутилус“ започна да се издига, все още наклонена на 45 градуса. Хелър се втурна през помещенията, в които цареше хаос. Матросите във всички отсеци помагаха на ранените и се мъчеха да спрат водата, която нахлуваше сякаш от хиляди места. Поне половината от електрическите прибори изглеждаха извън строя.

Когато Хелър влезе в реакторния отсек, лейтенант Кравиц натискаше копчетата като обезумял — изключваше реактора. Хелър изключи последните три сам, после спря алармата.

— Докладвай, Кравиц.

— Четирима мъртви. При сблъсъка се откърти цяла тръба. Машинното и всичко зад него е наводнено.

— Радиация?

Лейтенантът го погледна.

— Дени, тази подводница е на четирийсет години. Корпусът е пробит, листовете от обшивката падат като люспи. Ще се удавим много преди да ни засегне каквато и да било радиация.

 

 

Изтеглиха Джонас и японеца на палубата и веднага ги отведоха в командния център.

— Тейлър — извика Хелър, — полудя ли!?

— Тишина, Франк — прекъсна го ДеМарко. — Получаваме сигнал за бедствие от „Наутилус“.

Хелър се приближи.

— Е?

Боб Паскуале притисна слушалките до ушите си, за да чуе.

— Изплават. Нямат двигатели. Имат нужда от незабавна на помощ.

Капитан Бар веднага нареди промяна на курса. „Кику“ зави и продължи да се бори с огромните вълни.

 

 

Дейвид Фрийман дойде в съзнание. Лицето му бе притиснато към металната врата, край която все още имаше малко въздух. Всичко наоколо беше окъпано в червена светлина. От челото му течеше кръв.

„Наутилус“ се издигаше, а от пробойните навън падаха отломки. Мегалодонът следваше подводницата, готов да захапе всичко, което се движи. Хищникът усети кръвта.

Промуши огромната си глава през пробойната, смачка слабите метални листове на обшивката и я разшири още повече. Белият и флуоресциращ блясък изведнъж запълни наводнения отсек. Фрийман потопи главата си във водата, погледна и… изпищя. Огромните челюсти на мегалодона изпълваха целия отсек, като в някакъв триизмерен филм на ужаса. Кошмарните триъгълни зъби бяха на по-малко от метър. Фрийман усети как водовъртежът го всмуква. Вкопчи се във вратата, водата заглуши виковете му. Когато разбра, че няма спасение, потопи главата си и напълни дробовете си с вода, за да умре, преди да го разкъсат огромните зъби.

Мегалодонът го всмукна в устата си, смачка тялото му и го преглътна наведнъж. Топлата кръв го раздразни още повече. Измъкна се от пробойната и закръжи наоколо. „Наутилус“ изскочи на повърхността.

— Напусни кораба! Всички да напуснат кораба! — пролая капитан Даниелсън. Подводницата беше полегнала на десния си борд и вълните я подхвърляха като детска играчка.

Отвориха се три люка, във вътрешността нахлу вода, проблеснаха няколко червени сигнални ракети. Появиха се три големи надуваеми лодки. След още няколко минути оцелелите се качиха и започнаха да се борят с вълните. „Кику“ беше наблизо. Прожекторите осветяваха лодките.

Даниелсън беше в третата лодка. Обърна се към „Наутилус“. Видя силуета на подводницата, осветен от поредната мълния. След секунди корпусът й изчезна под вълните. Могъщата й някога кърма се издигна само за миг и после „Наутилус“ се отправи на последното си пътешествие към дъното на Пасифика.

Първата лодка достигна борда на „Кику“ и петнайсет мъже запълзяха нагоре по спуснатата от десния борд мрежа. Една вълна се разби в борда, повдигна кораба и го спусна бясно надолу. Няколко души от екипажа на Даниелсън отново паднаха в морето.

Джонас насочи прожектора към вълните и освети един от тях. Беше Денис Хелър. Франк видя брат си недалеч от борда на „Кику“ и му хвърли спасителен пояс. Втората лодка също приближи.

Денис се вкопчи в пояса, а брат му го задърпа с въжето към борда. Хората от втората спасителна лодка започнаха да се изкачват по мрежата, приближи и третата. Денис започна да се катери заедно с тях.

Поредната вълна издигна борда. Франк Хелър легна на палубата, стисна най-долната тръба на парапета и протегни другата си ръка към Денис, който беше само на метър от него.

— Дени, дай ръка! — След миг го улови.

От водата изникна огромна бяла маса и захапа Денис Хелър в челюстите си. Франк замръзна на място. Не беше в състояние да реагира. Муцуната беше на сантиметри от лицето му. Мегалодонът сякаш увисна за миг във въздуха, после изчезна в дълбините заедно с Денис Хелър.

— Не! Не! Неее! — изкрещя Франк съвършено безпомощен. Вторачи се в морето, сякаш очакваше мегалодонът да върне брат му.

Даниелсън и останалите видяха случилото се и запълзяха по мрежата като подплашени насекоми.

Мегалодонът се пови отново. Кървавите останки на Денис все още се виждаха полепнали по зъбите му. Даниелсън се обърна, изкрещя и се прилепи към борда.

Джонас грабна прожектора и го насочи към мегалодона с лявата си ръка. С дясната насочи пушката. Беше близо, само на десетина метра. Натисна спусъка, без да се цели. Предавателят излетя от цевта и се заби здраво малко зад дясната гръдна перка на акулата.

Лъчът на прожектора освети едното око на нощния хищник и обгори чувствителната тъкан като лазер. Силната болка накара чудовището да се върне в морето. До краката на Даниелсън му оставаха само сантиметри, но то потопи раненото си око във водата и изчезна.

Даниелсън и останалите се добраха до палубата, след което ги довлякоха един по един до каюткомпанията. Джонас улови Франк отзад и понечи да го дръпне, но Франк не пускаше парапета.

— Ще умреш, кучко, чуваш ли? — изрева той в нощта. — Това не е краят. Ще умреш!

Вятърът заглуши думите му.