Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pursuit of Happiness, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нина Чакова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 34 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Дъглас Кенеди
Заглавие: Като белег на сърцето
Преводач: Нина Методиева Чакова
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Редактор: Саша Попова
Технически редактор: Ангел Матеев
Коректор: Марияна Василева
ISBN: 954-771-012-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2889
История
- — Добавяне
Втора част
Сара
Едно
Какъв беше първият ми спомен от него? Един поглед. Един внезапен поглед над рамото през дължината на препълнена, опушена от цигарен дим стая. Беше се подпрял на стената с чаша с нещо в ръка и цигара между зъбите. По-късно ми каза, че се чувствал не на място в тази стая и е гледал, за да открие човека, който го бил довел там. Докато очите му оглеждаха гостите, случайно попаднаха на мен. Задържах погледа му. Само за секунда. Или може би две. Той ме погледна. Аз го погледнах. Той се усмихна. Аз му отвърнах с усмивка. Той се обърна на другата страна все още търсещ приятеля си. И това беше то. Само един най-обикновен поглед.
След петдесет и пет години все още мога да преживея отново този миг — милиардна от секундата по милиардна от секундата. Мога да си спомня очите му — светлосини, ясни, малко изморени. Косата му — с цвят на пясък, много късо подстригана отзад, без бакенбарди. Тясното му лице — с остро изрязани скули. Армейската униформа — в тъмен каки цвят, която така великолепно стоеше на стройната му фигура. Начинът, по който изглеждаше, така млад (всъщност по онова време той беше между двайсет и двайсет и пет годишен). Така невинен. Така мълчаливо зает със собствените си мисли. Толкова дяволски типичен ирландец.
Един поглед е нещо толкова мимолетно, отлитащо, нали? От гледна точка на човешките жестове той не значи нищо. Толкова лесно умира. Ето какво все още ме поразява — начинът, по който животът на човека може да бъде променен из основи от нещо толкова краткотрайно, толкова преходно. Всеки ден срещаме очите на други хора — в метрото или автобуса, в супермаркета, когато пресичаме улицата. Това е нещо толкова елементарно — да гледаш другите. Забелязваш, че някой върви към теб, очите ви се срещат за миг, вие се разминавате. Край на историята. Затова защо, защо онзи единствен поглед трябваше да има значение? Няма причина. Никаква. Освен че той имаше значение. И промени всичко. Необратимо. Въпреки че тогава никой от нас не знаеше това.
Защото, в края на краищата, това беше само един поглед.
Бяхме на увеселение. Беше вечерта преди Деня на благодарността. Годината беше 1945. Рузвелт беше починал през април. Германското главно командване се бе предало през май. Труман хвърли бомбата над Хирошима през август. Осем дни по-късно Япония капитулира. Каква година! Ако беше млад и американец — и не беше изгубил любим човек по време на войната — не можеше да не изпитваш опияняващото удоволствие от победата.
И тъй, ето ни — двайсет души в неудобен апартамент без входно антре на третия етаж на улица Съливан — празнуваме първия мирен Ден на благодарността с прекалено много пиене и прекалено лудо танцуване. Средната възраст на събралите се в стаята беше около двайсет и осем, което ме превръщаше в бебето на компанията на възраст двайсет и три години (макар че момчето във военната униформа изглеждаше по-младо и от мен). И великият разговор в стаята беше на романтичната тема, наречена „безкрайно бъдеще“. Защото спечелването на войната означаваше също така, че най-после сме победили икономическия враг, наречен криза. Дивидентите на мира се виждаха. Очакваха ни хубави неща. Ние вярвахме, че хубавите неща са наше, от бога дадено ни право. Бяхме американци в края на краищата. Това беше нашият век.
Даже и брат ми Ерик вярваше в царството на американските неограничени възможности, а той беше това, което баща ни наричаше „червен“. Винаги казвах на татко, че съди сина си прекалено строго, защото Ерик беше по-скоро старомоден либерал. И защото беше Ерик, той беше също така и абсолютен романтик, който боготвореше Юджин Дебс, абонира се за „Нейшън“ на шестнайсет години и мечтаеше да стане следващия Клифърд Одетс.
Наистина, Ерик пишеше пиеси. След като завърши Колумбийския университет през 1937, той си намери работа като помощник-режисьор в театър „Меркюри“ на Орсън Уелс и една-две от пиесите му бяха поставени в няколко провинциални театъра в околностите на Ню Йорк. Това беше времето, когато „Новият курс“ на Рузвелт наистина субсидираше драмата без печалба в Америка — затова за театралните работници (както Ерик обичаше да нарича себе си) имаше много възможности за работа, без да споменаваме малките театрални компании, които бяха склонни да си опитат късмета с млади драматурзи като моя брат. Никоя от неговите поставени пиеси не можа да спечели слава. Но той дори и не мислеше да стига до Бродуей. Винаги твърдеше, че работите му са „насочени към нуждите и стремленията на трудовия човек“ (както казах, той наистина беше романтик). И колкото и да обичах, и дори да обожавах по-големия си брат, неговата тричасова епическа драма за профсъюзния конфликт, станал през 1902 на железопътната линия Ери-Лейкауейна, не беше в никакъв случай завладяваща.
Все пак като драматург той имаше широта на мисълта. За съжаление неговият тип драма (цялото това нещо от типа В очакване на левите) беше вече мъртва към началото на четирийсетте. Орсън Уелс отиде в Холивуд. Също и Клифърд Одетс. Проектът „Провинциални театри“ беше обвинен, че е комунистически от шепа тесногръди конгресмени и беше окончателно закрит през 1939. Това означаваше, че през 1945 Ерик живееше от това, което изкарваше като автор на радиосценарии. Отначало той написа няколко епизода за „Бостън Блейки“. Но продуцентът го уволни от шоуто, когато написа един епизод, в който героят инспектира смъртта на работнически организатор. Той бил убит по заповед на голям индустриалец, който, както се оказа после, имаше малко повече от бегла прилика със собственика на радиомрежата, по която „Бостън Блейки“ се предаваше. Казвам ви, Ерик не можеше да се сдържи да не направи някой номер, даже и когато това вредеше на кариерата му. А имаше и страхотно чувство за хумор. Поради което всъщност и беше получил най-новата си работа като един от гег-скриптерите на „Спри или върви“ — най-смешните загадки, водено всяка неделя вечер в осем и половина от Джо Е. Браун. Обзалагам се на каквото и да е, че никой по-млад от седемдесет и пет години днес не си спомня Джо Е. Браун. И затова има достатъчно причини. В сравнение с него Джери Люис изглежда деликатен.
Както и да е, купонът беше в квартирата на Ерик на улица Сливан — едно малко апартаментче със спалня до железопътната линия, което, както и самият Ерик, винаги ме поразяваха като върха на бохемския шик. Ваната беше в кухнята. Имаше лампи, направени от бутилки кианти. Протрити възглавници за сядане бяха разхвърляни на пода из всекидневната. Навсякъде лежаха натрупани на купчини стотици книги. Не забравяйте: бяхме в четирийсетте… много далеч все още от ерата на битниците в Селото (Гринич Вилидж). Така че Ерик беше нещо като човек, изпреварил времето си. Особено що се отнасяше до носенето на пуловери с висока яка, като и това, че се движеше с хората на Делмор Шварц и „Партизан“ и пушеше „Житан“, а също и че влачеше по-малката си сестричка да слуша новоизлюпеното нещо, наречено бибоп в един клуб на 52-ра улица. Всъщност само една-две седмици преди неговия купон по случай Деня на благодарността ние бяхме в едно заведение на Бродуей, където саксофонист на име Чарлс Паркър заедно с четирима други музиканти превзе сцената.
Когато свършиха първата част, Ерик се обърна към мен и каза:
— Ес, един ден наистина ще се хвалиш, че си била на този концерт. Защото ние току-що станахме свидетели на истинска революция. След тази вечер ритъмът никога няма да бъде какъвто беше.
