Стив Олтън
Мегалодон (24)

Сайпан

Двуместният хеликоптер отскочи два пъти от прашната писта и едва тогава легна върху носачите си. Пенсионираният капитан от Военноморския флот Джеймс Макрейдс, или просто Мак, както го наричаха всички, погледни към пасажера си, който изглеждаше малко уморен след четирийсет и пет минутния полет.

— Добре ли си, Джонас?

— Добре съм. — Джонас пое дълбоко дъх.

Роторът на машината постепенно спря. Бяха кацнали на някакво временно летище. На дървена табела беше написано: ДОБРЕ ДОШЛИ В САЙПАН.

— Питам, защото изглеждаш кошмарно.

— Откакто напусна армията, не си започнал да летиш по-внимателно.

— Ей, приятелю, аз съм единственият наоколо, когото можеш да хванеш за тази работа. Особено в три часа сутринта. Какво, по дяволите, е толкова важно, че да трябва да летиш до този забравен от бога остров по това време?

— Спомена, че твой приятел рибар е попаднал на умрял кит. Искам да разгледам трупа.

— По това време на нощта? Човече, трябва да си намериш някоя мадама.

— Мак, важно е. Не се шегувам. Къде е приятелят ти? Не трябваше ли да ни чака тук?

— Погледни онази пътека вляво. Слез по нея на брега и ще видиш няколко завързани рибарски лодки. Филипе ще те чака на последната. Аз ще съм в кръчмата. Да се поналюскам. Когато се наиграеш, потърси ме там. Ако съм с жена, изчакай десет минути. Ако е грозна, почакай пет.

— Какво значение има, ако самият ти си се налюскал?

— Прав си, няма значение. Не забравяй, че трябва да платиш на Филипе половината предварително и другата половина, когато се върнете. Иначе може да те остави да доплуваш сам до брега.

— Благодаря за съвета — каза Джонас. Видя как приятелят му куцука към зелената постройка от ръждясала ламарина, която беше нарекъл „кръчма“. Джонас вдигна раницата си и тръгна в противоположната посока, към брега. Звездите бяха скрити зад облаци, но Тихият океан беше гладък като стъкло.

 

 

Джонас Тейлър се бе запознал с Джеймс Макрейдс преди седем години, в това, което и двамата наричаха „флотски кукувичарник“. След инцидента със „Сийклиф“ Джонас бе прекарал няколко седмици в болница и още деветдесет дни в психиатрична клиника, за да преценят състоянието му. Тъкмо там военните лекари се бяха опитали да го убедят, че под водата е имал халюцинации. След два месеца „медицинска помощ“ Джонас бе изпаднал в дълбока депресия. Меги беше далеч, кариерата му бе рухнала. Не беше възможно да напусне клиниката, чувстваше се сам и предаден.

Докато не срещна Мак.

Джеймс Макрейдс живееше, за да не се подчинява на властите. Мобилизиран и изпратен да воюва във Виетнам на трийсет и три, Мак бе станал капитан, командир на 155-и щурмови хеликоптерен корпус, базиран в Камбоджа дълго преди американските въоръжени сили да се разположат там. Обученият във Флота да лети на машина „Кобра“ Мак бе оцелял от безумието във Виетнам, като сам бе решавал кога, къде и изобщо дали да се сражава. Ако някоя задача му се стореше нелепа, той не оспорваше заповедта, а чисто и просто правеше нещо друго. Когато му бяха наредили да бомбардира пътя за Хо Ши Мин, Мак бе строил ескадрилата си като за бой, после бе приземил машините в двора на една болница, бе грабнал група медицински сестри и бе прекарал деня по плажовете на остров Кон Сон. По-късно през нощта бе изпратил доклад за това колко храбро момчетата му са „оправили“ врага. Началниците му така и не бяха разбрали. При друг случай бе наредил да приземят един от хеликоптерите в делтата на някаква река и да го взривят. Мак бе докладвал, че ескадрилата му е била подложена на масиран обстрел, но въпреки това се е справила с превъзхождащата сила на врага. За проявената храброст Мак и момчетата му бяха получили медали.

Разбира се, това не означаваше, че капитанът и хората му не бяха видели истинско сражение. Чисто и просто, ако преценеше, че някоя мисия е безсмислена, той отказваше да рискува живота на момчетата си. Въпреки че, както се оказа, цялата война беше безсмислена.

След войната Мак бе останал във Флота като летец. Като горещ привърженик на свободната инициатива, той бе снабдявал дребните търговци от Гуам до Хаваи с всичко под слънцето, при това с помощта на военни хеликоптери за ускоряване на доставките. Най-накрая един колега офицер бе разбрал за какво става дума, когато бе видял, че собствените му хора чакат на опашка, за да обикалят Хавайските острови с хеликоптер. Мак вземаше по петдесет долара на човек, като сред предлаганите услуги фигурираха осигуряването на кашонче бира и двайсет минути с местна проститутка.

Инцидентът с „летящия бордей“ стана причина Макрейдс да бъде освободен от армията, да бъде изпратен в психиатрична клиника за задължителна диагноза и да прекара там известно време. Нямаше избор — ако не това, трябваше да лежи във военен затвор. Притиснат до стената, Мак бе започнал да се задушава, защото вече нямаше начин да демонстрира презрението си към властта. Тогава се запозна с Джонас Тейлър.

Според професионалното мнение на Мак, Джонас беше поредната жертва на играта на обвинения във Флота, на отказа на висшите началници да поемат отговорността за действията си. Поради това го смяташе за нещо като сродна душа и се чувстваше морално задължен да му помага.

