Стив Олтън
Мегалодон (41)

Здрач

— Широка е около три метра — описа Джонас пробойната на корпуса, която се бе получила от удара на мегалодона. Корабът бе поел много вода и сега бе наклонен ни петнайсет градуса.

— Това е само началото, Масао — отбеляза Леон Бар. — Изолирахме предния отсек, но лявото витло е кошмарно изкривено и не работи.

— Ще потънем ли? — попита Масао.

Бар се замисли.

— Не. Херметически затворените отсеци засега ще спасят положението, но не бива да прекаляваме с натоварването. Тегленето на това туловище е доста работа само за едно витло. Ще се движим съвсем бавно.

— След колко време смяташ, че ще се доберем до лагуната, Леон?

— Ами… нека да помисля. Сега минава седем. Сигурно ще стигнем там утре сутринта, малко преди разсъмване.

ДеМарко погледна Бар, после Джонас.

— За бога, Джонас, мегалодонът ще остане ли упоен толкова дълго?

— Честно казано, не знам. Никой не може да каже. Дозата, която определих, според мен трябва да е достатъчни за дванайсет до шестнайсет часа.

— Можем ли да му дадем нова доза? — попита Масао. — След като минат десет часа примерно?

— Ще умре — отбеляза Джонас спокойно. — Животно с подобни размери не може да бъде държано под упойки дълго, защото това неминуемо ще доведе до поражения върху нервната му система. Ще трябва да се свести и да задиша самостоятелно. В противен случай ще умре.

Масао се почеса по главата неуверено.

— Нямаме голям избор. Капитане, колко души екипаж са нужни, за да управляват кораба? Може би има как да свалим някои от хората…

— Не става, Масао. При повредено витло и с тази пробойна са ми нужни всички, до последния човек, дори повече. Ако напуснем кораба, ще го напуснем всички заедно.

— Масао, искам да предложа нещо — каза Джонас. — Мониторът ще ни предупреди, когато мегалодонът започне да се свестява. Въпреки това мога да се спусна долу с глайдера и да го наблюдавам за по-сигурно. Ако дойде на себе си, ще освободим въжето и ще се отдалечим. Ако дотогава не сме стигнали до лагуната, поне ще сме доста близо. Когато мегалодонът не тежи, ще успеем да се скрием бързо.

— А какво ще стане, когато се събуди? — попита Масао.

— Ще има тежък махмурлук и ще е нервен. Не бих се изненадал, ако последва кораба в лагуната.

— Мисля, че по-точната дума е „преследва“ — обади се ДеМарко.

— Ами ти? — попита Тери.

— В глайдера — усмихна се Джонас — ще съм на по-сигурно място от вас.

Масао се замисли.

— Добре, Джонас. Призори ще се спуснеш с глайдера и ще наглеждаш нашата рибка. ДеМарко, ти ще дежуриш първи пред монитора на пулса. Ако нещо се промени, ще извикаш Джонас веднага. — Масао млъкна и се вслуша в далечния тътен. — Това приближаваща буря ли е?

Мак, който току-що бе приземил хеликоптера върху палубата на „Кику“, влезе при тях.

— Не, Масао — каза той. — Това са хеликоптери с журналисти. Пет са, ако трябва да съм точен. Очакват се и още. Призори ще се е събрала сериозна тълпа, бих казал.

Франк Хелър остави работата си и застана пред телевизора за четвърти път през последния час, за да гледа новините.

… праисторическият мегалодон е на седемдесет метра под нас, упоен. През последните трийсет дни чудовището причини жестоката смърт на най-малко двайсет души. В момента виждаме снежнобялата кожа, която фосфоресцира под отражението на луната.

Очаква се, че при сегашната си скорост силно повреденият кораб „Кику“ ще достигне входа на лагуната „Танака“ малко преди зазоряване. Новините на Девети канал ще следят събитията цяла нощ и ще ви информират своевременно. Аз съм Тори Хес, Девети канал…

 

 

— Изключи го вече, Франк — каза Даниелсън. Бяха на борда на „Магнат“ и сглобяваха самоделен дълбочинен заряд във фитнессалона на яхтата. Даниелсън инсталираше детонатора в единия край на високия един метър стоманен варел.

— Гледаш едно и също цяла вечер.

— Нали искаше да разбера на каква дълбочина е мегалодонът — каза Хелър. — Да не би да искаш да я измеря с рулетка?

— Добре, добре — кимна Даниелсън и вдигна очи. — Кажи ми на каква дълбочина е.

— Ако съдя по кадъра от камерата, някъде между петдесет и седемдесет метра. Какъв е обхватът на бомбата ти?

— Достатъчен. Взривателят може да забави експлозията до тази дълбочина. В заряда съм добавил солидно количество аматол, който е доста примитивен, но пък затова много мощен експлозив. Можеш да не се съмняваш, че е достатъчен, за да изпържи тази риба. Проблемът е да се приближим дотолкова, че да го пуснем точно върху чудовището. Ще трябва да разчитаме на Харис. Къде е той?

— На палубата — отвърна Хелър. — Забеляза ли, че този тип не спи нощем?

— Да, забелязах. Ще ти призная нещо, Франк. Аз самият не спя кой знае колко.

 

 

Бъд Харис беше застанал край десния борд и гледаше лунната пътека върху съвършено неподвижната повърхност на океана. Яхтата беше закотвена на триста метра южно от входа на лагуната. Бялата бетонна стена и широкият вход на канала едва се виждаха.