Ес. Така ме наричаше той. Ес — от първата буква на Сара или сестра. От четиринайсетгодишната си възраст той винаги ме наричаше така и въпреки че двамата ми родители мразеха това, аз обичах да ме нарича така. Защото моят голям брат го беше измислил. И защото в моите очи моят голям брат беше най-интересният и най-оригиналният човек на планетата, без да споменаваме, че беше мой пазител и защитник, особено що се отнасяше до нашите дълбоко консервативни родители.
Ние бяхме родени и отрасли в Хартфорд, Кънектикът. Както Ерик обичаше да изтъква, само две интересни личности някога са прекарали известно време в Хартфорд: Марк Твен (който изгубил много пари в едно издателство, фалирало там) и Уолъс Стивънс, борил се с монотонността на живота на застрахователен агент, като написал най-експерименталната поезия, която някога е съществувала.
— Като изключим Твен и Стивънс — каза ми Ерик, когато бях на дванайсет години, — в този град не е живял никой по-забележителен. Докато не се появихме ние…
О, той беше така великолепно арогантен. Готов беше винаги да каже нещо вбесяващо, за да разстрои баща ни — Робърт Бидфорд Смит III. Той отговаряше напълно на своето помпозно име. Беше много порядъчен застрахователен служител, принадлежащ към Епископалната църква, човек, който винаги носеше костюми с жилетка от вълнен плат, вярваше в добродетелите на спестовността и ненавиждаше всякаква екстравагантност или палуване.
Майка ни, Айда, беше скроена от същата корава материя — дъщеря на бостънски презвитериански свещеник, безпощадно практична, триумф на домакинската ефективност. Страхотен тим бяха те, нашите родители. Хербаризирани, мрачно сериозни, много сдържани в общуването си с другите. Външният израз на чувства бяха нещо рядко в дома на семейство Смит. По дух майка ми и баща ми бяха истински пуритани от Нова Англия, все още здраво вкоренени в деветнайсети век. На нас те винаги ни изглеждаха стари. Стари и недостъпни. Пълна противоположност на радост и веселие.
Разбира се, ние все пак ги обичахме. Независимо от всичко, те ни бяха родители и освен ако родителите не са истински жестоки към теб, ти си длъжен да ги обичаш. Това беше част от обществения договор — или поне така беше по времето, когато аз растях. Бяхме обаче задължени да приемем безкрайната им ограниченост. Често съм си мислила, че човек става наистина възрастен, когато съумее да прости на родителите си това, че те имат точно толкова недостатъци, колкото който и да е друг човек… и после да признае, че въпреки ограничеността на собствените си разбирания, те са направили за него най-доброто, на което са способни.
Но да обичаш родителите си е нещо съвсем различно от това да приемаш техния светоглед. Още от четиринайсетгодишен Ерик започна да се старае с всички сили да вбесява баща ни (да, той настояваше да го наричаме по този викториански начин. Никога не трябваше да го споменаваме като татко. Или тате. Или по какъвто и да е друг начин с подсказваща фамилиарност. Винаги баща ни). Понякога си мисля, че радикалните политически разбирания на Ерик се дължаха не толкова на идеологически убеждения, колкото на желанието да качи кръвното налягане на баща ни. Битките, който те водеха, бяха легендарни. Особено след като баща ни откри книгата на Джон Рийд „Десет дни, които разтърсиха света“ под леглото на сина си. Или когато Ерик му подари плоча на Пол Робсън по случай Деня на бащата.
Майка ни не взимаше страна в споровете между баща и син. За нея не беше работа за жена да обсъжда политически въпроси (една от многото причини, поради които тя мразеше госпожа Рузвелт, като я наричаше „женския Ленин“). Тя вечно четеше нотации на Ерик, че трябва да уважава баща си. Но около времето, по което той се готвеше да отиде в колеж, тя разбра, че нейните тежки думи не тежат повече пред Ерик, че той вече е загубен за нея. Това я огорчи страшно много. И аз чувствах, че тя винаги беше някак озадачена защо единственият й син, когото тя беше отгледала по всички правила, се бе превърнал в якобинец. Особено след като беше така поразително умен.
Това беше единственото нещо у Ерик, което радваше моите родители — неговата изключителна интелигентност. Той поглъщаше книгите. Четеше на френски, когато беше четиринайсетгодишен, а можеше да ползва и италиански, когато влезе в Колумбийския университет. Той можеше да говори с познание за такива абстрактни, трудноразбираеми неща като декартовата философия или квантовата механика. И свиреше жестоко буги-вуги на пианото. Той също така беше и едно от ония влудяващи деца чудо, които с нищожен труд изкарваха „отличен“ по всички предмети в училище. В Харвард го искаха. В Принстън го искаха. В Браун го искаха. Но той искаше да учи в Колумбийския университет. Защото искаше Ню Йорк и всички свободи, които Ню Йорк предоставяше.
„Казвам ти, Ес, веднъж да отида в Манхатън, и Хартфорд никога повече няма да ме види.“
Това не беше съвсем вярно, защото въпреки своето бунтарство, той продължаваше да бъде относително почтителен син. Пишеше вкъщи един път в седмицата, идваше си за кратко време за Деня на благодарността, Коледа и Великден, не изхвърляше майка ни и баща ни от живота си. Той просто напълно преоткри себе си в Ню Йорк. Като начало смени името си от Тиоболд Ериксън Смит просто на Ерик Смит. Отърва се от всички онези дрехи в стил Бръшлянена лига[1], които родителите ми му бяха купили и започна да пазарува в местния магазин на Сухопътните военноморски сили. Слабата му фигура стана още по-слаба. Черната му коса стана гъста, рошава. Купи си чифт очила с тесни стъкла без рамки. Приличаше на Троцки — особено след като започна да носи армейски шинел и размъкнато сако от туид.
В редките случаи, когато го виждаха, моите родители се ужасяваха от променената му външност. Но отново оценките му ги караха да мълчат. Само „отличен“. Беше избран във Фи Бета Каппа[2] в края на първата си година. Първа награда по английски. Ако беше пожелал да завърши право или да направи докторат, можеше да се включи в която и да е програма за научна степен в Щатите. Но вместо това, той се премести в центъра на града, на улица Съливан, метеше подовете на Орсън Уелс за петдесет долара на седмица и живееше с мечтата, че ще напише истински значими пиеси.
Към 1945 тази мечта беше започнала да линее. Никой вече не искаше дори и да погледне пиесите му, защото те принадлежаха на друга епоха. Но Ерик все така беше решен да пробие като драматург — даже и това да налагаше писане на груби шеги за Джо Е. Браун, за да може да запази покрива над главата си. Един или два пъти му намекнах, че може да намери преподавателска работа в колеж, което ми беше дошло наум като по-достойно за способностите на Ерик, отколкото изстрелването на реплики от един ред за шоуигра.
Ерик ме контрираше с разсъждения от сорта:
— В момента, в който писателят започне да учи другите на занаята си, той е свършен. А в момента, в който влезе в учебно заведение, той затваря след себе си вратите на истинския свят — мястото, за което се предполага, че ще пише.
— Но „Спри или върви“ — най-смешните загадки не е действителният свят — не му оставах длъжна аз.
— Има повече връзка с реалността, отколкото преподаването на писане на съчинения на английски език на група превзети малки жени в Брин Мор.
— О-ох! — въздъхнах аз, защото бях завършила Брин Мор две години преди това.
— Знаеш какво искам да кажа, Ес.
— Да, че аз съм превзета млада жена, която вероятно трябва да се омъжи за някакъв безличен счетоводител, да живее в някакво претенциозно малко градче, разположено на главната железопътна линия за Филаделфия.
Без съмнение, това беше животът, който моите родители предвиждаха за мен. Но аз не исках нищо подобно. След като завърших през 1943 Брин Мор, баща ми и майка ми се надяваха, че ще се омъжа за момчето, с което излизах по това време — Хорас Кауът, който беше завършил Харвард. Той току-що беше приет в юридическия отдел на Ю. Пен и ми беше предложил да се оженим. Но въпреки че Хорас не беше претенциозен и лишен от чувство за хумор като името си (всъщност беше доста начетен и пишеше почти прилични стихове за литературното списание на Харвард), аз не бях все още готова на толкова млада възраст да се обвържа с брак, особено с човек, когото харесвах, но към когото не изпитвах изгаряща страст. Във всеки случай нямах намерение да изгубя годините си между двайсет и трийсет, като се затворя в скучната стара Филаделфия, тъй като погледът ми беше насочен към града на сто и петдесет километра на север от нея. И никой не можеше да ми попречи да отида в Ню Йорк.