Мак бе решил, че най-доброто средство за възстановяването на Джонас би било едно пътуване с кола. Отмъкването на хеликоптер от крайбрежната охрана бе лесно. Кацането на паркинга в един парк — детска игра. Трудното бе дошло по-късно. След като пируваха цяла нощ, на следващата сутрин двамата се върнаха в болницата пияни, оглупели и щастливи. Крайбрежната охрана намери хеликоптера си след два дни край едно автомобилно гробище. От двете страни на кабината беше нарисувана по една гола жена.

Оттогава двамата бяха много близки приятели.

 

 

Последната лодка, закотвена в плитката вода край брега, изглеждаше доста паянтова. Беше дълга едва шест метра, бе потънала доста ниско във водата, а по корпуса й личаха останки от червена боя. На борда й стоеше едър чернокож мъж, с мръсна памучна фланелка и джинси, който теглеше капан за раци.

— Извинете ме — заговори Джонас, когато наближи. Мъжът продължи да работи. — Извинете ме, вие ли сте Филипе?

— Кой се интересува?

— Аз съм професор Джонас Тейлър. Приятел на Мак.

— Мак ми дължи пари. Ти имаш ли пари?

— Не. Тоест имам достатъчно, за да ме закараш до умрелия кит, но не знам нищо за…

— Умрял гърбат кит плува на около две мили навътре. Ще ти струва петдесет щатски.

— Добре. Половината сега, половината, като се върнем. — Джонас показа банкнотите, за да ги види Филипе.

— Добре. Да тръгваме.

Джонас подаде двайсет и пет долара, но веднага ги дръпна назад.

— Още нещо. Ще отидем дотам без мотор.

— Какво говориш, професоре! Да греба две мили! Неее. Не ти ща парите.

— Добре. Удвояваме. Половината сега, останалите, като се върнем.

Островитянинът измери с поглед Джонас за първи път.

— Добре, стотачка. А сега ми кажи защо не искаш мотор.

— Да предположим, че не желая да безпокоя рибата.

 

 

Джонас искаше по някакъв начин да потвърди предположението си, че женският мегалодон е успял да изплува на повърхността. Големият улов на акули покрай бреговете на Сайпан подсказваше, че нещо безпокои популацията им край острова. Опитите за самоубийство на китовете и делфините също можеха да са следствие от присъствието на огромния хищник. Нито едното, нито другото обаче не бяха достатъчно категорично доказателство. Ако китът, открит от Филипе, беше убит от женската, следите от захапката щяха да говорят сами за себе си. Отиването на гребла беше само необходима предпазна мярка.

Въпреки че Джонас се залови с едното весло, стигнаха до мястото след близо час. Голи до кръста и плувнали в пот, двамата мъже най-накрая опряха лодката в черния труп.

— Ето го, професоре. Акулите са я яли цял ден и не е останало кой знае какво.

Над водата се показваше гърбът на големия бозайник. Вонята беше нетърпима. Джонас побутна подутия труп с веслото. Беше твърде тежък, за да го преобърне.

— Какво се опитваш да направиш? — попита Филипе.

— Искам да видя от какво е умрял този кит — отговори Джонас. — Можем ли да го обърнем?

— Двайсет и пет долара.

— Двайсет и пет? Смяташ да влезеш във водата за толкова?

— Неее. Много акули има. Виж там.

Джонас видя плавника.

— Това тигрова акула ли е?

— Да, тигрова. Не се безпокой, ако стане много нахална, ще я гръмна с патлака. — Филипе извади от колана си револвер.

— Филипе, моля те… без шум. — Джонас насочи фенерчето си към спокойната черна повърхност на океана. По борда на лодката се плискаха малки вълнички. Джонас изведнъж си даде сметка, че са много уязвими.

Малкият светъл лъч изведнъж попадна на нещо масивно, което бързо се движеше под водата — появи се само за миг и изчезна.

— Дявол да го вземе, професоре, какво беше това?

Джонас погледна Филипе. Очите на едрия негър бяха изпълнени със страх.

— Какво беше това?

— Под нас има нещо, професоре. Чувствам как водата вибрира. Нещо много голямо…

Дървената лодка се раздвижи. Най-напред бавно, после се завъртя обратно на часовниковата стрелка. Бяха попаднали във водовъртеж, в някакво бързо течение, предизвикано в дълбочината. Двамата се уловиха за бордовете, за да запазят равновесие.

Филипе извади револвера си и го насочи към водата.

— Самият дявол е под нас!

Хоризонтът се завъртя около тях. Джонас погледна във водата и почувства как косата на тила му настръхва. Нещо голямо и бяло се насочваше към повърхността!

Изведнъж отдолу изскочи огромен бял търбух и двамата изкрещяха. Филипе вдигна револвера и изстреля шестте патрона в него. Няколко секунди по-късно голямата тигрова акула захапа трупа на мъртвия кит и бликнаха фонтани кръв.

Лодката престана да се върти и застана неподвижно. Джонас освети с фенерчето си корема на мъртвата орка. Тогава и двамата с Филипе видяха — огромно отхапано място, дълбоко повече от метър, широко близо три.

— Боже мой! Какво е направило това? — Преди Джонас да успее да отговори, Филипе спусна във водата извънбордовия двигател и го запали.

— Не! Чакай! — извика Джонас. Моторът изръмжа и заработи. Филипе обърна рязко лодката и подкара към брега.

— Все едно, професоре! Това чудовище долу е страшно голямо! Досега не съм виждал риба да убие цяла орка само с едно захапване! Дръж си проклетите пари! Връщаме се, и толкова!