— Меги — прошепна Бъд между две глътки джин, загледан в малките вълнички, които се плискаха в борда на яхтата. — Меги, виж в какво ме забърка! Да се занимавам с двама смахнати бивши военни и да си играя на война срещу някакво шибано чудовище. Можеш ли да повярваш! — Бъд надигна чашата и я пресуши. — Ех, Меги! — По бузите му се затъркаляха топли сълзи. — Защо чисто и просто не пусна скапаната камера? — Захвърли празната чаша в океана и вълничките разлюляха отражението на луната. — По дяволите! Утре ще пречукам това чудовище и ще му избода очите.

Обърна се и залитайки се спусна по витата стълба към спалнята за гости. Вече не можеше да спи в главния апартамент на яхтата. Имаше чувството, че все още усеща парфюма на Меги, присъствието й беше осезателно. Отпусна се върху двойното легло и заспа.

Трийсет секунди, след като Бъд слезе долу, на повърхността се появи еднометрова светеща гръбна перка, която направи кръг около стъклената чаша, потъваща в черните води на резервата.

 

 

Джонас отвори очи, защото вътрешният му будилник зазвъня малко преди истинския. Все още беше на шезлонга, а Тери се бе сгушила на гърдите му под вълненото одеяло. Той я погали леко по косата със загрубелите си пръсти.

Тя се раздвижи.

— Спи, Джонас — промърмори тя със затворени очи.

— Не мога. Време е.

Тери вдигна глава към него и го погледна. Протегна ръка и го прегърна през врата.

— Чувствам се много добре, Джонас, и искам да си остана така. Хайде да поспим още пет минутки.

— Тери, ще ми се да можех да стоя тук цяла нощ, но е невъзможно, знаеш го.

— Ревнувам те. Предпочиташ да отидеш при онази голяма риба, нали?

— Хайде ставай, момиче! — вдигна я той. — Трябва да обличам неопрена. ДеМарко сигурно вече се чуди къде съм.

Погледна часовника си — пет и трийсет и три.

— Добре. Отивам в каюткомпанията да хапна два залъка. Съветвам те и ти да хапнеш.

— Не, аз съм пас. Стомахът ми е малко неспокоен. Кожи на ДеМарко да дойде при глайдера.

 

 

ДеМарко отново погледна часовника си. Къде, по дяволите, се губи този човек? Пулсът на мегалодона продължаваше да е осемдесет и пет удара. Небето започваше да сивее, хеликоптерите на медиите продължаваха да бръмчат в небето.

— Проклети репортери — промърмори той.

Тери се приближи и му се усмихна.

— Добро утро, Ал.

— Къде, по дяволите, е Джонас?

— В глайдера. Чака да го спуснеш във водата.

— Чака? За бога, аз чакам на това място вече осем часа.

ДеМарко отиде на палубата.

Джонас вече бе влязъл в глайдера. ДеМарко почука по прозрачния конус и пилотът вдигна палец, за да покаже, че всичко е наред. ДеМарко се изкачи на крана и седна в кабината.

— Ох, по дяволите! — Инженерът вдигна предмета и го огледа. — Зъб?

Беше почернял от времето, но все още бе много остър, с дължина петнайсет сантиметра.

ДеМарко се върна при глайдера и отвори задния люк.

— Ей, Джонас, да си загубил нещо?

— Какво? О, боже, зъбът от мегалодон. Ал, дай ми го, моля те. — ДеМарко му го подаде.

— Защо изобщо мъкнеш това нещо със себе си?

Джонас сви рамене.

— Нося го от около десет години. Беше ми талисман, когато се спусках в океана. Донякъде съм суеверен.

— Е, хубаво. Аз пък донякъде съм ядосан. Седнах върху това нещо и щях да си разпоря задника. Бъди така добър повече да не оставяш скапания зъб в крана ми. Не съм добрата фея на лошите зъби.

— Извинявай.

ДеМарко затръшна люка, върна се в крана и спусна глайдера във водата.

 

 

Джонас запали външния прожектор и се спусна под корпуса на „Кику“. Сега положението изглеждаше още по-лошо, защото корабът се бе наклонил повече. Джонас ускори назад и се спусна на сто метра дълбочина, малко вляво от упоения мегалодон.

Светлината, която излъчваше тялото му, се виждаше от около петдесет метра. Наоколо се стрелкаха ята риби. В мрежата се бяха заплели няколко медузи. Джонас угаси вътрешното осветление и се приближи до главата на мегалодона — черепът беше поне три пъти по-дълъг от глайдера.

Устата му беше леко отворена, така че водата може ще да минава през нея към хрилете. Джонас се приближи до дясното око. Зеницата се бе вдигнала нагоре и не се виждаше. Джонас знаеше, че това е естествена реакция — мозъкът бе скрил вече ненужния орган, за да го предпази.

— Джонас!

Джонас се стресна.

— Дявол да го вземе, Тери! Изкара ми акъла.

Чу смеха й по радиото.

— Извинявай. — Стана сериозна. — Пулсът все още е осемдесет и пет удара в минута. Как изглежда рибата?

— Чудесно. — Той намали скоростта и застана до отворите на хрилете. — Тери, колко ни остава до лагуната?

— По-малко от четири мили. Според Бар ще са ни нужни не повече от два часа. Ще пропуснеш фантастичен изгрев.

Джонас се усмихна.

— Изглежда, започва фантастичен ден.