Както можеше да се очаква, родителите ми се опитаха да попречат на моето преместване там. Когато обявих около три седмици преди завършването ми, че са ми предложили работа на сътрудник стажант в списание „Лайф“, те бяха ужасени. Бях си вкъщи, в Хартфорд, за уикенда (посещение, което бях направила нарочно, за да им съобщя за предложението за работа и за това, че няма да приема предложението за женитба на Хорас). След първите десет минути от разговора емоционалният градус в нашия дом беше стигнал точката на кипене.
— Аз нямам дъщеря, която да живее сама в този продажен, непристоен град — заяви баща ми.
— Ню Йорк едва ли може да се нарече непристоен и „Лайф“ не е точно „Конфиденшъл“ — казах аз, споменавайки добре известното по това време скандално издание. — Във всеки случай мислех, че моята новина приятно ще ви развълнува. „Лайф“ приема само по десет сътрудници стажанти на година. Това е изключително престижно предложение.
— Бащата ти все пак е прав — каза майка ми. — Ню Йорк не е място за млада жена без семейство.
— Ерик не е ли моето семейство?
— Брат ти не е от най-моралните мъже — каза баща ми.
— И какво значи това? — запитах аз гневно.
Баща ми изведнъж се почувства неловко, но прикри неудобството си, като каза:
— Няма значение какво значи. По-важен е простият факт, че аз не ти разрешавам да живееш в Манхатън.
— Аз съм на двайсет и две години, татко!
— Не в това е въпросът.
— Ти нямаш законно право да ми казваш какво да правя и какво не.
— Не нагрубявай баща си — скочи майка ми. — И трябва да ти кажа, че правиш огромна грешка, като отказваш да се омъжиш за Хорас.
— Хорас е прекрасен млад човек — каза баща ми.
— Хорас е много симпатичен млад човек, с много скучно бъдеще пред себе си.
— Не бъди арогантна — каза той.
— Не, само точна. Защото няма да позволя да бъда натикана в живот, който не искам.
— Не те натиквам в никакъв живот — възропта баща ми.
— Като ми забраняваш да замина за Ню Йорк, ти ми пречиш да поема контрола над собствената си съдба.
— Твоята съдба — произнесе баща ми с жестока ирония. — Ти наистина си мислиш, че имаш съдба! Какви лоши романи си чела в Брин Мор?
Излязох побесняла от стаята. Втурнах се нагоре и се хвърлих ридаеща върху леглото. Никой от родителите ми не са качи, за да ме успокои. Това беше в техния стил. Те и двамата имаха за родителството разбирания, които бяха напълно в съгласие с Вехтия завет. Баща ни беше нашата домашна версия на Всемогъщия и щом веднъж се бе изказал, всички спорове замлъкваха. Така че до края на уикенда въпросът не бе повдигнат отново. Вместо това водихме формални разговори за неотдавнашните победи на японците в Тихия океан и аз стоях със стиснати устни, докато баща ни произнасяше една от своите проповеди на недоволството от Франклин Делано Рузвелт.
В неделя той ме закара до гарата. Когато пристигнахме там, той ме потупа по ръката.
— Сара, скъпа, аз наистина не искам да се карам с теб. Макар че сме разочаровани, че няма да се омъжиш за Хорас, ние уважаваме твоето решение. И ако ти наистина толкова много искаш да се занимаваш с журналистика, аз имам някои контакти в „Хартфорд Кърант“. Мисля, че няма да е трудно да ти намерим нещо там…
— Ще приема предложението за работа в „Лайф“, татко.
Той наистина пребледня като мъртвец — нещо, което не се случваше с баща ни.
— Ако приемеш тази работа, няма да имам друг избор освен да прекъсна всички връзки с теб.
— От това ти ще загубиш.
И излязох от колата.
Тресеше ме по целия път до Ню Йорк. Нещо повече — чувствах се малко изплашена. Всъщност бях проявила открито неподчинение по отношение на баща си — нещо, което никога преди не се бях осмелявала да направя. Макар че се стараех да бъда смела и самоуверена, изпитах ужас, че мога да изгубя родителите си. Точно толкова ужасена бях и от мисълта, че ако изпълнех желанието на баща си, щях да завърша, пишейки колоната „Църковни новини“ в „Хартфорд Кърант“, като негодувам срещу себе си, че съм позволила на родителите си насила да ме накарат да водя дребнав живот.
Да, аз вярвах, че имам съдба. Знам, че звучи като самохвалство и абсурдно романтично, но на този ранен етап от така наречения живот на възрастна бях достигнала само до един прост извод по отношение на бъдещето: то криеше неограничени възможности, но само ако човек си позволи да ги изпробва. Повечето от моите връстнички обаче следваха един и същ път, като правеха това, което се очакваше от тях. Най-малко петдесет процента от моя клас в Брин Мор бяха планирали сватбите си за през лятото след завършването. Всички тези момчета, които се връщаха едно по едно от фронта, мислеха най-вече как да си намерят работа, да си устроят семейство. И ето ни нас — поколението, на което предстоеше да наследи следвоенното изобилие, което (в сравнение с нашите родители) имаше неограничени възможности. Но вместо да поемат напред, какво направиха повечето от нас? Станаха добри служители във фирми, добри домакини, добри консуматори. Стеснихме хоризонта си и сами влязохме в клопката на дребнавия живот.
Разбира се, аз осъзнах това едва години по-късно (ретроспекцията винаги дава на човека яснота, нали?). Тогава, през пролетта на 1945 обаче, единственото, което ме вълнуваше, беше как да направя нещо интересно с живота си, което преди всичко означаваше да не се омъжа за Хорас Кауът и определено да приема работата в „Лайф“. След ужасния уикенд с родителите си, когато стигнах Пен стейшън, вече бях изгубила увереността си. Огромната сянка на баща ми продължаваше да доминира в живота ми. Все още отчаяно търсех одобрението му, макар да знаех, че е невъзможно да го получа. И аз наистина вярвах, че той ще изпълни заплахата си и ще ме лиши от средства, ако отидех в Ню Йорк. Как бих могла да живея без родителите си?
— О, моля те — каза Ерик, когато му доверих страховете си. — Татко никога няма да те лиши от издръжка. Той трепери над теб.
— Не, не е така…
— Повярвай ми, старият глупак чувства, че трябва да играе ролята на строг викториански пастрок, но в душата си разбира, че е шейсет и четири годишен човек, когото догодина компанията му ще пусне да пасе и той искрено се страхува от ужаса на пенсионирането. Така че, мислиш ли, че ще хлопне вратата пред единствената си любима дъщеря?
Седяхме в коктейлбара във фоайето на хотел „Пенсилвания“, срещу Пен стейшън. Бяхме се разбрали този неделен следобед Ерик да ме посрещне на влака от Хартфорд (имах два часа до връзката за Брин Мор през Филаделфия). Веднага щом го видях на платформата, се хвърлих на рамото му и започнах да плача, ненавиждайки се в същото време, че проявявам такава слабост. Ерик ме държа, докато се успокоих, и после каза:
— Виждам, че добре си прекарала вкъщи?
— Великолепно — засмях се аз през сълзи.
— Познах. „Пенсилвания“ е близо. А барманът там прави жесток „манхатън“.
Най-меко казано. След два от тези манхатъна имах чувството, че съм под упойка — което, трябва да призная, не е лошо чувство в подобен случай. Ерик се опита да ме налее с трети коктейл, но аз се заинатих и настоях да ми поръча джинджър ейл[3]. Макар че не ми се искаше да казвам каквото и да било, притесних се леко, когато брат ми изгълта третия си манхатън на четири бързи глътки и си поръча още един. Независимо от това че си пишехме редовно (дългите междуградски разговори даже от Ню Йорк до Пенсилвания тогава бяха скъпи), не го бях виждала от Коледа. И бях истински изненадана от физическото му състояние. Стройното му тяло беше натежало. Имаше нездрав тен. Малка, но забележима втора брадичка от тлъстина висеше под брадата му. Пушеше Честърфийлд, като палеше цигарите една от друга и силно кашляше. Беше само на двайсет и осем години, но бе започнал да придобива вида на човек, преждевременно състарен от разочарования. Както винаги, говореше с оживление и чувство за хумор, но аз почувствах, че се безпокои за работата си. Знаех от писмата му, че новата му пиеса (нещо за бунт на сезонни работници в Югоизточен Тексас) беше току-що отхвърлена от всички театри в Ню Йорк и за да може да си плати наема, се занимаваше с четене на ръкописи, представени на театралната гилдия. („Доста потискаща работа е — писа ми той през март, — защото се свежда до това да кажеш «не» на други писатели. Но за това получавам 30 долара, които горе-долу покриват сметките ми.“) И когато той изгълта четвъртия си манхатън на пет глътки, реших, че е време да му кажа нещо за зловредното му наливане.
— Още един такъв манхатън и ще стъпиш на масата да изпееш „Янки дудъл денди“.
— Не ставай пуританка, Ес. След като те изпратя в красивата Филаделфия, ще взема метрото обратно за моето ателие на улица Съливан и ще пиша до изгрев-слънце. Повярвай ми, пет манхатъна не са нищо друго, освен смазване на творческия ми мотор.
— Добре, но трябва и да помислиш дали да не минеш на цигари с филтър. По-малко дразнят гърлото.
— О, боже! Чуйте моралистката от Брин Мор! Джинджър ейл, цигари с филтър. Остава да ми кажеш, че на следващите избори ще гласуваш против Рузвелт, за Дюи, ако бъде номиниран.
— Знаеш добре, че никога няма да направя това.
— Рекох да се пошегувам, Ес. Макар че баща ни за нищо на света не би повярвал, че можеш да гласуваш за републиканец.
— Той във всеки случай ще настоява да се върна в Хартфорд като добро момиченце.
— Няма да се връщаш в Хартфорд след като се дипломираш.
— Изборът, който ми е наложил да направя, е доста жесток, Ерик.
— Не, това, което прави, е един от най-старите и хитри номера в покера. Слага си всичките чипове на масата, като се преструва, че има подреден флош, и те предизвиква да се осмелиш да платиш, за да видиш картите му. Така че ти ще осуетиш блъфа му, като приемеш работата в „Лайф“. И въпреки че ще мърмори и пъшка — а може би и ще поразмаха сабя, подобно на Теди Рузвелт — накрая ще приеме решението ти. Няма как. Той знае, че ще се грижа за теб в големия град.
— Точно това го плаши — казах аз, като съжалих веднага за тази забележка.
— Защо?
— О, нали знаеш…
— Не — каза Ерик със сериозен глас. — Не знам.
— Той сигурно си мисли, че ще ме превърнеш в яростна марксистка.
Ерик запали нова цигара. Погледът му се изостри и той ме изгледа предпазливо. Можех да кажа, че изведнъж беше изтрезнял.
— Казал е нещо друго, Ес.
— Не, това каза — неубедително казах аз.
— Моля те, кажи ми истината.
— Казах ти…
— Не му харесва идеята аз да се грижа за теб в Ню Йорк. Но положително не може да не е обяснил защо мисли, че мога да ти окажа вредно влияние.
— Наистина не си спомням.
— Сега вече ме лъжеш. А ние не се лъжем един друг, Ес. — Брат ми хвана ръката ми и тихо каза: — Трябва да ми кажеш.
Погледнах го и срещнах погледа му.
— Той каза, че не мисли, че си от най-моралните мъже.
Ерик не каза нищо. Дръпна от цигарата си дълго и дълбоко, като се закашля леко, докато гълташе дима.
— Разбира се, аз не мисля така — казах аз.
— Не мислиш ли така?
— Знаеш, че не мисля така.
Той изгаси цигарата си в пепелника и изгълта остатъка от коктейла си.
— Но, ако това е вярно, ако не съм от „най-моралните мъже“ това ще те притеснява ли?
Сега беше негов ред да срещне погледа ми. Знаех, че и двамата мислим за едно и също нещо — това беше тема, която винаги бяхме избягвали, даже и непрекъснато да беше се появявала на заден план. Както и моите родители, аз също имах своите съмнения по отношение сексуалните наклонности на брат ми (особено, че той никога в живота си не бе имал приятелка). Но тогава, в онова време, такива подозрения никога не се обсъждаха. Всичко оставаше прикрито. Да признае човек, че е хомосексуалист в Америка през четирийсетте години, беше равно на самоубийство. Дори и пред малката си сестричка, която го обичаше. Затова говорехме закодирано.
— Мисля, че си почти най-моралният човек, когото познавам — казах аз.
— Но баща ни използва думата морален в друг смисъл. Разбираш ли за какво става дума, Ес.
Сложих ръката си върху неговата.
— Да. Разбирам.
— И това не те притеснява.
— Ти си мой брат. Единствено това има значение.
— Сигурна ли си?
Моята ръка стисна неговата.
— Сигурна съм.
— Благодаря.
— Млъкни — казах аз с усмивка.
Той стисна ръката ми в отговор.
— Винаги можеш да разчиташ на мен, Ес. Запомни това. И не се притеснявай за баща ни. Тази ръка той няма да я спечели.
След една седмица в Брин Мор пристигна писмо за мен.
Мила Ес,
След като се видяхме миналата седмица, реших, че отдавна му беше ред да направя една малко посещение в Хартфорд. Така че скочих на влака на другата сутрин. Излишно е да ти казвам че майка ни и баща ни бяха леко изненадани, когато ме видяха на прага. Макар че отначало отказваше изобщо да чуе, накрая баща ни нямаше друг избор освен да ме изслуша. През първия един час от нашите „преговори“ (това е единственото възможно определение), той упорито се придържаше към „Тя се връща в Хартфорд и край“. Така че аз заиграх много ловко на картата „Няма ли да е жалко да загубиш и двете си деца“, като го представих по-скоро като трагична възможност, отколкото като заплаха. Когато той се заинати и каза, че вече е взел решението си, аз казах: „Тогава ще завършиш живота си като самотен старец“. С тези думи си тръгнах и взех следващия влак обратно за Ню Йорк.
На другата сутрин телефонът зазвъня в нечовешкия час осем сутринта. Беше баща ни, милият. Тонът му продължаваше да бъде раздразнен и непреклонен, но мелодията беше определено различна.
— Сара може да постъпи на работа в „Лайф“, но само ако се съгласи да живее в хотела за млади жени „Барбизон“ на Източна 63-та улица. Един от моите колеги от „Стандард Лайф“ горещо препоръча този хотел, който има строги правила, вечерен час и не разрешава гости вечер. Тъй като майка ви и аз сме сигурни, че за нея ще се грижат добре в „Барбизон“, в този случай отстъпваме на нейното искане да живее в Манхатън. Тъй като, както изглежда, ти си поел ролята на посредник, оставям на теб да предадеш това предложение на Сара. Моля те, информирай я, че независимо от нашата любов и подкрепа за нея, не приемаме никакви пазарлъци по този въпрос.
Естествено, не казах нищо — освен че ще ти предам неговото предложение. Но, както аз го разбирам, това е почти капитулация от негова страна. Така че, изпий пет манхатъна и целуни Пенсилвания за сбогом. Идваш в Ню Йорк… при това с родителска благословия. И не се притеснявай за „Барбизон“. Ще те регистрираме там за през първите месец или два, после бързо ще те преместим в твой собствен апартамент. И тогава ще мислим по какъв начин да съобщим новината на майка ни и баща ни, без да се стига до възобновяване на военните действия.
Да бъде мир.
Твой „морален брат“,
Едва не изкрещях от радост, когато свърших да чета писмото. Изтърчах в спалнята си, грабнах лист хартия и писалка и написах:
Мили Е.,
Тази вечер пиша на Франклин Делано Рузвелт да те номинира за ръководител на Обществото на народите (когато бъде възстановено след войната). Ти си гений на дипломацията! И най-добрият брат на света. Кажи на всички от 42-ра улица, че скоро ще бъда с вас…
Надрасках също и кратка бележка на баща си, с която му съобщих, че приемам неговите условия и го уверих, че ще се държа в Ню Йорк по начин, достоен за семейството (шифрован начин да му кажа, че ще си остана „добро момиче“ независимо от това, че ще живея в този Содом и Гомор, наречен Манхатън).
Не получих отговор. Аз и не очаквах такъв. Не беше в характера на баща ми. Но заедно с майка ми той присъства на моето дипломиране. Ерик пристигна с влака за случая. След церемонията всички отидохме да обядваме в един от местните хотели. Чувствахме се неловко. Можех да забележа, че баща ни гледа ту единия, ту другия от нас, присвивайки устни. За случая Ерик беше със сако и вратовръзка (това беше единственото му сако от доста износен, купен втора ръка ръчно тъкан туид). Ризата му беше цвят каки от разпродаваните излишъци военна екипировка. Приличаше на профсъюзен организатор и не престана да пали цигарите си една от друга през целия обяд (добре поне че ограничи алкохола до два манхатъна). Бях облечена в скромен костюм, но баща ни продължаваше да ме гледа с безпокойство. След като се бях осмелила да се изправя срещу него, аз не бях вече неговото малко момиченце. И можех да забележа, че му беше трудно да се отпусне в мое присъствие (макар че в интерес на истината трябва да се каже, че баща ми никога не се отпускаше в присъствието на децата си). Майка ми, от друга страна, правеше това, което винаги е правила — усмихваше се нервно и се съгласяваше с всичко, което казваше баща ми.
Най-после, след дълъг напрегнат разговор за това колко е хубав Брин Мор и колко лошо е било обслужването във влака от Хартфорд, и кое съседско момче в кой край на Европа или Тихия океан служи, баща ми каза:
— Искам да знаеш, Сара, че майка и аз сме много доволни от твоята степен cum laude[4]. Това е голямо постижение.
— Но не summa cum laude като мен — каза Ерик, закачливо повдигайки вежди.
— Благодаря ти много — казах аз.
— Пак заповядай, Ес.
— И с двама ви можем да се гордеем — каза майка ми.
— От академична гледна точка — добави баща ни.
— Да — каза майка ми бързо, — от академична гледна точка не можем да бъдем по-горди като родители.
Това беше последният път, когато бяхме всички заедно като семейство. Шест седмици по-късно, когато се връщах в хотела за жени „Барбизон“ след дълъг работен ден в „Лайф“, с изненада видях, че Ерик стои във фоайето. Лицето му беше тебеширено бяло и застинало. Погледна ме развълнувано и веднага разбрах, че има да ми каже нещо ужасно.
— Здравей, Ес — каза той тихо, като взе ръцете ми в своите.
— Какво е станало?
— Баща ни е починал тази сутрин.
Чух как сърцето ми заблъска в гръдния кош. За миг-два просто не знаех къде съм. После почувствах подкрепящите ме ръце на брат ми. Той ме заведе до един диван и ми помогна да седна, като сам се настани до мен.
— Как е станало? — промълвих най-сетне аз.
— Инфаркт, в офиса си. Секретарката му го намерила свлечен върху бюрото. Трябва да е било съвсем мигновено, което, мисля, е божия благословия.
— Кой е казал на майка ни?
— Полицията. А след това семейство Даниелс ми се обадиха. Те казаха, че майка ни е обезумяла от мъка.
— Разбира се, че ще обезумее от мъка — чух се да казвам. — Той беше целият й живот.
Почувствах как ридание се качва в гърлото ми, но го потиснах, защото изведнъж чух в главата си гласа на баща ми: „Плачът никога не е решение — каза той веднъж, когато се разплаках, след като бях получила тройка по латински. — Плачът е самосъжаление. А самосъжалението не решава нищо“.
Във всеки случай не знаех какво мога да чувствам в такъв случай освен объркващата болка от загубата. Аз обичах баща си. Жадувах за неговата нежност. Никога не бях я почувствала истински. При това знаех, че Ерик и аз бяхме всичко за него. Той просто не умееше да изразява такива чувства. А сега никога няма и да може. Ето какво ме порази най-силно — осъзнаването, че сега вече никога няма да можем да преодолеем разстоянието, което ни беше делило винаги; че моят спомен за баща ми винаги ще носи оттенъка на осъзнаването, че всъщност ние никога не сме разговаряли истински. Мисля, че това е най-тежкото на мъката от загубата — да преодолееш мисълта за това какво би могло да бъде, ако би могъл да постъпиш правилно.
Оставих Ерик да се занимава с всичко. Той ми помогна да опаковам багажа си. Качи и двама ни на такси за Пен стейшън и на влака в 8:13 за Хартфорд. Седнахме във вагон-ресторанта и пихме непрекъснато, докато влакът се носеше на север през област Феърфийлд. Нито веднъж Ерик не показа, че мъката го е поразила — защото чувствах, че заради мен той искаше да бъде силен. Най-странното в нашия разговор беше, че не споменавахме нито майка ни, нито баща ни. Вместо това бъбрехме за едно-друго — за моята работа в „Лайф“, за работата на Ерик с театралната гилдия, за слухове, пристигащи от Източна Европа за нацистки лагери на смъртта, и дали Рузвелт ще задържи Хари Уолъс като свой вицепрезидент за следващата президентска кампания, и дали пиесата на Лилиан Хелман „Страж на Рейн“ е наистина отвратителна пиеса (според непоколебимото мнение на Ерик). Като че ли не можехме да приемем бездната от загубата на родител — особено такъв, по отношение на който и двамата имахме такива комплекси и питаехме такива противоречиви чувства. През цялото пътуване само веднъж се спомена нещо, свързано със семейството, и то беше, когато Ерик каза:
— Мисля, че сега вече можеш да се изнесеш от „Барбизон“.
— Майка дали ще се съгласи? — попитах аз.
— Повярвай ми, Ес, майка ни ще има други неща, за които да мисли.
Колко ужасяващо вярно се оказа това, което Ерик каза. Майка ни не беше просто поразена от мъка след смъртта на баща ни — тя беше неутешима. През трите дни преди погребението на баща ни майка ни бе изпаднала в такова крайно отчаяние, че семейният лекар я държеше упоена. Тя успя да издържи самата служба в местната епископална църква, но изгуби напълно контрол при гроба. До такава степен, че лекарят предложи да бъде приета за наблюдение в местната клиника.
Тя повече никога не напусна клиниката. Една седмица след приемането й се установи, че е развила форма на преждевременно старческо слабоумие и ние я загубихме напълно. Преглеждаха я различни специалисти и всички достигнаха до едно и също заключение — при първото съобщение за смъртта на баща ни, скръбта й е била толкова силна, толкова поразяваща, че е получила удар, който постепенно е засегнал говора, паметта и движенията й. През първите няколко месеца на болестта й Ерик и аз отивахме в Хартфорд всеки уикенд, за да седнем до леглото й с надеждата, че ще даде някакъв знак за разумен живот. След шест месеца лекарите ни казаха, че няма никаква надежда за нея да излезе някога от състоянието на слабоумие. През този уикенд взехме няколко трудни, но важни решения. Обявихме за продажба семейната къща. Наредихме всички вещи на родителите ни да бъдат продадени или раздадени с благотворителна цел. Никой от нас не взе много неща от семейния дом. Ерик поиска за себе си малка писалищна маса, която татко беше държал в спалнята си. А аз държах на една снимка на моите родители, правена през 1913 по време на медения им месец в Бъркшър. Майка ни седеше на стол с твърда облегалка, облечена в бяла ленена рокля с дълги ръкави. Косата й беше събрана в стегнат кок. Баща ни стоеше изправен до нея. Той беше в тъмен костюм с късо сако и жилетка с твърда, висока яка. Лявата му ръка беше зад гърба му, а дясната — поставена на рамото на майка ни. Между тях не се забелязваше дори искрица любов, никакъв плам или романтично оживление, или дори обикновено удоволствие от това, че са един с друг. Изглеждаха толкова сковани, толкова официални, така в несъответствие с века, в който се бяха оказали.
Вечерта, когато сортирахме вещите им и попаднахме на тази снимка на тавана, брат ми се разплака. Това беше единственият път след смъртта на баща ни и разболяването на майка ни, когато го видях да плаче (докато аз непрекъснато се затварях в дамската тоалетна на „Лайф“ и ревях като глупачка). Знаех защо Ерик така внезапно се разстрои. Защото тази фотография беше съвършеният портрет на официалното сдържано лице, което моите родители показваха на света, и най-вече на децата си. Ние винаги бяхме вярвали, че те се отнасяха един към друг със същата суровост, защото между тях нямаше никакви външни изрази на обич. Но сега разбирахме, че между тях беше съществувала прикрита страст — любов и зависимост, толкова силни, че майка ни не можеше да живее без баща ни. Това, което порази най-много и двама ни, беше, че никога не бяхме забелязали това чувство, не бяхме го уловили дори за миг.
— Човек всъщност никого не познава истински — каза ми Ерик същата вечер. — Мислиш, че познаваш някого, накрая той направо те изумява. Особено ако е човек, с когото те свързва любов. Сърцето е най-потайната и най-прокълнатата част от човешката анатомия.
Единствената противоотрова на скръбта за мен по това време беше работата. Обичах работата си в „Лайф“. Още повече че след четири месеца бях повишена от служител стажант до длъжността младши щатен журналист. Правех необходимите проучвания и пишех най-малко по две кратки статии на месец за списанието. Случаите ми възлагаше старши редактор — палещ цигарите си една от друга, журналист от старата школа на име Лиланд Макгуайър, който някога бе работил като редактор в градския отдел на „Ню Йорк Дейли Мирър“, но се бе прехвърлил в „Лайф“ заради парите и по-малко натовареното работно време и на когото истински му липсваше напрегнатата суматоха на големия ежедневник. Той ме хареса и скоро след като започнах работа в неговия отдел, ме заведе на обяд в „Ойстър Бар“ в подземието на Гранд сентрал стейшън.
— Искате ли един професионален съвет? — попита ме той, след като бяхме унищожили две купички с гъста рибена супа и килограм череши.
— Разбира се, господин Макгуайър.
— Лиланд, моля те. Добре, ето какъв е той. Ако наистина искаш да станеш опитен журналист, изчезвай, по дяволите, от сградата на „Тайм енд Лайф“ и си намери работа като репортер в някой голям ежедневник. Сигурен съм, че мога да ти помогна за такава работа — да ти намеря нещо в „Мирър“ или в „Нюз“.
— Не сте ли доволен от работата ми досега?
— Напротив, мисля, че си страхотна. Но погледни истината в очите — „Лайф“ е преди всичко списание със снимки. Всички наши старши журналисти са мъже и те са хората, изпращани да следят и информират за важните неща: бомбардирането на Лондон, Гуадалканал[5], следващата кампания на Франклин Делано Рузвелт. Всичко, което мога да ти дам, е едно-друго за изкуствата: малки работи от по петстотин думи за най-нашумелия филм този месец или за последния моден фурор, или полезни съвети в готварството. Докато, ако отидеш в градския отдел на „Мирър“, вероятно ще се озовеш с полицаите на патрул, ще отразяваш съдебни процеси, а може да ти дадат и истински голяма работа като да отразиш екзекуция в Синг-Синг.
— Не мисля, че екзекуциите са точно в моя работен профил, господин Макгуайър.
— Лиланд. Имаш наистина прекалено добро семейно възпитание, Сара. Още един манхатън?
— Един е моята обедна норма, страхувам се.
— Тогава наистина не трябва да ходиш в „Мирър“. Или може би трябва, защото само след един месец там ще си се научила да пиеш по три манхатъна на обяд и все пак да можеш да функционираш.
— Наистина се чувствам съвсем добре в „Лайф“. А научавам и толкова много неща.
— Значи не искаш да станеш корава дама репортер като Барбара Стануик?
— Искам да пиша книги, господин Макгуайър, извинете, Лиланд.
— О, боже…
— Нещо лошо ли казах?
— Не. Нищо й няма на белетристиката. Да пишеш книги, е великолепно. Стига да можеш да пробиеш.
— Във всеки случай ще се опитам.
— И после предполагам идват мъжле, дечица и симпатична къща в някое градче.
— Това не е на първо място по важност в моя списък.
Той пресуши мартинито си.
— Чувал съм го това и друг път.
— Не се съмнявам, че сте го чували. Но в моя случай е самата истина.
— Разбира се. Докато не срещнеш някой мъж и не решиш, че си уморена от ежедневната досадна работа от девет до пет, и поискаш да си уредиш живота, тоест да има някой друг да ти плаща сметките, и решиш, че тоя симпатичен младеж, тип Бръшлянена лига е подходящ кандидат за хващане, и…
Чух се изведнъж да избухвам ядосано:
— Благодаря ви, че ме сведохте до клишето за женски образ!
Той се стресна от тона ми.
— По дяволите, не мислех какво говоря.
— Разбира се, че мислехте.
— Не исках да те обиждам.
— Не съм обидена, господин Макгуайър.
— Звучи като че ли истински ми се сърдиш.
— Не се сърдя. Просто не искам да бъда класирана като някакъв женски хищник.
— Ама ти си била костеливо орехче!
— Орехите не могат ли да са костеливи? — казах аз шеговито, като му хвърлих иронично саркастична сладка усмивчица.
— От твоя сорт без съмнение. Напомни ми никога да не те каня по заведения вечер.
— Не излизам с женени мъже.
— И пленници не взимаш също така. Приятелят ти трябва да е с огнеупорен мозък.
— Нямам приятел.
— Я виж ти.
Причината, поради която нямах приятел, беше, че през този период от живота си бях просто много заета. С работата си. С първия си апартамент — едно малко студио в Гринич Вилидж с много зеленина на улица Бедфорд. И преди всичко с Ню Йорк, а той беше най-силната възможна любовна връзка. Макар че години го посещавах редовно, да живееш в града беше нещо съвсем различно — имаше моменти, когато буквално си мислех, че съм попаднала на площадка за игра на възрастни. За човек, отраснал в сънливия, консервативен, досаден и ограничен Хартфорд, Кънектикът, Манхатън беше опияняващо откритие. Преди всичко той беше поразително анонимен. Човек можеше да стане напълно невидим и никога да не изпита чувството, че някой гледа неодобрително осъждащо през рамото му (любимо занимание за убиване на времето в Хартфорд). Можеше да прекара цяла нощ вън от къщи. Или половината събота, потънал в дванайсетте километра, отрупани с книги, в книжарница „Странд“. Или да чуе Езио Пинца, изпълняващ главната роля в „Дон Жуан“ в Метрополитен опера за петдесет цента (ако нямаше нищо против да стои прав). Да грабне нещо за вечеря в 3 часа сутринта от „Линдис“. Или да стане призори в неделя, да се разходи до Лоуър Ийст Сайд и да си купи прясна туршия от варела на улица Деланси, после да мине през магазина за деликатеси „Катц“, за да си вземе пастърма върху ръжен хляб — специалитет, достоен за боготворене.
А можеше и просто да се разхожда — нещо, което правех непрекъснато с почти нездраво постоянство. Безкрайни разходки — от моя апартамент на улица Бедфорд на север чак до Колумбийския университет. Или през моста Манхатън нагоре по Флетбуш авеню до парка Слоун. Това, което открих през време на тези разходки, беше, че Ню Йорк е като многотомна викторианска сага, която те кара да си проправяш път през широкото й поле на действие и сложни второстепенни интриги. Тъй като бях от нетърпеливите читатели, аз се оказах насила хваната в нейното повествование, чудейки се къде ще ме заведе то следващия път.
Усещането за свобода беше невероятно. Не бях вече под родителски контрол. Издържах сама себе си. Не отговарях пред никого. И благодарение на брат ми Ерик имах директен достъп до скрития, отворен за малцина избрани, живот на Манхатън. Той изглежда познаваше всички необикновени обитатели на града: преводачи на чешка средновековна поезия; нощни джазводещи; германски скулптори емигранти; бъдещи композитори, които пишеха атонални опери за Гауейн (един от рицарите на кръглата маса на крал Артур) — накратко, хора, каквито човек никога не би могъл да срещне в Хартфорд, Кънектикът.
Имаше и много хора, занимаващи се с политика, повечето от които или преподаваха в най-различни колежи из града, или пишеха за малки списания с лява насоченост или ръководеха малки благотворителни организации, които събираха дрехи и храни за „нашите братя — съветските другари, храбро воюващи срещу силите на фашизма“, или нещо подобно.
Естествено, Ерик се опитваше да ме заинтригува с неговата лявоориентирана политическа дейност. Но аз просто не се интересувах. Разберете ме — уважавах страстта, с която Ерик се отнасяше към своята кауза, точно така, както уважавах (и бях съгласна) неговата ненавист към социалната несправедливост и икономическото неравенство. Това, което не приемах обаче, беше начинът, по който неговите политически приятели се отнасяха към своите убеждения като някакъв вид гражданска религия, на която те бяха великите жреци. Слава богу, той напусна партията през 1941. Бях се срещала с някои от неговите „другари“, когато бях идвала в Ню Йорк, докато следвах в колежа. Господи, какви догматици! Те твърдо вярваха, че техният път е единствено верният и не допускаха никакви други гледища. Това беше една от многото причини, поради които на Ерик му дойде до гуша от тях и ги напусна.
Добре че никой от неговите политически приятели не беше ме канил да излезем — изпитвах облекчение от това. Защото бяха мрачна, тъжна група.
— Познаваш ли поне един забавен комунист? — попитах го аз една неделя по време на късен обяд в деликатесния магазин „Катц“.
— „Забавен комунист“ е оксиморон — каза той.
— Ти си забавен комунист.
— Говори по-тихо — прошепна той.
— Не мисля, че Дж. Едгар Хувър има постоянни агенти в „Катц“.
— Откъде да знаеш. Във всеки случай аз съм бивш комунист.
— Но продължаваш да си твърдо ляв.
— Наляво от центъра — демократ, тип Хенри Уолас.
— Добре, мога да ти обещая, че никога няма да изляза с комунист.
— По патриотични причини ли?
— Не, по причината, че той няма да може да ме разсмее.
— Хорас Кауът караше ли те да се смееш?
— Да, понякога.
— Нима може човек, който се казва Хорас Кауът, да накара когото и да било да се смее?
Ерик имаше някакво право, макар че Хорас не изглеждаше толкова нелеп като името си. Той беше висок и костелив, с гъста черна коса и с очила с рогови рамки. Срещнахме се на събиране Хейвърфорд и Брин Мор и излизахме през последната година. Моите родители наистина го смятаха за подходящ кандидат за женитба. Аз обаче имах съмнения, въпреки че Хорас притежаваше и добри качества, особено когато трябваше да се говори за романите на Хенри Джеймс или за портретите на Джон Синджър Сарджънт (неговият любим автор и неговият любим художник). Въпреки че не можеше да се каже за него, че излъчва joie de vivre (радост от живота), аз го харесвах, но не достатъчно, за да му позволя да ме отведе в леглото си. От друга страна, Хорас не беше атакувал много сериозно този фронт. И двамата бяхме прекалено добре възпитани. Но все пак той ми предложи да се оженим един месец преди дипломирането ми. Когато седмица след това скъсах с него, Хорас ми каза:
— Надявам се, че не слагаш край на отношенията ни, защото просто не искаш да се обвържеш с брак сега. Може би след някоя и друга година ще вземеш друго решение.
— Знам какво ще чувствам по този въпрос дори и след някоя и друга година. Същото, което чувствам и сега, защото чисто и просто не искам да се омъжа за теб.
Той сви устни и се постара да не изглежда наранен. Не успя.
— Съжалявам — казах аз.
— Няма нужда.
— Не исках да бъда толкова директна.
— Не беше.
— Не, бях.
— Не, наистина, ти просто… ме информира.
— Информирах? По-скоро казах ти го направо.
— Бих казал, че ми обясни.
— Откровено. Недвусмислено. Честно. Няма значение всъщност, нали?
— Ами, от семантична гледна точка…
Преди този разговор имах някое и друго малко угризение на съвестта, че бях решила да откажа предложението за женитба на Хорас. След него всички, и без това едва дишащи съмнения умряха. За моите родители — като и за много от моите приятелки в Брин Мор, като му отказвах, бях въстанала против общоприетото. В края на краищата той беше сигурна карта, но аз вярвах, че ще мога да срещна някого с малко повече искра и страст. И на двайсет и две годишна възраст не исках да си купя еднопосочен билет към положението на съпруга, без да се спра и да помисля и за други възможности по пътя в тази посока.
Затова, когато се установих в Ню Йорк, идеята да си намеря приятел беше на едно от последните места в моя приоритетен списък. Особено след като ми се наложи да преживея толкова много през тази година.
Семейната къща беше продадена около Коледа, но почти всичко, което получихме за нея, отиде за заплащането на сметките за лекари и болнични грижи за майка ми. Ерик и аз посрещнахме новата 1944 в един мърляв хотел в Хартфорд, защото трябваше бързо да се върнем там, след като късно следобед в навечерието на Нова година от болницата ни се обадиха да ни кажат, че майка ни се е заразила с белодробна инфекция, която изведнъж се е развила в пневмония. Не се знаеше дали ще оцелее. Около времето, по което пристигнахме в Хартфорд, лекарите бяха стабилизирали състоянието й. Прекарахме един час до леглото й. Тя беше в дълбока кома и гледаше с празен поглед двете си деца. Целунахме я за сбогом и двамата. Тъй като бяхме изпуснали последния влак за Манхатън, се регистрирахме в този западнал хотел недалеч от гарата. В полунощ изпяхме Auld Lang Syne заедно с бармана и няколко тъжни, самотни търговски пътника.
Беше мрачно начало за новата година. А стана и по-мрачно на следващата сутрин. Когато отидохме да си оправим сметките, ни потърсиха от болницата. Обадих се аз. На телефона беше дежурният лекар.
— Госпожице Смит, съжалявам, че трябва да ви съобщя, че майка ви почина преди половин час.
Колкото и странно да беше, не изпитах пристъп на силна скръб (това стана няколко дни по-късно), по-скоро беше някакво вцепенение. Мисълта ми бе: моето семейство сега е Ерик.
За него тази новина също дойде изневиделица. Взехме такси до болницата. По пътя той започна да плаче. Прегърнах го.
— Тя винаги е мразила Нова година — каза той накрая.
Погребението беше на другата сутрин. Двама съседи и секретарката на баща ми дойдоха в църквата. След гробището взехме такси обратно до гарата. Във влака, когато се връщахме в Ню Йорк, Ерик каза:
— Сигурен съм, че това е последният път, в който моят крак стъпва в Хартфорд.
Нямаше някакво особено наследство — само две застрахователни полици. Оказа се, че има по около пет хиляди долара за всеки от нас — доста пари за онова време. Ерик веднага напусна работата си в театралната гилдия и отпътува за една година в Мексико и Южна Америка. Портативната му машина Ремингтън замина с него — беше планирал да прекара дванайсетте месеца в писане на голяма нова пиеса и може би събиране на материал за пътепис за пътуванията си из Латинска Америка. Искаше да отида с него, но аз определено нямах намерение да напусна работата си в „Лайф“ след само седем месеца престой там.
— Но ако дойдеш с мен, ще можеш цяла година да се концентрираш върху писането на книга — каза той.
— Научавам много неща в „Лайф“.
— Научаваш какво? Как да пишеш статийки от по петстотин думи за премиерата на „Момичето с панталетите“ на Бродуей и защо огърлиците плътно около врата са моден аксесоар тази година?
— Бях много горда с тези си две статии — казах аз, — макар че не ми бяха написали името.
— Точно това, което казвам. Твоят редактор ти каза, че никога няма да ти възложат сериозна работа, защото тези работи ги дават на мъжкия състав. Искаш да се занимаваш с белетристика. Добре, кой те спира? Имаш и парите, и свободата. Можем да наемем хасиенда в Мексико с това, което общо имаме… и да пишем и двамата по цял ден, без някой да ни пречи.
— Каква прекрасна мечта — казах аз, — но аз не искам да напускам Ню Йорк, след като току-що съм пристигнала. Не съм готова все още да се занимавам постоянно с писателска работа. Искам първо да си намеря пътя. А работата в „Лайф“ ще ми даде и известна опитност.
— Боже, ти си прекалено разумна. И предполагам, че възнамеряваш да направиш с твоите пет хиляди долара нещо свръхпрактично.
— Държавни ценни книжа.
— Ес, моля те. Превърнала си се в малката госпожица Благоразумие.
— Признавам се за виновна.
И тъй, Ерик изчезна на юг от границата, а аз останах в Манхатън, като денем работех в „Лайф“, а нощем се опитвах да пиша разкази. Но поради напрежението на работата ми през деня и удоволствията, които предлагаше Манхатън, трудно се задържах в апартамента си пред пишещата машина „Ремингтън“. Всеки път, когато вкъщи сядах да пиша, се улавях, че мисля: Всъщност нямам кой знае какво да кажа, нали? или същият този глас на съмнение в дъното на съзнанието ми прошепваше: Дават два страхотни филма на 58-ма улица — Пет гроба в Кайро и Въздушни сили. Или някоя приятелка ще позвъни да предложи обяд в събота в „Шрафтс“. Или трябваше да свърша някоя статия за „Лайф“. Или банята трябваше да се почисти. Или… намирах едно от милионите извинения, които бъдещите писатели винаги намират, за да избегнат тиранията на писалищната маса.
Накрая реших да престана да се заблуждавам. Така че преместих ремингтъна си от масата за хранене в килера. После написах на Ерик дълго писмо, в което му обясних защо поставям на заден план амбициите си да пиша:
Никога не съм пътувала. Никога не съм виждала нищо на юг от Вашингтон, да не говорим за света. Никога не съм била в смъртна опасност. Не познавам никого, който да е бил в затвора или да е бил обвинен пред висш федерален съд. Никога не съм работила между бедните или в кухня за раздаване на храна на нуждаещи се. Никога не съм ходила на екскурзия в Апалачите или изкачвала връх Катадин, или преплавала езерото Сарнак с кану.
Бих могла да постъпя доброволка в Червения кръст и да отида на фронта. Бих могла да работя за Федералната агенция по заетостта или да стана учителка в Дъст Боул. Бих могла да направя още около хиляда неща по-интересни от тези, които правя сега и докато правя това, да намеря нещо, за което да пиша.
По дяволите, Е.! Та аз дори не съм се влюбвала. Затова не е чудно, че нищо не се случва, когато седна пред машината.
Изпратих писмото до поискване в Зинуантанехо, Мексико. Ерик временно се беше заселил в този кът на Мексиканския тропик в малка къща на морския бряг. Седем седмици по-късно получих отговор, надраскан с дребни букви върху пощенска картичка с клеймо Тегусигалпа, Хондурас.
Ес,
Това, което всъщност искаш да ми кажеш в писмото си, е, че все още нямаш готов разказ, който да разкажеш. Повярвай ми, всеки човек има някакъв разказ, който би могъл да разкаже, защото животът като цяло е поредица от разкази. Но да знае това, едва ли е някакво успокоение за човек, който страда от творческо блокиране на съзнанието (състояние, което аз непрекъснато изпитвам). Правилото на играта е просто — ако искаш да пишеш, ще пишеш. И знай: ако искаш да се влюбиш, ще намериш в кого да се влюбиш. Но запомни от по-големия си, преживял много битки, брат: никога не си поставяй за цел да се влюбиш. Защото любовни истории от този род някак си винаги се превръщат в евтина мелодрама. Истинската любов, от друга страна, се промъква при теб, без да си я чакал, и после те удря в главата.
Не трябваше да напускам Мексико. Най-хубавото нещо в Тегусигалпа е автобусът, който заминава от Тегусигалпа. Отправям се на юг. Ще ти пиша отново, когато намеря място да си разопаковам багажа.
С обич,
През следващите десет месеца, докато работех усърдно в „Лайф“ и използвах всяка свободна вечер да скитам из Ню Йорк, се опитвах да не се притеснявам много за застоя в литературната си кариера. Всъщност не срещнах и никого, в когото да поискам да се влюбя. Но получих много картички от Ерик с пощенско клеймо от Белиз, Сан Хосе, Панама Сити, Картахена и накрая Рио. Той се върна в Ню Йорк през юни 1945, напълно разорен.
— Как можа да изхарчиш толкова много пари? — попитах го аз.
— Живях като богаташ — отвърна ми той, звучейки глупаво.
— Но аз мислех, че да живееш като богаташ е против твоите политически принципи.
— Беше. И още е.
— Тогава какво стана?
— Обвинявам за това прекалено силното слънце. То ме превърна в много щедър, много тъп loco gringo (луд американец). Но обещавам да си облека веднага власеницата на покаянието.
Вместо това, дадоха му да напише няколко епизода за „Бостън Блейки“. Когато го уволниха оттам, той успя да си уреди да работи в „Спри или върви — най-смешните загадки“, направо изстрелваше гегове за Джо Е. Браун. Нито веднъж не спомена пиесата, която щеше да пише през тази една година отсъствие, и аз никога нищо не го попитах за нея. Мълчанието му казваше всичко.
Но той се върна отново в широкия кръг на своите артистични приятели. И вечерта срещу Деня на благодарността 1945 той направи купон за всички тях.
Бях вече поканена на годишно соаре, давано от един от главните редактори на „Лайф“. Той живееше на Западна 77-ма улица между Сентръл парк уест и Кълъмбъс — улицата, където надуваха балоните за парада на благодарността на „Масис“ на следващата сутрин. Бях обещала на Ерик, че ще намина при него на път за вкъщи. Но тържеството при редактора продължи до по-късно. Заради балоните на Масис (и тълпата хора, дошли да видят как напомпват с въздух балоните) всички улици около Сентръл парк уест бяха затворени и ми трябваше половин час, за да намеря такси. Беше вече полунощ. Бях смъртно уморена. Казах на шофьора да ме закара на улица Бедфорд. Веднага щом влязох в апартамента, телефонът зазвъня. Беше Ерик. Зад него можех да чуя, че купонът се разгаря до краен предел.
— Къде, по дяволите, беше? — попита той.
— Играх си на служебна дипломация в Сентръл парк уест.
— Хайде, идвай тук веднага. Както чуваш, къщата се тресе.
— Мисля да кажа пас, Ес. Имам нужда от една седмица сън.
— Имаш за това останалата част от уикенда.
— Моля те, нека те разочаровам тази вечер.
— Не, настоявам да скочиш в бързо такси и да се представиш tout de suite (веднага) chez moi (при мен), готова да пиеш до зори. Дявол да го вземе, това е първият мирен Ден на благодарността от години! Положително това е достатъчно добра причина да унищожиш някоя и друга от мозъчните си клетки.
Въздъхнах шумно, после казах:
— Ще ми дадеш ли аспирин утре?
— Имаш честната ми дума на американец патриот.
И така, облякох палтото си неохотно, слязох долу, спрях такси и след пет минути се намерих в самия разгар на купона на Ерик. Апартаментът беше претъпкан. От грамофона „Виктрола“ гърмеше танцова музика. Нисък облак от цигарен дим изпълваше малкия апартамент с переста мъгла. Някой ми пъхна в ръката бутилка с бира. Огледах се. И точно тогава го видях. Около двайсет и пет годишен, облечен в тъмна военна униформа, с тясно лице и остро очертани скули. Неговите очи също оглеждаха стаята. Случайно се спряха на мен. Срещнах погледа му. Само за секунда. Или може би за две. Той се усмихна. Отговорих на усмивката му. Той се обърна на другата страна. И това беше всичко. Просто един поглед.
Аз не трябваше да бъда там. Трябваше да съм вкъщи дълбоко заспала. И често съм се чудила, ако не бях се обърнала в онзи момент, щяхме ли да се разминем, без въобще да се познаваме?
Съдбата изобилства със случайности, нали?